Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (36)

Глава 35.
Буря пред буря

Април 1997

 

Колкото и невъзможно да ви се струва, през деветте месеца, последвали потъването на яхтата ми, животът ми бе пропаднал на още по-ниско ниво на лудостта. Открих един хитър — и общо взето логичен — начин да докарам саморазрушителното си поведение до нови екстремни стойности, а именно, като смених предпочитанията си от куалудите към кокаина. Точно така, казвах си, време е за промяна, а най-важният ми довод бе, че ми беше писнало да ми текат лигите пред хората и да заспивам на най-неподходящи места.

Така че вече не започвах деня си с четири куалуда и висока чаша айскафе, а се събуждах с грам боливийска кока, като най-старателно го разделях на две равни части — по половин грам на ноздра, — за да не лишавам нито едно от мозъчните си полукълба от мигновения прилив на удоволствие. Направо си беше истинска „закуска за шампиони“^[1]. След което довършвах закуската си с три милиграма ксанакс за потискане на неминуемата параноя, която щеше да последва. А после, макар вече изобщо да нямах болки, поемах четирийсет и пет милиграма морфин по простата причина, че кокаинът и морфинът бяха създадени един за друг. Пък и след като куп доктори продължаваха да ми предписват морфин, можеше ли в цялата работа да има нещо лошо?

Както и да е, първата си доза куалуди — четири, ако трябва да съм точен — поемах едва час преди да седна да обядвам, последвани от още един грам кока, за да предотврати неизбежното чувство на необуздаема умора, което щеше да последва. И сега, естествено, успявах да поема ежедневната си доза от двайсет куалуда, но поне го правех по по-здравословен, по-полезен начин — като противовес на коката.

Тази стратегия, плод на собственото ми вдъхновение, известно време действаше без грешка. Но, както винаги става в живота, не мина и без неприятности. Основната неприятност в конкретния случай бе фактът, че спях само по три часа седмично, та към средата на април произтичащата от кокаина параноя бе станала толкова силна, че на няколко пъти гърмях по млекаря с пушка-помпа.

Ако имам късмет, мислех си, млекарят ще обясни на цял свят, че с Вълка от Уолстрийт шега не бива, че е въоръжен и готов — напълно готов — да отблъсне всеки глупак, осмелил се да навлезе в имота му, нищо, че гардовете му спят в работно време.

Между другото, четири месеца по-рано, през декември, „Стратън“ най-после пусна кепенците. И колкото и да е смешно, това не стана заради действията на отделните щати, а заради смотаняците от НАСД. Бяха отнели членството на „Стратън“ заради манипулиране на цените на акции и нарушаване на добрата практика при продажбата им. На практика „Стратън“ се оказа остракирана, а от правна гледна точка това си беше направо смъртен удар. За да продава акции извън щата, в който се намира, една брокерска фирма задължително трябва да е регистрирана към НАСД; при липсата на подобна регистрация нямаше нужда изобщо да си прави труда. Така че, колкото и да не му се искаше, Дани се видя принуден да закрие „Стратън“ и така приключи Стратънската епоха. Фирмата просъществува цели осем години. Нямах представа с какво ще я запомнят, но подозирах, че пресата нямаше да я споменава с добро.

„Билтмор“ и „Монро Паркър“ все още действаха с пълна сила и ми плащаха по един милион долара за всяка сделка, въпреки убедеността ми, че собствениците им, с изключение на Алън Липски, ми готвят някакъв комплот. Какъв точно и кога не можех да знам, но това си е напълно в унисон с естеството на комплотите — особено когато заговорниците са най-близките ти приятели.

От друга страна, Стив Мадън наистина се бе впуснал в заговор срещу мен. Отношенията ни се бяха скапали напълно. Според Стив причината била в това, че съм се явил на работа надрусан, при което му казах: „Ходи да се ебеш в гъза, самодоволно копеле! Ако не бях аз, още щеше да продаваш обувки от багажника на колата си!“ Няма значение дали наистина беше така; факт бе, че акциите му в момента се котираха на тринайсет долара, на път да стигнат до двайсет.

Вече имахме осемнайсет фирмени магазина, а имахме и поръчки от универсалните магазини за две години напред. Никак не ми бе трудно да си представя какво мнение има той за мен — човекът, изкупил осемдесет и пет на сто от фирмата му и държал ръка върху котировките на акциите й в продължение на близо четири години. Но сега, след закриването на „Стратън“, вече не контролирах акциите: цената на „Стив Мадън Шуз“ се диктуваше единствено от законите на търсенето и предлагането — качваше се и падаше заедно с благосъстоянието на самата компания, а не защото ги препоръчва някоя конкретна брокерска фирма. Нямаше начин Обущаря да не ми крои нещо. Вярно бе и това, че се бях явил на работа леко понадрусан, което не е редно, но то просто му служеше за повод да ме изхвърли от компанията и да ми прибере опциите върху акциите й. И какво можех да сторя аз, ако ми излезете с тоя номер?

