Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (23)

Глава 22.
Обяд в алтернативна вселена

След всяко отваряне на вратата в ресторант „Тенджин“ нахлуваше шепа стратънци, при което тримата японци-майстори на суши и половин дузината мини-сервитьорки зарязваха всичко и започнаха да крещят: Гонгбонгуа! Гонгбонгуа! Гонгбонгуа!, което било „добър ден“ на японски^[1]. После започваха да се кланят доземи на стратънци и преминаваха в писукане: Йо-сай-но-са-но-се! Йо-сай-но-са-но-се! Йо-сай-но-са-но-се!, което един Господ знае какво значеше^[2].

Майсторите се втурваха да приветстват новодошлите, грабваха ги за китките и почваха да разглеждат ръчните им часовници. После ги разпитваха на силно завален английски: „Корко сторува? Каде го купир? С каква кора дошар? Ферари? Меруцедес? Поруше? С коя марка стикобе игураеш горф? Каде игураеш? Корко чакаш да ти дойде ред? Какъф ти хендикеп?“

Междувременно сервитьорките в кимона с цвят на сьомга и с лимоненозелени ранички на гърба опипваха с опакото на ръцете си фината италианска вълна на шитите по поръчка от Джилберто костюми, кимаха одобрително и гукаха: „О-о-о… а-а-а… хубаф прат… ме-е-ек!“

Сетне, като по даден таен знак, спираха абсолютно едновременно и се заемаха с онова, което бяха прекъснали. Майсторите на суши пак започваха да увиват и подгъват, да режат и кълцат. А сервитьорките се залавяха да сервират цели кофи саке „Премиум“ и бира „Кирин“ на младите и жадните, заедно с огромни дървени лодки, пълни със скъпо-прескъпо суши и сашими за богатите и гладните.

И точно когато се надяваш, че бурята е отминала, вратата отново се отваря и цялата лудница се повтаря: страхотно оживените служители на „Тенджин“ се нахвърлят на поредната група стратънци и ги заливат с японска тържественост и салтанати, както и — убеден съм в това — с огромни дози неразредени японски глупости.

Добре дошли в обедната почивка на стратънци!

В този момент алтернативната вселена се разгръщаше с пълна сила в туй китно кътче на майката-Земя. Трафикът пред ресторанта бе блокиран от десетки спортни коли и стреч-лимузини, а в самия ресторант младите стратънци спазваха своята отколешна традиция да се държат като глутници неопитомени вълци. От четирийсетте маси в „Тенджин“ само две бяха заети от нестратънци — от „цивилни лица“, както им викахме. Вероятно бяха попаднали тук случайно, докато са търсели тихичко местенце, където да похапнат. В такъв случай явно и хабер си нямаха каква необичайна съдба се кани да ги връхлети. Защото в течение на обяда щяха да се задействат и наркотиците.

Точно така. Току-що часовникът удари един и някои Стратънци вече бяха втасали. Никак не беше трудно да установиш кои са наджваканите с куалуди — ония, които стояха върху масите, заваляха приказките си и им течаха лиги, докато разправяха какво са постигнали от сутринта. За всеобщ късмет, през обедната почивка асистентките по продажбите оставаха в борсовата зала — да отговарят на телефоните и да наваксат с бумащината, — та всички си оставаха облечени и никой не се чукаше из тоалетните или под масите.

Седях в отделено сепаре в дъното на ресторанта и наблюдавах как се развива лудницата, докато се преструвах, че слушам дърдоренето на ръбестата тиква Кени Грийн, който ме заливаше със собствената си версия от неразредени глупости. В същото време Покварения Китаец кимаше с огромната си колкото на панда глава при всяка изказана от тъпия му приятел приказка, макар да бях сигурен, че и той е наясно с това какъв тапир е Кени и само се правеше, че е съгласен с него.

А Ръбчо дрънкаше:

— … точно по тази причина от това ще спечелиш куп пари, Джордан. Щото от Виктор по-умен човек не познавам. — Протегна се и потупа Покварения Китаец по огромния му гръб. — След теб, естествено, но то си се подразбира.

Хвърлих му една фалшива усмивка и рекох:

— О, Кени, благодаря ти за вота на доверие!

Виктор се изсмя на изречената от приятеля му идиотщина, после ми пусна една от отвратителните си усмивки, при което очите му така се присвиха, че насмалко не изчезнаха.

