Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (16)

Глава 15.
Изповед

Хийтроу! Лондон! Един от най-любимите ми градове, като се изключеха времето, храната и обслужването: първото от трите бе най-гадното в Европа, второто — най-гадната в Европа, а третото — също най-гадното в Европа. Но при всичките им кусури, британците си заслужават да ги обичаш, или най-малкото — да ги уважаваш. Колко, в края на краищата, са държавите с размера на щата Охайо и с природни ресурси, състоящи се от няколко милиарда килограма мръсни въглища, които са държали цялата планета в подчинение в течение на два века?

А на всичко отгоре не ви ли шашва страхотната способност на неколцина британки и британци да пробутват най-продължителната шашма в цялата история на човечеството? Имам предвид кралското семейство. Върхът на шашмите, при това изпълнявана идеално от британското кралско семейство. Не мога да им се начудя как трийсет милиона работническа класа могат да боготворят всеки божи ден една шепа ама най-обикновени хора и да се впечатляват до възбог от всяко тяхно действие. А онова, което още повече ми обира точките, е как може тия трийсет милиона да са толкова тъпи, че да се наричат по цял свят „верни поданици“ и да се хвалят как не можели дори да си представят, че на кралица Елизабет й се налага да си бърше гъза, след като се изсере!

Всичко това всъщност беше без значение. Факт беше, че леля Патриша бе плод на самата сърцевина на Британските острови, поради което в моите очи представляваше най-ценният природен ресурс на Великобритания.

И ми оставаше съвсем малко, докато я видя — само да минех през британските митничари.

Докато колесарите на шестместния лиър-55 докосваха пистата на Хийтроу, казах на Дани с глас, достатъчно силен, че да надвика двата реактивни двигателя „Прат енд Уитни“:

— Суеверен съм, Дани, така че в края на полета ще ти повторя думите, които ти казах в началото му: „Ти си една шибана откачалка!“

— От твоите уста мога да го приема единствено като комплимент — сви рамене Дани. — Още ли ми се сърдиш, дето скатах ония куалуди, без да ти кажа?

— Не — поклатих глава. — Свикнал съм ти на лайнарските номера. Освен дето покрай тях имам възможността да се убеждавам постоянно колко нормален съм всъщност. За което съм ти искрено благодарен.

— Тъй де — рече Дани и извърна длани нагоре. — Приятел в нужда се познава.

Отвърнах му с нищо незначеща усмивка:

— Майтапът настрана, значи ли това, че нямаш и един куалуд по себе си? Тоя път ми се ще да мина митницата безпрепятствено.

— Чист съм. Та нали ти лично изхвърли всичко в тоалетната.

— И вдигна ръка за „честна дума“ като някой скаут. — Но искрено се надявам, че знаеш какво ще правиш с тая връстница на Нанси Рейгън.

— Знам — рекох, макар вътрешно да не бях напълно убеден. А и, да си призная, стана ми тъпо, че Дани все пак не е скрил някой и друг куалуд. Щото левият ми крак направо ме убиваше и макар да се бях зарекъл да стоя трезвен, самата мисъл, че мога да притъпя болката само с едно куалудче — само едно! — ми се струваше направо пленителна. От последния ми куалуд бяха минали най-малко два дни и ме блазнеше мисълта за въздействието, което можех да изпитам на свежа глава.

Поех дълбоко въздух и успях да изтикам настрани мисълта за куалудите.

— Само не забравяй какво ми обеща — скръцнах със зъби. — Никакви курви, докато сме в Англия. Пред лелята на жена ми ще се държиш примерно като момченце. Щото тя е гявол и такива като теб са й по-ясни и от бял ден.

— Ама за какво ми е изобщо да я срещам? Не можеш ли и сам да се оправиш? Имам ти пълно доверие. Просто й кажи, че, ако — не дай Боже — нещо стане с теб, ще получава нарежданията си от мен. Пък и ми се ще да поскитам из Лондон. Що да не сляза до Савил Роу да си поръчам няколко костюма например? Или да намина покрай Кингс Крос да поразгледам забележителностите? — и ми намигна.

В Кингс Крос е прословутият лондонски квартал на червените фенери, където за двайсет лири можеш да получиш минет от беззъба курва с единия крак в гроба и с вилнеещ пристъп на херпес.

— Да, бе, Дани, адски смешно! Но не забравяй, че тук го няма Сорел да ти върви по гъза. Всъщност аз що не взема да наема някой бодигард да те развежда? — Идеята си беше направо феноменална, а и хич не ми беше до майтап.

Но Дани махна с ръка, сякаш дъската ми се е разхлопала:

— Айде, стига си се правил на квачка! Ще се държа най-прилично, обещавам ти. Ти за твоя приятел Дани хич не се тревожи! Той е като котките — има девет живота!