Ами, все пак съществуваше тайното споразумение помежду ни, но то се отнасяше само за първоначалните ми един милион и двеста хиляди акции; опциите ми бяха записани на името на Стив, а за тях нямах нищо в писмен вид. Дали щеше да се опита да ми ги свие? Или направо щеше да ми задигне всичко — и акциите, и опциите? Плешивото копеле сигурно си мислеше, че няма да ми стиска да разкрия тайното ни споразумение, тъй като поради самото си естество то можеше да ми причини ред проблеми, ако излезеше наяве.

Жестоко се мамеше обаче. Шансът му да ме завлече и с акциите, и с опциите, бе по-малък и от нула — дори ако трябваше и двамата да се озовем в панделата.

Ако бях трезвен и трезвомислещ човек, сигурно тези мисли пак щяха да ми минават през главата, но в сегашното ми умствено състояние те направо прогаряха мозъка ми по най-отровен начин. Нямаше значение дали Стив се кани да ме преебе, или не — така или иначе, нямаше да му дам никаква възможност. Та с какво бе по-различен той от шибания Покварен Китаец Виктор Уонг? Ами да, нали и Виктор се опита да се ебава с мен, и накрая какво? — върна се в Чайнатаун.

Течеше вече втората седмица от април, а кракът ми не беше стъпвал в „Стив Мадън Шуз“ от цял месец. Беше петък следобед и се намирах зад махагоновото си бюро в домашния ми кабинет. Графинята беше вече заминала за Хамптън, а децата прекарваха уикенда с майка й. Бях сам с мислите си, готов за война.

Обадих се на Вигвам у дома му и казах:

— Обади се на Мадън и му предай, че в качеството си на агент по доверителната сметка го уведомяваш за намеренията си да ликвидираш незабавно сто хиляди акции. Това възлиза горе-долу на милион и триста хиляди долара. И му кажи, че по силата на споразумението ни той също има право да продаде съответния съотносим брой свои акции, което в неговия случай прави седемнайсет хиляди бройки. Дали ще ги продава, или не зависи единствено от него.

Вигвам Слабия отвърна:

— За да стане по-бързо, ще ми трябва подписът му. Ами ако се запъне?

Поех дълбоко въздух, стремейки се да овладея гнева си:

— Ако ти се опъне, кажи му, че съгласно споразумението за доверителната сметка ще започнеш процес на принудително изпълнение и ще продадеш акциите по частен път. И му кажи, че аз вече съм се съгласил да ги купя. И предупреди тоя плешив педал, че това ще ми даде петнайсетпроцентов дял в компанията, което означава, че ще трябва да подам декларация 13Д до СЕК, и тогава всички на Уолстрийт ще научат как шибаният педал се е опитал да ме преебе. И му кажи на тоя путьо, че ще разтръбя по цял свят за тая работа и че всяка шибана седмица ще купувам още акции от свободния пазар, което значи, че ще продължавам да подавам декларации 13Д с най-новите данни. И му кажи на тоя педал, че няма да спра да купувам, докато не притежавам петдесет и един процента от компанията, след което ще изритам кльощавия му задник направо на улицата. — Пак поех дъх. Сърцето ми напъваше да изскочи. — И му кажи на тоя путьо, че ако мисли, че се майтапя, най-добре е да се скрие в някой шибан бункер, понеже ще пусна ядрена бомба върху самото му съществуване. — Бръкнах в бюрото на чекмеджето и извадих самозапечатващ се найлонов плик с четиристотин грама кокаин.

— Ще направя всичко, което ми казваш — рече Вигвам Слабия. — Но все пак искам да се позамислиш за секунда. Ти си най-умният човек, когото познавам, но в момента ми звучиш малко нерационално. В качеството ми на твой юрисконсулт те съветвам да не обявяваш публично за наличието на споразу…

Прекъснах шибания юрисконсулт насред шибаната му приказка:

— Виж к’во ще ти кажа, Анди. Нямаш си и шибана представа колко, ама хич не ми пука от шибаната СЕК и шибаната НАСД. — Отворих плика, грабнах една карта за игра от бюрото, бръкнах и извадих от плика такова количество кокаин, каквото можеше да причини сърдечен удар на някой син кит, и го изсипах върху бюрото. После се приведох, заврях лицето си и започнах да шмъркам. — Освен това — рекох с лице, потънало в кокаина — не ми пука и от оня путьо Коулмън. Върви ми по задника от четири шибани години, но няма за какво да ме хване. — Тръснах няколко пъти глава да овладея опиянението, което внезапно ме обзе. — И няма шибан начин да ме привлекат под отговорност заради шибаното ни споразумение. За Коулмън то ще е направо унизително. Той е човек на честта и ще иска да ме гепи за нещо реално. Иначе ще е като с Ал Капоне, дето са го хванали за неплащане на данъци. Така че Коулмън да се ебе там, откъдето диша!

