Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (31)

Глава 30.
Нови попълнения

15 август, 1995 г.

(Девет месеца по-късно)

 

— Малко мръсно копеле! — пищеше раждащата Графиня, разчекната на родилната маса в еврейската болница на Лонг Айлънд. — Ти ме докара дотук, а сега си надрусан, точно когато се ражда синът ни! Само да стана от тая маса, дробовете ще ти откъсна!

Беше десет часа сутринта, може би единайсет? На кой му пука?

А аз бях изгубил съзнание, опрял лице в родилната маса посред една от контракциите на Графинята. Все още стоях на краката си, макар и превит на деветдесет градуса, с глава между подутите й крака, които бяха закачени на стремената.

И в този момент усетих, че някой ме бута.

— Добре ли си? — питаше ме доктор Бруно, но сякаш от милион километри разстояние.

Боже милостиви! Исках да му отговоря, но нямах капка сила. Куалудите ме бяха победили нея сутрин, макар че имах всички извинения да се надрусам. Нима раждането да не е едно крайно стресиращо събитие — както за жената, така и за мъжа? А си има неща, които жените понасят далеч по-леко от мъжете.

Три триместъра бяха минали от онази озарена от свещи вечер и Животът на богатите и дисфункционалните продължаваше с пълна сила. Сюзан запази тайната ни, а децата на леля Патриша отидоха в Швейцария и си поискаха наследството. Предполагам, че агент Коулмън е пикал газ, като е научил, понеже последното, което чух, е, че бил ходил една сутрин в дома на Кари Чодош, където я заплашил със затвор и с отнемане на сина й, ако откажела да им сътрудничи. Отчаяни думи на отчаян човек — казвах си. Кари, естествено, ми беше останала лоялна: буквално казала на агент Коулмън да върви да си го начука.

А докато първият триместър преминаваше във втори, „Стратън“ продължаваше да слиза надолу по спиралата и вече не бе в състояние да ми плаща полагащия ми се един милион месечно. Аз обаче очаквах подобно нещо, така че окото не ми трепна. Пък и нали „Билтмор“ и „Монро Паркър“ ми плащаха по едни милион за всяка нова сделка. А ударът се смекчаваше допълнително и от „Стив Мадън Шуз“. Двамата със Стив едва насмогвахме на поръчките от универсалните магазини, а набелязаната от Елиът програма действаше безотказно. Вече имахме пет фирмени магазина, с перспективата да отворим още пет през следващите дванайсет месеца. Започнахме и да даваме марката под лиценз — най-напред за колани и дамски чанти, а после и за спортно облекло. Но най-важното — Стив се учеше да делегира права и бяхме на път да създадем първокласен управленски екип. Преди около шест месеца Гари Делука-Ръсчо най-после ме беше убедил да преместим складовете си в Южна Флорида, което излезе много удачна стъпка. А Джон Бавил-Слюнчо беше толкова зает с изпълнението на поръчките от универсалните магазини, че бурните му слюнкоизригвания ставаха все по-редки и по-редки.

Междувременно Обущаря правеше пари като щур, но не от „Стив Мадън Шуз“. „Стив Мадън Шуз“ по-скоро олицетворяваше бъдещето му, а сегашните му пари идваха от играта с мишите дупки. И аз нямах нищо против. Със Стив се бяхме сдушили съвсем и прекарвахме повечето си свободно време заедно. През това време Елиът отново се бе отдал на пристрастеността си към дрогата и затъваше все повече в дългове и депресия.

Оперираха гърба ми в началото на третия триместър на Графинята, но процедурата се оказа неуспешна и станах още по-зле, отколкото преди. Вероятно си го заслужих, понеже не послушах съветите на доктор Грийн, а предпочетох един местен лекар (със съмнителна репутация) да извърши една процедура, изискваща минимална инвазия, наречена перкутанна нуклеотомия. Болката, спускаща се по левия ми крак, бе мъчителна и непрестанна. Единствената утеха, естествено, идваше от куалудите — факт, който не пропусках да натякна на Графинята, на която все повече й писваше от постоянно завалената ми реч и честите загуби на съзнание.

Самата тя обаче толкова се бе задълбочила в ролята на независимата съпруга, че и тя вече бе загубила всякакво чувство за посока. А при наличието на толкова пари, прислуга, имения, яхта и поклони във всеки универсален магазин и ресторант, никак не ни беше трудно да си внушаваме, че всичко ни е наред.

В този миг усетих ужасно парене под носа — амонячна сол!

Главата ми моментално се вдигна и право пред себе си съзрях раждащата Графиня, гледаща ме презрително с широко разтворената си гигантска путка.

