Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (8)

Глава 7.
Потене по подробностите

Със страховит глас и с брилянтносини очи, изхвръкнали тъй далеч пред лицето му, че приличаше на анимационен герой на път да се пръсне, Лудия Макс нахлу с думите:

— Ако вие, три копелета, не изтриете шибаното самодоволство от тъпите си физиономии, кълна се в шибания Господ, че лично аз ще ви го изтрия!

И започна да крачи… бавно, тежкарски… с лице, изкривено от неподправена ярост. В дясната му ръка имаше запалена цигара, вероятно двайсетата за деня, в лявата — стиропорна чаша с водка „Столичная“, изглежда първата за деня, но най-вероятно — втората.

Изведнъж спря да крачи, завъртя се на пета като прокурор пред жури и се втренчи в Дани.

— Ти какво ще кажеш за свое оправдание, Поуръш? Та ти излезе още по-шибан дебил, отколкото си те представях — да изядеш шибаната златна рибка насред борсовата зала! Какво ти става, бе?

Дани се изправи и се захили.

— Хайде, Макс! Не беше чак пък толкова зле. А и младежът си го заслужаваше…

— Сядай и млъквай, Поуръш! Ти си срам и позор не само за себе си, ами и за цялата си шибана рода, Бог да ги опази! — Лудия Макс пое дъх и продължи: — И престани да се хилиш, бе, мама му стара! Тия избелени зъби направо ми бъркат в очите! Трябват да те гледам със слънчеви очила!

Дани седна и прецени, че е добре да млъкне. Спогледахме се и едва потиснах у себе си непреодолимия порив да се ухиля. Но ако го направех, щях само да влоша положението. Погледнах Кени. Седеше точно насреща ми, на същия стол, на който седя и Вигвам, но не успях да уловя погледа му. Разглеждаше най-старателно обувките си, които, както обикновено, отчаяно се нуждаеха от лъскане. Беше си навил ръкавите в типичен уолстрийтски стил, та да се вижда дебелият златен ролекс, модел „президентски“ — точно като оня, дето и аз го имах, но Графинята ме накара да го изхвърля, щото изглеждал просташки. На Кени обаче не му стоеше нито просташки, нито особено интелигентно. А новата му прическа в стил „милитъри“ правеше ръбестата му кратуна още по-ръбеста. Моят младши партньор Ръбчо, рекох си.

Междувременно стаята бе обзета от отровна тишина — знак, че е време аз да се заема и веднъж завинаги да сложа край на цялата лудост. Приведох се напред в креслото си, зарових дълбоко из фамозния си речников запас да намеря точно онези думи, които най биха стреснали баща ми, и изрекох с господарски глас:

— Добре, татко, достатъчно с тия глупости! Защо, по дяволите, не успокоиш топката? Тая шибана компания е моя и щом имам шибани легитимни служебни разходи, тогава…

Но Лудия Макс ме сряза преди да завърша мисълта си:

— Искаш да се успокоя, докато вие, дебили такива, се държите като трима идиоти в сладкарница? Мислите си, че краят му не се вижда, нали? Че всичко е едно шибано гигантско парти за позьори като вас… и че няма да дойдат черни дни, нали? Добре, слушайте ме внимателно, мама му стара! Цялата тая шибана лайнарница, цялото това минаване на лични разходи за служебни за сметка на шибаната компания — вече взе да ми писва ми, казвам ви го!

После млъкна и ни фиксира с поглед, започвайки от мен, собствения му син. И сигурно се чудеше дали пък наистина не ме е донесъл щъркелът. Докато се извръщаше от мен обаче, го хванах в един особен ракурс и изведнъж си дадох сметка какъв спретнат и елегантен вид имаше! При цялата лудница Лудия Макс успяваше да запази шика си — категорично предпочитание към тъмносините блейзъри, разперените британски яки, солидните тъмносини вратовръзки и светлобежови габардинени панталони — всичко изработено по поръчка, колосано и изгладено до съвършенство в същата онази китайска пералня, чиито услуги ползваше вече трийсет години. Да, милият ми баща държеше на навиците си.

