Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (32)

Глава 31.
Родителско щастие

На следващата сутрин в спалнята ми се разгоря остър спор между мен и Чандлър. През повечето време говорех аз, а тя седеше на пода и редеше цветните си кубчета. Мъчех се да я убедя, че новата добавка към семейството ни няма с нищо да й навреди, че напротив — всичко ще е дори по-хубаво от преди. Усмихнах се на бебето-генийче и й казах:

— Слушай, шушко, той е толкова мъничък и сладичък, че ще се влюбиш в него в мига, в който го зърнеш. А и помисли си колко весело ще стане като порасте; тогава ще можеш да го командваш колкото си искаш! Страхотно ще е!

Чани вдигна глава от строежа си и ме изгледа с огромните сини очи, наследени от майка й, след което каза:

— Що не го оставите в болницата? — И продължи да реди кубчетата.

Седнах на пода до бебето-генийче и нежно я целунах по бузката. Ухаеше на чисто и свежо, както трябва да ухае едно малко момиченце. Беше вече на малко повече от две и косите й бяха добили един разкошен кестеняв оттенък и мекотата на царевична свила. Спускаха се под плещите й, където завършваха с нежни къдрички. Само като я погледнех, и нещо в сърцето ми се свиваше.

— Виж какво, шушко, не можем да го оставим в болницата; той вече е част от семейството ни. Картър е твоето бебе-братче и двамата ще бъдете най-страхотните приятелчета!

— Не съм сигурна — отвърна ми с вдигане на раменете.

— Ами, аз сега трябва да отида до болницата и да ги прибера двамата с мама, така че нямаме избор, шушко — той се прибира у дома. Но не забравяй, че ние с мама те обичаме точно толкова, колкото и досега. Има достатъчно обич за всички.

— Знам — отговори ми тя небрежно, все още съсредоточена върху строежа от кубчета. — Водете го. Разрешавам.

Браво, рекох си. Прие новата добавка към семейството ни с едно великодушно „разрешавам“.

Но не можех да отида направо в болницата. По пътя ми се налагаше да извърша кратка отбивка за импровизирано работно съвещание в ресторант „Милис Плейс“ в модерното предградие Грейт Нек, на около пет минути път с кола от еврейската част на Лонг Айлънд. Намеренията ми бяха да претупам набързо съвещанието, да взема Картър и Графинята и да запраша към Уестхамптън. Движех се с няколко минути закъснение, та когато лимузината спря пред входната врата, видях огромните зъби на Дани да белеят през ресторантската витрина. Седеше на кръгла маса в компанията на Готвача, Вигвам и един адвокат-мошеник на име Хартли Бърнстайн, който никак не беше лош човек. Заради физиономията му на гризач, прякорът на Хартли беше Гризача. В Холивуд направо можеха да го използват за каскадьор-дубльор на ББ Айс — героят от комиксите за детектива Дик Трейси.

Макар „Милис Плейс“ поначало да не работеше сутрин, собственичката Мили кандиса да го отвори специално за нас — напълно в реда на нещата, като се има предвид, че точно в „Милис Плейс“ се събираха стратънци след всяка нова емисия — да ядат и пият, да се чукат и духат, да гълтат и шмъркат и изобщо да правят всичко онова, което се прави от стратънци — и то за сметка на фирмата, която накрая получаваше сметката за двайсет и пет до сто хиляди долара, в зависимост от нанесените на заведението щети.

С приближаването ми към масата забелязах присъствието и на пети човек: Джордан Шама, назначен отскоро за вицепрезидент на „Стратън“. Беше приятел от детинство с Дани, а прякорът му беше Гробаря, понеже в кариерата си се беше издигал не толкова заради способностите си, а защото бе успял да закопае всяка изпречила се на пътя му божия твар. Гробаря бе нисък и закръглен, а основният метод на закопаване, който ползваше, беше доброто старомодно забиване на нож в гърба, макар че си го биваше и името ти да съсипе, и с клюки да те зарови.

