Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (21)

Глава 20.
Пукнатина в бронята

Горестната Графиня се оказа само наполовин права.

Права в това, че майка й наистина настоя да изиграе дребна роля в моето „баснословно приключение“, както те с Патриша наричаха плана ми за трансгранично пране на пари. Оказа се, че е невъзможно да я разкандърдисам. Но в наша защита (моя и на Сюзан), идеята не беше ни най-малко лишена от сексапил, нали? Да натикаш едно неприлично количество пари — и по-точно, деветстотин хиляди долара — в една голямшка дамска чанта, да я метнеш през рамо и да минеш право през митницата, без да те хванат? Това ако не е секси деяние, не знам какво е!

Но не, не, Графинята се оказа съвсем неправа в това, че се бе тревожила до побеляване. Сюзан си мина най-спокойно през изпитанието и от двете страни на Атлантика, без да възбуди ничие любопитство, и достави валутата на Жан Жак Сорел с намигане и усмивка. Сега бе в безопасност в Англия, където щеше да остане у леля Патриша до края на септември и двете да си спомнят с гордост как нищо не са им направили за това, че са нарушили десетина-двайсет закона.

Така че се наложи Графинята да ми прости и двамата възстановихме любовния си живот. В момента карахме късна лятна почивка в пристанищния град Нюпорт на Роуд Айлънд заедно с най-стария ми приятел Алън Липски и съпругата му Дорийн, с която той скоро след това се разведе.

И в конкретния момент двамата с Алън вървяхме по един дървен пристан към яхтата „Надин“. Можеше да се каже, че вървим рамо до рамо, макар раменете на Алън да стърчаха с петнайсет сантиметра над моите. Алън поначало беше едър и як, с гръден кош колкото варел и голям дебел врат. Имаше красиво лице, като на някой поръчков убиец от мафията, с едри, груби черти и тлъсти рошави вежди. Изглеждаше страшен дори в екип като днешния: светлосини бермуди, светлобежова тениска и светлобежови яхтсменски мокасини.

Пред нас „Надин“ се извисяваше над всички други яхти, а изключителността й се подчертаваше още повече от светлобежовия й цвят. И докато попивах прекрасната гледка, неволно си зададох въпроса: за какво изобщо я купих тая шибана яхта? Моят мошеник-счетоводител Денис Гейто хубаво ме съветваше да не го правя и ми цитираше древната мъдрост, че собственикът на яхта има два хубави дни в живота си — денят, в който я купи, и денят, в който я продаде. И понеже Денис беше страхотен мозък, аз се поразколебах, докато един ден Графинята заяви, че не била чувала от мен по-тъпо нещо от това да купувам яхта, което ме остави без всякакъв друг избор, освен на секундата да напиша чека.

Така че в момента се явявах собственик на „Надин“ — петдесет и два метра плаващ инфаркт. Проблемът бе най-вече в това, че яхтата си беше стара — построена в началото на шейсетте години за прословутата дизайнерка Коко Шанел. По тази причина беше шумна до възбог и постоянно се повреждаше. Както и повечето яхти от онова време, изобилието от тик по трите масивни палуби бе достатъчно, за да задържи дванайсетчленен екипаж на колене с четки за лакиране от сутрин до вечер. Яхтата по всяко време на денонощието вонеше на лак, от което направо ми се повдигаше.

Интересното е, че когато са я построили, тя е била дълга само трийсет и шест метра. Но собственикът й преди мен, Бърни Литъл, решил да я удължи с площадка за хеликоптер. А пък Бърни се оказа впоследствие голям гявол, който подушваше глупаците от километър разстояние, та много бързо ме убеди, след като чартирах яхтата му няколко пъти. Възползва се от възхищението, което изпитвах към капитан Марк (даде ми го заедно с яхтата). Скоро след това капитан Марк ме убеди да вземем и да сглобим сами един реактивен хидроплан, понеже и двамата сме си падали по гмуркането, и тогава сме щели да можем да летим с хидроплана до никому непознати води и да открием никога дотогава невиждани риби. „При това те ще са толкова тъпи, че ще ни дадат да ги погалим, преди да ги прободем с харпуните си!“ — разправяше ми той. Идеята му ми се видя доста секси, та му дадох зелена светлина. Първоначалният бюджет от половин милион долара много бързо се превърна в един милион.

Но когато тръгнахме да вдигаме с кран хидроплана върху горната палуба, оказа се, че тя е прекалено малка. Та нали на нея вече имаше хеликоптер белджет, шест джетски кавасаки, два мотоциклета хонда, плексигласов трамплин за скокове и водна пързалка; нямаше как хеликоптерът да излети, или да кацне, без да се тресне в хидроплана. И понеже нещата вече бяха отишли толкова напред, не ми остана друг избор, освен да вкарам яхтата обратно в корабостроителницата, та срещу седемстотин хиляди долара да ми я доудължат.