Та седяхме си ние като примерни ученичета в очакване на следващата му словесна атака, която, както знаех, щеше да настъпи едва след като дръпнеше от цигарата. Накрая, след цели десет секунди, той наистина всмука дълбоко от цигарата си „Мерит Ултра“ с ниско съдържание на катран и разшири двойно размера на гръдния си кош, сякаш бе една от онези риби, дето се надуват, за да изплашат нападателя. После издиша бавно и се сви до нормалния си размер. Раменете му обаче си оставаха огромни, а приведената му напред стойка и сиво-бялата коса му придаваха вид на разярен сто шейсет и седем сантиметров бик.

След това отметна глава назад и пресуши на екс стиропорната чаша, сякаш в нея имаше студена минерална вода, и заклати глава:

— Всички тия пари са изкарани някак си, а вие, имбецили нещастни, ги прахосвате, сякаш няма утрешен ден. Приличате на някакви шибани карикатурни герои. Какво си мислите, бе, че ще стоя и ще ви козирувам, докато разорявате шибаната компания ли? Има ли някой от вас тримата представа колко хора разчитат на нея за шибаната си прехрана? Имате ли някаква идея за риска, на който излагате…

Лудия Макс продължи да нищи ситуацията по типично свой маниер, но аз изключих. Или, по-точно казано, усетих се запленен от невероятното му качество да навързва толкова много ругатни без почти никаква преднамереност, но без това да се отразява на шибаната поетичност на изреченията му. Наистина псуваше страхотно, като побеснял Шекспир! А в „Стратън Оукмънт“, където псуването се смяташе за висша форма на изкуството, да се каже, че някой умее да навързва псувните си, си беше комплимент от висока класа. Лудия Макс обаче пренасяше нещата на съвсем друго ниво; когато истински се напомпаше, като днес, словесните му тиради направо галеха ухото.

Ето, сега клатеше глава с отвращение — или пък скептичност? Е, сигурно по малко и от двете. Както и да е, клатеше глава и обясняваше на нас, тримата кретени, че ноемврийската сметка на „Американ Експрес“ възлиза на четиристотин и седемдесет хиляди долара, от които, по негови изчисления, само двайсет хиляди са легитимни служебни разходи. Всичко останалото било за „лични простотии“, както се изрази той. После с възможно най-застрашителния си тон рече:

— И слушайте сега какво ще ви кажа: и на тримата ви, маниаци нещастни, много скоро ще ви се разкатае фамилията! Помнете ми думата: един ден копелетата от Данъчното ще цъфнат тук и ще ви пуснат една шибана пълна финансова ревизийка, и ако някой не прекрати още отсега цялата тая лудост, вие, копеленца мръсни, ще се намерите сред най-миризливите лайна на света. Именно за да не стане подобно нещо, сега ще ви лепна цялата тая сметка поименно на задниците — и той кимна в знак на съгласие със собственото си изявление. — И един цент няма да отчета служебно — ебал съм ви майката! Не прахосвам аз скапания бизнес, нито пени от него, и сега знаете ли какво ще направя? Ще ви удържа четиристотин и петдесет хиляди направо от шибаните ви раздути заплати и не си мислете, че нещо е в състояние да ме спре!

Ебаси шибаното нахалство! Трябваше да му избълвам нещо на неговия език.

— Стегни се, бе, баща ми! К’ви са тия шибани дивотии, дето ги дрънкаш! Повечето от тия глупости са си най-редовни бизнес разходи, колкото и да не ти се вярва. И ако млъкнеш само за секунда, ще ти кажа кое какво е и…

Той обаче отново ме прекъсна, без да му мигне окото и насочи огъня си право в мен:

— Ти ли, бе, така наречения Вълк от Уолстрийт? Ти — малоумно вълче такова! Собственият ми син! Продукт на шибаните ми слабини! Как е възможно? Та ти си най-зле от всички! От какъв шибан зор си купил две абсолютно еднакви кожени палта за по осемдесет хиляди долара? И не ми противоречи — обадих се в шибания магазин — в Дома за шибани кожени изделия „Алесандро“, защото помислих, че е станала някаква грешка! Но не! Знаеш ли какво ми каза онова гръцко копеле?

Не можех да не вложа известна ирония и насмешка в отговора си:

— Не, татенце, какво, по дяволите, ти каза?