За Кени обаче иронията бе нещо абсолютно непознато. Поради което бе приел благодарността ми за чиста монета и сега сияеше от гордост:

— Та така, както аз го виждам, за начален капитал ще са достатъчни някъде към четиристотин хиляди долара. Ако искаш, можеш да ми ги дадеш в кеш, а аз ще ги прекарам към Виктор чрез майка ми, — „чрез майка ми“ ли каза? — така че да не остане някоя лоша хартиена следа, — „лоша хартиена следа“ ли рече? — понеже майка ми и Виктор са съсобственици на някакви имоти, покрай които могат да оправдаят придвижването на парите. После ще ни трябват няколко ключови брокери да пуснат помпата и най-важното — един стабилен пакет от следващата нова емисия. Така, както аз го виждам…

Набързо изключих. Кени се цепеше по шевовете от вълнение, а всяка излязла от устата му дума беше чиста глупост.

Нито Виктор, нито Кени знаеха, че Комисията ми е предложила да се споразумеем. И щях да изчакам още няколко дена, преди да им го съобщя, та да им дам възможност да подмокрят гащите от радост пред светлите перспективи за „Дюк Сикюритийз“ и да решат, че „Стратън Оукмънт“ едва ли не вече си е изпял песента. И едва след това щях да им го кажа.

Точно в този миг с ъгълчето на окото си съзрях Виктор. И от самия му вид, гледан на гладен стомах, направо ми идеше да го изкльопам. Никога не можех да си обясня защо този масивен китаец ми се струваше толкова сочен. Вероятно се дължеше на кожата му, която беше по-гладка от кожата на новородено. А под кадифената мека кожичка имаше десетина пласта обилна китайска мас, която щеше да е идеална за готвене; а под тях се намираха още десетина пласта неразрушими китайски мускули, които бяха идеални за ядене; а на всичко отгоре, самата му китайска повърхност имаше цвят на пресен пчелен мед.

В крайна сметка всеки път, щом видех Виктор Уонг, си го представях като печено прасенце и ми идваше да му напъхам ябълка в устата и шиш в гъза, да го сложа на едно чеверме и да го поливам със сладко-кисел сос, след което да поканя неколцина приятели и да го схрускаме — по хавайски.

— … а Виктор винаги ще ти е верен — разправяше Ръбчо, — поради което от „Дюк Сикюритийз“ ще спечелиш повече, отколкото от „Билтмор“ и „Монро Паркър“ взети заедно.

Свих рамене, после казах:

— Възможно е, Кени, но това не е основната ми грижа в момента. Не ме разбирай погрешно — аз наистина възнамерявам да направя много пари. В края на краищата, защо всички ние да не спечелим купища пари? Но за мен има нещо много по-важно, на което държа, и то е да ви осигуря бъдещето на вас с Виктор. Ако успея да направя това, а покрай него и да спечеля по няколко допълнителни милиона годишно, ще го смятам за свой най-голям успех. — Спрях за няколко секунди да поемат току-що изречените от мен глупости и да доловя как възприемат внезапната промяна в намеренията ми. „Дотук добре“ — рекох си. — Както и да е, след по-малко от шест месеца ще се гледа делото ни със СЕК и никой не може да каже как ще приключи. Колкото и добре да изглеждат нещата, в един момент може да се окаже най-разумно да сключим извънсъдебно споразумение с Комисията. А когато такъв ден настъпи, искам всеки от нас да има готова изходна виза в паспорта си. Колкото и да не ви се вярва, аз тая работа с „Дюк“ отдавна съм я намислил, но на главата ми виси проблемът с моите акции в „Джудикейт“. Ще имам правото да ги продам едва след две седмици, така че засега трябва да пазим в тайна всичко. Не смятам за нужно да ви обяснявам колко важно е това. Разбрахте ли ме?

Виктор кимна утвърдително с главата си на панда и рече:

— И дума няма да излезе от устата ми. А що се отнася до собствените ми акции в „Джудикейт“ — майната им. „Дюк“ такива пари ще ми докара, че дори и една от тях да не продам, пука ми на черупката.

В този момент се намеси и Кени:

— Чу ли, Джордан? Нали ти казах! Виктор има глава на място! Напълно е в час с програмата ни. — И пак се пресегна да потупа Китаеца по огромния му гръб.

След което Виктор каза:

— Освен това държа да знаеш, че ти се кълна в стопроцентова вярност. Само ми кажи кои акции очакваш да купя, и ще се спукам от купуване. А ще ти ги продам обратно, само когато ти поискаш.