Прегърнах се набързо в мафиотски стил с всичките ми бивши ортаци-престъпници, после седнах на един от фотьойлите и си налях чаша кафе. Целта на съвещанието беше неприятна: да убедим Дани да закрие „Стратън Оукмънт“ с помощта на така наречената стратегия на хлебарките, според която преди наистина да закрие „Стратън“, трябва да открие поредица по-малки брокерски фирми — всяка една притежавана от подставено лице, — след което да раздели стратънци на малки групички и да ги прехвърли в новите фирми. Щом този процес приключи, закрива „Стратън“ и се премества в една от новите фирми, която може да управлява задкулисно, под прикритието на консултант.

Подобен начин за брокерските фирми да бягат поне с една крачка пред регулаторите беше нещо съвсем общоприето и се свеждаше до това да закриеш фирмата и да я отвориш под ново име, с което започваш на чисто процеса на правене на пари и на борба с регулаторите. А името му идеше от това, че като настъпиш хлебарка, от нея се пръсват поне десетина нови във всички посоки.

И при сегашните проблеми на „Стратън“ това изгледаше най-подходящата стъпка, но Дани не беше привърженик на „стратегията на хлебарките“. На нейно място бе развил своя собствена теория, наречена от самия него „Двадесет години безоблачни небеса“. Според неговата си теория било достатъчно „Стратън“ да се сниши под сегашната вълна от регулаторски пречки, след което щял да изкара поне още двайсет години. Глупости на квадрат! На „Стратън“ му оставаше не повече от година. Всичките петдесет щата вече кръжаха отгоре му като лешояди над ранено животно, а в купона се беше включила и НАСД — Националната асоциация на търговците с ценни книжа.

Дани обаче беше изпаднал в състояние на отрицание и самозаблуда — направо се беше превърнал в уолстрийтска версия на Елвис Пресли през последните му дни, когато помощниците му навирали огромното му туловище в бял кожен гащеризон и го избутвали на сцената да изпее някоя и друга песен. После го извличали, преди да припадне пред публиката от топлинен удар и от секоналите, с които се бил наблъскал. Според Вигвам, Дани вече се качвал върху бюрата по време на събранията, ритал компютърните монитори на пода и псувал регулаторите. И стратънци явно страшно се впечатлявали от подобни лайна, та Дани отскоро покачил изпълнението с още една степен: свалял гащите си и пикаел върху купчините призовки от НАСД под бурните аплодисменти на брокерската зала.

Погледът ми срещна този на Вигвам, при което направих рязко движение с брадичката в смисъл: „Да чуем какво мислиш ти по въпроса.“ Вигвам кимна самоуверено и продължи:

— Виж какво, Дани, истината е, че вече не зная докога ще мога да пробутвам нови сделки. От СЕК яко бавят топката и всяко одобрение отнема най-малко шест месеца. Ако отсега започнем работа по нова фирма, в края на годината вече ще съм на пазара — и ще уреждам сделки за всички ни.

Дани му отговори по съвсем неочакван за Вигвам начин:

— Виж какво ще ти кажа, Вигвам. Шибаните ти доводи са толкова прозрачни, че направо ми се повдига. Имаме още куп време, докато се наложи да прибегнем до хлебарките, така че махни шибания си мокет и почакай малко.

— Знаеш ли пък аз какво ще ти кажа, Дани? Иди да си го начукаш! — избухна Вигвам и прокара пръсти през косата си, да й придаде по-естествен вид. — През цялото време си толкова нагърмян, че вече не знаеш и в каква посока се движиш. Нямам намерение да хабя живота си, докато те гледам как ти текат лигите в офиса, като на някакъв шибан имбецил.

Гробаря моментално се възползва от създалата се възможност да забие томахавка в гърба на Вигвам:

— Това изобщо не е вярно. Дани никога не се лигави в офиса. Може понякога да замазва приказките си, но дори и в такива моменти напълно се владее. — Тук Гробаря спря, за да открие в коя точно точка да инжектира първата доза балсамиращо вещество. — А и ти най-малко имаш право да говориш, след като цял ден тичаш по оная миризлива путка Дона с вонящите подмишници.

