Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (14)

Глава 13.
Начален курс по пране на пари

Банката за частно банкиране^[1] „Юнион Банкер Приве“ се помещаваше в лъскава десететажна офис сграда, остъклена цялата в черно, в сърцето на жабарска Женева и по-точно — на „Рю Дю Рон“, което би трябвало да значи улица „Рона“. Падаше се в най-скъпата търговска зона, на един хвърлей място от любимия ми гейзер.

За разлика от американските банки, където след централния вход се изправяш пред приветливи служители зад бронирани стъкла, в лобито на тази банка имаше една-единствена млада дама, обградена от около четирийсет тона сив италиански мрамор. Седеше зад солидно махагоново бюро, толкова голямо, че можех да кацна отгоре му с хеликоптера си. Носеше светлосив костюм с панталон, бяла риза с висока яка и безизразна физиономия. Косата й беше руса, прибрана прецизно на тила в стегнат кок. Кожата й бе съвършена — нито една бръчка, нито една луничка. Още един швейцарски робот, рекох си.

Докато с Дани приближавахме бюрото, дамата ни изгледа подозрително. Сто на сто усети какви сме! Ами, че то сигурно ни беше изписано по лицата: млади американски престъпници, търсещи къде да изперат мръсните пари, с които са се сдобили по съмнителен начин! Дилъри на дрога, изкарали някой и друг долар от ученичетата!

Поех дълбоко въздух и устоях на порива да й обясня, че всъщност сме най-обикновени старомодни мошеници, търгуващи с акции, и че само сме пристрастени към дрогата, но толкоз. Честна дума, изобщо не продаваме дрога!

Слава Богу, тя предпочете да не изказва мнението си и да не изважда наяве точното естество на нашето престъпление. Каза само:

— Бих ли могла да ви бъда полезна с нещо, господа?

„Бих ли“? Господи, Исусе Христе! Пак ли условности!

— Да, имам среща с Жан Жак Сорел^[2]? Казвам се Джордан Белфърт? — Мама му стара, защо произнасях всяка фраза като въпрос? Тия швейцарски копелета явно нещо ме изнервяха.

Зачаках женският андроид да ми отговори нещо, но тя мълчеше. Само продължаваше да се блещи в мен… сетне в Дани… преценявайки ни с поглед от горе до долу и после обратно. Сетне, сякаш за да подсили колко зле бях произнесъл името на господин Сорел, отвърна:

— О, имате предвид мосю Жан Жак Сорел! — Боже, колко красиво произнасяше името му тя! — Да, господин Белфърт, очакват ви на петия етаж — и посочи към асансьора.

Влязохме с Дани в облицования с махагон асансьор, който се обслужваше от млад мъж, облечен като швейцарски маршал от XIX век. И тихичко повторих на Дани:

— Помни какво ти казах. Независимо как ще се развият нещата, на тръгване ще им кажем, че сме загубили интерес, окей?

Дани кимна.

Излязохме от асансьора и тръгнахме по дълъг, облицован с махагонова ламперия коридор, от който направо вонеше на благополучие. Беше толкова тихо, че се почувствах като в ковчег, но си наложих да не вадя никакви заключения от внезапно сполетялата ме мисъл. Вместо това поех дълбоко въздух и продължих да вървя към високата стройна фигура в дъното на коридора.

— О, господин Белфърт! Господин Поуръш! Добро утро и на двама ви! — каза Жан Жак Сорел с топъл тон. Разменихме ръкостискания. Сетне той ми пусна леко крива усмивка и добави: — Надявам се, че престоят ви протича гладко след онази неприятна история на летището. Трябва да ми разкажете на чаша кафе за приключението си със стюардесата!

Намигна ми.

Ебаси пича! — рекох си. Няма нищо общо с типичните швейцарски жабари. Определено беше евробоклук, но все пак доста… изискан, та нямаше как да мине за швейцарец. Имаше маслинова кожа и тъмнокестенява коса, която носеше плътно пригладена назад, като истински представител на Уолстрийт. Лицето му беше продълговато, чертите му — деликатни, но всичко се съчетаваше идеално. Носеше безупречен тъмносин камгарен костюм на тънки светлосиви райета, бяла риза с френски маншети и синя копринена вратовръзка, явно скъпо струваща. Дрехите му стояха страхотно — както само европейските копелета знаят как да ги носят.