— Каза ми, че си купил две еднакви палта от норка — еднакви на цвят, и кройка, и всичко! — След това Лудия Макс изви глава настрани и завря брадичка между ключиците си. Погледна ме пак с безкрайно опулените си сини очи и каза: — Какво, едно палто не й ли стига на жена ти? Или чакай — нека отгатна, — купил си второто за някоя проститутка, нали? — тук млъкна и отново всмука дълбоко от цигарата си. — Писна ми от вашите простотии. Мислиш, че не зная какво е „Ей-Джей Ентъртейнмънт“ ли? — Той присви очи обвинително. — Вие, жалки маниаци, плащате на курвите си с корпоративната кредитна карта! И що за курви са тия, дето приемат плащане с кредитна карта, бе?

Тримата се спогледахме безмълвно. Пък и какво ли можехме да кажем? Та курвите наистина приемаха плащане с кредитни карти — поне нашите го правеха! Те, курвите, до такава степен бяха част от стратънската субкултура, че ги категоризирахме, сякаш са акции: „сините чипчета“^[1] бяха най-висшата категория, каймакът на курвенското общество. Обикновено бяха настървени за пробив млади манекенки или изключително красиви студентки, крайно нуждаещи се от прилично образование или маркови дрешки, които за няколко хилядарки правеха почти всичко, което може да ти роди фантазията — с теб или една с друга. „Насдакчетата“^[2] стояха една степен по-долу от сините чипчета. Цената им се движеше между триста и петстотин долара и настояваха да ползваш кондом, освен ако не им пуснеш солиден бакшиш, което аз винаги правех. На най-ниското стъпало бяха „розовите хартийки“^[3] — обикновени уличници или нискоразредни курви, отзоваващи се на нечие отчаяно среднощно позвъняване на номер, взет от евтино порносписание или от Жълтите страници. Те струваха не повече от сто долара и ако не ползваш кондом, на другия ден търчиш да ти бият пеницилин и се молиш да не ти окапе патката.

Та след като „сините чипчета“ приемаха кредитни карти, защо да не ги минеш като необлагаем разход^[4]? В края на краищата данъчните ги разбират тия работи, нали? Едно време, когато налюскването по време на делови обяд се е смятало за в реда на нещата, нима самите данъчни не са наричали подобни мероприятия „обяд с три мартинита“? И нима не са ги осчетоводявали по сметка „ПиР“, което ще рече „Пътни и развлекателни“? А аз само си бях позволил да докарам нещата до логичния им завършек, променяйки „ПиР“ на „ПиЦ“ — „Путки и цици“!

Проблемите с баща ми обаче не се ограничаваха с тези спорни разплащания с корпоративната кредитна карта. Той просто си беше такъв — най-стиснатият човек на света. Поради което имахме, как да го кажа… фундаментални разногласия относно управлението на парите, тъй като на мен не ми пукаше да прахосам половин милион долара на зарове, а после да подхвърля чип за пет хилядарки от покер на някоя надарена представителка на „сините чипчета“.

С две думи казано, Лудия Макс се чувстваше в „Стратън Оукмънт“ като риба на сухо — или по-точно, като риба на планетата Плутон; на шейсет и пет бе поне с четирийсет години по-възрастен от средностатистическия Стратънец; освен това беше високообразован мъж с диплома за експерт-счетоводител, а коефициентът му на интелигентност стигаше докъм стратосферата, докато средностатистическият Стратънец нямаше никакво образование и беше умен колкото кашон с тикви. Беше расъл в друго време и на друго място — в стария еврейски Бронкс, сред още тлеещата пепел на Голямата депресия, когато семейството се е изхранвало ден за ден. И като милиони други расли през трийсетте, и той продължаваше да страда от създадения през Депресията манталитет да изпитва ужас от рискови ситуации, да отбягва всякакви промени и непрестанно да се разкъсва от финансови съмнения. А какво правеше в момента? Мъчеше се да управлява финансите на компания, чиято единствена дейност се основаваше на моментната промяна и чийто мажоритарен собственик, който по случайност му се падаше и син, живееше с риска от рождение.

Поех дълбоко въздух, станах от стола и се заразхождах пред бюрото си. После седнах на ръба му и скръстих ръце под гърдите си в знак на безсилие:

— Слушай, татко, тук стават неща, които не очаквам да разбереш. Но простата истина е, че това са моите шибани пари и ще ги харча както на мен ми скимне, мама му стара. Така че, ако не можеш да докажеш, че разходите ми се отразяват негативно на паричния поток, прехапи шибания си език и ги осчетоводи служебно. Знаеш колко много те обичам и ме боли да те гледам как се разстройваш заради някаква тъпа кредитна сметка. Става дума само за една сметка, баща ми! И много добре знаеш, че в края на краищата ще я платиш. Тогава какъв е смисълът да се разстройваш толкова? Още днес следобед ще направим двайсет милиона, така че на кого му пука за някакъв си половин милион?