— Именно затова давам съгласието си, Виктор — усмихнах му се, — понеже ти вярвам и знам, че ще постъпиш както трябва. А и защото знам, че си адски умен, което е гаранция, че ще успееш. — А и думите пари не струват, рекох си наум. И самите уверения на Виктор в добра воля не чинеха и пет пари, за което бях готов да се обзаложа на каквото поискате. Китаецът не беше способен на вярност към когото или каквото и да било, а най-вече — към себе си, и беше готов и себе си да преебе, но да подхрани своето изчанчено его.

Както се бяхме договорили с Дани, той се появи на петнайсетата минута след нашето пристигане — по моя преценка достатъчно време Кени да изживее своя звезден миг, без Дани да е там да му го развали. Понеже Кени ненавиждаше Дани за това, че го беше изместил от мястото му на пръв мой съратник. Кофти ми беше да прескоча Кени, но нямаше как да не го направя. А пък сега ми ставаше гадно и от това, че и той щеше да пострада покрай Виктор, още повече понеже бях убеден, че Кени вярва на всяка една дума, която ми казва — и за това, че Виктор щял да ми бъде верен, и всички останали щуротии. Слабото място на Кени обаче беше там, че той продължаваше да гледа на Виктор с очите на тийнейджър. Все още го обожаваше в качеството му на преуспял дилър на кокаин, докато той всъщност си беше успешен дилър на марихуана, което е цяло стъпало по-надолу по хранителната верига на търговците на дрога.

Та аз бях вече говорил с Дани, веднага щом се върнах в „Стратън“ след посещението ми при Айк; обясних му най-подробно плана си, като за много малко неща си премълчах. Когато свърших, той реагира точно според очакванията ми.

— За мен — рече — ти си оставаш собственикът на „Стратън“, комуто принадлежат шейсет цента от всеки долар. При това, без значение дали ще си в някакъв офис надолу по улицата, или ще правиш околосветско пътешествие с яхтата си.

Сега, час по-късно, той пристигна в „Тенджин“ и моментално си наля голяма чаша саке. После допълни и нашите чаши и вдигна своята, сякаш се канеше да произнесе тост. И каза:

— Нека винаги сме верни един на друг и нека довечера „сини чипчета“ да ни шибат отборно!

— Тъй, тъй! — възкликнах и четиримата се чукнахме с белите си порцеланови чаши. После изпихме топлата огнена течност на екс.

— Вижте какво — рекох на Кени и Виктор, — още не съм казал на Дани за идеята ни за „Дюк“ — което си беше чиста лъжа, — така че нека да му разправя накратко, та да знае за какво става дума, окей?

Виктор и Кени кимнаха и аз забих в подробностите. Когато стана дума за седалището на „Дюк“, обърнах се към Виктор и му рекох:

— Имаш два варианта: първият е да отидеш в щата Ню Джърси, на отсрещния край на моста „Джордж Вашингтон“, и там да отвориш фирмата. Най-добре ще е или във Форт Лий, или в Хакенсак. И на двете места няма да имаш проблем да си намериш персонал. На разположение ще са ти младите хора от цялата северна част на щата, както и някои, които живеят в Манхатън, но им е писнало да работят там. Вторият ти вариант е да я откриеш в самия Манхатън, но това е нож с две остриета. От една страна, там има цял милион млади хора, така че кадри няма да ти липсват, но от друга страна, на такова място трудно се изгражда лоялност. Един от ключовете към успеха на „Стратън“ е, че сме единствената по рода си фирма в града. Да вземем дори този ресторант, в който сме. — И посочих с глава останалите маси. — Какво виждате наоколо? Само стратънци. Така че, Виктор, в случая можем да говорим за едно затворено общество — въздържах се да го нарека „култ“, което щеше да е поточно, — до което не стигат никакви алтернативни мнения. А ако отвориш офисите си в Манхатън, хората ти ще обядват с брокери от хиляда други фирми. Това в момента може да ти изглежда маловажно, но повярвай ми, в бъдеще ще придобие огромно значение, особено ако пресата започне да те плюе или акциите ти рухнат. Тогава ще се благославяш, че си на място, където никой не шепне кофти неща в ушите на брокерите ти. Така че имай всичко това предвид, макар че крайното решение оставям изцяло на теб.