Поклатих глава и забелих очи. Но какво друго ми оставаше? Дърт мъж беше, в края на краищата, нали? И да, и не. Но нямаше смисъл да спорим. В момента следваше да си мисля единствено за леля Патриша. Само след два часа щях да съм при нея. Тя винаги ми действаше успокоително. А в случая и най-малката утеха щеше да трае дълго.

 

 

— Та така, мили мой — каза хваналата ме подръка леля Патриша, докато се разхождахме по една тясна залесена алея в лондонския Хайд Парк, — кога започваме тази наша прекрасна авантюра?

Усмихнах й се мило, поех дълбоко дъх и се насладих на хладния британски въздух, който в момента бе по-гъст от грахова крем супа. Почти не намирах разлика между Хайд Парк и нюйоркския Сентрал Парк — и двата са резенчета от рая, заобиколени от забързан град. Тук направо си се чувствах у дома. При всичката мъгла, към десет часа слънцето се бе вдигнало достатъчно нависоко, че да очертае релефно околния пейзаж, превръщайки две хиляди декара тучни поля, могъщи дървета, подстригани храсти и безупречни алеи за езда в красота, достойна да бъде изобразена на пощенска картичка. Паркът бе обзаведен и с необходимия брой току-що асфалтирани виещи се пешеходни алеи, по които нямаше и прашинка боклук. Точно по една от тези алеи се движехме в момента с леля Патриша.

А тя направо си беше красива. Но не като онези шейсет и пет годишни хубавици в списания от рода на „Хаус енд Кънтри“ — самозвани барометри за това, как да остареем елегантно. Патриша бе далеч по-красива от тях. Нейното бе вътрешна красота, някаква райска топлина, която се излъчваше от всяка пора на тялото й и отекваше във всяка дума, излизаща от устните й. Нещо, което може да се сравни единствено с красотата на неподвижната вода, на хладния планински въздух, на всеопрощаващото сърце. Иначе, във физическо отношение, си бе най-обикновена женица — малко по-ниска и по-слаба от мен. Носеше червеникавокестенявата си коса до раменете, имаше светлосини очи и нежни бели бузи, макар и леко набръчкани, както можеше да се очаква за жена, прекарала почти цялото си моминство скрита от нацистките бомбардировки в убежището под малкия си апартамент. Между двата й предни горни зъба имаше малък процеп, който се виждаше, щом се усмихне, а това ставаше много често, особено когато бяхме заедно. Днес бе облечена в дълга карирана пола, кремава блузка с позлатени копчета отпред и кариран жакет от същия десен като полата. Нищо нямаше вид на кой знае колко скъпо, но като ансамбъл й придаваше някакво особено достойнство.

— Ще ми се да прескоча утре до Швейцария, ако може — казах. — Но ако не ти е удобно, ще те изчакам толкова, колкото е необходимо. Имам и други неща за вършене в Лондон. Но на Хийтроу ни очаква частен самолет, който ще ни закара до Швейцария за по-малко от час. Като свършим работата, можем да разгледаме града и да попазаруваме. Но не забравяй, Патриша — спрях и я изгледах право в очите. — Искам да ми обещаеш да харчиш най-малко по десет хиляди лири месечно от сметката, окей?

Патриша наби спирачки, пусна ме и положи дясната си длан върху сърцето:

— Дете мое, та аз дори не знам откъде да започна, че да похарча толкова много пари! Ами че аз си имам всичко. Честно ти казвам, мили мой.

Хванах я за ръка и пак тръгнахме.

— Може и да имаш всичко, което ти е нужно, Патриша, но бас държа, че нямаш всичко, което ти се иска. Като начало, купи си кола. Стига си ходила навсякъде с тия двуетажни автобуси. А след колата можеш да си купиш и по-голям апартамент, достатъчно голям, че Колъм и Анушка да могат да преспиват при теб. Представи си колко хубаво ще е да имаш допълнителни спални за двете си внучета!

Направих кратка пауза, после добавих:

— Ще наредя на швейцарската банка да ти издаде до няколко седмици карта на „Американ Експрес“. С нея ще можеш да плащаш за всичко, колкото често си искаш, за колкото пари си искаш и никога няма да получиш сметка.

— Ама нали все някой трябва да плати проклетата сметка? — попита объркано тя.

— Ще я плаща банката. И, както вече ти казах, картата ще е без ограничение. Всяка похарчена от теб лира ще докарва единствено усмивка на лицето ми.