— Разбрах — каза Вигвам. — Обаче искам от теб една услуга.

— Каква?

— Привършват ми парите — каза моя юрисконсулт-мошеник и направи пауза, за да схвана по-добре смисъла. — Нали знаеш как ме прееба Дани, като отказа да възприеме стратегията на хлебарките. А аз продължавам да чакам да ми излезе разрешителното за брокерска дейност. Можеш ли междувременно да ми помогнеш?

Невероятно! — рекох си. Личният ми шибан агент по доверителната сметка ме шантажира за мангизи. Дееба и шибаното му тупе! И него трябва да го пречукам!

— Колко ти трябват?

— Не знам — каза неуверено — двеста хиляди, да речем?

— Добре! — рекох троснато. — Ще ти дам четвърт милион, но се обади на шибания Мадън моментално, после ми се обади да ми кажеш какво е казал. — Треснах слушалката, без да му пожелая „дочуване“. После пак се приведох и наврях лице в коката.

Телефонът иззвъня след десет минути.

— Какво рече оня путьо? — попитах.

— Няма да ти хареса — предупреди Вигвам. — Отрича да имате някакво споразумение за доверителна сметка. Казва, че било незаконно и бил сигурен, че няма да посмееш да го разкриеш.

Поех дълбоко въздух да не изтърва нервите си.

— Смята, че го блъфирам, така ли?

— Горе-долу — потвърди Вигвам, — но каза също, че желае да се разберете по мирно, по тихо. Предлага ти по два долара на акция.

Извих главата си в голям кръг, докато пресмятах. При два долара на акция щеше да ме одруса с повече от тринайсет милиона, и то само от акциите; но освен това държеше и един милион мои опции, които можех да упражня при цена седем долара. При сегашната котировка от тринайсет долара това значеше, че мога да спечеля по шест долара на акция. Значи още четири и половина милиона отиваха на кино. Всичко на всичко искаше да ме опъне със седемнайсет и половина милиона долара. Но колкото и да е странно, аз дори не се ядосах. Че не очаквах ли нещо подобно още от самото начало, когато в кабинета ми обяснявах на Дани, че нямам доверие на приятеля му? И нали точно поради това ми недоверие бях накарал Стив да подпише споразумението за доверителната сметка и да ми предаде удостоверението за акциите?

Защо в такъв случай трябваше да се ядосвам? Смотаняците от НАСДАК ме бяха тласнали по този глупав път; нямах друг избор навремето, освен да припиша собствените си акции на Стив, пък и нали бях взел всички предпазни мерки — именно против настъпването на момент като сегашния. Прекарах през ума си цялата история на нашите взаимоотношения и не установих да съм допуснал дори една-единствена грешка. И както не можех да отрека, че бях постъпил кофти, явявайки се надрусан на работа, то нямаше нищо общо със сегашната ситуация. Той от всяко положение щеше да се опита да ме преебе; дрогата просто бе спомогнала нещата да изплуват по-отрано на повърхността.

— Добре — казах спокойно. — Сега трябва да замина за Хамптън, така че ще продължим рано в понеделник сутринта. Изобщо не си прави труда да се обаждаш пак на Стив. Само подготви документите за закупуването на акциите. Настана време за война.

 

 

Саутхамптън! Басп-хамптън! Да, новата ми крайбрежна вила се намираше именно там. Настъпил бе моментът да се издигна, а и Уестхамптън изведнъж стана прекалено ежедневен за префинения вкус на Графинята. На всичко отгоре Уестхамптън беше пълен с евреи, а на мен ми беше вече писнало от евреи, макар и аз да бях един от тях. Дона Каран (еврейка от по-висша класа) имаше къща на запад от нашата; Хенри Кравис (и той евреин от по-висша класа) имаше къща на изток от нашата. Та направо без пари, за някакви си пет милиона и половина, сега притежавах една сиво-бяла постмодерна съвременна вила с разгъната площ от близо един декар на славната Медоу Лейн — най-ексклузивният път на цялата планета. Фасадата на вилата гледаше към залива Шиникок, а задната й част — към Атлантика; изгревите и залезите избухваха в една неподдаваща се на описание палитра от оранжеви, червени, жълти и сини цветове. Страхотна гледка — гледка, достойна за Дивия Вълк.

Докато преминавах през главната порта от ковано желязо, изпитах чувство на законна гордост. Ето ме и мен, зад волана на чисто ново кралскосиньо бентли-турбо за триста хиляди долара. А в жабката му, разбира се, имаше толкова кокаин, колкото щеше да стигне на целия град Саутхамптън да танцува ватуси от Деня на падналите във войните чак до Деня на труда.