Много готин си беше Гробаря — истински стожер на фирмата: прекалено тъп, че да се грижи за себе си, хабеше повечето си умствена енергия да съчинява пъклени слухове за ония, които искаше да погребе. Но в конкретния случай мотивите му бяха повече от прозрачни: срещу него бяха заведени поне сто оплаквания от клиенти и ако закриеха „Стратън“, никога повече нямаше да го регистрират като брокер.

— Добре, стига сме се замеряли с лайна — рекох и поклатих невярващо глава: нещата в „Стратън“ тотално се бяха изплъзнали от контрол. — Трябва да вървя в болницата. Тук съм, само защото желая най-доброто на всеки един от вас. Лично на мен не ми пука дали отсега нататък ще получа и един цент повече от „Стратън“, или не. Имам обаче други интереси — егоистични интереси, признавам си — и те са свързани с всичките заведени искания за арбитраж. По много от тях ответникът съм аз, макар вече да не съм част от фирмата. — Погледнах Дани право в очите. — И ти си на моето положение, Дан, а моето предчувствие е, че и при двайсет години безоблачни небеса арбитражните дела няма да спрат.

— С арбитражите можем да се справим чрез продажбата на активи — намеси се Гризача. Така ще структурираме нещата, че „Стратън“ да продаде брокерите си на новите фирми, срещу което те ще се ангажират да платят всяко арбитражно дело, възникнало през следващите три години. След това исковете губят давност и вие, момчета, оставате на чисто.

Погледнах Готвача, който кимна в знак на съгласие. Интересно, рекох си. Никога не бях обръщал особено внимание на мъдростта на Гризача. По същество той се явяваше юридическото съответствие на Готвача, но за разлика от Готвача, който си беше преливащ от каризма пич, Гризача бе напълно лишен от подобна надареност. Никога не бях си мислил, че е глупав, но щом го погледнех, веднага си го представях как гризе парче швейцарско сиренце. Това ни най-малко не пречеше последната му идея да е великолепна. Исковете на клиентите, превишили вече седемдесет милиона долара, сериозно ме притесняваха. Плащаше ги „Стратън“, но ако го закриеха, можеше да се получи много шибан кошмар.

Точно тогава Дани каза:

— Джордан, мога ли да поговоря насаме с теб до бара?

Кимнах и се отправихме към бара, където Дани мигновено напълни до ръба две чаши с уиски „Дюър“. Вдигна едната и рече:

— Да пием за двайсетте години безоблачни небеса, приятелю! — Задържа чашата, очаквайки и аз да се присъединя към тоста му.

Погледнах часовника си. Беше станало десет и половина.

— Стига, Дани! Точно сега не бива да пия. Тръгнал съм за болницата да прибера Падин и Картър.

Дани тъжно поклати глава:

— Не е на хубаво да отказваш тост толкова рано сутрин. Би ли поел подобен риск?

— Да — озъбих му се. — Поемам го.

— Как кажеш — сви рамене Дани и гаврътна чашата — горе-долу пет шота уиски. — Бр-р-р! — каза, тръсна няколко пъти глава, бръкна в джоба си и извади четири куалуда. — Няма ли поне да споделиш куалудите ми, преди да ми кажеш да закрия фирмата?

— Е, това вече е приказка! — рекох ухилено.

И Дани се ухили и ми подаде два куалуда. Отидох до умивалника, пуснах водата и положих уста под струята. После небрежно пъхнах ръка в джоба и пуснах двата куалуда там на отговорно пазене.

— Окей — рекох и потрих върховете на пръстите си. — Вече цъкам като адска машина, така че дай да бъдем кратки.