Патриша се усмихна и продължихме без да приказваме. Но мълчанието не бе от лоши чувства, а по-скоро от онзи вид мълчание, което двамина споделят, когато се чувстват толкова добре заедно, че не им се налага да забързват изкуствено логическия ход на своя разговор. Лично на мен присъствието на тази жена ми действаше успокоително.

И левият ми крак беше по-добре, макар това да не бе свързано пряко с Патриша. Всякаква дейност облекчаваше болката — било то ходене, тенис, вдигане на тежести, та дори и замахването със стик за голф — колкото и необяснимо да е, имайки предвид усукващото му въздействие върху гръбнака. Но в мига, в който престанех, парещата болка се завръщаше. А пламнеше ли кракът ми, гасене нямаше.

— Поседни до мен, мили мой — рече в този миг леля Патриша и ме поведе към една пейчица току до пешеходната алея. Преди да седнем, леля Патриша пусна ръката ми. — Обичам те като свой син, Джордан, и правя всичко това само за да ти помогна, в никакъв случай — заради парите. Като поостарееш, ще разбереш, че парите понякога вредят повече, отколкото си заслужава. — И сви рамене. — Но не ме разбирай погрешно, скъпи. Не съм някоя изкукуригала бабка, живееща в свят, в който парите нямат значение. Много добре знам колко важни са те. Раснах сред развалините на Втората световна война, та напълно ми е ясно какво е да не знаеш какво и кога ще е следващото ти ядене. По онова време човек на нищо не можеше да разчита. Нацистите бяха съсипали половината Лондон и бъдещето ни изглеждаше несигурно. Но имахме надежда, имахме и чувството за дълг да възстановим страната си. Точно тогава се запознах с Теди. Служеше в Кралските военновъздушни сили, и то като летец-изпитател. Страхотно наперен. И един от първите летели на реактивните хариери — ония, дето им викаха „летящите кревати“. — Усмихна се тъжно.

Протегнах се по горния ръб на облегалката и нежно поставих ръка върху рамото й.

А тя продължи със значително по-бодър тон:

— Та това, което исках да ти кажа за Теди, скъпи, беше, че той се ръководеше — изцяло се ръководеше — от чувството си за дълг. И то накрая му надви. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова повече се притесняваше от социалното си положение. Разбираш ли ме, скъпи?

Кимнах бавно. Аналогията не бе съвършена, но предполагам, че имаше предвид опасността да преследваш една предварително създадена представа за това, какво значи да си успял. Те с Теди бяха вече разведени.

Патриша храбро продължи:

— Понякога се питам дали парите не ти надвиват, скъпи. Знам, че чрез парите упражняваш контрол върху хората и в това няма нищо лошо. Така е в живота; и това, че се стремиш да извлечеш изгода от тези неща, не означава, че си лош. Но се боя, че позволяваш на парите теб да те контролират — а това никак не е хубаво. Парите са мистрията, момчето ми, а не зидаря; могат да те запознаят с някого, но не и да те сприятелят истински; и да ти осигурят охолен, но не и спокоен живот. Ти, естествено, разбираш, че ни най-малко не те съдя. Опазил ме Бог. Никой от нас не е идеален и всеки си има свои демони, които го управляват. И аз си имам своите — Бог ми е свидетел. Та по въпроса за оная лудория, дето си я намислил — искам да знаеш, че съм с теб докрай! И то е най-голямо удоволствие. Чувствам се като героиня от роман на Иън Флеминг. Цялата тая работа с офшорни банкови сметки е доста пикантна, ако ме питаш. А на моите години именно пикантност е нужна, че да ме подмладява, не смяташ ли?

— Може и да си права, Патриша — позасмях се. — Но що се отнася до пикантността, пак ти повтарям: никога не е изключено да се появят проблеми, при което пикантността да стане прекалено остричка, дори за привържениците й от рода на добрия стар Иън Флеминг. И това няма да е никакъв роман, ами направо Скотланд Ярд ще ти почука на вратата със заповед за обиск. — Погледнах я право в очите и й заявих с цялата възможна сериозност: — Но стигне ли се дотам, Патриша — кълна ти се, — ще пристигна точно за две секунди и ще обявя, че ти си си нямала и най-малката представа в какво съм те замесил. Ще кажа, че аз съм този, който те е пратил да си занесеш паспорта в банката, като съм ти обещал, че в това няма нищо лошо. — Докато изричах тези думи, бях убеден, че са верни. Та нима можеше по цял свят да се намери следовател, който да повярва, че тази невинна възрастна дама би могла да участва в международна афера за пране на пари. Изключено!

Патриша се усмихна:

— Знам, мили мой. Освен това никак няма да е зле да поглезя внучетата. Тогава току-виж изпитали някакво задължение да дойдат да ме видят, докато съм в затвора — след като полицаите ме задържат за офшорна банкова измама, нали така, скъпи? — При което Патриша се приведе и дрезгаво се разсмя.

