Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (20)

Глава 19.
Най-невероятното муле

Вечеря в ресторант! В Уестхамптън! Или в Еврейхамптън, както го наричат всичките копелета-баспи живеещи малко по-нататък, в Саутхамптън. Всеизвестно бе, че баспите гледат презрително над дългите си, тънки носове на нас, уестхамптънци, сякаш току-що са ни подпечатали паспортите на пропускателния пункт на Елис Айлънд и сме все още облечени в дългите си черни еврейски палта и бомбета.

И въпреки всичко за мен Уестхамптън бе едно идеално място за морска вила. Градчето беше пълно с луди-млади хора, а което бе още по-важно — пълно бе със стратънци — мъжете стратънци духаха неприлични суми по посока на жените-стратънки, а в замяна на това жените-стратънки духаха на мъжете-стратънци — стратънският вариант на „танто за танто“.

Та през въпросната вечер седях на маса за четирима в ресторант „Стар Богс“, навръх дюните зад уестхамптънския плаж, а два куалуда се плацикаха из мозъчния ми център на удоволствията. За човек като мен това бе доста слаба доза, така че се владеех напълно. Гледката към Атлантика, на хвърлей камък от мен, бе страхотна. Всъщност океанът беше толкова наблизо, че чувах как вълните се разбиват по брега. А в осем и половина вечерта все още имаше достатъчно светлина, която да превърне небето във водовъртеж от пурпурно, розово и нощносиньо. А над самия океан висеше едно изключително огромно пълнолуние.

Такива божествени гледки доказват неоспоримо чудодейността на майката-природа, която силно контрастираше със самия ресторант — едно тотално шибано и скапано бунище. По сивата дървена тераса, плачеща за пребоядисване и рендосване, бяха разхвърляни бели метални сгъваеми маси. Ха си тръгнал бос по терасата, ха си стигнал до приемната на саутхамптънската болница — единственото заведение в Саутхамптън, в което приемаха евреи, и то с неохота. И за да подчертае гадостта на цялата обстановка, собственикът бе провесил от тънки сини жици стотина червени, оранжеви и пурпурни книжни фенери, оформящи паяжина над открития ресторант. Имах чувството, че някой — алкохолик, явно — е забравил да свали украсата от ланската Коледа. На всичко отгоре в стратегически точки бяха поставени и газови факли, от чието оранжево зарево мястото изглеждаше още по-тъжно.

Но нищо от изброеното дотук, с евентуалното изключение на факлите, не бе по вина на Стар — шкембелията-собственик на заведението. Стар беше първокласен майстор-готвач, а ценоразписът му бе от скромен по-скромен. Веднъж ми се наложи да доведа тук Лудия Макс, за да види с очите си защо сметките ми в „Стар Богс“ обикновено се въртяха около десетте хиляди долара. На него му беше трудно да възприеме подобна концепция, тъй като не знаеше за съществуването на специалния запас червено вино, който Стар пазеше лично за мен, една бутилка от който запас струваше средно по три хиляди долара.

През въпросната вечер Графинята и аз заедно с майка й Сюзан и прекрасната леля Патриша бяхме опаткали две бутилки „Шато Марго“ реколта 1985 година и виждахме вече дъното и на третата, макар още да не бяхме поръчали дори предястията. Но като се имаше предвид фактът, че Сюзан и леля Патриша бяха наполовина ирландки, склонността им към всякакъв алкохол не трябваше да учудва никого.

Дотук разговорът около масата вървеше съвсем безобидно, тъй като внимателно отбягвах темата за трансграничното пране на пари. Вече бях разказал на Надин какво ще правим с леля й Патриша, но й описах нещата така, че да създам впечатлението, че вършим нещо, което е напълно законно — премълчавайки подробностите от типа на тази, че нарушаваме хиляда и един закона, и поставяйки по-скоро ударението върху факта, че леля Патриша ще се сдобие със собствена кредит карта, която ще й позволи да прекара старините си в охолство. Та след няколко минути дъвчене на бузата и няколко изречени с половин глас заплахи Надин в крайна сметка кандиса.

В момента Сюзан ни разясняваше, че вирусът на СПИН всъщност бил заговор на американското правителство, от същия сой като скриването на истината за извънземните, дето кацнали в Росуел, и за покушението на Джон Кенеди. Мъчех се да я слушам с внимание, но ме разсейваха ужасните капели, с които двете с леля Патриша се бяха натруфили — по-големи от мексиканско сомбреро, с розови цветенца околовръст по перифериите. От километър си личеше, че не са жителки на Еврейхамптън. По-скоро имаха вид на новодошли от друга планета.