Усмихнах се тъжно на Дани и усетих как се запитах колко ли от сегашните си проблеми можех да припиша пряко на него? Не че бях изпаднал до степен на заблуда, при която за всичко него винях, но нямаше спор, че ако не беше Дани, „Стратън“ никога нямаше да излезе извън контрол. Вярно, именно аз бях мозъкът на екипа, но пък Дани беше мускулът, изпълнителят, така да се каже — вършеше ежедневно неща, които аз никога не бих си позволил, или ако ги направех, нямаше да мога да се погледна в огледалото на следващата сутрин. Дани беше истински боец, но вече не бях сигурен дали това му качество заслужава уважение, или омраза. Но най-вече ми беше мъчно.

— Виж какво, Дани. Не съм аз този, който ще ти каже какво да правиш със „Стратън“. Фирмата вече е твоя и прекалено много те уважавам, че да ти казвам какво да правиш. Но ако искаш да чуеш мнението ми, бих казал: закрий я отсега и си тръгни със запазен разум. Направи точно това, което ти казва Хартли: караш новите фирми да поемат арбитражните дела, а на теб ти плащат като на консултант. Много правилен, а и много хитър ход. Ходът, който лично аз бих предприел, ако още командвах парада.

— И аз ще го изпълня — кимна Дани. — Искам само да поизчакам някоя и друга седмица, да видя какво ще стане с различните щати, разбираш ли?

Аз пак кимнах тъжно, понеже знаех, че той ни най-малко не възнамерява да закрива фирмата. И само казах:

— Добре, Дан. Има някакъв резон в думите ти.

Пет минути по-късно се бях сбогувал с всички и сядах на задната седалка на лимузината, когато видях Готвача да излиза от ресторанта. Приближи си до лимузината и каза:

— Каквито и да ги приказва Дани, много добре знаеш, че няма да закрие фирмата. Оттам могат да го изведат само с белезници.

— Кажи ми нещо, дето не го знам, Денис — кимнах бавно. После го прегърнах, влязох през задната врата и се отправих към болницата.

* * *

По някаква случайност еврейската болница на Лонг Айлънд се намира в градчето Лейк Съксес, на по-малко от километър и половина от „Стратън Оукмънт“. Вероятно затова никой не се изненада, когато тръгнах из родилното отделение и зараздавах златни часовници. Бях сторил същото, когато се роди Чандлър, и бях причинил немалка сензация. По някаква необяснима причина изпитвах нерационално удоволствие от похарчването на петдесет хиляди долара по хора, които нямаше повече да видя през живота си.

Когато най-сетне приключих щастливия си ритуал, беше станало почти единайсет. Но когато влязох в стаята на Графинята, не можах да я видя. Цялата беше отрупана с цветя. Исусе Христе! Сигурно имаше поне хиляда букета! Вътре беше някаква експлозия от цветове — фантастични отсенки на червено, жълто, розово, лилаво, оранжево и зелено.

Най-после успях да зърна Графинята седнала на един фотьойл. Държеше на ръце Картър и се мъчеше да го храни с биберон. И пак изглеждаше страхотно. Успяла бе някак си да премахне излишните килограми през трийсет и шестте часа след раждането и отново беше моята разкошна Графиня. Ура! Беше в чифт избелели дънки левис, семпла бяла блузка и чифт кремави балетни цвички. Картър беше увит в небесносиньо одеяло, от което се подаваше единствено мъничката му муцка.

Усмихнах се на жена ми и казах:

— Страхотно изглеждаш, сладур. Не мога да повярвам, че лицето ти е възвърнало обичайния си вид. Вчера направо беше подпухнала.

— Не ще да пие от шишето — каза графинята-майка, без да обърне внимание на комплимента ми. — Чани никога не отказваше. А Картър не ще.

В този момент в стаята влезе една сестра. Пое Картър от Графинята и започна прегледа за изписването му. Още им стягах багажа, когато чух сестрата да възкликва:

— Ой, ой, какви чудесни миглички само! Досега не съм виждала друго бебе с такива разкошни мигли. Чакайте само да попорасне. Голям красавец ще излезе, обзалагам се.

— Знам — отвърна гордата Графиня. — У него има нещо много специално.

След което чух сестрата да казва:

— Ха! Това пък какво е!