Бях влизал в тази къща само веднъж, преди малко повече от месец, преди още да я обзаведем. Дойдох с един съдружник по бизнес на име Дейвид Дейвидсън. Не стига тъпото име, с което го бяха кръстили, ами аз в един момент установих, че наблюдавам повече как примигва с дясното си око, отколкото да си мисля за името му. Той наистина имаше тик, но само на единия клепач, което ми действаше още по-разсейващо. Както и да е, Мономигача имаше своя собствена брокерска фирма, „Д. Л. Кромуел“, където работеха неколцина бивши стратънци; имахме съвместен бизнес, но не правехме нищо друго, освен купища пари. Но най-готината черта на Мономигача — която най-много му харесвах — беше пристрастеността му към коката. Та през онази вечер, на път за къщата, минахме първо през „Гранд Юниън“, откъдето забихме петдесет аерозолни кена със сметана „Реди Уип“. Седяхме на избеленото дървено дюшеме, държахме кеновете отвесно, избутвахме дюзата настрани и вдишвахме райския газ. Страхотно се нагърмяхме, тъй като редувахме всяко вдишване с две вшмръквания кокаин — по едно през всяка ноздра.

Славна вечер се получи тогава, но нямаше изобщо да подлежи на сравнение с онова, което бях замислил за предстоящата вечер. Графинята бе обзавела къщата — за два милиона от не тъй трудно изкараните ми пари — и беше толкова доволна, че ръсеше нонстоп глупостите на бъдеща амбициозна вътрешна декораторка, но не пропускаше и нито една възможност да ми свие сърмите за пристрастеността ми към коката.

Да си ебе майката, като знае толкова! Тя ще ми каже какво да правя, и то след като именно заради нея се пристрастих към коката! Че нали тя заплашваше да ме напусне, ако не спра да заспивам по ресторантите? Нали точно по тая причина минах на кокаин? А сега седнала да ми ги разправя: „Болен си. Не си спал от един месец. Вече не щеш дори да се любиш с мен! И си станал само шейсет кила. Ядеш само зърнени топчета с плодов вкус. Чак кожата ти е позеленяла!“ Такъв Живот с главно „Ж“ съм й осигурил, а тя в последния момент да се обърне срещу мен! Ами, да си ебе майката! Лесно й беше да ме обича, докато бях болен. През ония дълги нощи, когато ме мъчеше болката, все идваше да ме утешава и да ми разправя, че ме обичала, каквото и да станело. А сега какво излиза? Всичко е било от хитрост. Вече никакво доверие й нямам. Ами, хубаво. Като не й харесва — да си върви по пътя. Не ми трябва. Изобщо никой не ми трябва.

Всички тези мисли бушуваха в съзнанието ми, докато се качвах по махагоновите стълби и отварях вратата към най-новата ми резиденция.

— Здрасти — извиках с пълна сила, докато влизах през вратата. Цялата задна стена беше едно цяло стъкло, от което се разкриваше панорамна гледка към Атлантическия океан. Пролетно време, като сега, към седем вечерта слънцето едва захождаше зад гърба ми, от страната на залива, а водата бе добила един особен оттенък на пурпурното, като в песента на Принс. А и самата къща изглеждаше разкошно. Не можех да отрека, че каквато и огромна досада да беше Графинята — съпружеска напаст с библейски пропорции, — декорирането й се удаваше. Преддверието водеше към една просторна всекидневна без колони и с невероятно висок таван. И толкова много мебели бяха нафрашкани в това пространство, че направо умът ми не ги побираше. Прекалено тапицирани дивани и диванчета, фотьойли, фотьойлчета и отоманки бяха разпръснати навсякъде и оформяха отделни сепарета за разговори. И цялата тази шибана страхотна мебелировка беше в бяло и сиво-кафяво — адски плажен и адски опърпан шик.

В този миг се появи цялата кралска комисия по посрещането: дебелата готвачка Мария и мъжът й Игнасио — един иконом-скръндза, който при ръст метър и четирийсет и два леко стърчеше над жена си. И двамата бяха от Португалия и се гордееха със своя официален, старомоден стил на обслужване. А аз ги ненавиждах, понеже и Гуин ги ненавиждаше, а Гуин беше сред малкото хора, които истински ме разбираха: тя и децата ми. А на тия двамата как можех да им имам доверие? Ще трябва да ги следя изкъсо… и, ако се наложи, да ги неутрализирам.

— Добър вечер, господин Белфърт — рекоха в един глас Мария и Игнасио. Игнасио се поклони официално, а тя направи реверанс. След което Игнасио добави: — Как сте тази вечер, сър?

— По-добре от всякога — измърморих. — И къде е моята любяща жена?

