Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wolf of Wall Street, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джордан Белфърт. Вълка от Уолстрийт
Американска
Консултант: Александър Константинов
Коректор: Любов Йонева
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, София, 2008 г.
ISBN: 978-954-529-648-2
Предпечатна подготовка: Васил Попов
Формат: 60/84/16
Печатни коли: 30,75
Печатница „Симолини“ — София
История
- —Добавяне
Глава 4.
Раят на баспите
Като разгонен пес претърсих всичките двайсет и четири стаи на къщата за Мами. Честно казано, претърсих всяко кътче на всичките шест акра на имението, но накрая неохотно, с болка на сърце, реших да преустановя издирването. Наближаваше девет и трябваше да тръгвам за работа. Така и не разбрах къде се беше скрила моята бъдеща куродразнителка. Така че се отказах от мисълта да ме изчука.
Потеглихме от имението в Олд Бруквил точно в девет. Седях на задната седалка на среднощносинята ми лимузина линкълн, а зад волана седеше моят ненавиждащ бялата раса шофьор Джордж Кембъл. През четирите години, откакто постъпи, Джордж бе изрекъл не повече от десетина думи. Имаше утрини, когато самоналоженият му обет за мълчание ме дразнеше, но днес ми идваше идеално. Точно от това имах нужда след тазсутрешната ми схватка със сексапилната Графиня — малко спокойствие и тишина.
Все пак изпълних ежедневния ритуал да поздравя Джордж с най-топъл тон и да се надявам на някаква ответна реакция. Няма значение каква. Та и тази сутрин не пропуснах възможността — ей така, за майтапа.
— Здрасти, Джорджи! Как си днес?
Джордж обърна глава на приблизително четири и половина градуса надясно, тъй че едва видях бялото на ослепителните му очни ябълки, след което кимна, само веднъж.
Няма празно при Джордж, дявол го взел! Направо е ням!
Е, не беше точно така; преди около шест месеца Джордж ме беше помолил да му заема (сиреч, да му дам) пет хиляди долара за нови ченета (както сам се изрази). Услужих му с удоволствие, но преди това го въртях цели петнайсет минути на шиш да ми разкаже подробно: колко бели ще са; колко зъба ще има на всяко, колко дълго ще изтраят и за какво му е да сменя сегашните. Към края от въгленовочерното чело на Джордж струеше пот, та ми дожаля, че изобщо го попитах.
И днес, както всякога, Джордж беше с тъмносин костюм и мрачно изражение — най-мрачното изражение, което може да си позволи човек със заплата, надута до шейсет хиляди годишно. Не се съмнявах, че Джордж ме мрази, или най-малкото ме презира така, както мрази и презира всички бели хора. Единственото изключение допускаше по отношение на жена ми — бъдещият еталон за любезност, — която Джордж обожаваше.
Лимузината ми беше от ония, супер дългите, със зареден докрай бар, вградени телевизор и видео, хладилник, страхотна озвучителна система и задна седалка, която се превръщаше в огромно легло само с едно натискане на копчето. Леглото беше монтирано допълнително, с идеята да облекчава болките ми в гърба, но самата му поява в лимузината я превърна неволно в деветдесет и шест хиляди доларов бардак на колела. Ами то така стават тия работи! А тази сутрин пътувах не за къде да е, а за Лейк Съксес, на Лонг Айлънд — едновремешно спокойно селце с обитатели от средната класа, където се помещаваше „Стратън Оукмънт“.
Днес градът наподобяваше по-скоро Тумстоун, Аризона, преди появата на клана Ърп. За обслужване на нуждите, желанията и похотта на наетите от мен извратени млади борсови агенти се бе пръкнала цяла местна промишленост: бардаци, салони за нелегален хазарт, клубове за след работно време и прочее леговища на веселбата. Дори в подземния паркинг имаше група проститутки, които вземаха по двеста долара на тек.
През първите години местните търговци бяха вдигнали ръце от очевидното безсрамие на моята весела дружина борсови агенти, повечето от които сякаш бяха расли в гората, но скоро същите тези търговци надушиха, че брокерите от „Стратън“ не ебават да гледат етикетите на стоките и така безбожно надуха цените, че всички заживяхме в мир и любов, точно като в Дивия Запад.
Сега лимузината се насочваше на запад по Чикън Валей Роуд — един от най-красивите пътища към Голд Коуст. Свалих стъклото, за да влезе малко свеж въздух, и се загледах към тучните зелени поляни за голф на „Бруквил Кънтри Клъб“, над които заходих за кацане с хеликоптера сутринта. Кънтри-клубът се намираше в непосредствена близост до моя имот — толкова близо, че при добър удар със стик номер седем, можех да запратя топка за голф от предната си ливада до средата на седмия феъруей. Но, разбира се, изобщо не си направих труда да кандидатствам за членство: какъв е тоя никакъв евреин, проявил безкрайната наглост да нахълта в рая на баспите?