Изтеглиха предната част още по-напред, а задната — още по-назад, и яхтата заприлича на петдесет и един метров ластик, опънат до скъсване.

— Слушай — рекох на Алън. — Тая яхта направо я обожавам. Адски се радвам, че я купих.

— Истинска красавица! — кимна Алън в знак на съгласие.

На кея ни чакаше капитан Марк с квадратния вид на ония роботчета, с които двамата с Алън си играехме като деца. Беше в бяла тениска с яка и бял яхтсменски къс панталон, на които се виждаше емблемата на „Надин“ — две златисти орлови пера, увити около тъмносиня главна буква N.

— Сума ти народ се изреди да те търси по телефона, шефе — рече капитан Марк. — Първо Дани, който май летеше по-високо и от хвърчило, после три пъти някаква мацка на име Каролайн с як френски акцент. Каза да й се обадиш моментално, щом се върнеш.

Сърцето ми направо щеше да изскочи от гърдите ми. Боже мой! Та нали тая сутрин точно Дани трябваше да се срещне с Тод и да му даде единия милион долара! Майка му стара! Хиляда мисли ми минаха изведнъж през мозъка. Какво ли е станало? Да не са хванали единия от тях? Да не би вече и двамата да са опандизени? Изключено, освен ако и двамата не са били предварително под наблюдение. Но от какъв зор да са ги наблюдавали? Или пък Дани се е явил надрусан, Тод го е проснал, а сега Каролайн ме търси да ми се извини. Глупости на квадрат! В такъв случай щеше да се обади самият Тод, нали така? Да му еба майката! Забравих да се обадя на Дани да не му се мярка надрусан!

Поех дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Току-виж се оказало някаква чиста случайност.

— Какво каза Дани? — попитах с усмивка капитан Марк.

А той сви рамене.

— А бе, малко трудно ми беше да го разбера, но каза да ти предам, че всичко минало без грешка.

— Всичко ли е наред? — попита Алън. — Има ли нужда да направя нещо?

— Не, не — отвърнах с въздишка на облекчение.

Алън, също рожба на Бейсайд, естествено познаваше Тод не по-зле от мен. Но нямаше представа с какво се занимаваме двамата с Тод. Не че му нямах доверие, просто не бе възникнала причина да го посветя. Единственото, което знаеше, е, че очаквам фирмата му „Монро Паркър“ да закупи няколко милиона акции на „Долар Тайм“ от задграничен продавач — вероятно той беше се досетил, че става дума за самия мен. Но така и не ме попита (това щеше да е сериозно нарушение на протоколните изисквания).

Затова спокойно му отвърнах:

— Вероятно нищо сериозно. Но все пак ще трябва да им се обадя. Слизам долу в каютата си. — И с тези думи направих лек отскок от ръба на дървения кей и се приземих на привързаната странично яхта. После слязох в главната каюта, вдигнах сателитния телефон и набрах мобилния номер на Дани.

Иззвъня три пъти.

— Аоу-у-у? — измънка Дани едва-едва.

Погледнах си часовника — единайсет и трийсет. Невероятно! Бе друсан още в единайсет и половина сутринта в сряда — работен ден!

— Какво става бе, копеле? Защо си надрусан в офиса?

— Не-е-е. Днессъмпчифка — пчифка — щотсрешнъх Таз… Тод!… амняанищо! Сичкоенаред! Край! Никваследа!

Е, поне най-лошите ми предположения не се потвърждаваха.

— А кой е в офиса, Дани?

— Остаих РъпчоиВигам. Няастрашно. Имакслудяетам.

— Тод ядоса ли ти се, Дани?

— Ъхъ — измънка той. — Ннормално копле. Звадипислетиреше шсъм ималглям късмет ще съм ти прятел. Нтоантрява дму даатпислет. Збраненое!

Извадил му пищов? На открито? Не може да бъде! Тод беше луд, ама не беше непредпазлив!

— Не те разбирам, Дани. На улицата ли ти извади пистолет?

— Не-е-е! Даохмуприте на заатасдалка налмузината, предсопинг… пред шопинг… центра на паркга. Сичкеонред. Внагастръгнах.

Боже милостиви и вси светни! Страхотна сценка ще да е било! Тод в черна стреч-лимузина линкълн, Дани в черен ролсройс със свален гюрук, паркирали един до друг пред шопинг-центъра „Бей Теръс“, където третата по хубост кола сигурно е бил някой евтин понтиак!

— Сигурен ли си, че всичко мина добре? — попитах го пак.

— Мадаа! — рече той възмутено, при което му треснах телефона в ухото — не защото ме ядоса, а защото бях върхът на двуличието — не можех да понасям да говоря трезвен на някой надрусан идиот.