В тоя момент се намеси Ръбчо:

— Макс, моят дял в тая сметка е нищожен. Така че напълно споделям мнението ти.

Усмихнах се вътрешно: Ръбчо току-що направи поредния си колосален гаф. При всякакво вземане-даване с Лудия Макс човек трябва да спазва две основни правила: първо, в никакъв случай не се опитвай да прехвърлиш отговорността или вината върху друг. Ама никога! Второ, никога не намеквай дори, че вината може да е у обичния му син, когото той единствен има правото да хока. Та Макс сега се нахвърли на Кени:

— По мое мнение, Грийн, всеки похарчен от теб долар над нулата е излишен разход, тъпунгер недодялан! Синът ми поне печели всичките пари на фирмата! А ти, лайно такова, какво друго си направил, освен дето ни забърка в онова дело за сексуален тормоз с оная цицореста асистентка — забравих й шибаното име! — И заклати глава с отвращение. — Така че затваряй си плювалника и се благодари на съдбата, че синът ми е бил така добър да те вземе за свой съдружник.

Усмихнах се на баща си и се пошегувах:

— Татко, татко! По-спокойно, че ще си докараш някой шибан инфаркт. Знам какво си мислиш, но Кени не искаше да прави някакъв намек. Знаеш, че всички те обичаме и уважаваме и че те възприемаме като гласа на здравия разум. Така че дай да поуспокоим топката…

Откакто се помня, баща ми все води някаква едностранна сухопътна война срещу самия себе си, състояща се от ежедневни битки срещу невидими противници и неодушевени предмети. За пръв път ми направи впечатление, когато бях на пет — отнасяше се към колата си така, сякаш беше жива. Наричаше зеления додж дарт модел 1963 година „миличка“. А проблемът бе, че тя издаваше някакво странно тракане под самото контролно табло — някакъв неуловим кучи син, който според татко ония гадни копелета от автозавода са поставили нарочно в неговата миличка, та лично да се ебават с него и да го влудяват. Никой друг не чуваше въпросното тракане, освен майка ми, която, естествено, само се правеше, че го чува, иначе току-виж емоционалната гарнитура на баща ми избила.

Но това беше само началото. Дори отиването му до хладилника си беше доста рискована ситуация, понеже имаше навика да пие млякото направо от картонената кутия. Драмата настъпваше щом дори една капчица се стечеше по брадата му. Ей богу, направо откачаше! Шляпваше кутията върху плота и почваше да мърмори: „Дейба и шибаната лайняна кутия, дейба! Тия тъпи копелета, дето ги измислят тия кутии, не могат ли да измислят поне една, дето да не позволява да капе мляко по скапаната ти брада?“

Кой друг да е виновен, ако не кутията с мляко? Така че Лудия Макс се обграждаше с цяла система от странни действия и закостенели ритуали, които да го пазят от жестокия, непредсказуем свят, пълен с потракващи автомобилни контролни табла и нескопосани кутии с мляко. Ежедневният му сутрешен ритуал се състоеше от три цигари „Кент“, трийсетминутен душ и прекомерно дълго бръснене с бръснач, додето една цигара димеше в устата му, а друга догаряше на ръба на мивката. После се обличаше, като първо обуваше бели боксерки, после чифт черни три четвърти чорапи и накрая — черните си лачени обувки, но не и панталоните. И тръгваше в този си вид из апартамента. Закусваше, изпушваше още няколко цигари и молеше да го извинят, но отивал да му направи едно сране от световна класа. Сетне се сресваше до почти идеално състояние, обличаше колосана риза, закопчаваше я бавно, вдигаше яката й нагоре, нахлузваше вратовръзката, правеше й съвършен възел, сваляше яката и обличаше сакото. И чак тогава, в мига на тръгването, си обуваше панталона. Така и не разбрах по каква причина оставяше тази процедура за последна, но самата гледка в течение на толкова години явно ме бе белязала по някакъв неизвестен начин.

