Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (33)

Глава 32.
Нови радости

Септември 1995 г.

(Пет седмици по-късно)

 

Това, че Обущаря седеше от неговата си страна на бюрото с гордия вид на човек, грабнал света за ташаците, ми се стори съвсем подходящо за обстановката. Бяхме си поставили за цел петдесет милиона долара приходи през календарната 1996 година и всичките ни подразделения бяха набрали необходимото за целта темпо. Бизнесът ни с универсалните магазини не се побираше в таблиците; марковите ни продажби процъфтяваха; лицензирането на марката „Стив Мадън“ изпреварваше далеч набелязаните срокове, а фирмените ни магазини, вече девет на брой, печелеха на поразия. В съботите и неделите пред тях дори се образуваха опашки, а самият Стив се оформяше като национална фигура в дизайна на обувки — икона за цяло поколение тийнейджърки.

Но това, което не бе никак подходящо, бе последвалото му изказване:

— Мисля, че е дошло време да се отървем от Ръсчо. Ако го чупим сега, все още ще можем и да му отнемем опциите върху акциите ни. — И сви рамене в израз на безразличие. — Защото, ако поработи още малко с нас, ще добие право да ги упражни и тогава мамата ще ни се ебе.

Не можех да повярвам на ушите си. Най-смешното в цялата работа бе фактът, че опциите на Ръсчо всъщност бяха незначителни по обем — дотолкова, че не би трябвало да имат значение за когото и да било, освен, естествено, за самия Ръсчо, който щеше да откачи, ако изведнъж се изпаряха — жертва на дребния шрифт в трудовия му договор.

— Не можеш да скроиш такъв номер на Гари — рекох. — Човекът се съсипва от работа, откакто дойде преди повече от година.

Напълно съм съгласен, че понякога е адски досаден, но не бива така да постъпваш със служителите ни, особено с човек като Гари, който през цялото време е лоялен към нас сто на сто. Това би било шибана постъпка, Стив. Пък и помисли си другите какъв извод ще си направят. Точно такива лайна са способни да съсипят духа в една фирма. Всеки един служител се гордее с опциите си върху нашите акции; благодарение на тях се чувстват като съсобственици на фирмата; дават им определена вяра в бъдещето. — Поех уморено въздух, после продължих: — Нямам нищо против това да го сменим, но сме длъжни да му дадем заслуженото, че и нещо отгоре. Друг начин няма, Стив. Всичко друго може само да навреди на бизнеса ни.

— Не те разбирам — вдигна рамене Стив. — Ти винаги пръв се надсмиваш над Ръсчо, така че какво толкова ти пука за шибаните му опции?

Отчаяно поклатих глава:

— Първо на първо, смея му се само за да ни е по-весело. На всички се присмивам, Стив, дори на себе си и на теб. Но това не значи, че не обичам Ръсчо; той е свестен мъж, а на всичкото отгоре е и лоялен. — Въздъхнах дълбоко: — Виж какво, не отричам, че Гари няма с какво повече да ни е полезен и вероятно наистина е дошло време да го заменим с човек с по-голям опит в тази индустрия — доказан човек, който да може да общува с Уолстрийт, — но в никакъв случай не бива да му отнемаме опциите. Когато започна при нас, ние още експедирахме стоката през задния вход на фабриката. И колкото и муден да е, все пак доста добрини стори за фирмата. Да го преебем е кофти карма.

— Мисля, че лоялността ти е не на място — въздъхна Обущаря. — Той, ако можеше, би ни преебал за нула време. Аз…

Прекъснах го:

— Не, Стив, в никакъв случай не би ни преебал. Гари е почтен човек. За разлика от нас. Живее благодарение на честната си дума и никога не я нарушава. Да го уволниш е едно. Но би трябвало да му оставиш опциите. — Осъзнах, че с израза „би трябвало“ давам на Стив повече власт, отколкото заслужаваше. Проблемът бе, че поне формално, на хартия, именно той се явяваше мажоритарният собственик на компанията; контролът, който аз упражнявах, се дължеше единствено на тайното споразумение помежду ни.