Извърнах се на пета и я изгледах. Седеше на стол, държеше Картър и притискаше стетоскопа до лявата страна на гърдичките му.

— Какво има? — попитах.

— Не съм сигурна — отвърна сестрата, — но не ми харесва шумът на сърцето му. — Изведнъж доби силно притеснен вид, стиснала устни, докато слуша.

Погледнах Графинята, която имаше вид сякаш току-що са я простреляли в корема. Стоеше заловена за единия край на таблата на леглото. Отидох до нея и я прегърнах през рамо. Нито един от двама ни не каза нито дума.

Най-сетне сестрата ядосано каза:

— Не мога да повярвам, че никой досега не го е забелязал. Синът ви има дупка в сърцето! Сигурна съм. И сега чувам обратното стичане на кръвта. Или е дупка, или е дефект в някоя от клапите. Съжалявам, но в това му състояние не може да го отведете у дома. Незабавно трябва да повикаме кардиолог-педиатър.

Поех дълбоко въздух и кимнах бавно, безсмислено. После погледнах към Графинята, облята в сълзи, плачеща безмълвно. В този миг и двамата осъзнахме, че животът ни се е променил из основи.

Само след петнайсет минути се озовахме в недрата на болницата, в малка стая, пълна с модерно медицинско оборудване — редици компютри, монитори с всякакъв размер и форма, стойки за кръвопреливане и малка масичка за преглед, на която лежеше голичкият Картър. Осветлението бе намалено и нещата се ръководеха от висок, слаб лекар.

— Ето тук, виждате ли? — попита докторът. Левият му показалец сочеше черния компютърен монитор, изобразяващ по средата четири амебоподобни кръга — два червени и два сини. Всеки кръг бе колкото сребърен долар в диаметър. Бяха свързани и бавно и ритмично се изпразваха един в друг. В дясната си ръка докторът държеше малък уред с формата на микрофон, който притискаше до гърдите на Картър и го движеше с бавни кръгообразни движения. Червените и сините езерца представляваха ехо-отражения от движението на кръвта на Картър през четирите отделения на сърцето му.

— И вижте това — добави. — Втората дупка — малко по-малка, но я има, между предсърдията.

После изключи ехокардиографа и каза:

— Изненадан съм, че синът ви не е получил конгестивна сърдечна недостатъчност. Отворът между камерите е голям. Не изключвам вероятността през следващите няколко дни да ни се наложи да го отворим, за да оперираме сърцето му. Как е с храненето? Поема ли от шишенцето?

— Почти никак — рече тъжно Графинята. — За разлика от дъщеря ни.

— А поти ли се по време на хранене?

— Не съм забелязала — поклати глава Графинята. — Просто яденето не го вълнува.

— Това се получава поради смесването на окислена с неокислена кръв — кимна докторът. Самият процес на поемане на храната го натоварва силно. Един от първите признаци на конгестивна сърдечна недостатъчност у бебетата е потенето по време на хранене. И все пак съществува шанс всичко да се оправи. Отворите са големи, но изглежда взаимно се уравновесяват. Създават градиент на налягане, който минимализира обратното оттичане. Единствено благодарение на това все още не проявява симптомите. Но не можем нищо да кажем предварително. Ако през следващите десет дни не изпита сърдечна недостатъчност, вероятно ще се оправи.

— А какви са шансовете да изпита сърдечна недостатъчност? — попитах.

— Фифти-фифти — сви рамене лекарят.

— И ако изпита сърдечна недостатъчност? — запита Графинята. — Тогава какво ще правим?