При това не само „Бруквил Кънтри Клъб“ не ни допускаше. Ни най-малко! Нямаше клуб, който да допусне евреин, нито някое друго копеле, в чиито жили не тече синя англосаксонска протестантска кръв. (Е, в интерес на истината, в „Бруквил Кънтри Клъб“ допускаха католици, та не беше чак толкова зле, колкото останалите.) Когато с Графинята се преместихме тук от Манхатън, цялата тая история с баспите страшно ме дразнеше. Приличаше ми на някакъв таен клуб или дружество, но впоследствие установих, че баспите са прочетен вестник, застрашен от отмиране вид, подобно на птицата додо и горската улулица. И че макар да поддържат малките си голф клубове и ловни лоджии като последен бастион срещу брутално нахлуващите еврейски орди, с нищо не се различават от отчаяните индианци от битката при Литъл Биг Хорн, с тази разлика, че в XX век са на ръба да бъдат пометени от свирепи евреи като мен — евреи, натрупали състоянието си на Уолстрийт и готови да платят всичко, само и само да живеят там, където е живял Великият Гетсби.
Лимузината сви плавно наляво и тръгна по Хеджмънс Лейн. Вляво пред нас бяха конюшните на Голд Коуст, или както обичаха да ги наричат собствениците им „Център за конна езда «Голд Коуст»“, което звучеше безкрайно по басповски.
Огледах на минаване конюшните на бели и зелени ивици, където Графинята държеше конете си. От начало до край тая конска история се беше превърнала в шибан чудовищен кошмар. Като почнеш от собственика на конюшнята — пристрастен към куалудите свиреп евреин с бирен корем, с хилядаватова любезна усмивка и с таен мерак да бъде взет за басп. Той и изрусената му до бяло псевдобасп съпруга още от километър подушиха що за хора сме ние с Графинята и успяха да ни пробутат всичките си бракувани коне с триста процента надценка. На всичко отгоре, щом ги купихме, конете започнаха да страдат от някакви странни болести. Покрай сметките за ветеринари, за зоб и заплатата на конегледачи, които да яздят конете, та да ги държат във форма, цялата работа се превърна в огромна черна дупка.
Но моята сексапилна Графиня, бъдещата специалистка по обяздване, ходеше там всеки ден — да дава на конете бучки захар и моркови и да взема уроци по езда, — макар че страдаше от нелечими алергии към коне и се прибираше вкъщи със сърбежи и хрипове, съчетани с кихане и кашляне. Ама нали като живееш насред рая на баспите, трябва да се държиш като басп и да се правиш, че обичаш коне!
Додето лимузината пресичаше Нордърн Булевард, усетих как изби болката в долния край на гръбнака ми. Явно някъде по това време ободряващият снощен коктейл от дрога бе напуснал централната ми нервна система и бе отишъл към черния дроб и лимфните ми канали, където си му е мястото. Но това означаваше също, че болката ще се завърне с пълна сила. Имах чувството, че се пробужда някакъв зъл, див огнедишащ змей. Болката започваше вляво от опашката и се спускаше по задната част на левия ми крак, сякаш някой въртеше нажежен до бяло железен шиш в бедрото ми. Страшно мъчение. А опитах ли се да разтъркам мястото, болката се преместваше другаде.
Поех дълбоко въздух и се опитах да устоя на изкушението да грабна три куалуда и да ги глътна без вода. Подобно поведение бе направо недопустимо. Отивах на работа и макар аз да бях шефът, не можех да си позволя да се явя като някакъв разлигавен идиот. Такива неща се правеха само нощем. Вместо това казах бърза молитва да падне гръм от ясното небе и да порази кучето на жена ми.
От тази страна на Нордърн Булевард цените на имотите определено бяха по-ниски, сиреч средно около милион и двеста на къща. И ми се видя забавно как дете от бедно семейство е станало толкова безчувствено към екстравагантностите на богатството, че къща за над един милион долара да му се струва колиба. Но какво пък лошо има в това? Знае ли човек докъде ще стигне?
Точно тогава съзрях зелената табела с бели букви над рампата към магистралата Лонг Айлънд Експресуей. Още малко, и щях да вляза в офисите на „Стратън Оукмънт“ — моят втори дом, — където мощният тътен на най-дивата борсова зала в Америка щеше да направи цялата ненормалност съвсем поносима.