Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wolf of Wall Street, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014 г.)
Разпознаване и корекция
filthy(2014 г.)

Издание:

Джордан Белфърт. Вълка от Уолстрийт

Американска

Консултант: Александър Константинов

Коректор: Любов Йонева

Художник на корицата: Стефан Касъров

ИК „Колибри“, София, 2008 г.

ISBN: 978-954-529-648-2

 

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Формат: 60/84/16

Печатни коли: 30,75

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава 12.
Мрачни предчувствия

След няколко часа, в 12:30 часа жабарско време, Дани седеше до мен на задната седалка на синя ролс-ройс лимузина, по-широка и от риболовен траулер и по-дълга и от катафалка, което ме наведе на усещането, че съм се запътил към собственото си погребение. Първото ми мрачно предчувствие през този ден.

Отивахме в „Юнион Банкер Приве“ на първа среща с евентуалните ни швейцарски банкери. Зяпах с благоговение през стъклото на задната врата към зашеметяващо високия гейзер, когато Дани каза с голяма доза тъга:

— Така и не разбрах защо трябваше и моите куалуди да пуснеш в тоалетната. Така, де, няма и два часа, откакто ги пренесох навряни в собствения ми задник! Не е честно от твоя страна!

Погледнах към Дани и се усмихнах. Имаше право. По едно време и аз складирах дрога в задника си, когато минавах границите на една или друга държава, и, да ви кажа, не е особено приятно. Някой ми беше казал, че е по-лесно, ако запечаташ дрогата в стъкълце, което намазваш яко с вазелин. Но мисълта за подобни контрабандистки сложнотии направо ме отврати и така и не пробвах номера с вазелина. Пък и само някой заклет наркоман би прибягнал до подобен ход.

Все пак уважавах Дани, задето се грижеше за мен — златната гъска. По-сериозният въпрос обаче беше колко дълго щеше да кръжи около гъската, ако тя в даден момент спреше да снася златните си яйца? Добър въпрос, но не си струваше да мъдрувам дълго по него. Бях в апогея си и парите направо се изливаха върху мен.

— Абе, не е особено честно — отвърнах, — пък ти голям жест направи, като си ги завря без грам смазка, но ерата на куалудите приключи. В момента имам нужда да влезеш в час във всяко едно отношение, поне за няколко дни. А и аз самият трябва да вляза в час. Ясно?

Дани се облегна удобно на седалката, равнодушно кръстоса крака и рече:

— Добре, де, няма проблем. И аз имам малко нужда от почивка. Просто не обичам да си завирам разни неща в задника.

— И с курвите трябва да я подкараме по-лежерно, Дан. Почнаха нещо да ми писват. — Поклатих глава за по-голям драматизъм. — Не мога да отрека, че последната мацка беше страхотна. Трябваше да я видиш. Най-малко метър и осемдесет. Като й засмуках цицата, имах чувството, че съм пеленаче. Жестока еротика. — Наместих се на седалката така, че тежестта да пада на десния ми хълбок и продължих: — Знаеш ли, че черните мацки имат по-различен вкус от белите? Особено там, долу… там вкусът е като хммммм… като ямайска захарна тръстика! Сладка работа са черните путки! Напомнят ми на… абе, няма значение. Слушай, Дан: не мога да ти нареждам къде да си завираш патката, това си е твоя работа, но аз приключвам с курвите за известен период. Сериозно.

Дани сви рамене:

— Ако жена ми приличаше на твоята, и аз сигурно щях да го подкарам по-леко. Ама ти знаеш, че Нанси е егати кошмара! Направо изсмуква желанието ми да живея! Знаеш за какво ти говоря.

Устоях на порива да спомена ролята на наследствеността и само пуснах лека състрадателна усмивка.

— Що не се разведете. Всички го правят, така че надали е голяма трагедия. — На свой ред свих рамене. — Нямам никакво желание да омаловажавам значимостта на личните ти проблеми с жена ти, но сега трябва да поговорим по работа. След малко ще бъдем в банката и има няколко неща, които искам да обсъдя с теб преди да сме стигнали. Първо, ще оставиш приказките на мен, окей?