Проведохме бърз разговор в коридора, по време на който разбрах, че Жан Жак всъщност не е швейцарец, а французин, временно назаем от парижкия клон на банката. Нещата се навързваха. После той дяволски ме впечатли с изявлението, че се чувства неудобно от присъствието на Гари Камински, но тъй като именно той, Гари, е инициирал срещата, нямало начин да бъде избегнато. Предложи да докараме нещата до определена точка и да се срещнем насаме или по-късно, или на другия ден. Казах му, че и аз съм възнамерявал да дам на срещата негативен развой по същата причина. Той сви устни и кимна одобрително, сякаш за да каже: „Не е зле!“ Дори не си направих труда да погледна към Дани. Сигурен бях, че е впечатлен.

Жан Жак ни съпроводи до конферентна зала, която приличаше по-скоро на пушалня в мъжки клуб. Около дълга стъклена заседателна маса седяха шест швейцарски жабара, до един облечени делово. Всеки жабар държеше запалена цигара или в ръка, или в пепелника пред себе си. Стаята бе изпълнена с огромен облак дим.

Там беше и Камински. Седеше сред жабарите с отвратителното си тупе, положено на черепа му като някакво мъртво животно. Дебелото му обло лице бе така мазно ухилено, че ми се прищя да го млатна. За миг се поколебах дали да не го помоля да напусне залата, но реших да не го правя. По-добре да присъства на срещата и да чуе със собствените си уши, че съм решил да не правя бизнес в Швейцария.

След няколко минути общи приказки казах:

— Любопитен съм да науча какво представляват вашите закони за банковата тайна. Чувал съм доста противоречиви неща от щатските юристи. При какви обстоятелства бихте сътрудничили на американското правителство?

Камински отвърна:

— Това е най-голямото предимство на правенето на бизнес в…

— Гари — прекъснах го мигновено, — ако ме интересуваше шибаното ти мнение по темата… — успях някак си да се спра, предвид факта, че швейцарските роботи надали биха одобрили обичайните ми изразни средства. И добавих скромно: — Моля да ме извините. Щях да ти го поискам още в Ню Йорк, Гари.

Жабарите се нахилиха и закимаха глави. Неизказаното им послание гласеше: „Да-а, тоя Камински е точно толкова тъп, колкото изглежда.“ Аз обаче се опитах да мисля с няколко хода напред. Очевидно Камински ще прибере някакъв вид комисионна, ако завъртя бизнес с банката. Иначе защо ще се напъва толкова да ме успокоява? Първоначално го смятах за поредния тъпунгер, който се пъне да се изкара спец по някакъв мъгляв въпрос. На Уолстрийт беше фрашкано с такива. Дилетанти ги наричаха. Сега вече наистина се убедих, че подбудите му са финансови. Но ако някой ден действително отворя сметка в банката, Камински веднага ще разбере, щом му преведат комисионната. А това ще е сериозен проблем.

Сякаш четеше мислите ми, Жан Жак каза:

— Господин Камински винаги избързва да изразява мнение по подобни въпроси. Намирам това за доста странно, като се има предвид, че той нито печели, нито губи каквото и да било от вашето решение. Вече му бе изплатена малка комисионна само за това, че ви доведе тук. Независимо дали ще решите да ползвате услугите на нашата банка, или не, това по никакъв начин няма да се отрази на джоба на господин Камински.

Кимнах с разбиране. Направи ми впечатление, че Сорел не говори в условно наклонение. Владееше английския език до съвършенство заедно с идиомите и всичко останало.

А Сорел продължи:

— Но да отговоря на въпроса ви: швейцарското правителство ще сътрудничи на американското правителство, единствено ако разследваното престъпление се смята за престъпление и в Швейцария. Например, в Швейцария няма закон, засягащ избягването на данъци. Така че ако бъдем помолени от правителството на Съединените щати да сътрудничим в тази насока, ние няма да приемем.