Главата на панда кимна бавно, умислено, сякаш Виктор преценяваше аргументите „за“ и „против“. Аз лично насмалко не си паднах от смях, понеже шансовете Виктор да се навие на Ню Джърси бяха под нулата — гигантското му его никога нямаше да го допусне. Щатът ни най-малко не тънеше в богатство и успех, а и не беше никак подходящ за човек-играч. Напротив, Виктор щеше да търси начин да се установи в самото сърце на Уолстрийт, колкото и безсмислено да беше едно подобно действие. Което ни най-малко не ме бъркаше. Даже щеше да ме улесни в намеренията ми да го съсипя, когато му дойде времето.

Същата реч навремето държах и пред собствениците на „Билтмор“ и „Монро Паркьр“, които също възнамеряваха да установят фирмите си в Манхатън. Именно благодарение на нея „Монро Паркър“ сега беше закътана в северната част на щата Ню Йорк, а във Флорида „Билтмор“ бяха извън „Милята на червеите“ в Бока Рейтън — така в печата наричаха онази част от Южна Флорида, където се помещават брокерските фирми.

В крайна сметка всичко се свеждаше до промиване на мозъци, а то има два отчетливи аспекта. Първият е да повтаряш на запленената си публика едно и също нещо до безкрай. А второто е да направиш така, че да си единственият, който й говори. Не бива да допускаш конкурентни гледища. Естествено, нещата вървят много по-лесно, когато казваш на слушателите си точно това, което желаят да чуят, какъвто бе случаят със „Стратън Оукмънт“. Всеки ден по два пъти се изправях насред борсовата зала и им обяснявах, че ако ме слушат и правят точно каквото им казвам, ще имат повече пари, отколкото са сънували, а в краката им ще лазят разкошни мацки. И точно така и стана.

След около десетсекундно мълчание Виктор отвърна:

— Разбирам гледната ти точка, но смятам, че най-добре ще се оправя в Манхатън. Там има толкова много младеж, че само за две секунди ще попълня всичките си бройки.

А Ръбчо добави:

— А и Виктор несъмнено е майстор на вдъхновяващите речи. Така че всички с най-голямо удоволствие ще му работят. Ако се наложи, и аз ще му помагам в това отношение. По време на събранията с теб си водех по някоя и друга записчица, та сега ще им хвърлим с Виктор по едно око и…

Майчице мила! Моментално изключих и се втренчих в гигантската панда, мъчейки се да проумея какво става в изчанчения му мозък. Той съвсем не беше глупав, което си имаше своите плюсове. Даже преди три години ми бе направил една доста голяма услуга…

Беше точно след като оставих Дениз. Надин още не се беше нанесла официално и липсата на женска ръка ме принуди да си назнача иконом на пълно работно време. Обаче реших, че трябва да е гей, като в оня сериал — „Династията“ ли беше, или „Далас“, не помня точно. Цялата работа беше, че си бях навил на пръста да си имам иконом-педал, а при парите, които имах, смятах, че заслужавам да се изглезя.

Така че Джанет се зае да ми търси иконом-гей и, както можеше да се очаква, се справи много набързо със задачата. Казваше се Иконома Патрик и беше такова педи, че от гъза му направо излизаха пламъци. Иначе ми се видя свястно момче, макар от време на време да ми се явяваше понатаралянкан, но понеже така или иначе не се свъртах кой знае колко вкъщи, изобщо си нямах представа що за птица е.

Но щом Графинята се нанесе, моментално пое ръководството на домашния персонал и разни дреболии започнаха да й правят впечатление — от рода на тази, че Икономът Патрик се оказа щур алкохолик, който сменял секспартньорите си с невероятна скорост, или поне така признал пред Графинята, след като смазал гъзолижещия си език с валиум, алкохол и Бог знае още какво.

Лайното се размаза по вентилатора много скоро след това. Икономът Патрик направил неприятната грешка да предположи, че Графинята ще ме придружи за празничната вечеря по случай Пасха в дома на родителите ми, вследствие на което организирал гей-оргия за двайсет и един от дружките си, които оформили човешка верига в хола ми, а после играли на „туистър“ в спалнята ми. Голяма гледка ще да е заварила Графинята (тогава двайсет и три годишна), когато имала удоволствието да влезе: всичките педита нанизани на караманьол и се чукат като животни в обор, та пушек се вдига насред манхатънското ни любовно гнезденце на петдесет и третия етаж на „Олимпик Тауърс“.