Тъкмо се канех да се обадя на Каролайн, когато телефонът иззвъня. Изгледах го за секунда и точно в този миг се почувствах все едно съм Лудия Макс: с всеки ужасен звън пулсът ми се учестяваше. Но вместо да го вдигна, останах да го гледам така, с омраза, с килната на една страна глава.

На четвъртото позвъняване някой все пак го вдигна. Зачаках… и се молех. Малко по-късно чух заплашителното „би-ип“, последвано от гласа на Танджи, сексапилното гадже на капитан Марк, която каза:

— Господин Белфърт, търси ви Каролайн Гарет на втора линия.

Спрях само за част от секундата да си събера мислите, после вдигнах слушалката:

— Здравей, Каролайн, какво става? Всичко наред ли е?

— Мама му стара… слава Богу, че те хванах! Джордан, арестуваха Тод и…

— Каролайн, не казвай нито дума повече — прекъснах я. — Ще намеря уличен автомат, от който да ти се обадя. Нали си си у вас?

— Да. Никъде няма да мърдам.

— Добре. Стой там. Всичко ще се оправи, Каролайн. Обещавам ти.

Оставих слушалката и седнах на ръба на леглото. Не можех да повярвам. Мисълта ми хвърчеше на хиляда посоки. Изпитах някакво ново, непознато чувство. Тод арестуван. От шибаните полицаи! Това пък как е могло да стане? Той ще се раздрънка ли?… Не, разбира се, че няма! Ако някой на тоя свят спазва закона за омерта, това е Тод! Пък и колко още му остава да живее, за Бога? Та нали в него тупти чуждо сърце, на някакъв си дървосекач! Нали винаги казва, че живеел живот назаем? Не може ли някак да се проточи делото, докато умре? И моментално се ядосах на себе си, че съм си позволил подобна мисъл, макар и да не беше далеч от истината.

Поех дълбоко въздух и се напънах да се овладея. После се вдигнах от леглото и хукнах да търся телефонен автомат.

 

 

Още докато вървях по мостика, се сетих, че разполагам само с пет куалуда, което при създалите се обстоятелства беше абсолютно недостатъчно. Поначало ми оставаха още три дни, преди да се върна на Лонг Айлънд, а и гърбът вече направо ме убиваше… донякъде поне. Пък и стана месец, откакто се правех на ангелче, и вече започна да ми писва.

В мига, в който грабнах слушалката, набрах номера на Джанет. А докато набирах и кода на предплатената ми карта, се запитах дали чрез него няма да е по-лесно да установят откъде съм се обадил, че и да ме подслушат. Само след секунди обаче реших, че си мисля глупости. На ФБР щеше да им е еднакво трудно да ме подслушат, независимо дали ползвах предплатена карта, или монети. Но все пак разсъждавах като внимателен, благоразумен човек и това ме накара да се гордея със себе си.

— Джанет — каза благоразумният човек, — бръкни в най-долното дясно чекмедже на бюрото ми и извади четирийсет куалуда; дай ги на Вигвам и ми го прати незабавно с хеликоптера. На няколко километра от пристанището има частно летище. Може да кацне на него. И понеже нямам време да го посрещам, уреди да го чака лимузина…

— Ще бъде при теб до два часа — прекъсна ме Джанет. — Не се притеснявай. Всичко наред ли е? Звучиш ми разстроено.

— Всичко е тип-топ. Просто сметката, която си направих на заминаване, се оказа крива. А пък и гърбът ме боли, та трябва малко да го поуспокоя. — Окачих слушалката, без да й кажа довиждане, после пак я взех и набрах домашния номер на Каролайн. Нахвърлих й се, още щом вдигна:

— Каролайн, какво…

— Боужей мой, чакай да ти кажа…

— Каролайн, недей…

— Кво стана с Та-а-ад! Той…

— Каролайн, млъкни…

— В пандиза и каза…

Не млъкваше, затова и изкрещях:

— Карола-а-йн!

Най-после се усети.

— Каролайн, слушай ме внимателно и не приказвай. Извинявай, че ти се развиках, но не искам да говориш от домашния си телефон. Разбра ли ме?

— Уф — отвърна, а на мен успя да ми направи впечатление фактът, че в разгара на кризата тя намираше утеха в това да говори на собствения си език.

— Окей — рекох спокойно. — Отиди до най-близкия автомат и ми се обади на следния номер: 401-555-1665. В момента съм на него. Разбра ли ме?

— Да — отвърна тя успокоена и превключила отново на английски. — Записвам го. Ще звънна много скороу. Трябва да намеря дребни.

— Няма нужда. Ще ти издиктувам номера на предплатената ми карта — рекох аз не по-малко спокойно.

Телефонът иззвъня след пет минути. Вдигнах го и я накарах да ми издиктува номера на автомата, от който ми звънеше. После окачих слушалката, преместих се на съседния автомат и от него избрах номера, който ми бе казала.

