Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (17)

Глава 16.
Повторни проявления

Ако изкарвам един милион долара седмично, докато средностатистическият американец за същото време изкарва хиляда, значи похарчените от мен за нещо си двайсет хиляди долара са равни на двайсет долара, похарчени от средностатистическия американец за нещо си, нали така?

Беше само час по-късно и седях в президентския апартамент на хотел „Дорчестър“, когато ми хрумна горното страхотно оправдание. И то ми се стори толкова разумно, че грабнах телефона, събудих Джанет от дълбокия й нощен сън и най-спокойно и разпоредих:

— Изпращаш Джордж до дома на Алън Кемтоб да ми вземе двайсет куалуда и го качваш с тях на следващия конкорд, окей? — И чак тогава ми мина през ум, че там, в Бейсайд, са пет часа след Лондон, което ще рече, че в часовия пояс на Джанет сега е четири сутринта.

Съвестта обаче не ме гриза кой знае колко дълго; не й беше за пръв път в крайна сметка, нито пък ще да й е за последен, ако вярвах на предчувствието си. Пък и нали й плащах петорно повече, отколкото на колежките й, така че на практика съм си предплатил за правото да я будя, когато ми скимне? А и да не беше така, нима не си бях завоювал подобно право благодарение на бащинската обич и нежност, каквато й оказвах при липсата на жив неин баща? (Още едно страхотно оправдание!)

И комай бях прав, след като Джанет най-бодро, безпрекословно и щастливо прие поръчката ми с думите:

— Нямаш проблем. Мисля, че Джордж ще успее да хване конкорда още рано тази сутрин. Но няма нужда да го пращам до Алън. Аз имам тук у дома резерв за спешни случаи. — Направи кратка пауза, после попита: — Ти откъде се обаждаш, от стаята в хотела ли?

Преди още да й кажа „да“, си задавах въпроса каква преценка може да си състави човек за някой, който се обажда на асистентката си със заръка да използва свръхзвуков презокеански самолет, за да задоволи вилнеещото му пристрастяване към дрогата и очевидното му желание да се самоунищожи, а на нея изобщо да не й мигне окото. Мисълта беше доста разстройваща, та реших да не й отделям много време.

— Да — казах на Джанет, — в стаята съм си. Ти, глупачке, откъде очакваш да ти звънна? От ония, червените кабинки на Пикадили Съркъс ли?

— Еби се в гъза! — отвърна ми тя. — Попитах просто ей така. — После възприе тон на нескрита надежда и попита: — Тая стая по-добра ли е от швейцарската?

— О, да, много по-готина е, сладур. Е, не ми е баш по вкуса, но поне всичко в нея е ново и красиво. Добре си се справила.

Зачаках да чуя отговора й, но такъв не последва. Боже мили! Та тя очакваше да й дам пълно описание на стаята — малкото й удоволствие за положения в чужда полза труд. Ама че досада е и тя! Усмихнах се на телефона и рекох:

— Та, както ти казах, стаята е адски готина. Според мениджъра на хотела била декорирана в типичен британски стил, каквото и да значи тоя шибан израз! Но наистина си я бива, особено леглото. С голямо балдахинено покривало е, с купища син плат. Британците май си падат много по синьото. А и по възглавниците, предполагам, щото в стаята има най-малко хиляда. Целият апартамент всъщност е нафрашкан с британски щуротии. Има една огромна маса със сребърен свещник, сякаш го е избирал Либераче. Стаята на Дани е на отсрещната страна на апартамента, но той в момента вилнее по улиците на Лондон, като в оная песен, „Лондонските върколаци“, нали се сещаш. Та това е. Нищо друго за съобщаване, освен точното ми местоположение, което, сигурен съм, умираш от любопитство също да узнаеш. Така че ще ти го опиша преди даже да си ме попитала: стоя на балкона на стаята и докато разговаряме, гледам към Хайд Парк. Не че се вижда кой знае колко. Има мъгла. Това задоволява ли те?

— Ъ-ъ! — потвърди тя.

— Колко струва стаята, между другото? Не погледнах, докато се регистрирах.

— Девет хиляди лири на вечер, което ще рече около тринайсет хиляди долара. Ама, като те слушам, май си заслужава парите, права ли съм?

Размислих се за една секунда върху въпроса й. И до днес за мен е загадка защо винаги си заръчвах президентския апартамент, независимо от невероятната тарифа. Сигурно защото бях видял Ричард Гиър да го прави в „Хубава жена“, който ми беше един от любимите филми. Но имаше и някаква по-дълбока причина — онова чувство, което изпитвах, щом се приближах до рецепцията на някой суперлуксозен хотел и изричах вълшебните думи: „Казвам се Джордан Белфърт и имам резервация за президентския апартамент.“ Добре де, знам, че го правех, щото бях едно адски несигурно в себе си копеленце, ама какво от това!