Та именно от един прозорец на същия този етаж Виктор провеси Иконома Патрик, след като се установи, че Патрик и дружките му са задигнали петдесет хиляди долара в кеш от чекмеджето е чорапите ми. За чест на Виктор следва да спомена, че провеси Патрик от прозореца едва след като многократно го беше призовал да върне откраднатата стока. Е, вярно е, че молбите му бяха придружени е десни прави и леви крошета, от които Патрик се сдоби със счупен нос, разкъсани капиляри и на двете очи и три-четири пукнати ребра. И си мислите, че след всичко това Патрик е кандисал да върне мангизите?

Ни най-малко. Ние с Дани бяхме свидетели на зверската обработка, която Виктор му приложи. И не друг, а Дани ги приказваше от страшни по-страшни, но само докато Виктор хвърли първия десен прав, при което лицето на Патрик заприлича на суров хамбургер, а Дани избяга в банята и започна да повръща.

По някое време ми се стори, че Виктор се поувлече и се канеше да пусне Патрик през прозореца, та най-мило го помолих да го върне в стаята, от което Виктор се понатъжи, но все пак изпълни молбата ми. Когато Дани излезе позеленял и уплашен от банята, му обясних, че съм се обадил в полицията и че ще дойдат да арестуват Иконома Патрик. Дани направо се шашардиса от наглостта ми да се обадя в полицията, след като лично аз съм бил инициаторът на разправата с Патрик. Но аз продължих да му обяснявам, че когато дойдат, ще им кажа точно какво е станало. Така и направих. А за да съм сигурен, че двете млади полицайчета ме разбират правилно, дадох им по хилядарка в брой, при което те кимнаха, снеха от служебните колани палките си и хвърлиха на Иконома Патрик още един бой до побъркване.

В този момент любимият ми сервитьор Масса дойде да ни вземе поръчките. Усмихнах му се и рекох:

— Добре, Масса, какво препоръчаш…

Но Масса ме прекъсна с куп въпроси:

— Защо си с римузина днес? Къде е ферарито? Като на Дон Джансан? Ти обичаш Дон Джансан, нари?

А двете сервитьорки с него зачуруликаха:

— О-о-о, той истински Дон Джансан… той Дон Джансан!

Усмихнах се и на японските ми почитателки, които говореха за бялото ми ферари тестароса — същото, каквото Дон Джонсън караше в ролята си на Сони Крокет в „Маями Вайс“^[3]. Поредният пример за склонността ми да осъществявам юношеските си мечти. Докато растях, „Маями Вайс“ бе един от любимите ми сериали, така че щом спечелих първия си милион, начаса се сдобих с едно бяло тестароса. Малко неудобно ми стана при споменаването на Дон Джонсън, така че махнах с ръка и поклатих глава, после попитах:

— Какво значи: има в менюто…

Но Масса пак ме прекъсна:

— Ти си и Джеймсу Бон! Имаш асутон мартин като Бон! В кората му има играчки… масро… пирони!

При което сервитьорките припяха:

— О-о-о, той истински Джеймсу Бон! Цуни-гуни бум-бум! Цуни-гуни бум-бум!

При тези думи всички се запревивахме от смях. Масса имаше предвид една от най-големите глупости, които бях направил през живота си. Около година преди това бях гушнал двайсет милиона от една нова емисия. Седяхме с Дани в кабинета ми, куалудите почваха да действат, при което ме засърбя задникът да похарча някой и друг долар. Обадих се на моя дилър за екзотични автомобили и купих на Дани черен ролс-ройс корниш с гюрук за двеста хиляди, после купих на себе си един състезателно зелен астон мартин вираж за двеста и петдесет хиляди. Но и това не ми стигаше, та с моя дилър на екзотични автомобили се разбрахме да превърне астон мартина в истински Джеймс Бонд-мобил — с всичките му там помпи за разливане на масло по паважа, заглушител на радари, регистрационен номер, който се скрива и на негово място се появява генератор на светкавици за заслепяване на преследвачите, както и касета, която само с едно цъкане на ключе може да засипе асфалта с шипове, гвоздеи или ситни пехотни мини, ако намерех оръжеен търговец, който да ми ги продаде. Ако ще е гарга — да е рошава, рекох си. Целият масраф: сто хиляди долара. Обаче всички тия джаджи така изсмукваха акумулатора, че оттогава автомобилът почти не бе в движение. При всяко излизане ме оставяше на пътя. И сега само си седеше за украшение в гаража.

— Благодаря за комплимента — казах на Масса, — но сега, приятелю мой, сме седнали да си говорим за бизнес. — Масса се поклони раболепно, изреди специалитетите и взе поръчките ни. После пак се поклони и ни остави.