Тя моментално се впусна в подробности:

— Та-а-ад значи чака в паркинга да дойде Дани, а той най-после пристига в пичоувския си ролсройс, ама надрусан, едва минава през паркинга, без да закачи другите коли. Охраната вика поулиция, понеже смятат, че Дани е пиян. Той дава парите на Тод и веднага тръгва, щото Тод заплашва да го убие, дето е друсан. Но куфарче остава в Тод. А Тод вижда две поулицейски коли с мигащи лампи и хуква в някакъв магазин за видео и скрива пистоулет в калъф от лента, но поулицаи го гепват. После поулицаи пускат записа на охранителна камера и виждат къде скрил пистоулет, намират гоу и арестуват Тод. Оттам отиват в лимоузина, намират пари и ги вземат.

Майка му дейба! — рекох си. Хайде, парите кучета ги яли. Но на Дани направо му е спукана шибаната работа! Ще трябва да се махне от града и повече да не се вясва наоколо. Или най-малкото ще трябва да плати нещо на Тод да не го издаде.

И тогава ми мина през ум, че Тод вероятно е разказал всичко това на Каролайн по телефона. А щом е още в ареста, значи е използвал телефона в… Мама му стара! Такава тъпотия не съм очаквал от Тод! Как може да използва телефон, който почти сто на сто се подслушва, и то за да звъни в собствения си дом?

— Кога за последно говори с Тод? — питам и се моля да има някакво друго обяснение.

— Не съм гоуворила с него. Адвокатът ми се обади. Тод му казал да донесе парите за гаранцията, после казал още тази вечер да заминавам за Швейцария, преди да се раздуе проблемът. Та съм запазила места за родителите му, за Дайна и за мен. Рич ще му е гарант, а аз ще му дам пари за гаранция.

Леле, майко, каква дивотия! Но поне Тод е проявил здрав разум и не е приказвал по телефона. А що се отнася до казаното на адвоката му, то това е поверителна информация. Но най-идиотското беше, че насред цялата лудница — докато киснеше в пандиза — Тод продължаваше да работи по изнасянето на парите ми в Швейцария. Чудех се дали да съм му благодарен за безрезервната преданост на каузата ми, или да ме е яд на безразсъдството му. Премислих всичко отново, та да го поставя в правилна перспектива. Явно полицаите са решили, че са попаднали на следата на някаква сделка с наркотици. Тод явно е продавал, понеже са го спипали с цяло куфарче пари, а неизвестният в ролсройса е бил купувачът. Дали са успели да запишат номера на Дани? — запитах се. Но ако го имат, не трябваше ли вече и него да са задържали? На какво основание обаче? Нямаха и една пукната улика срещу него. Само някакво си куфарче, пълно с пари. Основният проблем е пистолетът, но и той е разрешим. При един добър адвокат, Тод ще може да се измъкне с условна присъда и евентуално яка глоба. Глобата ще я платя аз, или по-скоро Дани ще я плати — и край на цялата работа.

— Добре. Заминавай — рекох на секс бомбата. — Тод нали ти предаде подробностите? Знаеш при кого да отидеш?

— Да. Трябва да срещна Жан Жак Сорел. Имам му номера и знам улицата. В търговския район е.

— Добре, Каролайн. И се пази. Предай същото и на родителите на Тод и на Дайна. Освен това се обади на адвоката на Тод да му предаде, че си говорила с мен и че няма за какво да се притеснява. Да му каже, че ще се погрижа за всичко необходимо. И да подчертае думата всичко. Разбра ли ме, Каролайн?

— Разбирам, разбирам. Не се бой, Джордан. Тод те обича. И дума няма да каже, никога. Обещавам ти го с цялото си сърце. Ще се самоубие, ама няма да ти навреди.

Тези думи предизвикаха у мен вътрешна усмивка, нищо че, доколкото познавах Тод, той не бе способен да обича никого на този свят, а най-малко — себе си. Но самият му характер, характерът на евреин-мафиот, ме караше да мисля, че надали ще ме издаде, освен ако не го заплашат с куп години зад решетките.

Та след като намерих отговор на всичките си въпроси, пожелах на секс бомбата приятно пътуване и затворих телефона. На връщане към яхтата ми възникна един-единствен въпрос: дали да се обадя на Дани, за да му съобщя лошата вест, или не? Май щеше да е по-добре да изчакам, докато се оправи от надрусването. Пък и след първоначалния прилив на паника вестта комай не беше чак толкова лоша. Е, и добра не беше, но по-скоро не представляваше нищо повече от едно неочаквано усложнение.

От друга страна, у мен вече не оставаше и капка съмнение, че пустите куалуди ще довършат Дани. Имаше сериозен проблем с тях и май му беше време да потърси помощ.