— Ще започнем да му даваме диуретици, за да не задържа течност в белите дробове. Има и други лекарства, но да не избързваме. А ако лекарствата се окажат неефикасни, ще трябва да го отворим, за да зашием отвора. Съжалявам за неприятната вест — усмихна се лекарят съчувствено, — но нищо друго не можем да направим, освен да изчакаме. Можете да се приберете с бебето у дома, но ще трябва внимателно да го наблюдавате. При първия признак на потене или задъхване — та дори и на отказ да поеме храна от шишето, — веднага ми се обаждате. От всяко положение, след седмица пак ще трябва да го прегледам — Тука бъркаш, приятелче! Следващата ми спирка е в болницата „Кълъмбия Презвитериън“, където има доктор, завършил в Харвард! — и да му направя нова ехокардиография. Надявам се, че дотогава отворът ще е започнал да се свива.

Двамата с Графинята моментално наострихме уши. Усетил лъч от надежда, моментално запитах:

— Искате да кажете, че има възможност отворът сам да се свие?

— О, да, може би съм пропуснал да ви го спомена — Точно тази малка подробност, нали, скапаняк такъв! — но ако не получи никакви симптоми през първите десет дни, най-вероятно е именно това да стане. Защото с растежа на сина ви ще расте и сърцето му и постепенно ще свива отвора. Към петия му рожден ден може и напълно да се е затворил. А дори и да не се затвори докрай, толкова ще се е смалил, че няма да му създава никакви проблеми. Така че, както вече казах, всичко опира до първите десет дни. Не мога да ви опиша колко важно е да го наблюдавате непрестанно. Не бих го оставял без надзор за повече от пет-шест минути.

— В това можете да сте сигурен — рече самоуверено Графинята. — Поне трима души няма да откъсват очи от него по всяко време на денонощието, като едната от тях ще е правоспособна медицинска сестра.

 

 

И вместо да се запътим към Уестхамптън, който е на сто и десет километра на изток, тръгнахме право към Олд Бруквил, само на петнайсет минути от болницата. Малко след пристигането ни целите ни семейства се събраха, включително бащата на Графинята, Тони Кариди — най-обичаният неудачник на света, запазил все още приликата си с Уорън Бийти и — предположих — все още търсещ някого, от когото да изкрънка някой и друг долар, след като се поуспокояха нещата.

Лудия Макс моментално се превърна в сър Макс и поведе бдението — убеди ни двамата с Графинята, че всичко ще се оправи; после се зае да се обажда на разни лекари и болници, без нито веднъж да изтърве нервите си. В интерес на истината, Лудия Макс нямаше да се прояви нито веднъж, докато цялата криза не отмина; в този миг Лудия Макс се появи изневиделица и хукна да наваксва за изгубеното време с озлобени тиради и войнствени пушачески изпълнения. Майка ми си беше такава, каквато си е винаги — набожна светица, произнасяща еврейски молитви за Картър и оказваща морална подкрепа на нас двамата с Графинята. Сюзан, тайната анархистка, отдаде отворите в сърцето на Чандлър на някаква правителствена конспирация с участието на докторите, които, по необясними причини, също били намесени в заговора.

Обяснихме на Чандлър, че братчето й е болно, а тя каза, че го обичала и че се радвала на решението ни да си го приберем от болницата. После продължи да си играе с кубчетата. Гуин и Джанет също се включиха в бдението, но едва след като се съвзеха от шестчасов истеричен рев. Дори Сали, любимата ми шоколадова лабрадорка, взе участие: зае позиция под кошчето на Картър и ставаше само за да отиде до тоалетна или да хапне. Обаче Роки, гадното копеленце на Графинята, показа пълно безразличие към Картър. Правеше се, че всичко е наред и продължаваше да досажда на всеки един в къщата — лаеше нонстоп, пикаеше върху мокета, акаше на пода и крадеше храна от паничката на Сали, докато тя бдеше и се молеше заедно с нас като истински добро куче.

Но най-много ни разочарова гледачката Руби, дошла със специални препоръки от една от ония баспски агенции по труда, специализирани в снабдяването на богати семейства с бавачки от Ямайка. Проблемът започна още с посрещането й на гарата от Нощния Роко, който подушил алкохол в дъха й. След като си разопаковала багажа, решил на своя глава да направи оглед на стаята й. Само петнайсет минути по-късно тя седеше на задната седалка на автомобила и си замина, та повече нищо не чухме за нея. Единствената странична полза бяха петте бутилки „Джак Даниелс“ които Роко й конфискува и които сега се помещаваха в барчето с напитките ми на долния етаж.