По-странен обаче беше безкрайният ужас, който Лудия Макс изпитваше от неочакваното иззвъняване на телефона. Кълна се: Лудия Макс ненавиждаше звъна на телефона и кой знае какъв кошмар изживяваше сега, докато работеше в офис с хиляда и кусур телефона, които звъняха неуморно от мига, в който Лудия Макс пристигнеше, точно в девет сутринта (той, разбира се, никога не закъсняваше), до мига, в който си тръгнеше, тоест, когато му кефнеше.

Та моето израстване в оня тесен двустаен апартамент в Куинс никак не бе спокойно, особено щом зазвънеше телефонът и най-вече щом го търсеха него. На него обаче така и не му се случи нито веднъж да вдигна сам слушалката, дори да искаше, защото щом чудото звъннеше, майка ми, Света Лиа, се втурваше натам като някаква първокласна спринтьорка с ясното съзнание, че всеки предотвратен звън означава по-безболезнено успокояване на баща ми впоследствие.

И в онези мрачни мигове, в които на майка ми й се налагаше да изрече злокобните думи „Макс, за тебе е“, баща ми се надигаше бавно от креслото си в дневната по бели боксерки и се отправяше с войнствени псувни към кухнята: „Дейба това нещастно, калпаво лайно, дейба и скапания телефон! Кой, дейба мама му, си няма работа, та звъни в ебаната ми къща, и то в неделя следобед, дейба!…“

Но веднъж добрал се до „калпавото лайно“, се преобразуваше до неузнаваемост. Сякаш докоснат с вълшебна пръчица, той се превръщаше в своето второ „аз“ — сър Макс, изисканият джентълмен с безупречни маниери и с акцент като на английски благородник. Което според мен бе доста необяснимо, тъй като баща ми се е родил и раснал по мръсните улици на Южен Бронкс и никога през живота си не е стъпвал в Англия.

Та сър Макс вдигаше слушалката и изричаше „Альоу? С какво мога да съм ви полезен?“, като държеше устните си счупени, а бузите — леко всмукани, което служеше да подчертае аристократичния му акцент. „О, прекрасно; изключително подходящо за случая! До скоро!“ С тия думи сър Макс оставяше слушалката и се връщаше към аз-а на Лудия Макс: „Дейба това нещастно, калпаво лайно, дейба и скапания си нещастен приятел! Що за дивотия и наглост да звъни в ебаната ми къща в неделя следобед, дейба!…“

И все пак, при цялата си лудост, именно Лудия Макс беше вечно усмихнатият треньор на детския ни бейзболен отбор и най-ранобудният баща в неделя сутрин, който слизаше да похвърля топка с децата си. Именно той държа седалката на колелото ми, докато се учех да карам по циментирания тротоар пред кооперацията ни, а после тичаше след мен. И именно той влизаше тихо нощем в стаята ми, лягаше до мен и прекарваше пръсти през косата ми, докато сънувах кошмари. И не пропусна нито една училищна пиеса, родителска среща, музикален рецитал или нещо от сорта, където можеше да се порадва на децата си и да ни покаже, че ни обича.

Да, баща ми беше сложно устроена личност — човек с огромен интелектуален потенциал, амбициозен, но и ограничен от собствените си емоции. И как можеше човек като него да функционира в един корпоративен свят? Как се толерира подобно поведение? От колко места го бяха уволнили заради това? Колко повишения бяха минали покрай него? И колко врати бяха затръшнати пред вироглавата персона, наречена Лудия Макс?

И чак когато Лудия Макс дойде в „Стратън Оукмънт“, можа да даде пълна воля на страстната си ярост. Всъщност за един стратънец нямаше по-добър начин да докаже лоялността си от това да бъде нахокан от Лудия Макс и да го преглътне в името на по-висшето благо, а именно да си живее Живота. Тъй че младите стратънци възприемаха като ритуал на посвещение разбитото с бейзболна бухалка автомобилно стъкло или публичните ругатни по свой адрес — нещо като награждаване с орден.

Така че си имахме работа и с Лудия Макс, и със сър Макс, и номерът беше да се изкара на преден план сър Макс. Като начало опитах да остана на четири очи с него. Погледнах към Кени и Дани:

— Момчета, защо не ни оставите да си поговорим няколко минути насаме?