— Да се върнем на въпроса за финансирането — рекох на Виктор. — Нещо не ми се харесва идеята майката на Кени да ти пише чек. Не ме интересува дали имате общ бизнес и дали е свързан с „Дюк“, или не. Всеки чек е един семафор, така че — откажи се. Ще ти дам четиристотинте хиляди в брой, но не ща никакво движение на пари от теб към Гладис. Как стои въпросът с родителите ти? Защо не им дадеш на тях парите, а те да ти дадат чек?

— Родителите ми не са такива — рече Виктор с необичайно за него смирение. — Прости хора са и няма да ме разберат. Но мога да измъдря нещо с няколкото офшорни сметки, които имам в Далечния изток.

Дани и аз тайно се спогледахме. Шибаният му Китаец още не беше отворил брокерската си фирма, а вече говореше за офшорни сметки! Това се казва покварен маниак! Само че при престъпленията си има определен логичен порядък, а престъпленията, за които Виктор говореше, идват накрая, след като си направил парите, а не преди това.

— Това ще вдигне други семафори, не по-малко червени. Дай ми ден-два да размисля и ще намеря начин как да ти предам парите. Може да хвана някоя от мишите ми дупки да ти даде сумата назаем. Не пряко, а чрез трето лице. Ще го измисля, разчитай на мен.

Виктор кимна:

— Както кажеш. Но ако имаш нужда от достъп до офшорните ми сметки, само ми кажи, окей?

Пуснах му една умряла усмивка, после заложих клопката:

— Добре, ако ми потрябват, ще ти се обадя, но поначало не се занимавам с такива работи. Както и да е, последното, което искам да обсъдя с теб, е как смяташ да управляваш фирмената търговска сметка на „Дюк“. Има два различни начина, по които да го направиш: „дълги“ и „къси“ позиции^[4]. И двата вида си имат и предимства, и недостатъци. Сега няма да навлизам в подробности, но ще се позадържа по-дълго на „късите“. — Спрях и сам се засмях на остроумието си, което ми дойде ей така, отвътре. — От дългите позиции се правят много повече пари, отколкото от късите. Когато говоря за дълги сделки, това значи, че ще държиш големи пакети акции в собствената си сметка на „Дюк“; след това надигаш цената и правиш печалба от продажбата им. И обратно, ако си в къса позиция и акциите се покачат, ще изгубиш сума ти пари. През първата ти година обаче всичките ти акции следва да се покачват, така че трябва яко да се осланяш на дългите позиции, ако искаш да реализираш голяма печалба. Истински голяма, имам предвид. Вярно, за подобен ход се иска да имаш яки топки — щото понякога може да ти коства куп нерви, — тъй като брокерите ти невинаги ще са в състояние да изкупуват всичките държани от теб акции. Така че паричният ти поток доста ще е обвързан с наличната стока. Но щом имаш достатъчно кураж и увереност, че ще устискаш докрай, след като отмине бавният период, по пътя си нагоре ще направиш цяло състояние. Следиш ли какво ти говоря, Виктор? Това не е стратегия за малодушни, а за силните и далновидните.

Вдигнах вежди колкото можах повече и обърнах длани към тавана, един вид: „В час ли си по това, което ти казвам?“ После зачаках да видя дали Ръбчо ще се усети, че току-що бях дал на Виктор най-калпавия съвет в историята на Уолстрийт. Защото истината е, че с дълги сделки направо си дириш белята. Докато държиш стока за продан, в случая акции по сметката на фирмата, на практика залагаш всичко на карта. На Уолстрийт царува кешът, а когато се запасиш с акции по сметката на фирмата, ставаш уязвим за атака. Почти няма разлика от останалите видове бизнес. Дори един водопроводчик, ако се презапаси с части, ще установи, че парите в брой не му стигат. А когато надойдат и сметките за плащане — наеми, телефони, заплати, — той не може да предложи на кредиторите си да им плати с водопроводни части. Кешът си е цар във всички видове бизнес, особено пък в нашия, където стоковите ти запаси само за една нощ могат да изгубят цялата си стойност.