И аз се разсмях покрай нея, но вътрешно направо умирах. Абе, с някои неща майтап не бива — не е на хубаво. Все едно да се изпикаеш в окото на бога на съдбата. Ако се позадържиш, току-виж и той ти се изпикал на теб. А урината му излиза под налягане, като от пожарникарски маркуч.

Леля Патриша обаче хабер си нямаше от тия работи. Че кога през живота си е нарушавала закон, докато не е познавала Вълка от Уолстрийт! Толкова отвратителен ли бях наистина, че да корумпирам една шейсет и пет годишна баба в името на достоверното опровержение?

Ами, както всичко друго, и този въпрос си имаше две страни. От една страна, ставаше дума за нещо отявлено престъпно — корумпираш старица; налагаш й начин на живот, шито нито познава, нито иска; залагаш на карта личната й свобода; залагаш на карта и репутацията й; да не говорим, че ако стане някой гаф, може да й докараш я удар, я някакво друго заболяване, причинявано от стреса.

От друга страна обаче — това, че никога не е искала или желала охолен живот, ни най-малко не означава, че няма да му се радва! Та за самата нея ще е по-добре, за Бога! С всичките тези неочаквани пари направо ще си изкара страхотни старини. А ако (не дай Боже) някой ден легне болна, ще има достъп до най-скъпата платена медицинска помощ. Нямах ни най-малкото съмнение, че всичките им британски дрънканици за егалитарната утопия на социализираното здравеопазване са си пълна чистопробна глупост. Няма начин да няма специално обслужване за притежателите на някой и друг излишен милион английски лири. Та какво по-справедливо от това? Да не говорим, че колкото и да не са алчни по американски, англичаните не са и шибани комунистчета, все пак. А социализираното здравеопазване — истински социализираното здравеопазване — си е чист комунистически заговор!

Имаше и други полезни елементи, та когато поставех всичко на везната, тя се накланяше силно в полза на завербуването на красивата леля Патриша в тайното лъвско леговище на офшорната банкова измама. Пък и нали самата Патриша каза, че вълнуващото й участие в сложен заговор за пране на пари ще я държи млада с години наред! Каква приятна мисъл само! Добре, де, каква вероятност имаше наистина да закъса? Почти нула, рекох си. Дори под нулата.

В този миг Патриша каза:

— Ти, мили мой, имаш чудната способност да участваш едновременно в два различни разговора. В момента водиш един разговор със заобикалящия те външен свят — представян в случая от любимата ти леля Патриша, — а другият разговор е вътрешен, със самия себе си, и само ти можеш да го чуеш.

Засмях се. Облегнах се и разперих ръце върху облегалката на пейката, та ако можеше някак си тя да попие част от тревогите ми.

— Много неща забелязваш, Патриша. Още от деня, в който се запознахме, когато насмалко не се удавих в тоалетната чиния, оттогава усещам, че ме разбираш по-добре от повечето хора. Възможно е да ме познаваш по-добре, дори отколкото аз познавам себе си, макар че се съмнявам. Искам само да ти кажа, че от дете се чувствам изгубен в собственото си съзнание, може би още от детската градина. Помня как седях в час и гледах другите деца и се чудех как може да не разбират за какво става дума. Учителката задаваше въпрос, а аз знаех отговора още преди да е свършила. — Спрях, погледнах Патриша право в очите и казах: — Не оставай с чувството, че ти се хваля, Патриша. Никак не желая да създавам у теб подобно впечатление. Просто искам да съм открит с теб, че наистина да ме разбереш. Та още от ранно детство бях далеч пред всичките си връстници — в умствено отношение, имам предвид. И колкото повече растях, толкова повече се отдалечавах пред тях. И още от дете в главата ми се върти един необикновен вътрешен монолог, който спира единствено докато спя. Убеден съм, че всеки човек го има, само че моят е особено силен. И особено неприятен. Постоянно си задавам въпроси. А лошото е, че човешкият мозък е устроен като един компютър: зададеш ли му въпрос, той е програмиран да търси отговора му, независимо от това дали има такъв, или не. Постоянно претеглям всяко нещо в ума си и се мъча да предугадя как всяко мое действие ще повлияе на следващите събития. Може би ще е по-точно, ако кажа — как чрез всяко мое действие да изманипулирам последващите събития. Все едно играя на шах със самия живот. А аз мразя тая шибана игра — шаха!

Опитах се да отгатна реакцията на Патриша по изражението й, но тя само се усмихна мило. Чаках я да каже нещо, но тя продължи да мълчи. Самото й мълчание сякаш ми казваше: продължавай да говориш!