Заместничката й пристигна след няколко часа, пак жена от Ямайка, но на име Ерика. Оказа се истинско съкровище — моментално се сработи с Гуин и с останалия персонал. Та Ерика също се включи в менажерията и в бдението.

До четвъртия ден Картър не прояви никакви признаци на сърдечна недостатъчност. Междувременно двамата с баща ми бяхме провели десетки разговори да разпитваме кой е най-добрият кардиолог-педиатър в света. И всичките ни проучвания сочеха един-единствен човек: доктор Едуард Голенко — завеждащ кардиологията в болницата „Маунт Синай“ в Манхатън.

Уви, оказа се, че трябвало да чакаме три месеца, за да ни приеме, но след като на доктор Голенко му бе съобщено, че възнамерявам да даря петдесет хиляди долара на отдела по педиатрична кардиология към „Маунт Синай“, изведнъж на следващия ден се появи пролука в графика му. Така че на петия ден от живота си Картър лежеше на нова маса за прегледи, само че този път заобиколен от екип елитни лекари и сестри, които, след като прекараха десет минути да се дивят на миглите му, най-сетне се заловиха за работа.

Ние с Графинята стояхме прилежно встрани, докато екипът работеше с някакъв крайно напредничав апарат за изображения, с помощта на който гледаха много по-навътре в сърцето на Картър и с много по-ярък образ, отколкото при стандартната ехокардиография. Доктор Голенко бе висок, слаб, леко олисял и с много мило лице. Огледах се из стаята… и преброих деветима възрастни с интелигентен вид, всички в бели престилки и всички взрели се в сина ми, сякаш е най-ценното нещо на света. Което си е вярно. После погледнах Графинята, която, както винаги дъвчеше вътрешната страна на бузата си. Главата й бе килната леко в израз на интензивно съсредоточаване и се запитах дали и тя си мислеше онова, което аз си мислех, а именно: никога досега не бях изпитал такава радост от това, че съм богат. Защото, ако някой бе в състояние да помогне на сина ни, то това бяха именно тези тук хора.

След няколко минути междулекарски медицински приказки доктор Голенко ни се усмихна и рече:

— Имам хубава вест: синът ви ще се оправи. Отворите са започнали да се затварят, а границата на налягане елиминира всякакво обратно оттичане…

Доктор Голенко така и не можа да се доизкаже, понеже Графинята го атакува като някакъв бик. И всички в залата се разсмяха, когато обви врата на шейсет и пет годишния доктор с две ръце, уви нозе около кръста му и захвана да го мляска. Доктор Голенко ме изгледа с шокирано изражение, почервенял повече от божур, и каза:

— Ех, защо не са такива и другите майки на пациентчетата ми! — И всички се разсмяха още повече. Какъв щастлив момент! Картър Джеймс Белфърт ще го бъде! Бог бил поставил втори отвор в сърцето му в противовес на първия, та докато навършел пет годинки, и двата щели да се затворят, убеждаваше ни доктор Голенко.

По пътя към дома в лимузината и двамата с Графинята греехме в усмивки. Картър беше на задната седалка помежду ни, а отпред седяха Джордж и Роко. Графинята каза:

— Единственият ми проблем сега е, че при обзелата ме параноя просто не мога да си представя да го гледам така, както гледах Чандлър. Тя беше такова едро и здраво бебе. Никога за нищо не съм се притеснявала.

Приведох се към нея и я целунах по бузата.

— Не се тревожи, сладур. До два-три дни всичко ще тръгне нормално. Обещавам ти.

— Не знам — отвърна Графинята. — Страх ме е дори да си помисля какво ново нещо може да се случи.

— Нищо ново няма да се случи. Страшното мина. — И изминах цялата останала част от пътуването с кръстосани пръсти на ръце и крака и с кръстосани ръце и крака.