— Благодаря, че ми напомнихте обменния курс, госпожице Банкерка на света — отвърнах саркастично. — Почти ми беше излязъл от ума. Както и да е, само за тринайсет хиляди на вечер, шибаната стая си е направо без пари. Макар че всъщност за тия пари трябваше да има и робиня, не мислиш ли?

— Ще се опитам да ти намеря една — рече Джанет. — Както и да е, за утре съм ти уредила късно освобождаване на стаята, така че да платим само за една нощувка. Виждаш ли как постоянно се грижа за парите ти? Между другото, как е лелята на Надин?

Мигновено минах на режим „параноя“ — какви са шансовете да подслушват телефонния ни разговор. ФБР би ли имало нахалството да подслушва телефона на Джанет? Изключено! Да се подслушва нечий телефон не е никак евтино, а и на този номер никога не обсъждахме кой знае какви важни неща, освен ако федералните не търсеха начин да ме опандизят в качеството ми на човек, неспазващ сексуалните норми, или на изперколясал наркоман. Ами англичаните? Възможно ли е МИ6 отсега да ме следят за престъпление, което дори не съм извършил още? И това е изключено! На тях не им ли стига ИРА? Какво им пука за някакъв си Вълк от Уолстрийт и за пъклените му намерения да корумпира една пенсионирана даскалица? Ни най-малко. И успокоен, че разговорът ни не се подслушва, й отвърнах:

— Бомба е. Току-що я оставих пред жилището й. Тук така им викат на апартаментите, Джанет.

— Ти да не се ебаваш с мен, Шерлок? — рече гаднярката.

— У-у, пардон, да го еба! Забравихме, че сте прословута световна пътешественичка! Както и да е, налага ми се да остана в Лондон още един ден. Имам си още малко работа. Така че потвърди още една нощувка и организирай лиърджетът да ме чака на Хийтроу в петък сутринта. Предупреди пилота, че ще направи обратния курс още същия ден. Патриша ще се прибере в петък следобед, окей?

С типичния за Джанет сарказъм:

— Както кажеш, шефе — защо винаги влагаше такова презрение в шефе? — но не виждам защо точно мен трябва да будалкаш за причината, поради която оставаш в Лондон още един ден.

Тя пък откъде знаеше? Толкова ли ми личеше, че искам да се надрусам с куалудите насаме, далеч от любопитните очи на швейцарските банкери? Не, просто Джанет си ме знаеше прекалено добре. В това отношение не падаше по-долу от Графинята. Но понеже Джанет не я лъжех толкова, колкото лъжех жена си, тя много по-точно можеше да предугади каква нова щуротия съм намислил.

И въпреки всичко изпитах нуждата да я излъжа:

— Няма да удостоя изказването ти с отговор. Но след като така или иначе повдигна въпроса, чакай да те използвам по предназначение. Тук, в Лондон, има един адски нашумял нощен клуб на име „Анабел“. Разправят, че в него не можело да се припари. Така че запази ми най-добрата им маса за утре вечер и им кажи да ме чакат с три бутилки „Кристал“^[1] в кофички за лед. Ако имаш някакъв проблем…

— Хайде сега да не се обиждаме — прекъсна ме Джанет. — Масата ви ще ви очаква, сър Белфърт. Но не забравяйте, че знам произхода ви и че Бейсайд не се слави особено с аристокрацията си. Други желания ще имате ли, или само това е за утре вечер?

— Леле, ама и ти си велика работа, Джанет! Знаеш ли, тъкмо се бях наканил да обърна нов лист по женска линия, но след като ти ме подсети — я вземи да поръчаш две „сини чипчета“ — една за мен, една за Дани. Или пък, за всеки случай, нека да са три, в случай че една се окаже смотана! В чужбина човек никога не знае какво ще му цъфне на вратата. Аз, всеки случай, изчезвам. Ще сляза за малко долу до фитнеса, после отивам на пазар по Бонд Стрийт. Нали трябва да зарадвам татенцето, като му дойде сметката идния месец! Сега бързо, преди да съм окачил слушалката, кажи ми какъв страхотен шеф съм и колко много ме обичаш и страдаш по мен!

С абсолютно равен и безжизнен тон:

— Ти си най-страхотният шеф в цял свят. Обичам те, липсваш ми и без теб не мога да живея.

— Така си и знаех — рекох закачливо. После пуснах слушалката, без да й кажа „довиждане“.