— А когато станах на седем-осем години, започнаха да ме обземат ужасни пристъпи на паника. И до днес ми идват, само че сега вземам ксанакс да ги потискам. Но ми стига дори да се сетя за тях, че да получа нов пристъп. Ужасно страдание е това, Патриша. Докарва ме до пълна безпомощност. Все едно, че сърцето ти изхвръква от гръдния кош; или че всеки миг от живота ти сам по себе си е една вечност — точно обратното на онова да се чувстваш удобно в собствената си кожа. И ми се струва, че когато за пръв път ме видя, бях точно насред подобен пристъп, с тази разлика, че той бе причинен от два грама кокаин, така че всъщност не трябва да се брои. Помниш ли?

Патриша кимна и мило ми се усмихна. В изражението й нямаше и капка осъдителност. А аз продължих:

— Но и извън това, от малък не съм можел да спра мисълта си да не хвърчи във всички посоки. Тогава ми се появи ужасното безсъние, от което страдам и до днес. Само дето сега е още по-ужасно. Не мигвах по цяла нощ, вслушвах се в дишането на брат ми и го наблюдавах как спи като бебе. Раснахме в тесен апартамент, та се налагаше да имаме обща стая. Обичах го толкова, колкото не можеш да си представиш. Оттогава са ми останали куп най-приятни спомени. А днес двамата вече не си говорим. Поредната жертва на така наречения ми „успех“. Но това е друга история. Иначе изпитвах ужас от нощта, от самото й идване, понеже знаех, че няма да мога да заспя. Стоях буден по цяла нощ, загледан в цифровия будилник на нощното ми шкафче и умножавах минутите по часовете, най-вече за да запълвам времето, но и понеже самият ми мозък ме тласкаше към повтарящи се действия. На шестгодишна възраст вече можех да умножавам четирицифрени числа по-бързо, отколкото ти би го направила с калкулатор. Не ти разправям врели-некипели, Патриша. И сега го мога. Само че тогава приятелчетата ми още не се бяха научили да четат! Но и това не ме утешаваше. Когато дойдеше време за лягане, плачех като пеленаче, толкова се боях от пристъпите на паника. Баща ми идваше в стаята ми, лягаше до мен и се мъчеше да ме успокои. Майка ми също. Но и двамата ходеха на работа, та не можеха да прекарват по цели нощи над главата ми. Така че от един момент нататък оставах сам с мислите си. С течение на годините пристъпите намаляха значително, но така и не спряха съвсем. И днес, щом положа глава на възглавницата, усещам появата на неукротимо безсъние — едно истински ужасно безсъние. Цял живот се мъча да запълня някаква не запълваща се дупка, Патриша. И колкото повече се блъскам, толкова по-голяма става тя. Толкова време съм посветил…

Думите направо се изтърколваха от езика ми, докато плюех отровата, която, откакто се помня, разяждаше вътрешностите ми. Сигурно съм се борел да спася живота си, или най-малкото — разсъдъка си. Сега си давам сметка, че мястото е било съвсем подходящо за целта човек — особено пък човек като мен — да разкрие душата си. Та нали бях във Великобритания, а между мен и Вълка от Уолстрийт, между мен и „Стратън Оукмънт“, лежеше цял океан. Тук присъстваше единствено Джордан Белфърт — уплашено момченце, успяло да постигне много повече, отколкото му понасяше, и чийто успех бързо се превръщаше в онова, което ще го съсипе. Липсваше отговорът на един-единствен въпрос: ще успея ли да се самоубия пръв, според моите си виждания, или правителство ще ме гепи преди това?

Веднъж отпушил се пред Патриша, не намирах начин да се спра. Изглежда всяко човешко същество изпитва понякога неудържимата нужда да признае греховете си. Цели религии съществуват на тази основа. И цели кралства са били завладявани с обещанието, че на завоевателите ще им бъдат опростени всички грехове.

Изповедта ми продължи цели два часа без прекъсване. Отчаяно се мъчех да се отърва от горчивата жлъч, която съсипваше тялото и душата ми и ме караше да върша неща които знаех, че са лоши и които — съзнавах — рано или късно щяха да доведат до пълната ми разруха.

Разказах й цялото си житие — оттам, колко отчайващо беше да растеш в бедност. Разправих й за лудостта на баща ми и за презрението, което изпитвах към майка ми, че не успяваше да ме опази от злобния му характер. Признах й, че впоследствие бях оценил максималните усилия на майка ми, но че все пак продължавах да гледам тези спомени през детския си поглед, което не ми позволяваше да й простя докрай. Казах й и как сър Макс винаги бе до мен, когато имах нужда от присъствието му, и как мразех майка си още повече за това, че в такива точно моменти тя неизменно липсваше.