— Добре, нека поговоря първо с него — рече Стив със сатанински блясък в очите. — И ако успея да го убедя да си върви по живо по здраво, не виждам какво ще ти бърка на теб в работата. — И пак сви рамене. — В крайна сметка, ако му отнема опциите, какво пречи двамата с теб да си ги делнем фифти-фифти, а?

Отпуснах брадичка в знак, че ме е победил. Беше само 11:30, а вече се чувствах безкрайно скапан. Май попрекалих с шибаната дрога — мина ми през ум. А пък и у дома… напоследък никак не беше весело. Графинята още не можеше да се съвземе от проблемите с Картър, а аз бях хвърлил пешкира по отношение на болката в гърба, която вече не ме напускаше по двайсет и четири часа в денонощието. Условно бях обозначил 15 октомври като дата за операция — само след три седмици — и изтръпвах от ужас при самата мисъл. Щяха да ми сложат пълна упойка и да лежа под ножа цели седем часа. Имаше ли изобщо някаква гаранция, че ще се събудя? А дори и да се събудех, какво ми гарантираше, че няма да остана парализиран? Такъв риск съществува при всяка операция на гръбначния стълб, независимо от това, че се оставях на най-добрите ръце — тези на доктор Грийн. Както и да е, щях да съм нетрудоспособен минимум още шест месеца, но поне болката щеше да изчезне и щях да заживея отново нормално. Да, лятото на 1996 година наистина обещаваше да е добро!

Естествено, използвах всички тези аргументи, за да засиля консумацията си на дрога, като все пак обещах и на Мадън, и на Графинята, че щом ми оправят гърба, отказвам наркотиците и пак ставам „стария Джордан“. И ако в момента не бях напълно изтрещял, то се дължеше единствено на факта, че ми предстоеше да отида да взема Графинята от Олд Бруквил. Щяхме да прекараме романтична нощ насаме в хотел „Плаза“ в Манхатън. Идеята беше на майка й — да сме се махнели малко от притесненията, обзели ни покрай сърцето на Картър. Прекрасна възможност да възстановим интимните си отношения.

— Виж какво, Стив — рекох и се насилих да се усмихна, — аз и сега притежавам достатъчно опции, както и ти. Пък и винаги можем да си отпечатаме още, ако ни дойде ищахът. — Прозях се широко. — Както и да е, прави каквото знаеш. Вече ми писна да споря на тая тема.

— Имаш адски лайнян вид — каза Стив. — Казвам ти го най-приятелски. Тревожа се за теб, жена ти — също. Трябва да спреш да взимаш куалуди и кока, иначе ще умреш. Казва ти го човек, който е минал по този път. И аз бях закъсал почти колкото теб… — направи пауза да намери подходящи думи, — но нямах твоите пари, та не успях да затъна толкова дълбоко. — Нова пауза. — Или пък затънах точно толкова дълбоко, но много по-бързо. При теб обаче и при парите, с които разполагаш, това може да трае много по-дълго. Именно затова те моля: престани, иначе лошо ти се пише. Никога не свършва добре.

— Оценявам съвета ти — рекох най-искрено. — Обещавам ти, че щом ми оправят гърба, моментално се откачам.

Стив кимна одобрително, но по очите му прочетох: „Ще ти повярвам, когато видя, че си го направил.“

 

 

Чисто новото перлено на цвят дванайсетцилиндрово ферари тестароса с 450 коня изпищя като изтребител F-15 с включен моментен форсаж, когато натиснах амбреажа и тръгнах на четвърта. И за нула време минах още един километър от северозападната част на Куинс със скорост двеста километра в час, шмугвайки се между останалите автомобили по Крос Айлънд Паркуей с провиснал от устните ми джойнт първокласна синсемила. Крайната ни цел беше хотел „Плаза“. Оставил един-единствен пръст върху волана, извърнах се към втрещената Графинята и рекох:

— Ама това се казва автомобил, а?