Той кимна.

— Да не ме бъркаш с Ръбчо нещо?

Усмихнах се.

— Не, главата ти не е достатъчно квадратна, да не говорим, че в нея има и мозък. Без майтап обаче: от теб искам само да седиш и да наблюдаваш. Опитай се да отгатнеш какво си мислят жабарите. Езикът на тялото, който използват, ми е непознат. Понякога си мисля, че изобщо нямат такъв. Та, каквото и да се случи тази сутрин, колкото и идеални да изглеждат нещата, на тръгване ще им обявим, че сме се отказали. Задължително, Дани. Казваме им, че нещата не се връзват с дейността ни в Щатите и че сме решили да се откажем. Като разчоплят юридическите аспекти, все ще ми щукне някаква логична причина да им откажа, окей?

— Нямаш проблем — отвърна. — Но защо?

— Заради Камински — рекох. — Той ще присъства на тази първа среща, а му нямам и капка доверие. Честно казано, цялата тая швейцарска история нещо ме притеснява. Имам някакви гадни усещания. Но дори да решим да го направим, Камински по никакъв начин не бива да знае. Цялата работа ще изгуби смисъла си. Ако се решим, можем да използваме и друга банка, а може да останем и с тая. Надали са обвързани от някаква лоялност с Камински. Най-важното обаче е никой в Щатите да не научи. Не ми дреме колко си друсан, Дани, или колко куалуда гълташ, или колко кока шмъркаш. Да не си казал и гък за тая работа — нито на Мадън, нито на баща си, а най-малкото пък — на жена си. Разбра ли ме?

Дани кимна.

— Омерта, приятелю. До дупка.

Усмихнах се, кимнах и се загледах през прозореца, без да кажа дума повече. Исках да дам на Дани да разбере, че не ми се приказва повече, а Дани, бидейки Дани, схвана моментално. През остатъка от пътуването зяпах през стъклото безупречно чистите женевски улици и се чудех как може по тротоарите да няма дори една хартийка, стените да не са доукрасен с авангардни графити. Постепенно мисълта ми се зарея и си зададох въпроса, защо, по дяволите, правех всичко това. Изглеждаше ми нередно, рисковано, че и безразсъдно. Един от първите ми наставници в тази област, Ал Ейбръмс, все ме предупреждаваше да не се захващам с офшорни сметки. Казваше, че били гаранция за ядове, защото действали като червени семафори. Пък и на швейцарците не можело да се вярва — щом американското правителство ги натисне, директно те предават. Причината била в това, че всички швейцарски банки имат клонове в Щатите, което ги прави уязвими на официален натиск. Във всичко това имаше резон. Да не говорим, че Ал беше най-предпазливият човек, когото познавах. На бюрото му имаше дори писалки и химикалки отпреди десетина-петнайсет години, в случай че се наложеше да „дооформи“ някой документ със стара дата — така възрастта на мастилото нямаше как да се засече от хромографа на ФБР. Това се вика печен мошеник!

Когато бях младок, заедно с Ал закусвахме в „Севил Дайнър“, на около километър от тогавашната квартира на „Стратън“ на Маркъс Авеню номер 2001 — на един хвърлей място от настоящата централа. Той ми поръчваше чаша кафе с торта „Линцер“, съпроводени с исторически анализ на развитието на федералните закони за ценни книжа. Обясняваше ми защо нещата са такива, каквито са, какви грешки са правени в миналото и как повечето от настоящите закони за ценните книжа били написани по повод на минали криминални прояви. Попивах всяка дума, без да си водя записки. Писането беше строго забранено. Бизнес с Ал се водеше само с мъжко ръкостискане. Думата му бе равносилна на писмена гаранция. И нито веднъж не се бе отметнал от казана дума. Е, при нужда се разменяха някакви там бумаги, но само такива, които Ал щателно изготвяше с още по-щателно подбрани писалки. И, разбира се, всеки документ подкрепяше тезата за достоверно опровержение.