И докато тъща ми правеше правителството на пух и прах, апетитната Графиня започна да ме ръга под масата с токчето си, един вид: „Мама пак се отплесна!“ Извърнах се небрежно към нея и леко й смигнах. Още не можех да се начудя колко бързо се бе оправила след раждането на Чандлър. Ами че само преди шест седмици имаше вид на глътнала баскетболна топка! Сега беше във върхова форма — петдесет килограма и осемстотин грама стомана, готова да ме тресне и при най-малката провокация от моя страна.

Сграбчих ръката й и я положих върху масата, за да покажа, че говоря от името и на двама ни, и казах:

— Абсолютно съм съгласен с теб, Сюзан, що се отнася до ролята на медиите в разпространяването на всички тия лъжи. Лошото е, че не всички хора са толкова проницателни, колкото си ти. — И тъжно поклатих глава.

Патриша взе чашата си, отпи яка глътка вино и рече:

— Колко удобно мнение имаш за медиите само, особено като се има предвид, че ти си този, който гадните копелета не оставят на мира! Не съм ли права, скъпи?

Усмихнах се на Патриша и отвърнах:

— Тука вече си заслужава да вдигнем тост! — Вдигнах чаша и зачаках останалите да ме последват. След няколко секунди продължих: — Да пием за прекрасната леля Патриша, надарена с истински забележителната дарба да нарича конския задник конски задник!

— Чукнахме се и за по-малко от секунда гаврътнахме вино на стойност петстотин долара.

Надин се пресегна, погали ме по бузата и каза:

— Сладурче, много добре знаем, че само лъжи пишат по твой адрес. Не им обръщай внимание, миличко!

— Точно така — съгласи се Сюзан. — Разбира се, че са лъжи. Изкарват нещата така, сякаш си единственият, който върши нещо незаконно. А всичко всъщност почва още от ротшилдовци през осемнайсети век и от Джон П. Морган и наследниците му в началото на двайсети век. А фондовата борса е поредната марионетка на правителството. Ясно е как…

И Сюзан отново заби по любимата си тема. Вярно, беше леко чалната, ама кой пък не е? Иначе пипето й страшно сечеше. Четеше безспирно, да не говорим, че се беше справила страхотно със задачата да отгледа сама Надин и братчето й ЕйДжей (поне по отношение на Надин, имам предвид). А като се има предвид, че бившият й съпруг не й е оказал и грам подкрепа, нейното направо си беше подвиг. Сюзан бе красива жена, с дълга до раменете ягодоворуса коса и искрящи сини очи. Общо взето, биваше си я.

В този момент на масата дойде Стар в бяло сако на майстор-готвач и с висока майсторска шапка.

— Добър вечер — рече с най-любезния си глас. — Честит празник на труда на всички!

Жена ми — амбициозната бъдеща политичка — мигновено скочи от стола си и го млясна по бузата. После започна да му представя роднините си. След няколко прекрасни минути празни приказки Стар се зае да ни описва специалитетите на вечерта, като започна от световноизвестните си меколюспести раци на тиган. Аз обаче само след една милисекунда изключих и се замислих за Тод, Каролайн и трите ми милиона. По кой идиотски начин можех да ги прекарам, без да ги хванат? Ами останалите ми пари? Нямаше ли да е по-добре да бях ползвал куриерската служба на Сорел? Но нали това ми се видя рисковано? Как така: срещаш непознат някъде на майната си и му даваш цял куп пари?

Погледнах към майката на Надин, която случайно в този миг гледаше към мен. Тя ми се усмихна най-топло, направо любящо, а аз, без да се поколебая, й отвърнах със същото. Много добре се отнасях със Сюзан. Може дори да се каже, че от деня, в който се влюбих в Надин, Сюзан никога от нищо не бе лишена. С Надин й купихме кола, наехме й красив дом на брега и й осигурихме по осем хиляди долара месечно пари за харчлък. В моите очи Сюзан бе на най-високо ниво. Винаги бе оказвала пълна подкрепа на брака ни и…

… изведнъж ме осени най-пъклената възможна мисъл. Хм-м-м… Жалко, че не можех да хвана Сюзан и Патриша да попренесат малко парички до Швейцария. Ами че кой щеше да се усъмни и на йота в тях — само като ги погледнеш с шантавите им капели! Кой митничар ще седне да ги спира? Шансът направо е нула! Няма начин! Бабички-контрабандистки? Щеше да е перфектното престъпление. И моментално съжалих, че дори съм си помислил подобно нещо. Боже мили! Та нали ако нещо стане със Сюзан, Надин направо ще ме разпъне на кръст! Току-виж ме зареже, че и вземе Чандлър със себе си. В никакъв случай! Не мога без тях! Изклю…

Надин изкрещя:

— Земя вика Джордан! Джордан, обади се!