— Абсолютно лайно — промърмори тя — и ще те пребия, ако не изгасиш тоя джойнт и не намалиш! Ако не го направиш моментално, няма да се чукам с теб довечера, ако искаш да знаеш!

След по-малко от пет секунди ферарито вече се движеше със сто, а аз гасях козчето. В края на краищата, с Графинята за последно правихме секс две седмици преди да се роди Картър, което правеше два месеца суша оттогава. Да си призная, след като я видях на родилната маса с путка, в която и Джими^[1] можеше да се скрие, желанието ми се беше леко поизпарило. А и фактът, че на ден поемах средно по дванайсет куалуда заедно с кокаин в количества, които биха стигнали на един духов оркестър да марширува от Куинс до Китай, ни най-малко не помагаше на либидото ми.

Част от причината се коренеше и в самата Графиня обаче. Вярна на думата си, тя продължаваше да е на нокти, въпреки идеалното здравословно състояние на Картър. Може пък две нощи в хотел „Плаза“ да се окажат полезни. Отместих едното си око от пътя и й отвърнах:

— С най-голямо удоволствие ще карам под сто, само ако обещаеш да ме чукаш цяла нощ до побъркване; таф ли си?

— Таф съм — засмя се Графинята, — но ако първо минем през „Барни“ и „Бергдорф“^[2]. После ти се отдавам изцяло.

Да, рекох си, вечерта се очертава като много добра. Достатъчно е да устискам в тези два прескъпи клона на инквизицията — и съм готов. Как да не кара човек под сто, а?

* * *

В „Барни“ бяха изключително мили и отцепиха за нас целия си горен етаж. И ето ме мен седнал в кожен фотьойл с чаша „Дом Периньон“ в ръка, докато Графинята пробва един тоалет подир друг и се фръцка, припомняйки си едновремешната си кариера на манекенка. По време на шестия пирует мярнах пищните й бедра и само след трийсет секунди се намъкнах след нея в пробната. И моментално атакувах. За по-малко от десет секунди успях да я опра с гръб на стената, да вдигна роклята на кръста й и да й го нахакам дълбоко. Блъсках я така, опряна в стената, и пъшкахме и стенехме от страст.

Два часа по-късно, малко след седем, влизахме през въртящата се врата на „Плаза“ — любимият ми хотел в Ню Йорк, независимо, че е собственост на Доналд Тръмп. Аз всъщност на Доналд шапка му свалям: всеки мъж (та дори и милиардер), способен да върви из града с шибана прическа като неговата и въпреки това да чука най-големите красавици на света, придава нов смисъл на понятието „властен мъж“. Както и да е, зад нас вървяха две пикола с по десетина, че и повече пазарски торби, съдържащи покупки за сто и петдесет хиляди долара. На лявата китка на Графинята се кипреше чисто нов часовник „Картие“, обсипан с диаманти за четирийсет хиляди. Бяхме се чукали в три различни пробни на универсални магазини, а нощта тепърва започваше.

Уви, нещата потръгнаха на лошо още с влизането ни в „Плаза“. Зад рецепцията стоеше хубавичка блондинка на около трийсет и нещо. Усмихна се и каза:

— О, радвам се пак да ви посрещна след толкова кратко време, господин Белфърт! Добре дошъл! Много ми е приятно да ви видя отново! — И грейна от щастие!

Графинята беше само на метър-два вдясно, загледана в новия си часовник и — слава Богу! — все още замаяна от куалуда, който я бях навил да погълне. Хвърлих панически поглед на блондинката-рецепционистка и бързо заклатих глава в смисъл „А, бе, това е жена ми. Затваряй си шибаната уста!“

При което блондинката пусна най-очарователната си усмивка и продължи:

— Ще ви настаним в обичайния ви апартамент на…

— Добре, добре! — отрязах я. — Чудесно! Дайте да се подпиша тук! Благодаря! — Грабнах ключа и повлякох Графинята към асансьора. — Хайде, сладур! Желая те!