При търговията с акции е правилно да се играе на късо, което ти позволява да се валяш в пари в брой. И макар че можеш да загубиш, ако цените на акциите тръгнат да се качват, подобна загуба може да се смята за равносилна на направена застрахователна вноска. Докато ръководех фирмената търговска сметка на „Стратън“, правех следното: оставях фирмата да понася редовно загуби в сделките ден за ден, но това я държеше в силна кешова позиция, готова да напълни чекмеджето на касата в деня на поредната нова емисия. Казано най-просто, губех около един милион месечно от късите сделки, но с това си гарантирах, че ще мога да прибера десет милиона на месец в бизнеса с първичните публични предлагания. Така че аз лично не можех да си представя, че друг човек би търгувал по друг начин.

Въпросът беше: ще се усетят ли Ръбчо и Виктор, или егото на Виктор ще го натика право в лудницата на дългите сделки? Дори Дани, на който пипето иначе му сече, така и не бе успял да схване докрай тази концепция; или пък я беше схванал, но понеже беше по рождение рискуваща натура, нямаше нищо против да заложи здравето на фирмата, при перспективата да изкара някой и друг милион в повече през годината. Откъде да зная?

Дани сякаш пое репликата ми и се обърна към мен:

— Да ти кажа честно, в началото адски се притеснявах, като гледах какви основни пакети държеше на дълги позиции, но с течение на времето… искам да кажа… като гледах какви допълнителни приходи докарваше… — и заклати шава, та глупостите му да хванат дикиш, — направо невероятно! Но наистина за тая работа се искат яки топки.

Кени глупакът:

— Да, бе, наистина цяло състояние натрупахме по този начин. Само така трябва да действаш, Вик.

Хайде пък сега! — рекох си. Значи след толкова много години Кени продължаваше да си няма хабер как съм успял да поддържам „Стратън“ в състояние на идеално финансово здраве, въпреки всичките проблеми. Нямах нито една дълга сделка през живота си! Освен през първия ден на всяка нова емисия, когато оставях фирмата да поеме изключително дълга позиция в продължение на няколко внимателно отброени минути, докато цената на единиците летеше нагоре. Но винаги бях сигурен, че всеки момент ще бъда засипан с мощна вълна от поръчки от купувачи.

— Цял живот съм живял рисковано, така че това не ми пречи — каза Виктор. — Точно в това е разликата между момчетата и мъжете. Докато знам, че цената върви нагоре, и последния си цент съм готов да вложа. Риск печели, риск губи, нали така казват? — Пандата отново се засмя, при което очите му се скриха.

Кимнах на Китаеца:

— Горе-долу така стоят нещата, Виктор. Пък и да се озовеш някой ден в лоша позиция, можеш да разчиташ на подкрепата ми. Смятай, че аз съм ти застраховката.

И пак вдигнахме чаши за тост.

* * *

Час по-късно пресичах борсовата зала със смесени чувства. Дотук всичко вървеше по план, но какво щеше да стане със собственото ми бъдеще? Какво щеше да стане с Вълка от Уолстрийт? Някой ден цялото това изживяване, тази дива езда на ролъркоустър ще се превърне в далечен спомен, за който ще мога да разкажа на Чандлър. Да й кажа как едно време баща й е бил истински борсов играч на Уолстрийт, как е притежавал една от най-големите брокерски фирми на всички времена и как всичките тези млади хора, които наричаха себе си стратънци, търчаха из Лонг Айлънд и харчеха неприлично големи суми по всякакви безсмислени щуротии.

Точно така, Чани: стратънци се кланяха пред татко ти и го наричаха своя крал. И за един кратък период, точно около твоето раждане, татко ти наистина царуваше над тях. Тати и мама живееха точно като крал и кралица и така ги посрещаха навсякъде. А сега татко ти е… какво, по дяволите, е той днес? Добре, тати ще ти покаже някои изрезки от вестниците, от които да разбереш… всъщност май ще е по-добре да не ти ги показва. Пък и те само лъжат от край до край за татко ти, Чани! Ти нали знаеш, че пресата винаги лъже, Чандлър? Я по-добре питай баба си Сюзан, тя ще ти разкаже по-подробно. Ама чакай, забравих, че от доста време не си виждала баба си; понеже тя и леля ти Патриша са в пандиза за пране на пари. Пардон!