Никакво възражение! Двамата се втурнаха навън с такова усърдие, че додето с баща ми седнем на дивана, вратата се затръшна зад гърбовете им. Лудия Макс седна, запали цигара и дръпна дълбоко. Аз се отпуснах от дясната му страна, облегнах се назад и вдигнах крака върху стъклената масичка за кафе. Усмихнах се тъжно и казах:

— Кълна се в Господ, татко, гърбът ми направо ме убива. Нямаш си представа как боли. Болката тръгва от кръста и върви по целия ми ляв крак и е толкова силна, че човек направо може да откачи.

Лицето на баща ми моментално омекна. Очевидно опитът ми успя.

— И какво казват докторите?

Хм-м-м… В думите му нямаше и помен от английския акцент, но пък гърбът ми наистина ме съсипваше и определено ми помогна в подхода към него.

— Докторите ли? Че какво разбират докторите от тия работи? — поклатих глава. — Последната операция само влоши нещата. Само ме тъпчат с хапчета, които ми разстройват стомаха, без да намаляват болката. Все едно, татко. Не искам да те тревожа. Просто се изпуснах. — Свалих крака от масичката за кафе, облегнах се назад и разперих ръце настрани по облегалката на канапето.

— Виж какво — казах меко, — знам, че ти е много трудно да намериш смисъл в цялата тази лудост тук, но повярвай ми: в нея има някаква логика, особено що се отнася до разходите. Много е важно тези момчета да имат пред очите си някаква мечта, към която да се стремят. А още по-важно е да ги държа на ръба на фалита. Погледни ги — посочих към борсовата зала отвъд стъклото. — При всичките пари, които изкарват, до един са без пукнат цент! Харчат до дупка, само и само да се придържат към моя начин на живот. Но не могат, защото не изкарват достатъчно. И така го карат, от заплата до заплата, макар да печелят по един милион годишно. Трудно е да си го представиш, като знам как си израснал, но това е положението. Както и да е, предпочитам да ги държа на ръба на фалита, защото така по-лесно ги контролирам. Помисли добре — всички до един живеят на изплащане — коли, къщи, лодки, вили и всичко останало — и ако изтърват само една заплата, директно затъват в лайната. Все едно съм ги приковал тук със златни белезници. Знам, че мога да им плащам повече, отколкото им давам. Но тогава няма да имат такава нужда от мен. От друга страна, не мога да им плащам и по-малко, защото тогава ще ме намразят. Тъй че им плащам толкова, колкото хем да ме обичат, хем да имат нужда от мен. А щом имат нужда от мен, ще се боят от мен. — Баща ми не откъсваше поглед от устата ми и попиваше всяка дума. — Някой ден всичко това — посочих с брадичка към борсовата зала — ще е изчезнало, заедно с така наречената лоялност. И когато този ден настъпи, не искам да имаш дори и бегла представа за някои от нещата, които са се случвали тук. Именно затова понякога шикалкавя. Не защото ти нямам доверие или не те уважавам, или пък не ценя мнението ти. Напротив, татко; спестявам ти някои неща, точно защото те обичам, защото те уважавам и защото искам да те предпазя от кошмара, когато всичко това започне да се сгромолясва.

Сър Макс със загрижен тон:

— Защо говориш така? Защо да трябва всичко да се сгромоляса? Нали компаниите, с чиито акции търгуваш, до една са законни?

— Да. Но в случая не става дума за самите компании. А и не правим нищо по-различно от всички останали. Просто го правим по-добре и в по-голям мащаб, което ни превръща в мишена. Все едно, престани да се тревожиш. Просто моментът е болезнен. Всичко ще се оправи, татко, всичко ще е наред.

В този момент по интеркома се чу гласът на Джанет:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но имаш конферентен разговор с Айк Соркин и останалите юристи. Те са на линия и часовниците им отчитат тарифата. Да ги държа ли да чакат още, или да насроча нов разговор?

Конферентен разговор ли? Нямах никакъв конферентен разговор! Изведнъж се усетих — лоялната ми асистентка просто ме спасяваше от ситуацията! Погледнах към баща си и извинително свих рамене: „Съжалявам, ама няма как.“

Разменихме си набързо прегръдки и извинения, после се заклех, че ще се опитам да харча по-малко за в бъдеще — пълно баламосване, както знаехме и двамата. И все пак баща ми, пристигнал като лъв, си тръгна като агънце. В момента, в който вратата се затвори след него, си обещах да добавя още малко към коледната премия на Джанет, въпреки всичките дивотии, които ми изсипа сутринта. Свестен човек си беше Джанет — дяволски свестен.