Но й обясних, че въпреки това продължавах силно да обичам майка си и дори да я уважавам, въпреки всичките й приказки да съм станел доктор, щото това бил единственият почтен начин за печелене на много пари. И как в израз на бунт срещу тези й намерения започнах още в шести клас да пуша марихуана.

Разправих й и как се успах преди явяването пред изпитната комисия, защото предната вечер се бях надрусал яко, поради което ме приеха да следвам за зъболекар, а не за лекар. И й описах първия си ден в Стоматологичния факултет, когато деканът се изтъпани пред новоприетите студенти и заяви, че Златният век на зъболекарството бил вече свършил, та ако сме записали стоматология само заради парите, по-добре било да се махнем начаса, така сме щели да си спестим сума ти време и ядове… при което аз станах моментално и повече не стъпих там.

Казах й как пътят ми оттам мина през бизнеса с месото и рибата и ме отведе в крайна сметка до Дениз. При споменаването на която очите ми се напълниха със сълзи и аз с безкрайна тъга заразправях:

— … и така, на колене и лакти, увивахме фишовете с монети, та да можем да платим за шампоана за фризьорския й салон. Дотам бяхме стигнали. И когато изгубих всичките си пари, мислех, че Дениз ще ме зареже. Тя бе млада и красива, а аз бях най-обикновен неудачник. Независимо от мнението ти за мен, Патриша, аз никога не съм се чувствал сигурно спрямо жените. Та когато първоначално започнах да печеля от месото, надявах се, че това поне ще е някаква компенсация за недостатъка ми. И когато се запознах с Дениз, реших, че ме е харесала заради колата ми. Щото тогава карах едно компактно червено порше, което за един двайсет и нещо годишен келеш си беше голяма работа, особено ако произхождаше от бедно семейство. Честна дума ти казвам, още като видях Дениз, и загубих и ума, и дума. Тя направо бе като някакво видение. Абсолютно разкошна красавица! Сърцето ми спря, кълна ти се, Патриша. Тоя ден бях с камиона си и бях тръгнал да продавам месо на собственика на фризьорския салон, в който Дениз работеше. Та бая гонитба падна из салона и поне сто пъти я молих да ми даде номера на телефона си, но тя все ми отказваше. Тогава запраших с пълна газ към къщи, метнах се на поршето и се изтъпаних точно пред салона, че да се спъне в мен като си тръгва! Кажи ми, моля ти се — ухилих се гузно на Патриша, — кой човек с поне капка достойнство би постъпил по този начин? Голямо говедо бях, вярвай ми! Но най-смешното в цялата работа е, че откакто създадох „Стратън“, всеки американски келеш смята, че има право по рождение да притежава ферари, щом навърши двайсет и една. — Поклатих глава и забелих очи.

А Патриша се засмя и отвърна:

— Силно се съмнявам, мили мой, да си бил първият мъж, завтекъл се за скъпата си кола при вида на някое красиво момиче. А и подозирам, че няма да си и последният. Между другото, ние сме съвсем наблизо до онази част на Хайд Парк, наречена „Ротън Роу“, където младежите разхождали конете си пред очите на младите дами с надеждата някой ден да се озоват в кюлотите им. — Патриша тихичко се изкикоти на собственото си изказване и добави: — Тая игра е измислена далеч преди теб, скъпи.

Усмихнах се скромно.

— Добре, така да е. Но от това не се чувствам по-малко глупав. Останалата част от живота ми… ти е добре известна. Най-гадното обаче беше, когато зарязах Дениз заради Надин и вестниците го разтръбиха до възбог. Сигурно е било адски кошмарно за Дениз! Ами че тя беше само на двайсет и пет, когато я зарязах за тая млада топ манекенка. А вестникарите я описваха като някаква стара хайлайфна дама, която си е загубила сексапила — с една дума, че я заменях за друга, по-млада мацка, у която все още е останал някакъв живец! Такива работи стават непрекъснато на Уолстрийт, Патриша.