— На пазар в града — отвърна готвачката.

— Ебаси и шибаната изненада — изръмжах и минах покрай тях. Носех пътна чанта „Луи Вуатон“, пълна с опасни субстанции.

— Вечерята ще бъде поднесена в осем — каза Игнасио. — Госпожа Белфърт ме помоли да ви уведомя, че гостите ви ще пристигнат към седем и половина, та да бъдете така любезен да сте готов да ги посрещнете.

Да й го начукам, рекох си.

— Ясно, ясно — изсъсках. — Ще съм в стаята за телевизия; моля да не ме безпокоите. Имам важна работа. След което отидох в стаята за телевизия, пуснах си „Ролинг Стоунс“ и извадих дрогата. Графинята бе дала нареждане да съм готов за седем и половина. Ебаси шибаната заповед! К’во иска тя от мен? Да се изтупам в шибан смокинг ли? Или с фрак и цилиндър? Да не съм й някой шибан маймуняк? Бях по сиво долнище от анцуг и бяла тениска и изглеждах адски гот. Че кой в крайна сметка плати за всички тия лайна тук? Аз, я, да не е някой друг? А тя на всичко отгоре седнала да ми дава заповеди!

Осем часа, вечерята е сервирана! Че на кой му трябва вечеря? Дайте ми зърнени топчета с плодов вкус и нискомаслено мляко, писна ми от тия превземки, дето Мария и Графинята толкова си падат по тях. Масата за вечеря беше с размера на игрище за хвърляне на подкови^[2]. Гостите обаче горе-долу се ядваха, с изключение на Графинята, седнала срещу мен от другата страна на игрището. Толкова надалеч беше, че сигурно щеше да ми трябва интерком, за да разговаряме, което всъщност си беше съвсем добре. Вярно, красива беше. Но трофеи като Графинята се намираха по две за долар, а добрите от тях никога нямаше безпричинно да ми четат конско.

От дясната ми страна седяха Дейв и Лори Биъл, дошли на гости от Флорида. Лори беше готина руса мацка. Знаеше си мястото в общата подредба на нещата, така че напълно ме разбираше. Единственият проблем беше, че се влияеше и от Графинята, която направо се бе навряла в мозъка й и посаждаше там подривни мисли по мой адрес. Така че и на Лори не можех да имам пълно доверие.

Виж, мъжът й Дейв беше нещо съвсем различно. На него можех да се доверя — до една или друга степен. Беше солиден провинциалист — метър и осемдесет и осем, сто и тринайсет кила солидни мускули. По време на следването си работел като гард в някакво заведение. Един ден някакъв тип му се опънал, при което Дейв му изтряскал едно дясно кроше, та на онзи буквално му изскочило окото. Разправят, че висяло само на два лигамента. Дейв беше бивш стратънец, а сега работеше в „Д. Л. Кромуел“. Тази вечер разчитах на него да прогони всякакви досадни присъствия. И бях сигурен, че с най-голям кеф ще го стори.

Другите двама гости бяха семейство Шнайдерман — Скот и Андреа. И Скот беше от Бейсайд, макар да не бяхме израснали заедно. Беше заклет хомосексуалист, оженил се по необясними причини, най-вероятно, според мен, за да има деца, и в момента имаше една дъщеря. И той беше бивш стратънец, но така и не бе развил в себе си инстинкта на убиец. Вече се беше откъснал от нашия бизнес. И бе с нас по една-единствена причина: беше моят дилър на кока. Имаше някаква връзка на летището и ме снабдяваше с чист кокаин от Колумбия. Жена му беше пълничка безобидна брюнетка, която рядко говореше, а дори и тогава не казваше нищо.

След четири ястия и два часа и половина усукани приказки най-после стана единайсет часа. Казах на Дейв и Скот:

— Хайде, момчета, да вървим в стаята за телевизия да изгледаме някой филм. Станах от стола и се запътих натам, а Дейв и Скот ме последваха. Нямах съмнение, че на Графинята толкова не й се разговаряше с мен, колкото и на мен с нея. В което нямаше нищо лошо. Бракът ни на практика беше приключил; всичко останало бе единствено въпрос на време.

 

 

Станалото по-нататък започна от вдъхновената ми идея да разделя запасите си от кокаин на две отделни части. Първата част щеше да започне още сега и щеше да се състои от осем грама кокаин на прах тук, в стаята за телевизия, и щеше да трае около два часа. После щяхме да се оттеглим в игралната зала на горния етаж да поиграем билярд и дартс и да се натряскаме с „Дюърс“. После, в два след полунощ, щяхме да слезем обратно в стаята за телевизия и да започнем втората част на шмъркането, състояща се от двайсетграмова бучка кокаин е чистота деветдесет и осем процента. Изшмъркването й само с едно сядане щеше да е подвиг, достоен за самия Вълк.