— Господин Сорел е напълно прав — намеси се вицепрезидентът на банката — дребен слабоват жабар с очилца, чието име беше Пиер еди-кой си. — Ние не питаем особено топли чувства към вашето правителство. Дано това не ви обижда. Но е факт, че сътрудничим, само когато става дума за углавно престъпление.

После се включи и друг Пиер, само дето този беше по-млад и плешив като билярдна топка. Той на свой ред каза:

— Ще установите, че швейцарският наказателен кодекс е далеч по-либерален от американския. Много от вашите углавни престъпления не се смятат за углавни в Швейцария.

Милостиви Боже! Само като чуех „углавно престъпление“, и тръпки ме побиваха по целия гръбнак. Всъщност вече ставаше ясно, че идеята ми да използвам Швейцария за миша дупка не е особено удачна… освен ако, разбира се… възможно ли е мишите дупки да са законни в Швейцария? — мина ми през ума. Силно се съмнявах, но реших да попитам Сорел, когато се видехме насаме. Усмихнах се и казах:

— Този въпрос не ме притеснява особено, тъй като нямам абсолютно никакво намерение да престъпвам който и да било американски закон. — Ама че безочлива лъжа! Но пък ми хареса как я изрекох. На кой му пукаше, че дрънкам глупости? По някаква необяснима причина тия неща правеха престоя ми в Швейцария по-лек. И продължих: — И като казвам „аз“, имам предвид и Дани. Вижте, единствената причина да искаме да имаме пари в Швейцария е заради сигурността на авоарите ни. Основната ми грижа е, че при работа като моята винаги съществува опасност някой да те даде под съд — съвсем неоправдано, имам предвид. Но аз все пак искам да знам — или нека го кажа направо: онова, което е по-важно за мен, е да знам, че при никакви обстоятелства няма да прехвърлите парите ми на американски — а и не само на американски — гражданин, спечелил граждански иск срещу мен.

Сорел се усмихна.

— Не само, че никога няма да направим това — каза замислено той. — Ние отказваме да признаваме каквото и да било от… как го нарекохте вие… „гражданско“ естество. Дори да получим призовка от Комисията ви за ценни книжа и борси, която е граждански регулаторен орган, и с нея не бихме сътрудничили при никакви обстоятелства. — Сорел се замисли за миг и добави: — Дори ако нарушението се явява углавно според швейцарското законодателство. — Кимна за по-убедително. — Дори тогава не бихме сътрудничили! — и пусна съзаклятническа усмивка.

Кимнах одобрително и огледах залата. Очевидно всички бяха доволни от начина, по който се развиваха нещата; всички, освен мен. Не можеше да бъда по-разочарован. Последният коментар на Сорел се загнезди в съзнанието ми и ме накара да се замисля сериозно. Защото, ако швейцарското правителство откажеше да сътрудничи на някое разследване на Комисията за ценните книжа и борсите, Комисията нямаше да има друг избор, освен да се обърне към Американската федерална прокуратура да започне криминално разследване. Тоест, кой каквото сам си направи…!

Започнах да разигравам в съзнанието си възможните сценарии. Деветдесет процента от всички дела на Комисията се уреждаха на гражданско ниво. Единствено когато Комисията надушеше, че става нещо прекалено, нещо колосално, прехвърляше случая на ФБР за криминално разследване. Но ако Комисията не беше в състояние да проведе разследването си — ако бъдеше възпрепятствана от швейцарците по една или друга причина, — как точно щеше да прецени кое е колосално и кое не? В действителност това, което правех, не беше чак толкова ужасно, нали?

Поех дълбоко въздух и казах:

— Е, всичко, което чух, ми се струва съвсем логично, но ми е любопитно как американското правителство може да знае къде изобщо да търси — в смисъл, как ще знаят на коя швейцарска банка да пратят призовка? Нали нито една от сметките не е поименна, а шифрована — само с номер. Така че, ако някой не им подшушне — едва се удържах да не погледна Камински — къде си държиш парите, или ако по непредпазливост оставиш някаква хартиена следа, как ще знаят откъде да започнат? Ще отгатнат номера на сметката ти ли? В Швейцария има най-малко хиляда банки с поне стотици хиляди сметки. Това прави милиони сметки, всяка от които е с различен номер. Все едно търсиш игла в купа сено. Би било невъзможно. — Изгледах Сорел право в тъмните му очи.

