Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (29)

Глава 28.
Обезсмъртяване на покойните

Пет дена след смъртта на леля Патриша отново бях в Швейцария, в облицованата с ламперия всекидневна на майстор-фалшификатора — уютно местенце на двайсетина минути път от Женева, някъде из швейцарската провинция. Току-що бяхме приключили с неделния обяд и съпругата на майстор-фалшификатора, която за себе си бях кръстил госпожа Майстор-Фалшификаторова, веднага беше заредила стъклената масичка с куп разнообразни угояващи десерти — страхотен избор от швейцарски шоколади, френски сладкиши, оризов пудинг и лепкави сирена.

Бях пристигнал преди два часа и исках незабавно да се захванем с деловите въпроси, но майстор-фалшификаторът и жена му настояха да ме натъпчат първо с толкова швейцарски вкуснотии, колкото можеха да изпозадавят цяло котило швейцарски планински песове. Сега семейството седеше насреща ми, опънали се на два кожени фотьойла. Бяха в еднакви на цвят сиви анцузи, които според мен ги караха да приличат на два рекламни дирижабъла на фирмата „Гудиър“, но като домакини нямаха грешка, а бяха и ужасно добросърдечни.

След удара и последвалата кончина на леля Патриша с Роланд бях разговарял само веднъж, и то накратко, от автомата в Центъра за конна езда „Голд Коуст“ — все не ми вървеше, когато ползвах автомата в „Бруквил Кънтри Клъб“. Той ми каза да не се притеснявам, тъй като щял всичко да уреди. Но отказа да обсъжда подробности по телефона — напълно разбираемо, предвид естеството на взаимоотношенията ни.

Именно затова долетях предната вечер в Швейцария — да седнем на четири очи и да обсъдим всичко най-подробно.

Този път обаче се изхитрих.

Вместо да се кача на редовен полет и да рискувам да ме арестуват за опипване на стюардесите, пристигнах с частен самолет — един разкошен „Гълфстрийм III“. С мен дойде и Дани, който сега ме чакаше в хотела, сиреч шансът бе деветдесет на сто, че се е заиграл отборно с четири швейцарски курви.

Та ето къде седях сега с усмивка на лицето и отчаяние в душата, докато гледах как Роланд и жена му се справят с масата с десертите.

Накрая търпението ми се изчерпа и рекох най-любезно:

— Вие двамата сте страхотни домакини и не знам как да ви се отблагодаря. За съжаление трябва да гоня самолет за Щатите, така че, ако нямаш нищо против, Роланд, дай да се залавяме за работа. — Вдигнах вежди и се усмихнах срамежливо.

Майстор-фалшификаторът се ухили:

— Разбира се, приятелю мой. — После каза на жена си: — Скъпа, защо не се захванеш с вечерята?

Вечеря ли? — рекох си. — Сега я вапцахме!

Тя кимна весело и се извини, че ни напуска, след което Роланд грабна от масичката още две ягодки в шоколад — номер двайсет и едно и двайсет и две, ако не ме лъжеше паметта.

Поех дълбоко въздух и рекох:

— Това, което най ме притеснява след смъртта на Патриша, Роланд, е как да извадя парите си по сметката с „Юнион Банкер Приве“. А и какво име да ползвам впоследствие. Защото едно от нещата, покрай които се чувствах удобно, беше възможността да използвам името на Патриша. Имах й пълно доверие. И я обичах. Кой е знаел, че тъй ненавременно ще си отиде? — Поклатих глава и въздъхнах дълбоко.

Майстор-фалшификаторът вдигна рамене и каза:

— Вестта за смъртта на Патриша е скръбна, естествено, но не е повод за тревога. Парите вече са прехвърлени в две други банки, които никога не са виждали Патриша Мелър. Създадени са всички необходими документи, всеки един с оригиналния подпис на Патриша, или с изключително сполучлива имитация на подписа й, да кажем. И са със задна дата, предшестваща кончината й. Парите ти са на безопасно място, приятелю. Нищо не се е променило.

— Но на чие име са?

