Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (11)

Глава 10.
Покварения китаец

Към 16 часа бяхме достигнали рекордни висоти.

Борсовият ден приключи, а новината, че „Стив Мадън Шуз“ са били най-активно търгуваните акции не само в Америка, но и в цял свят, бе разтръбена от самия индекс Доу Джонс. В цял свят! Това се казва дързост! Истинска дързост!

„Стратън Оукмънт“ доказа колко голяма сила притежава. По-точно казано, „Стратън Оукмънт“ бе самото олицетворение на силата, а аз в качеството ми на шеф на „Стратън“ черпех от тази сила и се намирах на върха й. Усещах подема й с всяка фибра на тялото си, усещах я как резонира в сърцето и душата ми, в черния дроб и слабините ми. След осем милиона покупко-продажби единиците на „Стив Мадън Шуз“ бяха приключили деня малко под деветнайсет долара — нарастване с цели петстотин процента в рамките на един-единствен ден, повече от всяка друга компания, чиито акции се търгуваха на НАСДАК, Нюйоркската фондова борса, АМЕКС и която и да била друга фондова борса на света. Да, на света — от скованата в норвежки студ борса в Осло до борсата в австралийския рай на кенгурата в Сидни.

И ето ме в борсовата зала, небрежно облегнат на стъклото, отделящо я от офиса ми, със скръстени пред гърдите ръце. Поза на истински войн след битката. Мощният тътен на залата все още бе налице, но тонът му се бе попроменил. Беше не тъй настоятелен, по-приглушен.

Почти бе време за празнуване. Бръкнах в джоба на панталона, да не би шестте ми куалуда да са изпаднали случайно някъде или да са се изпарили във въздуха. Куалудите имаха свойството да изчезват, макар това да се дължеше най-често на собствените ти „приятели“ или на собствена консумация по време на някое безпаметно надрусване. Това беше четвъртата и вероятно най-опасната фаза от въздействието им — фазата на амнезията. Първо изтръпваш, после почваш да замазваш думите, след това ти потичат лиги, а накрая вече нищо не помниш.

Днес обаче богът на дрогата бе благосклонен към мен и куалудите си бяха на мястото. Затъркалях ги между пръстите си и това ми донесе някакво необяснимо чувство на радост. Заизчислявах кой ще е най-подходящият момент да ги взема и се спрях на 16:30, сиреч след двайсет и пет минути. По този начин си осигурявах петнайсетина минути за следобедното събрание и достатъчно време да надзиравам поредната следобедна изгъзица, в случая — публичното бръснене на женска глава.

Една закъсала за пари млада асистентка се бе навила да седне по бански насред борсовата зала и да ни позволи да обръснем главата й до кожа. Тя имаше прекрасни дълги и лъскави руси коси и великолепни гърди, увеличени наскоро до чашки D. Наградата й в случая щеше да е десет хиляди в брой, с които да си плати процедурата по уголемяването, без да плаща дванайсетте процента лихва по необходимия й заем. Така че само можеше да спечели: след шест месеца пак щеше да си е с коса, а нямаше да има дълг към никого за новия си бюст.

И пак се запитах не трябваше ли да разреша на Дани да докара джудже в залата. Че какво лошо имаше в това? Първоначално ми прозвуча малко шантаво, но сега, след като мисълта, поотлежа в главата, започна да ми звучи по-приемливо.

Нима не дължах на най-изявените си бойци правото да помятат някакво джудже — нещо като военен трофей, ако може така да го наречем. Какво по-точно мерило за успеха има от това да осъществиш всичките си юношески фантазии, та дори и най-смахнатите? Идеята определено имаше своите плюсове. И ако преждевременният успех предизвиква определени съмнителни форми на поведение, един благоразумен млад мъж би следвало да впише всяка своя непристойна постъпка в лявата графа „дебит“ на таблицата на моралния си баланс и да я компенсира с течение на времето, в процеса на възмъжаването, помъдряването и улягането с различни жестове на благородство и щедрост (морален „кредит“, да го наречем).