След няколко секунди мълчание той отвърна:

— Още един прекрасен въпрос. Но за да отговоря, бих ви помолил да ми предоставите възможността да ви предам кратък урок по история на швейцарското банкиране.

Всичко вървеше по ноти. Нали точно това ми бе набивал в главата Ал Ейбръмс по време на всичките онези закуски — колко е важно да се прозре влиянието на миналото. Кимнах и казах:

— Да, ако обичате. Всъщност историята много ме вълнува, особено в моменти като този, когато обмислям да захвана бизнес на непозната територия.

Сорел се усмихна и отвърна:

— Цялата история с кодираните сметки е малко подвеждаща. Факт е, че всички швейцарски банки предлагат на клиентите си тази възможност за запазване на тяхната анонимност, но всяка сметка е обвързана с име, което се пази в регистъра на банката.

Като чух това, сърцето ми се сви. А Сорел продължи:

— Преди много години, още преди Втората световна война, нещата не стояли точно така. По онова време откриването на безименни сметки си е било стандартна практика за швейцарските банкери. Всичко се основавало на лични отношения и ръкостискане. Много от тези сметки били на името на различни корпорации. Но за разлика от корпорациите в Съединените щати, тукашните били корпорации на приносител, което ще рече, че не принадлежали на определено име. С други думи, за законен собственик се смятало лицето, което физически държи акциите на корпорацията. Тогава обаче се появява Адолф Хитлер и презрените му нацисти. И започва една много тъжна глава от нашата история, с която не се гордеем особено. Направихме всичко възможно да помогнем на колкото се може повече от еврейските ни клиенти, но в крайна сметка бих казал, че не помогнахме достатъчно. Както знаете, господин Белфърт, аз съм французин, но мисля, че говоря от името на всеки от тук присъстващите, когато казвам, че ми се ще да бяхме направили повече — Сорел направи кратка пауза и тъжно поклати глава.

Всички в залата, включително придворният шут Камински, самият той евреин, кимнаха със съчувствие. Предполагам всички знаеха, че аз и Дани също сме евреи, и ми беше много интересно дали Сорел не разказваше всичко това именно заради нас. Или беше искрен в думите си? Във всеки случай, още преди да започне да говори, аз го бях изпреварил с десет хода и усетих точно накъде върви. Простата истина е, че още преди Хитлер да е бил в състояние да помете Европа и да унищожи шест милиона евреи в газовите камери, много от тях успели да прехвърлят парите си в Швейцария. Предусетили какво ще се случи още в началото на трийсетте години, когато нацистите правели първите си крачки към властта. Но се оказало, че да изнесат тайно парите си е много по-лесно, отколкото да изнесат самите себе си. Фактически всички страни в Европа, с изключение на Дания, отказали да приютят милионите отчаяни евреи на своя територия. Повечето от тези държави вече били постигнали тайни сделки с Хитлер да пожертват еврейското си население, ако Хитлер не ги нападне — споразумения, които той загърбва веднага след като натиква евреите в концентрационните лагери. И докато страна подир страна падат под нацистка власт, за евреите остават все по-малко места, където да се скрият. И най-жалкото е, че Швейцария, която толкова охотно приемала еврейските пари, същевременно толкова неохотно отказвала да приеме еврейските души.

И след като нацистите в крайна сметка били разгромени, много от оцелелите еврейски деца пристигнали в Швейцария, за да търсят тайните семейни банкови сметки. Но се оказало, че няма начин да докажат правата си върху тях. На сметките нямало имена, а само цифри. И ако оцелелите деца не знаели точно в коя банка родителите им са държали парите си и с кой точно банкер са контактували, било абсолютно невъзможно да сложат ръка върху парите. По тази причина и до ден-днешен милиарди долари си остават неуточнени.