— Ама ти пак ли си готов? — захихика Графинята.

Бог да благослови куалудите, рекох си. Една трезва Графиня нямаше нищо да пропусне. Нещо повече, пестникът й вече щеше да лети към главата ми.

— Ти какво, майтап ли си правиш с мен? — попитах. — Кога не съм бил готов за теб?

Точно в този момент покрай нас изприпка джуджето-талисман на хотела, в лимоненозелената униформа на „Плаза“ със златни копчета от горе до долу и с фуражка в съответния цвят.

— Добре дошъл отново! — изкряка джуджето.

Усмихнах му се, кимнах и продължих да влача Графинята към асансьора. Двете пикола все още се тътреха зад нас с всичките ни торби, които настоях да бъдат качени в стаята, та тя отново да ми демонстрира новите си тоалети.

С влизането в стаята дадох на всяко пиколо по сто долара бакшиш и ги заклех да пазят тайна. В мига, в който излязоха, двамата с Графинята се затъркаляхме и закикотихме върху огромната спалня.

В този миг иззвъня телефонът.

Спогледахме се със свити сърца. Единствените, които знаеха, че сме тук, бяха Джанет и майката на Надин, която наблюдаваше Картър. Мили Боже! Нямаше начин новината да е добра. Усетих го със сърцето си. На третото позвъняване казах:

— Може да е от рецепцията. — Протегнах се и вдигнах. — Ало?

— Джордан, обажда се Сюзан. Идвайте си веднага с Надин. Картър е с четирийсет градуса и пет десети температура; и не мърда.

Погледнах Графинята. Не отлепяше очите си от мен в очакване на вестта. Не знаех как да й го кажа. През последните шест седмици беше толкова близо до ръба, колкото не я бях виждал. Това — смъртта на новородения ни син — щеше да я довърши.

— Трябва моментално да си тръгваме, сладур. Картър гори от висока температура; майка ти каза, че не мърдал.

Жена ми не пророни нито една сълза. Само стисна очи и устни и закима. Край. И двамата го съзнавахме. По известни само нему причини, Бог не желаеше това невинно детенце да остане на този свят. Защо, и аз не можех да си обясня. Но точно сега не беше време за сълзи. Трябваше да се приберем и да се сбогуваме със сина си.

Сълзите щяха да дойдат по-късно. Цели реки.

 

 

Минахме границата между Куинс и Лонг Айлънд с двеста километра в час. Този път обаче отношението на Графинята към скоростта беше доста по-различно:

— Бързай! Моля те! Трябва да го закараме в болницата, преди да е станало късно!

Кимнах, настъпих газта и тестаросата полетя като ракета. Само след три секунди скоростомерът премина сто двайсет и пет и продължи да се качва — колите, които задминавахме, сякаш стояха на едно място, а всъщност се движеха със сто и двайсет. И аз не знам защо не казахме на Сюзан да закара Картър в болницата. Изглежда ни се искаше да го зърнем за последен път у дома.

За нула време стигнахме; ферарито още не беше спряло напълно, а Графинята вече тичаше към входната врата. Погледнах часовника си — 7:45. Обикновено от хотел „Плаза“ стигах до Пин Оук Корт за четирийсет и пет минути. Тази вечер го бях взел за седемнайсет.

На връщане от града Графинята се беше обадила по мобифона си на педиатъра на Картър, чиято прогноза беше направо ужасяваща. На възрастта на Картър висока температура при липса на движения била признак на гръбначномозъчен менингит. А той бивал два вида: бактериален и вирусен. И двата вида можели да са смъртоносни, с тази разлика, че ако прескочел първоначалните стадии на вирусния, можело да се оправи напълно. При бактериалния менингит обаче имало голяма вероятност да остане сляп, глух или със забавено умствено развитие. Направо не ми се мислеше за подобен вариант.