Но дали пък не се бяхме превърнали в някакви покварени маниаци — в затворено общество, което постепенно ставаше неуправляемо? Ние, стратънци, си умирахме за покварени действия. Направо не можехме да оцелеем без тях!

Именно по тази причина, след като се оказахме напълно безчувствени към основните аспекти на покварата и развалата, силите на деня (сиреч, аз) постановихме създаването на неофициален Стратънски екип начело с баш-юнака Дани Поуръш, със задача да запълни празнотата. Екипът представляваше някаква изчанчена версия на рицарския орден на тамплиерите, чието безконечно дирене на Свещения граал се бе превърнало в легенда. Но за разлика от тамплиерите, стратънските рицари кръстосваха четирите края на света в търсене на все повече поквара за разтоварване на останалите стратънци. Не, не бяхме някакви пристрастени към хероина отрепки. А бяхме пристрастени към покачванията на адреналина, поради което имахме нужда от все по-нови и по-високи кули и скали, от които да скачаме във все по-плитки басейни.

Процесът започна официално през октомври 1989 година, когато двайсет и една годишният тогава Питър Галета, един от първите осем стратънци, направи бойно кръщение на стъкления асансьор на сградата с една бърза свирка и една още по-бърза пенетрация изотзад в сексапилните слабини на седемнайсетгодишна асистентка. Тя беше първата асистентка по продажбите в „Стратън“ и, за добро или лошо, беше руса, красива и изключително разюздана.

Първоначално бях шокиран и дори обмислях да изхвърля Питър, задето беше топнал писалката си в мастилницата на компанията. Но с течение на седмицата момичето се доказа като отборен играч — издуха и осмината стратънци (повечето — в стъкления асансьор), а мен — под бюрото ми. Да не говорим, че си имаше и специален чалъм за тая работа, който се превърна във фирмена легенда. Наричахме го „усуканица с дръп“, понеже използваше едновременно и двете си ръце, додето езикът й се въртеше като изпаднал в транс дервиш. Както и да е, за около месец Дани успя да ме убеди, че няма да е лошо да я опънем двамата едновременно, което и сторихме в един съботен следобед, докато жените ни пазаруваха рокли за Коледа. И колкото и да е странно, след като приюти в обятията си безброй стратънци, след три години тя най-сетне се омъжи за един — при това един от първите осем, който я бе виждал да практикува занаята си безброй пъти. Но не му пукаше. Сигурно бе запленен от усуканицата с дръп! Както и да е, той току-що беше навършил шестнайсет, когато дойде да работи за мен. Напусна гимназията, за да стане стратънец, да живее Живота. Но след кратко просъществувалия си брак изпадна в страхотна депресия и накрая се самоуби — първото, но не и последното самоубийство в „Стратън“.

Но да си дойдем на приказката. В борсовата зала всякакво нормално поведение се смяташе за проява на крайно лош вкус, сякаш си решил да развалиш удоволствието на всички останали. И все пак покварата не е ли нещо относително? Да не би римляните да са се възприемали като извратени маниаци? Сигурно им се е струвало най-нормално това лъвовете да изяждат пред очите им не дотам любимите им роби, докато по-любимите им роби са им пъхали гроздови зърна в устата.

В този миг съзрях как към мен се приближава Ръбчо със зяпнала уста, с вежди вдигнати до средата на челото и с леко издадена напред брадичка. Имаше нетърпеливия вид на човек, чакал половин живот да зададе един-единствен въпрос. А като се има предвид, че ставаше дума за Ръбчо, въпросът му сто на сто щеше да е или изумително тъп, или изключително излишен. Какъвто и да е, отчетох присъствието му, като навирих и моята брадичка, после отделих един миг да го огледам. Макар да притежаваше най-ръбестата глава в Лонг Айлънд, никак не изглеждаше зле. Имаше меки, обли детски черти и относително прилична физика. Беше среден на ръст и със средно тегло — учудващо, като се има предвид от чии слабини се бе пръкнал.

Майката на Ръбчо, Гладис Грийн, беше огромна жена.

Във всяко едно отношение.