И ние следвахме този план — до последната му шибана буква, ако трябва да съм точен: през следващите два часа изшмъркахме две дебели линии кокаин през тръбичка от осемнайсеткаратово злато, като през цялото време гледахме МТВ с изключен звук и слушахме нонстоп „Съчувствие към дявола“^[3]. После се качихме в игралната зала. А когато стана два, се ухилих тържествено и рекох:

— Настана време да изшмъркаме бучката, приятели. След мен.

Слязохме обратно в стаята за телевизия и заехме предишните си места. Посегнах за бучката, но не я намерих. Няма ли я? Ебаси номера! Изгледах Дейв и Скот и ги предупредих:

— Айде, стига сте се ебавали, момчета. Кой от вас сви бучката?

И двамата ме изгледаха неразбиращо, а Дейв каза:

— Ти какво, бъзикаш ли ме? Не съм я взел аз! Кълна се в очите на децата си!

А Скот с оправдателен тон добави:

— Няма какво да ме гледаш! Никога не бих направил подобно нещо. — И поклати мрачно глава. — Да се ебаваш с нечия кока е грях пред Бога. Направо.

Залазихме и тримата по пода да изследваме мокета. След две минути се спогледахме озадачено — и с празни ръце.

— Може да е паднала под някоя възглавничка — рекох скептично.

Дейв и Скот кимнаха и се заехме да гледаме под всяка една възглавничка на мебелите. Пак нищо.

— Ебаси и лайняната ситуация — рекох. — Направо не е за вярване. И не е логично.

В този миг в мозъка ми назря диво вдъхновение. Да не би пък бучката да е паднала вътре в някоя от възглавничките! Колкото и невероятно да изглеждаше, и по-необичайни неща се бяха случвали по света, нали? Ами, да.

— Ей сега се връщам — рекох, направих един спринт до кухнята и измъкнах от дървения блок за ножове един касапски нож от неръждаема стомана. После се върнах в стаята за телевизия — въоръжен и готов. Ебана й е мамата на бучката!

— Какво си наумил? — запита невярващо Дейв.

— А ти какво мислиш? — изревах, после се свлякох на колене и забих ножа в една възглавничка от диван. По мокета се разхвърча дунапрен и перушина. Диванът имаше три възглавнички за сядане и още толкова за облягане. Разпилях ги всичките за по-малко от минута.

— Майка ти ще еба! — измърморих, прехвърлих се на канапенцето за двама и зацепих възглавничките му с незатихваща злоба. И пак нищо. Сега вече наистина ми писна. — Не мога да повярвам! Къде изчезна тая шибана бучка? — Погледнах Дейв: — Ние ходихме ли изобщо в дневната?

Той нервно заклати глава:

— Не си спомням да сме ходили в дневната — рече. — Слушай, заеби я тая бучка.

— Ти откачил ли си, или какво? Ще я намеря тая шибана бучка, та дори това да ми коства живота! — Обърнах се към Скот и го изгледах с подозрително присвити очи: — Стига си ме ебавал, Скот. Ние все пак ходихме до дневната, нали?

И Скот поклати глава:

— Мисля, че не си прав. Съжалявам, но нямам спомен да сме били в дневната.

— Знаете ли какво, бе? — изкрещях. — И двамата сте едни безполезни лайнари! Знаете не по-зле от мен, че шибаната бучка е паднала в някоя възглавничка. Няма начин да не е някъде тук и ще ви го докажа, да ви еба майката. — Изправих се, изритах останките от възглавничките от пътя си и прегазих през боклука от дунапрен и пера до дневната. Касапският нож бе в десницата ми. Очите ми бяха широко отворени. Бях стиснал зъби от яд.

Ебаси и шибаните дивани! Дееба и шибаната Графиня, ако си мисли, че ще й се размине закупуването на всичките тия мебели! Поех дълбоко въздух. Бях вече на ръба. Трябваше да се овладея. Наруши се безупречният ми план — да запазя бучката за два след полунощ. Идеално щеше да се получи, ако не бяха всички тия шибани мебели. Майка им ще еба! Смъкнах се на колене и се захванах за работа; преминах през цялата дневна и ръгах необуздано, докато не остана и един здрав диван или фотьойл. С ъгълчето на окото си забелязах, че Дейв и Скот ме гледаха със зяпнали уста.

Изведнъж ме осени отговорът — паднала е в мокета! Ами че какво по-ясно от това! Изгледах сиво-кафявия мокет. Колко може да струва това шибано нещо? Сто хиляди? Двеста хиляди? Лесно й е на нея да харчи парите ми. И като обзет от сатаната човек започнах да режа мокета на ивици.