Мисълта ми се зарея по една още по-мрачна тангента. Колцина от тези швейцарски копелета всъщност са знаели съвсем точно чии са оцелелите деца, но са предпочели да си затраят? И още по-страшно — колко ли еврейски деца от загинали семейства са се явили в правилната швейцарска банка и са говорили с правилния швейцарски банкер, но са били направо излъгани? Божичко! Ебаси и шибаната трагедия! Само най-благородните швейцарски банкери са притежавали онази достатъчна почтеност да позволят на появилите се законни наследници да приберат каквото им принадлежи. А в Цюрих, където беше пълно с шибани шваби, надали е имало много еврейски почитатели. Може би във френски говорещата Женева нещата да са били малко по-различни, но само малко. Човешката природа си е човешка природа. И всички тези еврейски пари са изчезнали завинаги, погълнати именно от самата швейцарска банкова система, обогатили тази миниатюрна държавица толкова, колкото човешкото съзнание не е в състояние да побере, което вероятно обяснява липсата на просяци по улиците.

— … и сега разбирате защо — казваше Сорел, — вече се изисква всяка банкова сметка в Швейцария да е поименна. Без изключение.

Погледнах към Дани. Той кимна почти неуловимо, но неизреченото послание бе: „Шибан кошмар.“

На връщане към хотела с Дани почти не разменихме и дума. Зяпах през прозореца и не виждах нищо друго, освен духовете на няколко милиона мъртви евреи, продължаващи да търсят парите си. Задната част на бедрото ми направо ме побъркваше. Боже! Само да я нямаше тая кошмарна хронична болка, сигурно щях да зарежа дрогата. Сякаш ми забиваха кабарчета. Бяха минали най-малко двайсет и четири часа, откакто бях взел последното хапче и умът ми сечеше като бръснач — имах чувството, че мога да реша всеки проблем, колкото и непреодолим да изглежда. Но как щях да заобиколя швейцарските банкови закони? Законът си беше закон, а случаят с Ал Ейбръмс, който се закопа при цялата си параноична педантичност, ми напомни за доброто старо правило, че непознаването на закона не е оправдание за нарушаването му. Най-просто казано, за да открия банкова сметка в „Юнион Банкер Приве“, трябва да им дам копие от паспорта си, което ще влезе в някоя тяхна папка. И щом Американското министерство на правосъдието изпрати призовка по повод криминално деяние, свързано с измама с акции, което, разбира се, бе престъпление и в Швейцария, тогава с мен ще е свършено. Дори федералните да не знаят точно коя е моята сметка или пък в коя точно банка са парите ми, това не би ги забавило и за миг. Призовката им ще отиде директно в Швейцарското министерство на правосъдието, което от своя страна моментално ще изпрати рутинно запитване до всяка швейцарска банка в страната с нареждане да му предоставят всички трансфери по банковите сметки, принадлежащи на индивида, упоменат в призовката.

И край.

Исусе — що не си стоя при мишите си дупки в Щатите. Поне ако ги призоват, просто ще излъжат под клетва! Мисълта никак не бе приятна, но поне нямаше да остане хартиена следа.

Чакай малко! Къде пише, че трябва да дам моя паспорт на банката? Какво ми пречи да пратя някоя от мишите си дупки в Швейцария да си отвори сметка с неговия паспорт? Какви са шансовете ФБР да налети на името на американската ми миша дупка в швейцарската ми миша дупка? Та това си беше миша дупка в миша дупка! Двупластова защита! Ако Съединените щати изпратят призовка, отнасяща се до лицето Джордан Белфърт, Швейцарското министерство на правосъдието ще назначи проверка и няма нищо да открие!

Та в тоя ред на мисли, за какво ми е изобщо да използвам някоя от сегашните си миши дупки? Едно време избирах мишите си дупки не само заради тяхната благонадеждност, но и заради способността им да генерират големи суми пари в брой по начини, които не привличат вниманието на данъчните служби — трудна за намиране комбинация. Основната ми миша дупка беше Елиът Лавин, който много бързо се превърна в кошмара на Елм Стрийт. Защото не само бе най-важната ми миша дупка, но и човекът, който ме открехна на куалудите. Беше президент на „Пери Елис“ — един от най-големите американски производители на готово облекло, чиято централа се намираше в центъра на Манхатън, в меката на парцалките. Но високопоставената му длъжност бе леко подвеждаща. Всъщност беше десет пъти по-шантав от Дани. Да, колкото и невероятно да изглежда, в сравнение с него Дани беше момченце от църковния хор.