Обърнах се и й хвърлих нищо незначеща усмивка.

— Ти нали риба-меч искаш, бебче?

Кимнах ентусиазирано и продължих да се усмихвам. А тя допълни най-самоуверено:

— Освен това иска и салата „Цезар“, без кротони. — Наведе се към мен и ми шляпна влажна целувка по бузата, после се облегна на стола си.

Стар ни благодари, направи комплимент на Надин и отиде да си гледа работата. Леля Патриша вдигна чаша и обяви:

— Желая да вдигна нов тост, ако обичате.

Всички вдигнахме чашите си. А тя с най-сериозен тон продължи:

— Вдигам тост за теб, Джордан. Ако не беше ти, нито една от нас нямаше да е тук тази вечер. Също благодарение на теб ще се местя в по-голям апартамент, по-близо до внучетата… — Хвърлих кос поглед към Графинята, да видя реакцията й. Тя вече дъвчеше отвътре бузата. Майка му стара! — … а той е толкова просторен, че всяко ще си има отделна спалня. Ти си страшно щедър човек, скъпи, и трябва да се гордееш с това. За твое здраве, скъпи!

И пак се чукнахме, после Надин се наклони към мен и положи една топла, чудна целувка на устните ми, което моментално изпрати два-три литра кръв към слабините ми.

Уау! Какъв прекрасен брак имах! И ставаше все по-здрав с всеки изминат ден! Надин, аз и Чандлър — истинско семейство! Какво друго му трябва на човек?

 

 

Два часа по-късно блъсках по собствената си врата като Фред Флинтстоун след като Дино динозавърчето го изхвърли.

— Нади-и-н! Чуваш ли? Отключи и ме пусни да вляза! Прости ми, моля те!

От другата страна на вратата гласът на жена ми, пълен с презрение:

— Ти ли искаш прошка? Малко шибано копеленце! Ако отворя вратата, направо ще ти смачкам физиономията!

Поех дълбоко въздух… и бавно го изпуснах. Ей Богу, адски мразех да ме нарича „малък“! Защо го правеше? Та аз никак не бях малък, мама му стара!

— Само се помайтапих, Надин! Моля те! Как така ще пращам майка ти да пренася пари до Швейцария! Отключи, моля те, и ме пусни!

Нищо. Никакъв отговор. Само стъпки. Мамичката й мръсна! За какво толкова е бясна? Та да не би аз да предложих майка й да носи два милиона до Швейцария! Тя самата го предложи! Е, може и аз да я бях навел на тази мисъл, но официално предложението си дойде от нея. Затова втвърдих тона:

— Слушай, Надин! Отваряй шибаната врата и ме пускай! Не усещаш ли, че прекали?

Отвътре се дочуха стъпки, после се отвори процепът за писма, който е на нивото на кръста ми. През него долетя гласът на Надин:

— Ако искаш да ми говориш, можеш да го сториш оттук.

Имах ли друг избор? Наведох се и…

ШЛЯП!

— Майка му дейба! — изкрещях и забърсах очи с долния край на бялата си тениска „Ралф Лорен“. — Каква беше тая вряла вода, Надин! Какво ти стана? Насмалко да ме попариш!

А надменната Графиня:

— Да те попаря ли? Нищо не е това в сравнение с онова, което тепърва те очаква! С кой шибан акъл седна да увещаваш майка ми да прави това? Ти какво мислиш — че не усетих как я манипулираше ли? Естествено, че ще ти предложи да го направи, след като толкова много си сторил за нея. Ти само й обясни колко проста била работата, малко манипулативно копеленце. С шибаните ти търговски тактики, джедайски психономера или каквото им викаш там! Ти си едно истински малко отвратително същество!

Но от всичко, което ме нарече, най ме заболя от думичката „малко“.

— Ти внимавай само кого наричаш „малък“, щото такъв ще ти изтряскам…

— Само опитай, ако смееш! Само ръка да вдигнеш насреща ми, ще ти отрежа топките, докато спиш и ще ти ги натикам в устата!