Минута по-късно — все още нищо. Клекнах и се огледах из дневната. Пълна разруха. В този миг съзрях медния лампион. Заприлича ми на човек. С лумкащо из гърдите ми сърце пуснах ножа на пода. Грабнах лампата и я развъртях над главата си по онзи начин, по който норвежкият гръмовержец Тор е въртял своя железен чук. После го пуснах по посока на камината и той се изтряска в камъка… ТРЯ-Я-С! Върнах се на бегом и пак грабнах ножа.

В този момент от банята в спалнята ни долетя Графинята по миниатюрна бяла хавлия. Косата й бе перфектна, а краката й — зашеметяващи. Ето как използва красотата си да ме манипулира и контролира, рекох си. Е, досега може и да ми е действало, ама вече бе бутат! Вече съм вдигнал гарда. Номерата й са ми ясни.

— Боже мили! — изпищя тя и сложи ръка пред устата си. — Спри, спри, моля те! Какво правиш?

— Какво правя ли? — изревах. — Искаш да знаеш какво правя ли? Ще ти кажа аз какво правя! Правя се на шибания ти Джеймс Бонд и търся един микрофилм! Това правя, ако искаш да знаеш!

Изгледа ме със зяпнали уста и облещени очи:

— Имаш нужда от помощ — рече с равен тон. — Болен си.

Думите й направо ме вбесиха.

— Я млъквай ма, да ти го начукам! Ти ли ще ми кажеш, че съм болен? И к’во ще направиш сега? Ще се опиташ да ме цапардосаш ли? Хайде, само опитай и глей к’во става!

Изведнъж страхотна болка прониза гърба ми! Някой ме беше бутнал на пода! Сега и китката ми притисна.

— Да ти еба майката! — изревах. Отворих очи и видях, че Дейв Биъл ми е скочил отгоре. Стиска китката ми, докато пуснах касапския нож.

— Прибирай се — рече спокойно на Надин. — Аз ще се заема с него. Всичко ще се оправи.

Надин избяга в спалнята ни и затръшна вратата. Само след секунда чух и превъртането на ключа.

Дейв още беше върху мен, а аз извърнах глава към него и се разсмях:

— Хайде, вече можеш да ме пуснеш. Шегувах се. Нямаше да я ударя. Исках само да й покажа кой командва.

Сграбил десния ми бицепс с огромната си лапа, Дейв ме отведе до едно сепаре в другия край на къщата — едно от малкото, които не бях съсипал. Сложи ме да седна в един прекалено мек фотьойл, изгледа Скот и каза:

— Донеси ми един флакон с ксанакс.

Последното, което си спомням, беше как Дейв ми подаде чаша вода и няколко таблетки ксанакс.

 

 

Събудих се едва през нощта на следващия ден. Намирах се в кабинета си в Олд Бруквил, седнал зад махагоновото си бюро. Как бях стигнал дотам, изобщо не помнех, само помня, че казах „Благодаря ти, Роко“ на Дневния Роко, за това, че ме измъкна от колата след като я джаснах в една каменна колона в края на имота на връщане от Саутхамптън. Може пък и на Нощния Роко да бях благодарил. Все едно. Майната му. Те бяха верни на Бо, Бо ми беше верен на мен, а Графинята не разговаряше кой знае колко и с двамата, та още не бе успяла да се внедри в мозъците им. Все пак нямаше да е лошо да съм нащрек.

Къде ли е Тъжната графиня? — запитах се. Не я бях виждал от оная история с касапския нож. Беше си у дома, но се криеше някъде из вилата — криеше се от мен! Дали не е в спалнята ни? Няма значение. Най-важното са децата ми; поне като баща ме бива. Така и ще ме запомнят: добър баща беше, семеен човек по сърце и грижовен глава на семейство!

Бръкнах в чекмеджето на бюрото и измъкнах самозалепващия се плик с близо четиристотин грама кока. Изсипах я върху бюрото, наврях глава в купчината и шмръкнах с двете ноздри едновременно. След две секунди вдигнах глава, измърморих „Исусе шибан Христе! О, божичко!“, след което се отпуснах на стола и задишах тежко.

В този момент звукът от телевизора сякаш изведнъж се засили докрай и чух нечий строг глас да ми казва:

— Имаш ли представа колко е часът сега? Къде ти е семейството? Това ли е представата ти за удоволствие — да седиш сам пред телевизора посред нощ? Пиян, надрусан, с опънати докрай нерви? Я си погледни часовника, ако още имаш такъв.

Ебаси майката! Погледнах своя златен „Булгари“ за двайсет и две хиляди долара. Как да нямам часовник! Фокусирах погледа си върху телевизора. Ебаси и лицето! Исусе! Човек на малко над петдесет години, с огромна глава, дебел врат, заплашително красиви черти, идеално вчесана сива коса. Едновременно с това в мозъка ми изплава името Фред Флинтстоун.