В миналото винаги се чудех как един родител свиква да обича дете с подобни страдания. Понякога виждах някое умствено недоразвито дете да си играе в парка и направо ми се късаше сърцето, като гледах как родителите се мъчат да сътворят поне капка нормалност или радост за детенцето си. И винаги ме е покъртвала огромната обич, която проявяват към рожбата си — въпреки неудобството, което може да им причинява; въпреки чувството за вина, което изпитват; въпреки тегобата, която ги е налегнала.

Бях ли способен на подобно нещо? Можех ли да се справя с подобна ситуация? Лесно бе, естествено, да кажа, че ще успея. Но думите нищо не струват. Да обичаш дете, което така и не си успял да опознаеш, с което нищо не те е свързало… Можех единствено да се моля Бог да ми даде сили да стана такъв човек — добър човек, — истински властен мъж. В жена си ни най-малко не се съмнявах. Между нея и Картър съществуваше някаква неестествено силна връзка — и в двете посоки. По подобен начин стояха нещата между мен и Чандлър от мига, в който тя порасна достатъчно, че да осъзнава себе си. Дори и сега, щом Чандлър станеше неутешима, винаги търсеше спасение у тати.

По същия чудотворен начин и Картър, който още нямаше и два месеца, реагираше на Надин. Сякаш самото й присъствие го успокояваше, утешаваше, даваше му усещането, че всичко е наред. Някой ден и аз ще съм тъй близък със сина си; само Бог да ми даде възможност — и ще види как ще успея.

Докато вляза през входната врата, Графинята вече бе грабнала Картър заедно с едно синьо одеялце. Нощния Роко бе изкарал рейндж роувъра отпред, готов да запраши към болницата. Докато вървяхме към колата, пипнах с опакото на ръката си челцето на Картър и направо се паникьосах. Той направо изгаряше. Все още дишаше, макар и слабо. Но не мърдаше. Беше се втвърдил като талпа.

По пътя за болницата двамата с Графинята седяхме отзад, а Сюзан седеше отпред до шофьора. Роко, бивш нюйоркски полицай, бе свикнал да не обръща нула внимание на подробности от рода на червени светофари и ограничения на скоростта. При създалите се обстоятелства, това бе напълно оправдано. Потърсих доктор Грийн у дома му във Флорида, но го нямаше. Обадих се на родителите ми и им казах да дойдат до болницата „Норт Шор“ в Манхасет, която беше на пет минути по-близо от еврейската на Лонг Айлънд. През останалата част от пътуването мълчахме, но сълзите още не идваха.

Втурнахме се в спешната зала начело с Графинята, понесла в обятията си Картър. Педиатърът на Картър вече се беше обадил да ги предупреди, че идваме. Минахме като виелица покрай безизразната тълпа в чакалнята и след по-малко от минута Картър вече лежеше на масата за прегледи и някой го почистваше със спирт.

— Струва ми се, че е гръбначномозъчен менингит — каза един младолик лекар с рунтави вежди. — Ще ни трябва писменото ви съгласие да му направим гръбначномозъчна пункция. Рискът при тази процедура е незначителен, но винаги съществува опасност от инфекция или…

— Направете му я тая шибана пункция! — озъби му се Графинята.

Докторът кимна, без видимо и най-малко да се е обидил на езика, който му държеше жена ми. Полагаше й се.

След което зачакахме. Дали чакахме десет минути, или два часа, не мога да кажа. Но по някое време температурата му спадна на 38,9 и той запищя — пронизителен, безбожен, неописуем писък. Дали пък това не е писъкът на бебе, на което отнемат умствените способности, мислех си, и което пищи от ужас, осъзнало отвратителната съдба, която му е отредена.