Като се започне от масивното й еврейско теме, от което над масивния й еврейски череп се въздигаше огромен петнайсетсантиметров рус кок с цвета на ананас, и се стигне чак долу, до набитите й мазолести стъпала четирийсет и втори номер. Гладис Грийн беше огромна жена. Имаше врат като дънер на калифорнийска секвоя и рамене на хокеен защитник. А коремът й… е, огромен беше, но без грам тлъстина — като корема на руски щангист например. Ръцете й пък бяха с размера на куки за месо.

Последният път, когато някой действително успя да влезе под кожата на Гладис, беше докато тя чакаше на опашка на касата в „Гранд Юниън“. Тогава една от онези типични лонгайлъндски еврейки с голям нос и с неприятния навик да го вре където не й е работа, има неблагоразумието да я уведоми, че е превишила максималния брой продукти, който й дава моралното право да се нареди на експресната каса. Реакцията на Гладис бе мигновена: извърна се и й изтряска един десен прав. И докато онази лежеше в безсъзнание на пода, Гладис най-спокойно си плати за покупките и си тръгна невъзмутимо, без пулсът й да превиши дори за секунда седемдесет и два удара.

Тъй че не бе нужен някакъв особен полет на въображението, за да се досети човек защо Ръбчо бе само леко по-нормален от Дани. Макар че Ръбчо хич не беше имал лесно детство. Баща му умрял от рак, когато Кени бил едва на дванайсет; преди това се бе занимавал с дистрибуция на цигари, която, без знанието на Гладис, управлявал изключително зле и за няколко години натрупал стотици хиляди долари данъчни задължения. Та Гладис изведнъж се оказала в отчайващо положение — самотна майка на ръба на финансов провал.

Какво да прави? Да свие байрака? Или да подаде молба за социални помощи? О, не! Нищо подобно! Залагайки на силния си майчински инстинкт, тя вербувала Кени за бизнеса с контрабандни цигари и го посветила в почти неизвестното по онова време изкуство на препакетиране на кашони с „Марлборо“ и „Лъки Страйк“ и прекарването им с фалшиви бандероли от Ню Йорк в Ню Джърси, където печелели от спреда. Всичко тръгнало като по вода и семейството устискало.

Но това било само началото. Когато Кени навършил петнайсет, майка му осъзнала, че той и приятелите му вече пушат друг вид цигари, наречени джойнтове. И мислите, че Гладис се е ядосала от този факт? Ни най-малко! Без да се поколебае и за миг, превърнала младия и обещаващ Ръбчо в дилър — осигурила му начален капитал, насърчавала го, създала му безопасно място, където да си упражнява занаята, и най-важно — покровителство, което й било специалността.

Защото приятелчетата на Кени били съвсем наясно на какво е способна Гладис Грийн. Доста били чували за нея. Но до насилие така и не се стигнало. Че кой шестнайсетгодишен младеж иска на прага на бащината му къща да се появи стокилограмова еврейска мама, за да си събира борчовете за дрога — особено ако мамата е облечена в лилав полиестерен костюм, лилави обувки четирийсет и втори номер с токчета и акрилни розови очила със стъкла колкото автомобилни тасове.

Но Гладис тепърва щяла да се развихря. Защото марихуаната можеш да я обичаш или да я мразиш, но тя си остава най-сигурният портал към по-сериозните наркотици, особено сред тийнейджърите. В този ред на мисли Кени и Гладис скоро проумели, че в тийнейджърския пазар на дрога на Лонг Айлънд зее още една ниша. А шестващата навсякъде боливийска пудра, наречена кокаин, предлагала такъв голям марж на печалбата, че пламенните капиталисти от рода на Гладис и Ръбчо направо не можели да й устоят. Този път обаче си намерили съдружник — Виктор Уонг, приятелят на Ръбчо от детинство.

Виктор беше странна птица — най-огромният китаец на земята. Имаше глава като на гигантска панда, два процепа за очи и гръден кош колкото Великата китайска стена. Направо близнак на Оджоб — наемният убиец от филма за Джеймс Бонд „Голдфингър“, който може да ти отреже главата от двеста крачки с бомбето си със стоманен ръб по периферията.