Много работи научих от Ал, но най-важното беше, че всяка трансакция — всяка търговия с ценни книжа и всеки паричен превод, бил той от банка или от брокерска фирма — оставя книжна диря след себе си. И ако тази диря не те оневинява или поне не поддържа някакво алтернативно обяснение, което ти осигурява достоверно опровержение, рано или късно федералните власти ще ти нахакат в задника някое обвинение.

Затова винаги бях действал предпазливо. Още от първите дни на „Стратън Оукмънт“ всяка моя сделка и всеки телеграфен превод, който Джанет правеше от мое име, както и всяка по-съмнителна корпоративна финансова сделка, в която участвах, биваха облечени — или подплатявани, както се изразяват на Уолстрийт — с множество документи и клейма с дата и час, дори с нотариално заверени писма, които заедно даваха алтернативно обяснение, което да снемаше от мен всякаква наказателна отговорност. Вълка от Уолстрийт нямаше намерение да попада на ничия мушка. Ал Абрамс се бе оказал много добър учител.

В момента обаче Ал беше в затвора или чакаше присъда, и то не за какво да е, а за пране на пари. При цялата му предпазливост се оказа, че не знаел един определен закон, а именно, че пари в брой от банка се теглят на суми малко под десет хиляди долара, над която граница банката е длъжна да уведоми данъчните власти за тегленето. Законът е насочен срещу дилърите на дрога и мафиотите, но се прилага спрямо всички американски граждани. И още нещо бях научил от Ал: ако някой път ми се обади по телефона бизнес партньор — било то бивш или настоящ, включително и той самият — и се опита да насочи разговора към стари сделки, деветдесет на сто сътрудничи на следствието. Така че, когато веднъж ми се обади и със странно скрибуцащия си глас промълви съдбовните думи „Помниш ли, когато навремето…“, моментално разбрах, че е загазил. Скоро след това ми позвъни един от неговите адвокати и ме уведоми, че Ал е привлечен под отговорност и ще ми бъде много благодарен, ако откупя дела му във всичките ни съвместни частни капиталовложения. Авоарите му били замразени и бил закъсал за „сухо“. Без грам колебание откупих всичко на цена пет пъти над пазарната в момента, като по този начин му прелях милиони в брой. А после прочетох една молитва. Помолих се Ал да не ме предаде. Помолих се Ал да издържи на разпитите. Помолих се така, като сътрудничи, да предаде всеки друг, но не и мен. Но когато поразпитах един от най-добрите нюйоркски адвокати по криминални дела, научих, че частично сътрудничество не съществува — или сътрудничиш срещу всички, или въобще не се хващаш на хорото. Сърцето ми слезе чак в стомаха.

Какво щях да правя, ако Ал ме издадеше? Основната част от изтеглените от него пари беше дошла при мен. Веднъж ми каза, че имал някакви миши дупки в сферата на бижутерството, на чието име инвестирал пари в нови емисии на ценни книжа, а те му връщали големи суми в кеш. Никога не бях си и помислял, че е теглел парите от банка. Та нали беше най-печеният човек на света. Но една грешка се бе оказала напълно достатъчна.

Щеше ли да ме сполети и мен същата съдба? Щеше ли Швейцария да се окаже моята единствена глупост? През последните пет години бях изключително внимателен — не бях дал нито една възможност на ФБР. Никога не говорех за миналото; и домът ми, и офисът ми постоянно се проверяваха за подслушващи устройства; създавах необходимата хартиена следа за всяка трансакция, която да ми подсигури достоверно опровержение, и никога не теглех дребни суми от банката. Напротив, бях изтеглил общо над десет милиона долара в брой от различни банкови сметки, и то на партиди от по четвърт милион долара, че и повече, с една-единствена цел — да разполагам с достоверно опровержение, ако случайно ме хванеха с голяма сума в брой. Ако някога се наложеше ФБР да ме разпитва, просто щях да им кажа: „Ами, проверете в банката и ще видите, че всичките ми пари са законни.“

Тъй че, да — бях много внимателен. Но такъв беше и моят добър приятел Ал, първият ми наставник, човекът, комуто дължах страшно много. А щом и него го бяха хванали… шансовете определено не бяха на моя страна.

Това беше второто ми мрачно предчувствие за деня. Но на този етап нямаше как да зная, че няма да е и последното.