Боже мой! Как може едно толкова красиво лице да плюе толкова много отрова — и то по собствения си съпруг! Цяла вечер се беше държала като ангелче, да не говорим, че през пет минути ме мляскаше! Но след като Патриша вдигна тоста си, погледнах към нея и Сюзан и смахнатите им сламени капели от някакъв друг ъгъл и ми напомниха за двете сестри Пиджън от филма „Необичайната двойка“. И си рекох: кой здравомислещ митничар би спрял сестрите Пиджън? При това и двете бяха с британски паспорти, което правеше идеята ми още по-осъществима. Та тогава зададох въпроса си, да просондирам дали някоя от двете би се съгласила да попренесе малко мои парици.

Гласът на жена ми, през процепа:

— Наведи се тук долу и ме погледни в очите и ми обещай, че няма да й дадеш да го направи.

— Да се наведа пак ли? Да-да — рекох подигравателно. — Да те погледна в очите ли? Защо? За да плиснеш още вряла вода в лицето ми ли? Ти за какво ме мислиш, за някакъв глупак ли?

Графинята с бездушен глас:

— Няма повече да те плискам с вода. Кълна се в очите на Чандлър.

Аз обаче не отстъпвах.

— Разбираш ли, целият проблем е в това, че майка ми и леля Патриша гледат на цялата работа като на една шибана занимавка. И двете мразят властите и смятат, че каузата си заслужава. А щом веднъж майка ми си го е навила на пръста, няма да млъкне, докато не я оставиш да го направи. Много добре я знаеш. За нея да мине през митницата с толкова много пари и да не я хванат не е нищо повече от едно страхотно приключение.

— Няма да й дам, Над. И изобщо не трябваше да подхващам темата. Просто попрекалих с виното. Утре ще разговарям с нея.

— Лошото е, че не беше пил чак толкова много вино. Ти и когато си трезвен, си един малък дявол. И не знам защо толкова много те обичам. Аз всъщност съм лудата, а не ти! Наистина съм за психиатър! Ами как не — да ти дам да платиш двайсет хиляди за една вечеря! Кой харчи двайсет хиляди на вечеря, освен ако е сватба или нещо такова? Никой, поне от хората, които аз познавам! Ама на теб какво ти пука? Нали имаш три милиона в килера! Ама и това не е никак нормално, майка му стара! Можеш да си мислиш каквото си искаш, Джордан, но на мен всичко това не ми е необходимо. Просто жадувам за един тих, спокоен живот, далеч от „Стратън“ и от цялата тази лудница. И ми се ще да се преместим, преди да се е случило нещо ужасно. — Направи пауза. — Но ти никога няма да се съгласиш. Ти си пристрастен към цялата тази власт… и към всички онези идиоти, които те наричат Краля и Вълка! Какъв ти Вълк, Боже мили! Ебаси и ташака! — Презрението й направо лъхаше през процепа. — Моят мъж — Вълка от Уолстрийт! По-смешно нещо от това не може да има. Но ти не го съзнаваш. Ти се интересуваш единствено от себе си. Малко егоистично копеленце — това си ти!

— Престани да ми викаш „малък“, за Бога! Какво ти става?

— О, ние сме толкова чувствителни! — рече тя подигравателно. — Едно нещо запомни от мен, господин Чувствителен: тази нощ ще спиш в гостната! И утре! Ако имаш късмет, може и да ти се случи да правиш секс с мен догодина! Но и тези шансове са нищожни! — Малко след това я чух да отключва вратата… след което токчетата й се отдалечиха нагоре по стълбите.

Ами май си го заслужавах. И все пак, какви бяха шансовете да спипат майка й? Почти нула, бих казал! И мисълта нямаше да се породи в мозъка ми, ако не бяха тъпите капели, дето си ги бяха сложили на главите двете с Патриша. А и че подпомагах Сюзан финансово — да не беше лъжа, в края на краищата? Тя нали точно затова сама предложи да помогне! Майка й е проницателна и свястна жена и усеща в душата си, че ми е силно задължена, в случай че възникне нужда от нейната помощ. Пък като отсееш и цялата плява глупости, кой е седнал да дава някому нещо само от добро сърце, а? Винаги има някакъв скрит подтик, дори ако става дума само за личното усещане на задоволство от това, че си помогнал на друго човешко същество, което само по себе си също е егоизъм!

От друга страна погледнато, поне през деня правихме секс с Графинята. Така че ден-два без секс все някак си щях да ги издържа.