Освен че бе неизлечим комарджия и заклет наркоман от най-висока класа, Елиът беше и сексуален маниак с натрапчива мания да изневерява на жена си. Скубеше по няколко милиона долара годишно от „Пери Елис“, като правеше тайни сделки с чуждестранните им фабрики, които вземаха на „Пери Елис“ по един-два долара в повече на дреха и връщаха тия пари на Елиът. Цифрите възлизаха на милиони.

Когато докарвах на Елиът печалби от нови емисии, той се разплащаше с кеша, получен от чуждестранните фабрики. Съвършена размяна — никакво наличие на документи. Но Елиът взе да ми играе сечено. Комарджийските и наркоманските му навици взеха да го командват. Започна да закъснява с плащанията си към мен. До момента ми дължеше почти два милиона долара от печалбата, която му бях осигурил в качеството му на миша дупка. Ако го резнех напълно, щях да отпиша тия пари. Така че предпочетох да го отбия полека-лека, да му давам възможност да печели от нови емисии, та да му е по-лесно да изплати дълга си.

При всичките си недостатъци, Елиът ми вършеше добра работа. Беше ми върнал над пет милиона долара в брой, които си седяха кротко в банкови трезори в Съединените щати. Как точно щях да прехвърля всички тия пари в Швейцария, все още нямах ясна представа, въпреки че имах някои идеи. Щях да обсъдя този казус със Сорел, когато се срещнехме след няколко часа. Както и да е, бях убеден, че ще ми е трудно да подменя Елиът с друга миша дупка, която да генерира също толкова пари, без да оставя книжна следа. Но сега, с основен пласт миши дупки в Швейцария, „изпирането“ преставаше да е проблем. Просто щях да оставя сумата да трупа лихви в швейцарската ми сметка. Единственото, което не обсъдих на днешната среща, бе как ще боравя с всичките пари по швейцарската ми сметка. Как щях да ги харча? Как щях да прехвърля изпраните вече пари обратно в Съединените щати, за да ги инвестирам? И още куп въпроси, на които трябваше да се отговори.

Но най-важното нещо бе, че използвайки Швейцария, можех да избирам мишите си дупки по един-единствен признак — благонадеждност. Това отваряше пред мен много по-голяма вселена от бъдещи миши дупки и съзнанието ми бързо заработи в посока на семейството на жена ми. Никой от тях не беше американски гражданин, всички живееха във Великобритания — далеч от любопитното око на ФБР. А съществуваше и една слабо позната вратичка във федералните закони за ценни книжа, позволяваща на неамерикански граждани да инвестират в акционерни дружества при много по-благоприятни условия, отколкото американците. Наричаше се Правило S и позволяваше на чужденците в качеството им на физически лица да придобиват дялове в акционерни дружества, без за тях да важи двегодишният период за задържане на такива акции, установен с Правило 144. По Правило S, чужденците можеха да продават акциите си само след четирийсет дни. Невероятно тъп закон, който даваше на чужденците страхотно предимство пред американските инвеститори. Впоследствие, благодарение на тази поредна бюрократична мозъчна пръдня, възникна вълна от масови злоупотреби, тъй като гяволите сред американските инвеститори започнаха да сключват сделки под масата с разни чужденци и по Правило S да инвестират в акционерни дружества, без да им се налага да изчакват двете години, изисквани от Правило 144, преди да продадат акциите си. Сума ти чужденци ми бяха предлагали да играят (срещу скромно заплащане) ролята на мои подставени лица и с неамериканското си гражданство да ми помогнат да се възползвам от Правило S, но аз винаги отказвах. Никога не забравих предупреждението на Ал Ейбръмс. Пък и как можех да се доверя на непознат чужденец за нещо толкова незаконно? В края на краищата, придобиването на акции под чуждо име по Правило S си беше сериозно престъпление, което неминуемо щеше да привлече вниманието на ФБР. Така че винаги съм бягал от подобни работи.