Двамата с Графинята седяхме на светлосини пластмасови столове в чакалнята, облегнати един на друг, сякаш свързани с конец, който всеки миг може да се скъса. С нас бяха моите родители и Сюзан. Сър Макс крачеше напред-назад и пафкаше, въпреки забранителния надпис на стената; и съжалявах онзи, който би се осмелил да му направи забележка. Майка ми седеше до мен и се обливаше в сълзи. Никога не я бях виждал да изглежда толкова зле. Сюзан седеше до дъщеря си и бе спряла да приказва за заговори. Едно е бебето да има отвор в сърцето си — все някак си можеше да се затвори. Друго е обаче да гледаш глухонямо, сляпо дете.

В този миг през автоматичната двукрила врата влезе докторът в зелен операционен екип и с безизразно лице. Двамата с Графинята скочихме от столовете си и изтичахме към него. А той каза:

— Съжалявам, господин и госпожа Белфърт, но резултатът от пункцията се оказа положителен. Синът ви има менингит. В този…

— Вирусен ли е или бактериален? — прекъснах го. Сграбчих ръката на жена ми и се замолих да е вирусен.

Докторът пое дълбоко въздух и бавно го изпусна:

— Бактериален — рече скръбно. — Безкрайно съжалявам. Всички се молехме да се окаже вирусен, но пробата не оставя място за съмнения. Три пъти проверихме резултата. Няма грешка. — Пое пак дълбоко въздух и продължи: — Успяхме да смъкнем температурата му до под трийсет и девет, така че, струва ми се, ще оцелее. Но бактериалният менингит поразява тежко централната нервна система. Все още е рано да се каже до каква степен и къде, но обикновено води до загубата на зрение, слух и… — спря за миг, сякаш да намери правилните думи — и известна загуба на мозъчни функции. Искрено съжалявам. Щом излезе от острата фаза, ще повикаме специалисти да преценят какви точно са щетите. Засега обаче не можем да направим нищо друго, освен да го натъпчем с антибиотици, за да убием бактериите. На този етап дори не сме сигурни точно за кои бактерии става дума; изглежда са някакъв рядък вид организъм, който не е типичен при менингита. Свързахме се със завеждащия отделението по заразни болести и той вече е на път насам.

Направо не можех да повярвам на ушите си, но все пак успях да попитам:

— Как го е хванал?

— Не можем да кажем — отвърна младият лекар. — Но ще го поставим в изолацията на петия етаж. Ще го държим под карантина, докато не изясним всичко. Освен вас и жена ви, друг няма да допуснем да го вижда.

Погледнах Графинята. Беше се смразила, зяпнала някъде в далечината. И изведнъж припадна.

 

 

В изолационното на петия етаж беше истинска лудница. Картър размахваше бясно ръчички, риташе и пищеше, а Графинята крачеше напред-назад и ревеше истерично. Сълзите се стичаха по лицето й, а кожата й бе добила цвят на сива пепел.

— Мъчим се да поставим на сина ви система — каза й единият от лекарите, — но той не престава да шава. На бебетата на тази възраст много трудно се улучват вените, затова предлагам да вкараме иглата през черепа му. Друг начин няма. — Тонът му беше небрежен, без капка съчувствие.

Графинята щеше жив да го изяде:

— Путьо смотан! Ти знаеш ли кой е мъжът ми, бе, копеле мръсно? Влизай обратно и му сложи системата в ръката, или ще откъсна лично шибаната ти глава преди мъжът ми да е успял да поръча на някой друг да го направи! — Докторът се смрази от ужас и зяпна. Хала като Графинята от Бей Ридж явно не беше срещал дотогава. — Какво чакаш бе, копеле шибано? Върви!

Докторът кимна и се втурна към кошчето на Картър, грабна ръчичката му и затърси друга вена.

Точно тогава иззвъня мобифонът ми.

— Ало — рекох с умрял глас.

— Джордан! На телефона е Барт Грийн. Току-що получих всичките ти съобщения. Приемете с Надин най-искрените ми съчувствия. Сигурни ли са, че е бактериален менингит?