— Добре ли си? — питаше доктор Бруно.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Нишшомняма, дотрбруно. Пзля мималко откъвта. Шсилисна малковда. — Измъкнах се, забих в банята, шмръкнах му две магистралки кока и се завърнах съвсем нов човек в родилната зала.

— Окей — рекох, без да завалям. — Давай, Над! Не се предавай!

— После ще се разправям с теб — сряза ме тя.

След което започна да напъва, после писна, понапъна се още, скръцна със зъби и изведнъж, като по чудо, вагината й стана колкото един фолксваген и — пльок! — отвътре изскочи главичката на сина ми, покрита с тънък слой черна косица. Последва го прилив от течност, а след секунди и едно мъничко раменце. Доктор Бруно сграбчи телцето на сина ми, леко го извъртя и — хоп — то излезе цялото.

И тогава се чу едно Уа-а-а-а-а-а-!…

— По пет пръста на всяка ръка и всеки крак! — обяви весело доктор Бруно и положи бебето върху плоския корем на Графинята.

— Намислили ли сте му име?

— Да — отвърна дебелата, сияеща Графиня. — Картър. Картър Джеймс Белфърт.

— Прекрасно име — каза доктор Бруно.

Въпреки малкото ми премеждие, доктор Бруно бе така добър да ми даде да срежа пъпната връв, а аз не се посрамих. Сега, след като си бях възвърнал доверието му, той каза:

— Добре, сега нека таткото да погушка малко бебчето, докато аз приключа с мама. — И ми връчи новородения ми син.

Усетих как сълзите ми напряха да излизат. Имах син. Момче! Вълчето от Уолстрийт. И Чандлър бе едно прекрасно бебе, а сега щях да съзра за пръв път красивото личице на своя син. Погледнах и — мама му стара! Отвратително! Мъничко, сбръчкано, със слепнали клепачи. Имаше вид на недохранено пиле.

Графинята сигурно бе видяла изражението ми, понеже каза:

— Не се притеснявай, миличко. Повечето бебета не са толкова красиви при раждане, колкото Чандлър. Той е леко недоносен. Но ще стане красавец като татко си.

— Аз пък се надявам да прилича на майка си — рекох най-искрено. — Всъщност, да изглежда както си иска. Толкова го обичам отсега, че ми е все едно, дори ако има нос колкото един банан. — И докато разглеждах идеалното сбръчкано личице на сина ми, осъзнах, че Бог неминуемо съществува, понеже това по никакъв начин не можеше да е някаква случайност. Сътворението на това идеално малко същество от един акт на обич си беше истинско чудо.

Стори ми се, че сума ти време го разглеждах, докато в един миг доктор Бруно рече:

— Боже мили! Тя кърви. Веднага подгответе операционната! И викнете анестезиолог! — При което сестрата хукна като подгонена.

Доктор Бруно възвърна самообладанието си и рече:

— Окей, Надин, получи се леко усложнение. Имаш плацента акрета. Което ще рече, че плацентата ти е навлязла прекалено навътре в матката. И ако не я извадим ръчно, ще изгубиш прекалено много кръв. Ще направя всичко възможно да я изчистя напълно, Надин… — и спря, сякаш търсеше подходящи думи, — но ако не успея, ще се наложи да извършим хистеротомия.

И докато се наканя да кажа на жена ми колко я обичам, двама санитари пристигнаха на бегом, грабнаха леглото и го изтъркаляха в коридора. И доктор Бруно се отправи подир тях. Когато стигна до вратата, се извърна към мен и каза:

— Ще направя всичко възможно да запазя матката й. — И излезе, оставяйки ме сам с Картър.

Сведох поглед към сина си и се разплаках. Какво щеше да стане, ако загубех Графинята? Как щях да отгледам две деца без нея? Та тя за мен беше всичко. Самата лудост на живота ми се уповаваше на способността й да оправя всичко. Поех дълбоко въздух и се опитах да се овладея. Трябва да съм силен за сина си, за Картър Джеймс Белфърт. И без дори да се усетя, започнах да го люлея на ръце и да се моля безмълвно на Всевишния да опази Графинята и да ми я върне цяла и непокътната.

Доктор Бруно се върна след десет минути и с цъфнала на лицето му усмивка обяви:

— Цялата плацента извадихме, но няма да повярваш как стана!

— Как? — попитах, и аз ухилен до уши.

— Извикахме една от стажантките ни, дребно индийче с най-слабите ръце, които си виждал. Успя да бръкне в утробата на жена ти и с ръка да изтегли плацентата. Истинско чудо, Джордан. Плацента акрета се случва много рядко и е много опасно. Но сега всичко е наред. Имаш напълно здрава жена и напълно здрав син.

Това бяха прочутите последни слова на доктор Бруно — царят на кутсузите.