А Фред Флинтстоун продължи:

— Искаш начаса да се отървеш от мен, нали? А защо не се отървеш още сега от болестта си! Алкохолизмът и пристрастеността ти те убиват. В Сийфилд знаем как да ти помогнем. Обади се още днес; ще ти помогнем.

Невероятно! — рекох си. Ебаси и нахалството! И замънках по посока на телевизора:

— Ебах те у шибания Фред Флинтстоун! Ще ти спукам задника от бой — ще го ритам оттук до Тимбукту!

Но Флинтстоун не млъкваше:

— Не забравяй: не е срамно да си алкохолик или наркоман; срамното е да не предприемаш нищо по въпроса. Затова още сега се обади и…

Огледах се из помещението… идеално!… скулптура на Фредерик Ремингтън върху зелен мраморен пиедестал. Шейсет сантиметра висока, чист месинг — каубой върху непокорен кон. Грабнах я и се засилих към телевизионния екран. Запокитих я с всички сили към Фред Флинтстоун… ТРЯ-Я-ЯС!

Край на Фред Флинтстоун.

— Видя ли бе, путьо? — обърнах се към разбития телевизор. Нали те предупредих! Кой си ти да влизаш в шибания ми дом и да ми казваш, че съм имал някакъв шибан проблем. Виж какво стана с теб, путьо смотан!

Върнах се до бюрото, седнах и пак забих нос в купчината кока. Но не шмръкнах, а само се отпуснах отгоре й, сякаш бе възглавница.

Изпитах леко угризение, че децата ми са горе, но нали бях чудесен глава на семейство — вратите навсякъде бяха от солиден махагон. Няма начин някой да е чул. Поне така си мислех, докато не чух тежките стъпки по стълбите. Само след секунда чух и гласа на Графинята:

— Боже мили! Какво правиш?

Надигнах глава с пълното съзнание, че лицето ми е оваляно в кока, но изобщо не ми пукаше. Изгледах Графинята, а тя бе чисто гола — явно искаше да ме изманипулира с възможността да правим секс.

— Фред Флинтстоун искаше да излезе от телевизора — рекох. — Но не се притеснявай, майката му разгоних. Отивай да спиш. Няма нищо страшно.

Гледаше ме със зяпнала уста. Бе скръстила ръце под гърдите си, та някак си не можех да откъсна очи от зърната й. Колко жалко, че се бе отвърнала от мен! Трудно щях да й намеря заместничка — трудно, но не и невъзможно.

— Тече ти кръв от носа — отбеляза тя кротко.

Разклатих презрително глава:

— Стига си преувеличавала, Надин. Съвсем леко кърви, и то само защото сме в сезона на алергиите.

А тя се разплака.

— Не мога да остана повече тук, ако не се подложиш на рехабилитация. Прекалено много те обичам, че да гледам как се самоубиваш. Винаги съм те обичала — не го забравяй. — После излезе и затвори вратата след себе си, но без да я затръшне.

— Да ти го начукам! — изревах по посока на вратата. — Изобщо нямам проблем! Мога да спра, когато си поискам! — Поех дълбоко дъх и обърсах носа и брадичката си с тениската. К’во си мисли тая? Че ще ме прилъже да ходя на рехабилитация ли? Хайде, бе! Усетих нова топла струя да се стича от носа ми. Пак вдигнах долния край на тениската и обърсах кръвта. Исусе! Що нямам под ръка етер, че да превърна коката в крек. Тогава ще мога да я пуша и да предотвратя назалния проблем. Чакай! Нямаше ли и други начини за получаване на крек? Ами нали имаше някакви домашни рецепти… нещо там със сода бикарбонат. Няма начин в интернета да няма рецепта за изготвяне на крек!

И само след пет минути отговорът ми беше известен. Отидох залитайки до кухнята, грабнах необходимите ми съставни части и ги пльоснах върху гранитния плот. Напълних един меден съд с вода, пуснах вътре кокаина и содата бикарбонат, после пуснах газовата печка на най-силно и сложих капака. Отгоре му поставих керамичен съд за курабии.

Седнах на табуретката до печката и положих глава на плота. Започна да ми се вие свят, затова затворих очи и се опитах да се успокоя. Унесох се… унесох се… и БУ-У-УМ! Направо изскочих от кожата си, докато домашната ми рецепта се пръсна из цялата кухня. Крек имаше навсякъде: и по тавана, и по пода, и по всички стени.

Само след минута дотича Графинята:

— Боже мой! Какво стана? Каква беше тази експлозия? — Беше запъхтяна и почти обзета от паника.

— Нищо — измърморих. — Печах сладкиш и съм заспал.

Последното, което помня, бяха думите й:

— Утре сутринта заминавам при мама.

А последното, което на мен ми мина през ума, беше: „Колкото по-рано, толкова по-добре.“