Само исках да ти обясня, че и Дениз беше млада и красива! Не виждаш ли къде е иронията? Богатите мъже поначало изчакват, преди да подменят първите си съпруги. Ти си умна жена и разбираш за какво ти говоря. Такива са порядките на Уолстрийт и, както ти самата каза, тая игра са я измислили далеч преди аз да се появя. Но в моя живот всичко протича забързано. Пропуснах двайсетте и трийсетте си години и направо подкарах четирийсетте. А точно през двайсетте и трийсетте стават събития, които оформят мъжкия характер. Определени битки, Патриша, през които всеки трябва да премине, ако иска да разбере дали е мъж, или не. А аз ги прескочих. И сега съм юноша в мъжко тяло. Родил съм се с определени дарби — от Бога, — но ми липсва емоционалната зрялост да ги използвам правилно. С други думи, открай време съм нещастие, което всеки момент може да се случи. Бог ми е дал половината уравнение — способността да ръководя и да виждам нещата по-ясно от повечето хора. Но не ме е благословил с въздържанието и търпението, необходими за правилното приложение на тази ми способност. Та говорех за Дениз: където и да стъпеше, хората я сочеха с пръст: „А, това е онази, дето Джордан Белфърт я заряза заради момичето от рекламата на «Милър Лайт»“. Истина ти казвам, Патриша: заслужавах с камшици да ме бият за това, което сторих на Дениз. И няма значение, че съм го направил, щото съм бил на Уолстрийт или на Мейн Стрийт. Няма нито едно шибано оправдание за постъпката ми. Изоставих едно добро и красиво момиче, което бе неотлъчно с мен и през най-трудните години, което заложи бъдещето си на мен. А в мига, в който й дойде печелившият билет, аз взех, че й го скъсах. Да знаеш, че за тая работа ще горя в пъкъла, Патриша. Напълно заслужено, при това. — Поех дълбоко въздух: — Нямаш представа колко зор видях да оправдая постъпката си, да припиша поне част от вината на Дениз. Но така и не успях. Някои неща са си изначално лоши, та както и да ги гледаш, ако щеш и от хиляда различни ъгъла, все стигаш до един и същи извод, а именно, в конкретния случай, че съм се проявил като пълен гаден негодник, изоставил първата си жена заради друг чифт още по-дълги бедра и малко по-хубаво лице. Виж какво, Патриша, знам, че може и да ти е трудно да си обективна в цялата тая работа, но подозирам, че жена с твоя характер може да гледа на нещата така, както трябва да се гледат. Голата истина е, че на Надин никога няма да вярвам така, както вярвах на Дениз. И никой не може да ме убеди в противното. Може би след четирийсет години, когато сме стари и побелели, ще мога да си помисля дали да й имам доверие. Но надали и тогава ще стане.

— Абсолютно съм съгласна с теб, скъпи — каза Патриша. — Голямо душевно усилие се иска, за да можеш да имаш доверие на жена, явила ти се при подобни обстоятелства. Но това не бива да те измъчва. Цял живот можеш да гледаш Надин през присвити очи и да се чудиш „Ами ако…?“ Накрая всичко това може да се превърне в едно самоизпълняващо се пророчество. В крайна сметка излиза, че при нас най-вече се връща онази енергия, която самите ние разпращаме из вселената. Това е всеобщо правило, скъпи. От друга страна обаче, знаеш какво казват за доверието: за да имаш доверие някому, трябва преди всичко да вярваш в себе си. Ти имаш ли си доверие, скъпи?

Леле, ебаси и въпроса! Прекарах го през мозъчния си компютър и отговорът, който той изплю, никак не ми хареса. Станах от пейката и рекох:

— Налага ми се да се изправя, Патриша. Заседя ли се тъй дълго, левият ми крак направо ме измъчва до смърт. Що не се поразходим известно време? Да вървим към хотела. Искам да видя Спийкърс Корнър. Току-виж заварим някой изправил се на сандъчето си да плюе по Джон Мейджър. Нали той ви е министър-председателят?

— Да, скъпи — отвърна Патриша. Стана и тя от пейката и ме хвана подръка. Тръгнахме по алеята по посока на хотела. И тя най-кротко рече: — А след като изслушаме човека, ще ми отговориш на последния въпрос, нали, скъпи?

Напориста жена, ви казвам! Но как да не я обича човек! Нали ми беше изповедничката!

— Добре, Патриша, съгласен съм. А отговорът на въпроса ти е следният: Не! Аз съм един шибан лъжец, мамя жена си и сменям проститутките така, както другите хора си сменят чорапите — особено когато съм надрусан, а то е през половината време. Но дори и когато не се друсам, пак й изневерявам. Разбра ли? Сега, като знаеш, по-доволна ли си?

Патриша се изсмя на избухването ми, после ми каза нещо, от което направо ми се зави свят:

— Ама, скъпи, това за проститутките всички го знаем, включително и тъща ти, сестра ми. То си се носи като някаква легенда. Що се отнася до Надин, тя изглежда се е примирила, че покрай хубавото винаги има и лошо. По-скоро питах дали си имал връзка с друга жена, към която си изпитвал някакви чувства.

— Нито веднъж! — отвърнах най-искрено. После обаче с малко по-малко убеденост се разрових из паметта си да проверя дали съм й казал истината. Всъщност никога не бях изневерил истински на Надин, нали?… Така де, поне в общоприетия смисъл на думата. Ама че хубава мисъл ми внуши Патриша! Нали ви казах, че е страхотна дама!