— Да — отвърнах, — сигурни са. Сега се мъчат да го включат на система, да го натъпчат с антибиотици, но той в момента е пощурял — рита, пищи и размахва ръчички…

— Тпру-у-у! — прекъсна ме Барт Грийн. — Какво каза? Че размахвал ръчички ли?

— Да, направо е неудържим, дори в този миг. Не можем да го укротим, откакто му спадна температурата. Сякаш някакъв дявол се е вселил в него…

— Добре, Джордан, можеш да се успокоиш, тъй като синът ти няма менингит — нито вирусен, нито бактериален. Ако имаше, температурата му още щеше да е четирийсет и един градуса и щеше да е вдървен като талпа. Сигурно е хванал най-обикновена тежка настинка. При бебетата краткотрайните високи температури са често срещано явление. До утре сутринта ще му мине.

Направо побеснях. Как може Барт Грийн така безотговорно да създава безпочвени надежди? Та той дори не е виждал Картър, а резултатът от пункцията е категоричен: три пъти са гледали резултатите. Поех дълбоко въздух и казах:

— Виж какво, Барт, оценявам желанието ти да ни успокоиш, но гръбначномозъчната пункция е показала наличието на някакъв рядък вид орга…

А той отново ме прекъсна:

— Пет пари не давам какво е показала пробата. Дори съм готов да се обзаложа, че е била замърсена. Това е един от основните проблеми в спешните отделения: вършат някаква работа при счупвания и тук-таме при някоя прострелна рана, но толкоз. А във вашия случай направо е абсолютно непростимо да ви тревожат по този начин. — Чух го как въздъхна по телефона. — Виж какво, Джордан, много добре знаеш, че по цял ден се занимавам с всякакви гръбначни парализи и че съм спец по съобщаване на лоши вести на близките. Вашето обаче е пълна гламотия! Синът ви страда от настинка.

Сега вече бях напълно озадачен. Никога не бях чувал Барт Грийн да казва дори една неприлична дума. Ами ако се окаже прав? Възможно ли бе да е в състояние от всекидневната си във Флорида да постави по-точна диагноза от струпалия се около леглото на сина ми лекарски екип с най-модерната медицинска апаратура в света?

В този миг Барт изкомандва:

— Дай телефона на Надин!

Отидох до Графинята и й връчих телефона:

— Барт се обажда. Иска да говори с теб. Казва, че на Картър нищо му нямало и че докторите са откачили.

Тя пое телефона, а аз отидох до кошчето и се загледах в Картър. Най-после бяха успели да му вкарат система в дясната ръчичка и той леко се беше поуспокоил — вече само скимтеше и се гънеше в кошчето. Ама наистина е красиво бебе, рекох си, с тия мигли… И сега дори изглеждаха царствени.

Само след минута до кошчето се приближи и Графинята, надвеси се и с опакото на ръката допря челцето на Картър. След което много объркано рече:

— Струва ми се поохладнял. Но как може всички тези лекари да бъркат? И как може и пункцията да бърка?

Обхванах Графинята през рамо и я притиснах до себе си.

— Искаш ли да се редуваме да спим тук? По този начин винаги ще има един от нас при Чани.

— Не — отвърна тя. — Няма да изляза от тази болница без детето си. Ако ще и месец да ми се наложи да остана. Няма да го оставя. Никога.

Жена ми прекара цели три дни неотлъчно до леглото на Картър, без нито веднъж да излезе от стаята. На третия следобед, докато седяхме на задната седалка на лимузината на път за Олд Бруквил с Картър Джеймс Белфърт помежду ни и с отекващите в мозъка ми думи Пробата е била замърсена, усетих, че благоговея пред доктор Барт Грийн.

Бях свидетел първо, как извади Елиът Лавин от кома; сега, осемнайсет месеца по-късно, бе извършил ново чудо. И усетих нов прилив на увереност, че именно той ще се надвеси идната седмица над мен със скалпел в ръка — да среже гръбначния ми стълб. Като по този начин щеше да ми върне живота.

И тогава щях да се откача завинаги от дрогата.