Виктор беше китаец по рождение и евреин по възпитание, отраснал сред най-свирепите млади еврейчета на цял Лонг Айлънд, в градовете Джерико и Сьосет. Въпросните две гета на еврейската средна класа се явяваха нещо като люпилня за моите първи стотина стратънци, повечето от които бяха и бивши клиенти на наркодилърите Кени и Виктор.

И подобно на останалите недоучили мечтатели от Лонг Айлънд, Виктор също се оказа мой служител, макар и не в „Стратън Оукмънт“, а като главен изпълнителен директор на сателитното ми акционерно дружество „Джудикейт“. А офисите на „Джудикейт“ се помещаваха в приземния етаж — буквално на една ръка разстояние от ударния отряд на насдачките от паркинга. Самата компания се занимаваше с т.нар. постигане на извънсъдебни споразумения — префърцунено описание за използването на пенсионирани съдии в ролята на арбитри в граждански спорове между застрахователните компании и адвокатите на ищците.

След толкова години компанията продължаваше едва да крета — още един класически пример за бизнес, който на теория звучи страхотно, но е абсолютно неприложим в реалния свят. Уолстрийт беше задръстена от този тип концептуални компании. И комай до една бяха създадени от хора като мен, занимаващи се с ниско капитализирани рискови акции.

Както и да е, бавното отмиране на „Джудикейт“ направо измъчваше Виктор, макар в действителност вината да не беше негова. Самият бизнес беше централно сбъркан и никой не можеше да успее в него, поне в някаква степен. Но бидейки китаец, Виктор, както и повечето му събратя, ако му се наложеше да избира между това да „изгуби лице“ или да си отреже топките и да си ги изяде, с удоволствие би хванал ножицата и би започнал да кълца по чатала си. В случая обаче не ставаше въпрос за избор. Виктор вече бе „изгубил лице“ и проблемът продължаваше да стои пред мен. А с постоянното му напомняне Ръбчо само ми лазеше по нервите.

Та именно по тази причина ни най-малко не се изненадах от встъпителните думи на Ръбчо:

— Има ли начин по-късно днес да седнем с Виктор и да се опитаме да оправим нещата?

Имитирайки безразличие, отвърнах:

— Кое по-точно да оправим, Кени?

— Стига, де — подкани ме той. — Да обсъдим с Виктор бъдещата му собствена фирма. Той настоява да получи благословията ти и само за това ме врънка!

— Кое по-точно иска: благословията ми, или парите ми?

— И двете — отвърна Ръбчо и добави: — И двете му трябват.

— Аха — отвърнах невпечатлено. — А ако не му ги дам?

Ръбчо пусна тежка ръбеста въздишка.

— Какво толкова имаш против Виктор? Той поне хиляда пъти ти се е заклел във вярност. И пак би го направил — тук, пред трима ни. Казвам ти: след тебе Виктор е най-печеният пич, когото познавам. Цяло състояние ще направим покрай него. Кълна ти се! Вече дори е намерил брокерска къща, която може да купи за без пари. Казва се „Дюк Сикюритийз“. Няма да е лошо да му дадеш парите. Трябва му не повече от половин милион — не повече.

Поклатих глава с отвращение.

— Не ме кандърдисвай напразно, Кени. Пък и не е сега моментът да обсъждаме бъдещето на „Дюк Сикюритийз“. Това пред нас е не по-малко важно, нали? — и посочих към предната част на борсовата зала, където група асистентки устройваха импровизирана бръснарница.

Кени килна глава настрани и огледа объркано бръснарницата, но нищо не каза. Поех дълбоко въздух и го изпуснах бавно:

— Виж какво, има някои неща около Виктор, които ме притесняват. И едва ли ти казвам нещо ново, освен ако през последните пет години главата ти не е била завряна в задника ти! — Тихичко се изсмях. — Ти комай не вдяваш, Кени. Не усещаш ли, че с всичките си сценарии и планове Виктор сам ще се вкара в гроба. А това, дето бил „изгубил лице“ — изобщо нямам нито време, нито желание за подобни щуротии. Кълна се в шибания Господ! И вземи най-сетне да набиеш следното в тъпата си глава: Виктор — никога — няма — да — е — лоялен. Никога! Нито към теб, нито към мен, нито към себе си. Би отрязал собствения си нос на инат на китайското си лице, ако смята, че това ще му помогне да спечели въображаемата война, която води със самия себе си. Вдяваш ли? — Изхилих се цинично. После млъкнах за миг и смекчих тона: — Слушай, Кени, знаеш колко много те обичам. И колко много те уважавам. — Едва не се разсмях на глас при последното. — Единствено заради това ще седна с Виктор и ще се опитам да го утеша. Но искам да си наясно, че не го правя заради шибания Виктор Уонг, когото ненавиждам. Правя го заради Кени Грийн, когото обичам. Но има и друга причина, поради която не може точно сега да напусне „Джудикейт“. Поне засега. Разчитам на теб да го убедиш да остане, докато оправя някои неща.

Ръбчо кимна с разбиране.

— Няма проблем — рече щастливо. — Виктор ме слуша. Но ако знаеш само как…

И Ръбчо пак поде обичайните си безсмислици, но аз моментално изключих. Погледът му ми стигна да схвана, че въобще не е вдянал за какво говоря. Защото именно аз имах какво да губя, а не Виктор, ако „Джудикейт“ фалираше. Аз бях най-големият акционер — с малко повече от три милиона акции, докато Виктор държеше само опции върху акции, които не струваха нищо при сегашната им цена от два долара. Аз обаче притежавах акции на стойност шест милиона, макар и това да не бе истинската им стойност: компанията се представяше толкова незадоволително, че за да ги продам някому, щеше да се наложи да сваля цената им до няколко цента.

Освен, разбира се, ако нямах зад гърба си цяла армия стратънци.

Но и в тази изходна стратегия съществуваше засечка, а именно, че моите акции все още не бяха готови за продан. Бях закупил дяловете си директно от „Джудикейт“ и според Правило 144 на СЕК нямах право да ги продавам преди да си изминали две години. До изтичането на този срок оставаше само един месец, тъй че се налагаше Виктор да задържи положението още съвсем малко. Но тази привидно проста задача явно щеше да се окаже далеч по-трудна, отколкото очаквах. Парите изтичаха от компанията по-бързо, отколкото кръвта на хемофилик сред бодливи рози.

И понеже към момента опциите на Виктор бяха без никаква стойност, единствената му компенсация беше годишната му заплата от сто хиляди — незначителна сума в сравнение с доходите на връстниците му на горния етаж. А за разлика от Ръбчо, Виктор хич не беше глупав. Съвсем ясно му беше, че ще се възползвам от силата на борсовата зала, за да продам акциите си веднага, щом придобиех правото да го сторя, което щеше да го сведе до положението да е шеф на акционерно дружество без каквато и да била стойност.

Той на няколко пъти ми беше намеквал за тия си притеснения посредством Ръбчо, когото разиграваше като марионетка още от прогимназията. А и аз неколкократно бях обяснявал на Виктор, че няма да го изоставя, че ще го държа под крилото си независимо от обстоятелствата, дори ако се наложеше да изкарва парите си като моя миша дупка.

Но вярата на Покварения китаец в думите ми траеше не повече от няколко часа. Сякаш думите ми влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Просто копелето си беше параноик. Какво друго да очакваш от огромен китаец, израснал сред дивото племе на свирепи евреи, освен тежък комплекс за малоценност, в резултат на който ненавиждаше всички свирепи евреи и най-вече мен — най-свирепия. Досега все пак успявах да го надхитря и надлъжа.

Това, че Виктор не беше стратънец от самото начало, се дължеше именно на особеното му его. И именно това го доведе в „Джудикейт“ — възможността да влезе във вътрешния кръг, да „запази лице“ въпреки погрешното решение, което бе взел през 1988 година, когато всичките му приятели ми се заклеха във вярност и по този начин станаха първите стратънци. За Виктор, „Джудикейт“ беше просто начин да се включи отново в опашката, та някой ден да го потупам по рамото и да му кажа: „Вик, искам да си отвориш своя собствена брокерска компания. Ето ти парите и знанията да го направиш.“

Всеки Стратънец мечтаеше за подобно нещо, а и аз все им го повтарях на събранията: работи яко, бъди лоялен и един ден ще те потупам по рамото и ще те изстрелям в бизнеса.