Но сега, с двойната миша дупка… с роднините на жена ми като втори пласт защита… ами, нещата вече не изглеждаха толкова рисковани!

И тогава се сетих за Патриша, лелята на жена ми — не, моята леля Патриша. Защото тя беше станала и моя леля! Още при първата ни среща осъзнахме колко сме близки по дух. Което си беше съвсем неочаквано, като се има предвид в какво състояние ме беше заварила. Беше преди две години в лондонския хотел „Дорчестър“. Тя ме намери в стаята ми насред една моя криза от предозиране с куалуди. По-точно казано, завари ме, докато се давех в тоалетната чиния. Но вместо да ме укори, тя остана с мен цяла нощ и държа главата ми над тоалетната, докато тялото ми не изповърна всичката отрова, която доброволно му бях натресъл. Сетне, докато се давех под вълните от паника, причинена от всичката кока, дето бях изшмъркал, прокара пръсти през косата ми, както правеше мама, когато бях малък. Ксанаксът, който трябваше да потуши паниката, вече го бях повърнал. И буквално не се побирах в кожата си. На другия ден обядвахме заедно и тя успя някак си да ме убеди да се откажа от дрогата, без дори да ме кара да се чувствам виновен заради това, което беше видяла. Та тогава изкарах чист цели две седмици. С Надин бяхме на почивка в Англия и никога не сме прекарвали по-добре. Чувствах се толкова щастлив, че дори обмислях да се преместя да живея там, да направя леля Патриша част от живота си. Но дълбоко в себе си знаех, че това е само фантазия. Животът ми бе в Съединените щати; „Стратън“ беше в Съединените щати; моята власт бе в Съединените щати, а това означаваше, че трябва да се върна в Съединените щати. И когато най-накрая се прибрах в Съединените щати, под топлите грижи на Дани Поуръш и Елиът Лавин и останалите екземпляри от веселата ми дружина брокери, пристрастието ми към дрогата моментално се възвърна. И то по-силно от преди, понеже болката в кръста само подклаждаше огъня.

Леля Патриша беше на шейсет и пет, разведена, пенсионирана учителка и таен анархист. Щеше да е идеална. Изпитваше презрение към всичко свързано с правителствата и човек можеше да й се довери без колебание. Ако я помолех да направи това за мен, тя щеше да пусне най-топлата си усмивка и още на другия ден да се качи на самолета. Освен това леля Патриша нямаше пари. Всеки път, когато я видех, й предлагах пари, които щяха да й стигнат поне за година напред. И тя всеки път отказваше. Беше твърде горда. Но сега щях да й обясня, че сумата ще се явява напълно заслужено възнаграждение за оказана ми услуга. Можеше да харчи колкото си иска. Направо щях да я превърна от просякиня в принцеса. Нима идеята ми не беше прекрасна! А и тя надали щеше да се докосне до тия пари! Беше израснала сред руините на Втората световна война и понастоящем живееше с мизерната си учителска пенсийка. Нямаше си и понятие как се харчат яки суми, дори и да искаше! Щеше да похарчи известна част от тях, за да поглези двамата си внуци. Нищо лошо няма в това! Мисълта направо стопли сърцето ми.

А ако американското правителство изобщо някога почукаше на вратата на леля Патриша, тя щеше да им каже директно да си го наврат в американските си задници! При тази мисъл гръмко се разсмях.

— На какво се радваш толкова? — измърмори Дани. — Цялата тая среща си беше чисто губене на време! А и нямам никакви куалуди да удавя тъгата си. Тъй че кажи ми какво се случва в откачения ти мозък?

Усмихнах му се:

— Имам среща със Сорел след няколко часа. Трябва да му задам още няколко въпроса, макар да ми се струва, че вече знам отговорите. Все едно, от теб искам веднага, щом се приберем в хотела, да се обадиш на Джанет да прати един лиърджет да ни чака утре сутринта на тукашното летище. И да ни резервира президентския апартамент в хотел „Дорчестър“. Заминаваме за Лондон, приятелче. Заминаваме за Лондон.