И все пак предпочитах да не засягаме тая тема кой знае колко, затова пак подхванах приказката за гърба ми… как хроничната болка ме подлудява… какви операции са ми правили, без абсолютно никаква полза… и как заради това започнах да вземам наркотици, като се почне от викодина и се стигне до морфина, и как от тях ми се повдигаше и ме потискаха… поради което започнах да вземам лекарства против повръщане и прозак против повръщането и депресията… но как от лекарствата против повръщане ме заболяваше глава, поради което вземах адвил, който ми ебаваше стомаха, та ми се налагаше да гълтам зантак, от който пък ми се увеличаваха чернодробните ензими. Разказах й и как прозакът хем скапа либидото ми, хем от него ми пресъхваше устата… та се наложи да гълтам салаген за стимулиране на слюнчените жлези и екстракт от кори йохимбе за импотентността… но накрая ги спрях и двете. В крайна сметка, рекох й, все се връщах на куалудите — единственото лекарство, от което, изглежда, болката ми минаваше.

Почти бяхме стигнали до Спийкърс Корнър, когато тъжно казах:

— Боя се, че вече имам истинска зависимост от наркотиците, Патриша, и че дори болките в гърба ми да изчезнат, пак няма да мога да спра да ги вземам. Започват вече да ми се случват продължителни причернявания пред очите, да не помня какво съм правил. И това бая ме плаши, Патриша. Все едно, както си седиш, част от живота ти се изпарява завинаги — пуф! — пред очите ти. Искам да кажа, че изхвърлих всичките куалуди в тоалетната, а сега умирам поне за един. Стигнах дотам, че си правех сметка да наредя на асистентката ми да изпрати шофьора ми дотук на конкорда, та да ми донесе няколко куалуда. За двайсет хапчета ще похарча двайсетина хиляди долара! Можеш ли да си представиш — двайсет хиляди долара! Но и досега не мога да си избия тая мисъл от главата. Та това е положението, Патриша. Наркоман съм си, макар досега да не съм го признал пред никого. Знам, че е истина, както знам и това, че никой от околните, включително и жена ми, не смее да ми постави въпроса ребром. И понеже препитанието им зависи от мен в по-малка или по-голяма степен, те просто ме подпомагат в порока ми. И ме заблуждават. Та това е историята ми. Никак не е приятна. Водя възможно най-дисфункционалния живот на тоя свят. Олицетворение съм на успешния провал. Имам навършени трийсет и една години и карам шейсетата. Колко още ми е писано да остана на тоя свят, един Господ знае. Но обичам жена си. А към дъщеричката си изпитвам чувства, каквито не съм подозирал, че мога да изпитам. И точно тя донякъде ме крепи — Чандлър. За мен тя е всичко. Бях се заклел, че с раждането й ще спра дрогата, ама само съм се самозалъгвал. Съмнявам се, че изобщо ще мога да спра, поне за някакъв по-дълъг срок. И се питам какво ли ще си помисли Чандлър, ако някой ден научи, че татко й е наркоман? Какво ще си помисли, ако татко й попадне в затвора? Какво ли ще си мисли, когато порасне и може да чете всички вестникарски писания за това какви подвизи е извършвал татко й с курвите? Ужас изпитвам от един подобен ден, истина ти казвам, Патриша. Но не се съмнявам, че той все някога ще дойде. И това е адски тъжно, Патриша. Безкрайно тъжно…

И с тези думи приключих. Излял си бях душата както никога досега. Е, и по-добре ли ми стана? Уви, не особено. Чувствах си се както и преди изповедта. И левият ми крак направо ме убиваше, въпреки раздвижването.

Зачаках мъдрия отговор на Патриша. Така и не го получих. Сигурно на изповедниците не им е това работата да ти дават мъдри отговори. Патриша само стисна ръката ми по-здраво и май ме придърпа леко по-близо до себе си, за да ми покаже, че въпреки всичко, тя все още ме обича и никога няма да престане да ме обича.

На Спийкърс Корнър нямаше нито един оратор. Обикновено идвали в събота, обясни Патриша. Но това си беше в реда на нещата. През онази конкретна сряда обаче в Хайд Парк бяха изречени достатъчно много думи, че да запълнят един цял живот. И за един кратък миг Вълка от Уолстрийт пак се превърна в Джордан Белфърт.

Но наистина само за много кратко. Пред нас, над оживените лондонски улици, се издигаше девететажният хотел „Дорчестър“.

А единствената мисъл, която занимаваше мозъка ми в момента, бе в колко часа излита конкордът от Америка и колко време ще му трябва да стигне до Англия.