И тогава ще станеш вече истински богат.

Досега го бях правил два пъти — веднъж с Алън Липски, моят най-стар и най-доверен приятел, който сега притежаваше „Монро Паркър Сикюритийз“, и втория път с Елиът Лоуенстърн, също отдавнашен приятел, сега собственик на „Билтмор Сикюритийз“. С Елиът бяхме ортаци още от времето, когато лятос продавахме италиански сладолед по местния плаж, от което печелехме куп пари. Влачехме двайсеткилограмовите си хладилни кутии от стиропор, хвалехме стоката си с пълен глас и бягахме от ченгетата, когато ни погнеха. И докато приятелите ни лентяйстваха или вършеха черна работа за по три и половина долара на час, ние изкарвахме четиристотин долара дневно. Всяко лято скатавахме по двайсет хилядарки, с които през зимата си плащахме разходите по следването.

Така или иначе, и двете фирми — „Билтмор“ и „Монро Паркър“ — се развиваха феноменално, печелеха десетки милиони годишно и ми плащаха тайно хонорар по пет милиона годишно само заради първоначалната ми помощ.

А пет милиона хич не са малко пари, да не говорим, че всъщност не ми ги плащаха заради първоначалната ми помощ. По-скоро го правеха от лоялност и от уважение. И най-вече заради това, че те все още се смятаха за стратънци. За каквито ги смятах и аз.

Това си беше голата истина. Затова изобщо не бях съгласен с Ръбчовите приказки колко лоялен щял да е Китаеца. Как изобщо да разчиташ на лоялност баш към Вълка от Уолстрийт от някой е тъй дълбоко заседнало презрение към всички диви евреи? А Виктор си беше злобен човек и ненавиждаше стратънци до един.

Изводът: нямаше никаква логична причина да подпомагам Покварения Китаец, но оттук възникваше нов проблем, а именно, че нямаше начин да го спра. Можех единствено да го забавя. А забавех ли го повечко, рискувах той да се оправи и без мен — без моята благословия, така да се каже — и да създаде опасен прецедент за останалите стратънци, особено ако успееше.

Не е ли жалко, рекох си, колко илюзорна е цялата ми власт и как бързо би се изпарила, ако не мислех с десет хода напред. Не ми оставаше друго, освен да се самоизмъчвам с всяко едно решение и да разчитам безкрайните подробности в подбудите на всеки, който застанеше пред мен. Прилагах някаква откачена теория на игрите, размишлявах по цял ден върху възможните ходове, контраходове и евентуални последствия. Този начин на живот ме изцеждаше емоционално, та след пет дълги години направо се чувствах безсилен. Всъщност мозъкът ми напоследък бе спокоен единствено когато се друсах или потъвах в изваяните слабини на пищната Графиня.

Но в никакъв случай не биваше да пренебрегна Покварения Китаец. За да основе брокерска фирма, му трябваше минимален капитал, най-много половин милион — нищо работа, като се имаше предвид колко щеше да изкара още през първите няколко месеца. Ръбчо, разбира се, сам можеше да финансира Китаеца, ако пожелаеше, но това щеше да е равносилно на обявяване на открита война срещу мен, ако изобщо можех да го докажа, което нямаше да е лесно.

В действителност единственото, което възпираше Виктор, беше липсата на самоувереност или по-скоро нежеланието му да надмогне огромното си китайско его и да рискува собствените си дребни китайски топки. Китаеца искаше гаранции; искаше напътствия, емоционална подкрепа и защита от спекулантите. И най-важното, искаше огромни пакети от предстоящите нови емисии на „Стратън“, които бяха най-големият хит на Уолстрийт.

И щеше да иска всичките тия неща, докато не стъпеше здраво на краката си.

Тогава вече нямаше да иска нищо повече.