— На името на Патриша Мелър, разбира се. По-добро подставено лице от мъртвеца няма, скъпи ми приятелю. Никой в двете банки не е виждал през живота си Патриша Мелър, а парите са по сметки на името на твоите корпорации на приносител, чиито удостоверения са у теб. — И майстор-фалшификаторът вдигна рамене, един вид: „В света на майстор-фалшификациите, това не е кой знае колко трудно.“ После добави: — Извадих парите от „ЮБП“ по една-единствена причина — Сорел е загубил позициите си там. Затова реших, че е по-добре да действаме разумно, отколкото после да съжаляваме.

На това му се казва майстор-фалшификатор! Абсолютно бе оправдал всичките ми надежди. Напълно — или почти — струваше значителното си тегло в злато. Пък и бе успял да превърне смъртта в… живот! Точно както би искала леля Патриша. Името й вечно да живее в гнилите подземия на швейцарската банкова система. На практика майстор-фалшификаторът я беше обезсмъртил. А тя така бързо… си отиде… дори не успяхме да се сбогуваме. Но бях готов да се обзаложа, че поне една от последните й мисли се е отнасяла до проблема, който неочакваната й кончина би създала за любимия й племенник по съребрена линия.

Майстор-фалшификаторът се приведе, избра си следващите две ягодки в шоколад — номер двайсет и три и двайсет и четири — и ги запредъвква. А аз рекох:

— Да ти кажа право, Роланд, в началото Сорел страшно ми допадна, но сега изпитвам някакви смътни съмнения. През цялото време разговаря с Камински, а това ме притеснява. Ако нямаш нищо против, бих желал да прекратя отношенията си с „ЮБП“.

— Винаги ще се съобразявам с желанията ти — отвърна майстор-фалшификаторът, — а в този случай смятам, че решението ти е крайно мъдро. Както и да е, няма повод да се тревожиш по отношение на Жан Жак Сорел. Макар да е французин, той продължава да живее в Швейцария, където американското правителство и с пръст не може да го пипне. Няма да те предаде.

— Не се и съмнявам — отвърнах, — но не става дума за доверие. Просто не желая хората да знаят с какво се занимавам, хеле пък някой като Камински — усмихнах се, да му покажа, че се шегувам. — Както и да е. От една седмица се мъча да се свържа със Сорел, но от кабинета му ми казват, че бил в командировка.

Майстор-фалшификаторът кимна:

— Така е. Мисля, че в момента е в Съединените щати. За срещи с клиенти.

— Така ли? Това е нещо ново. — Не знам защо, но тази информация ме разтревожи.

А Роланд отвърна с равен глас:

— Ами, той има доста клиенти там. Познавам неколцина, но не повечето.

Кимнах и отдадох предчувствието си на някаква безсмислена параноя. Петнайсет минути по-късно вече стоях отвън на входната врата, с торбичка швейцарски вкуснотии за из път. С майстор-фалшификатора се прегърнахме за довиждане.

— Au revoir! — рекох, което на френски означава довиждане.

Впоследствие си дадох сметка, че по-подходяща за случая е щяла да бъде думата сбогом.

Едва в петък сутринта, малко след десет часа, успях да се добера до плажната ни вила в Уестхамптън. Единственото, за което си мечтаех, бе да се кача горе, да гушна Чандлър, после да се налюбим с Графинята и да се наспя. Но явно не ми е било писано. Нямаше и трийсет секунди, откакто си бях влязъл у дома, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Гари Делука.

— Извинявай за безпокойството — каза Ръсчо, — но от вчера сутринта те търся. Смятам, че би те заинтересувало да знаеш, че вчера сутринта привлякоха под отговорност Гари Камински. В момента е в ареста в Маями, без право на освобождаване под гаранция.

— Нима? — отвърнах с равен глас. Бях толкова каталясал, че не успях да проумея казаното напълно, поне в началото. — За какво са го подвели?

— Пране на пари — отвърна глухо Делука. — Името Жан Жак Сорел говори ли ти нещо?

Тоя път не само се събудих, ами направо подскочих, майка му стара!

— Смътно… Май се запознахме, когато ходих в Швейцария. Защо?

— И той е привлечен — каза Носителят на лоши новини. — В същия пандиз е с Камински. И той без право на освобождаване под гаранция.