Ама че мрачно предчувствие! Боже милостиви! Вдишах дълбоко и го отстраних от мисълта си. Бях само на трийсет и една, а вече бях на път да се превърна в отминало величие. Поучителна приказка! Че то въобще възможно ли е на такава ранна възраст да се водиш за отминало величие? Дали пък не съм като онези дечица кинозвезди, които впоследствие погрозняват до възбог? Като онзи, червенокоското от „Семейство Партридж“ — Дани Бона-душ^[5] или вана, или нещо подобно? Но не е ли все пак за предпочитане да си отминало величие, отколкото несъстояло се величие? Трудно ми беше да кажа, понеже имаше и обратна страна на монетата, а именно, че като свикнеш веднъж с нещо, после ти е трудно да се лишиш от него. Да, де, ама нали първите ми двайсет и шест години все пак бяха минали без могъщия рев на залата? И все пак… как изобщо щях да живея с нещо, което се беше сраснало с мен?

Поех дълбок дъх и се стегнах. Трябваше да се стегна заради тези млади хора тук, заради моите Стратънци! Те бяха решението на въпроса ми! Имам план и ще се придържам към него: бавен преход, задкулисен, да не се паникьоса войската, да не настъпи война между брокерските фирми, да не се развихри Покварения Китаец.

Но докато се приближавах към бюрото на Джанет, забелязах, че е мрачна — признак за неприятности. Очите й бяха малко по-разширени от обичайното, а устните й бяха леко разтворени. Седеше на ръба на стола си, а щом улових погледа й, стана и се отправи към мен. Дали пък не е дочула нещо за историите със СЕК? Засега знаехме само аз, Дани и Айк, но на Уолстрийт новините се разпространяваха с невероятна бързина. Даже си имаше и една стара поговорка сред брокерите: „Добрата новина стига бързо, ама лошата — моментално.“

— Търсиха те от „Визуал Имидж“ — рече Джанет през стиснати устни. — Настояваха незабавно да говорят с теб. Било абсолютно спешно и чакали да им се обадиш допреди следобеда.

— Тия пък кои са? Не съм и чувал за шибаната им фирма!

— Как да не си? Нали те заснеха цялата ти сватба на видео, не помниш ли? Нали ти ги докара със самолета до Ангила — един мъж и една жена. Тя беше руса, а той — кестеняв. Тя носеше…

— Да, да, спомням си ги — прекъснах я. — Не ми трябва пълно описание. — Не можех да се начудя на паметта на Джанет. Ако не я бях прекъснал, сигурно щеше да ми каже и какъв цвят е бил чорапогащникът на мацката. — Кой от двамата се обади — мъжът или жената?

— Мъжът. И беше страшно притеснен. Каза, че ако не му се обадиш до няколко часа, щяло да стане голям проблем.

Проблем ли? Мама му стара! Какво ставаше? Какво може да е толкова спешно, че заснелият сватбата ми на видео да иска незабавно да му се обаждам? Какво толкова се беше случило на сватбата ми? Започнах да ровя из паметта си… Е, надали за това става дума, макар че наистина бях получил предупреждение от правителството на малкия карибски остров Ангила. Бях докарал по въздушен път триста от най-близките ми приятели (приятели ли?) на изцяло заплатена от мен ваканция в „Малиуана“ — един от най-добрите хотели в света. Удоволствието ми излезе над един милион долара, а в края на седмицата президентът на острова ме уведоми, че не са арестували всички до един за притежание на наркотици единствено заради това, че такъв оборот сме им направили, та по този начин ни се отблагодарявали. По-нататък ме убеди, че всеки един от присъстващите ще бъде включен в специален списък за наблюдение и ако някой от тях някога се върнел в Ангила, по-добре да не носел никаква дрога. Но оттогава бяха минали цели три години, та надали имаше някаква връзка, но все пак…

— Свържи ме с тоя тип — наредих на Джанет. — И ми го дай в офиса. — Извърнах се да вляза в кабинета и през рамо я запитах: — Той как се казваше, между другото?

— Стив. Стив Бърнстайн.

Телефонът на бюрото ми изписука само след секунди. Разменихме си набързо поздрави със Стив, президента на „Визуал Имидж“ — малка семейна фирмичка някъде на южния бряг на Лонг Айлънд. После Стив загрижено рече:

— Ами… виж какво… не знам точно как да ти го кажа… искам да кажа, че вие с жена ти много добре се отнесохте към нас, все едно, че и ние бяхме гости на сватбата ви. Адски мили бяхте. А и на по-хубава сватба от вашата никога не съм бил и…

— Слушай, Стив — прекъснах го, — радвам се, че ти е било хубаво на сватбата ни, но в момента нямам много свободно време. Просто ми кажи с две думи какво става.

— Ами, днес дойдоха двама агента от ФБР и поискаха копие от сватбеното ви видео.

И ей така, изведнъж осъзнах, че животът ми се е променил из основи.