Според мен му трябваха около шест месеца, преди да ме нападне. Ще ми продаде обратно всичките дадени му от мен акции, което ще предизвика излишно напрежение, понеже „Стратън“ ще е длъжна да ги купи. В крайна сметка цената на акциите ще падне, а това ще доведе до оплаквания от клиентите ни и — още по-лошо — до борсова зала, пълна с нещастни стратънци. А той ще се възползва от нещастието им, за да ми ги отмъкне с лъжливи обещания за по-добър живот в „Дюк Сикюритийз“. Да, мислех си, да си малка и гъвкава фирма също си има своите предимства. Защитата от подобна атака никак не е лесна. Аз ще съм в ролята на тромавия великан, уязвим по периферията.

Единственият начин бе да се справя с Китаеца от позицията на силата. Хубаво, голям съм и съм уязвим по периферията, но сърцевината ми е яка като кремък. Затова и ще атакувам от самия център. Ще се съглася да подкрепя Виктор, ще му създам фалшиво чувство за сигурност, а после, когато най-малко очаква, ще му нанеса такъв безпощаден изпреварващ удар, че ще се окаже на прага на мизерията.

Но като начало трябва да увещая Китаеца да изчака три месеца, за да мога да продам акциите си в „Джудикейт“. Той ще прояви разбиране и няма да се усъмни. А аз междувременно ще притисна Ръбчо за известни отстъпки. В края на краищата, с двайсетте си процента участие в „Стратън“ пречи на доста други стратънци да опитат тортата.

И щом вкарам Виктор в бизнеса, ще го докарам дотам, че да печели добре, но не и прекалено много. Тогава ще го посъветвам да търгува така, че без да се усети, да пооголи позициите си. Има си начини за тая работа, която само най-печените търговци могат да усетят, но не и Виктор. Ще заложа точно на грандиозното му китайско его — ще му дам акъл да задържи големи пакети във фирмената си сметка. И когато най-малко очаква, когато е най-уязвим, ще насоча към него цялата си мощ и ще атакувам. И направо ще изхвърля Покварения шибан Китаец от шибания бизнес. Ще започна да продавам масирано акции от същите компании чрез имена и места, за шито не е и чувал; имена, които в никакъв случай не могат да се проследят обратно до мен; имена, които ще го накарат да се чеше по китайската си тиква с размер на глава на панда. Баражът от продажби ще е толкова бърз и яростен, че няма и да се усети как е излетял от бизнеса и ми се е махнал от главата завинаги.

Е, и Ръбчо щеше да изгуби някой и друг долар от тая работа, но щеше в крайна сметка да си остане богат човек. Няма как, ще мине към графата „колатерални щети“.

Усмихнах се на Ръбчо:

— Както ти казах, ще се срещна с Виктор само от уважение към тебе. Но няма как да стане преди идната седмица. Дай да го направим в Атлантик Сити, където ще се разплащаме с мишите си дупки. Предполагам, че и Виктор ще дойде, нали?

Ръбчо се възторгна.

— Ще дойде, където кажеш.

— А ти междувременно му обясни как стоят нещата. Ще се занимавам с него, когато му дойде времето. А то ще е чак след като съм духнал от „Джудикейт“. Разбра ли?

Той гордо поклати глава:

— Докато е сигурен, че ще го подкрепиш, ще чака колкото кажеш.

Докато? Ама че тъпунгер е тоя Ръбчо! Аз ли си въобразявах, или той за пореден път ми доказваше, че си няма хабер от нищо? Та нали точно с тая дума потвърди всичко онова, което вече знаех — че предаността на Покварения Китаец е условна.

Да, засега Ръбчо ми беше верен, все още беше чистокръвен стратънец. Но човек не може да служи дълго на двама господари, още по-малко — вечно. А Покварения Китаец беше точно такъв потенциален господар. Чакаше зад кулисите и успешно манипулираше немощното мозъче на Ръбчо; сееше семената на раздора сред редиците ми, като почваше от младшия ми съдружник.

Тук назряваше война. Вече ехтеше отвъд хоризонта и скоро щеше да стигне и до моята порта. Но беше война, която възнамерявах да спечеля.