Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (19)

Глава 18.
Фу манчу и мулето

Съботният следобед в Уестхамптън Бий беше разкошен. Беше уикендът на Деня на труда^[1], излежавахме се в леглото, любехме се, както всички други съпрузи и съпруги — но само донякъде. Графинята се бе проснала по гръб с вдигнати над главата си ръце, положила глава върху бялата копринена възглавница, при което идеалните извивки на лицето й бяха обрамчени от буйната грива златисторуси коси. Имаше вид на ангел, изпратен от рая специално в моя чест. А аз лежах отгоре й с протегнати по същия начин ръце, сплел пръсти в нейните и притиснал ги към кревата. Делеше ни единствено тънък слой пот.

Мъчех се да не й дам да помръдне под тежестта на кльощавото ми тяло. Бяхме горе-долу еднакви на ръст, та не трябваше да представлява особен проблем за мен. Вдишвах разкошния й аромат, усещах как зърната на гърдите й напъват срещу моите и чувствах топлината на пищните й бедра по моите и триенето на гладките като коприна глезени по моите.

Но колкото и мека и нежна да бе, и с десет градуса по-разгорещена и от лагерен огън, Графинята беше и яка като бик! Колкото и да се мъчех, не успявах да я задържа да не мърда.

— Спри да се движиш! — избълвах едновременно със страст и гняв. — Още малко — и свършвам, Над! Дръж краката стиснати!

Гласът на Графинята прие тона на дете, което се готви да се тръшне на пода и да ревне:

— Така… не ми е… удобно! Пусни… ме… веднага!

Опитах се да я целуна по устните, но тя се извърна настрана, та улучих само скулата й. Извих врат и се помъчих да я целуна странично, но тя мигновено извъртя глава на другата страна. Падна ми се другата скула. Толкова заострена беше, че насмалко не ми сцепи долната устна.

Усещах, че трябва да я пусна, че точно това се иска от мен, но не бях някак си подготвен за смяна на позата, особено както бях на самата граница на Обетованата земя. Реших да опитам с друга тактика и подех с умолителен тон, сякаш прося:

— Хайде, бе, Над! Недей точно сега! — и подадох устни за целувка. — От две седмици вече съм идеалният съпруг. Спри да се оплакваш и ми дай да те целуна!

И докато думите излизаха от устата ми, изпитах страхотна гордост от това, че бяха самата истина. Откакто се върнах от Швейцария, наистина се държах почти безупречно. Не бях спал с нито една проститутка — нито една, казвам ви! — да не говорим, че дори не бях закъснявал вечер. Консумацията ми на дрога беше намаляла — и то яко! — поне наполовина, та дори и прескочих няколко дни. Стигнал бях дотам, че даже не можех да си спомня кога за последен път съм бил във фазата на лигавенето.

Намирах се насред една от онези кратки интерлюдии, в които възмутителната ми пристрастеност ми се струваше донякъде овладяна. И преди съм имал подобни периоди, през които силно спадаше неудържимото ми желание да летя по-високо и от конкорда. През такива периоди и болката в гърба ми постихваше, и спях по-добре. Уви, всеки път бе само временно. Все се намираше нещо или някой да ме тласне към нова оргия — а тя неизменно се оказваше по-тежка от предишните.

Без напълно да овладея яда си, изсъсках:

— Хайде, де, мама му стара. Престани да шаваш с глава. Почти съм готов да се изпразня и искам да ме целуваш през това време!

Явно обаче егоизмът ми не бе по вкуса на Графинята. Докато се усетя, тя положи длани върху раменете ми и с едно рязко движение на нежните си ръце ме изтласка нагоре, при което пенисът ми изскочи, а аз полетях от леглото към избеления паркет на пода.

Докато се приземявах, пред очите ми мина приятната гледка на тъмносиния Атлантик, който се виждаше през дебелото стъкло, оформящо цялата задна част на къщата. Океанът беше на стотина метра от нас, но ми се стори, че е много по-близко. В частицата от секундата преди да тупна, чух Графинята да казва:

— О, сладурчето ми! Внимавай! Извинявай…

ТРЯС!

Поех дълбоко въздух и примигах, с надеждата, че нищо не съм счупил.

— Ъ-ъ-ъ… това за какво го направи? — изпъшках. Бях проснат по гръб, чисто гол, а щръкналият ми пенис блестеше на ранното следобедно слънце. Повдигнах леко глава и погледнах ерекцията си… Все още си беше на място. Това ми поповдигна духа. Какво ли обаче бе станало с гръбнака ми? Почти сигурен бях, че не съм се изметнал. Но бях тъй замаян, че не можех и мускулче да помръдна.

Русата глава на Графинята надникна от леглото и ме изгледа въпросително. После сви разкошните си устни и ми рече с тон на майка, чието детенце току-що се е пльоснало на игралната площадка:

— О, мъничкото ми пиленце! Ела пак при мама и всичко ще ти мине!

Никога не гледам на даряван кон зъбите, затова се направих, че не съм чул думата „мъничкото“, извъртях се, застанах на четири крака и се изправих. Тъкмо се канех пак да я кача, когато загубих дъх от разкрилата се пред очите ми гледка: не само пищната Графиня, но и трите милиона долара в брой, върху които тя лежеше.

Точно така: три милиона долара! Голямата терца!

Току-що бяхме приключили с преброяването им. Бяха опаковани на пачки от по десет хиляди и всяка пачка беше дебела около два сантима и половина. Та тристате пачки бяха разхвърляни по цялата спалня — от единия край на матрака до другия, на петдесетина сантиметра от пода. Във всеки от четирите ъгъла на кингсайз леглото стърчеше по една огромна слонска бивна, като венец на темата, в която бе декорирана стаята — африканско сафари насред Лонг Айлънд!

В този миг Надин се втурна към ръба на матрака и изпрати седемдесет-осемдесет хиляди на пода — при четвърт милиона, който бях съборил с падането си. Картината обаче ни най-малко не пострада — по леглото имаше толкова много зелено, че все едно се намирахме в амазонската джунгла след някой мусон.

Графинята ме прикова с нежна усмивка:

— Прости ми, миличко! Изобщо не исках да те изхвърля от леглото… кълна ти се! — И вдигна невинно рамене. — Но получих някакво ужасно схващане в рамото, пък и ти не тежиш кой знае колко. Искаш ли да се заврем в килера и там да се любим? Искаш ли, бръмбарче? — Хвърли ми още една похотлива усмивка и с едно атлетично движение изхвърли голото си тяло от леглото и застана до мен. После изкриви уста и започна да дъвче вътрешната страна на бузата си. Правеше го всеки път, когато не можеше да си обясни нещо.

След няколко секунди спря да дъвче и каза:

— Ама ти сигурен ли си, че всичко това е законно, щото аз не съм особено убедена. Има нещо в цялата работа, което… не ми харесва.

Точно в този момент най-малко ми се щеше да седя да лъжа жена си за прането на пари, което извършвах. Единственото, което копнеех, бе да я наведа над леглото и да й пръсна оная работа от ебане! Но в качеството си на моя съпруга тя си бе заслужила правото да я лъжа. Затова й казах със страхотно убедителен тон:

— Нали вече ти обясних, Над? Всички тези пари са от банката. И друг път си ме виждала да тегля. Добре де, не отричам, че и Елиът ми даде някой и друг долар — „някой и друг“ ли? Кажи ги горе-долу пет милиона! — но те нямат нищо общо с тези тук пари. Тия тук са абсолютно законни и ако правителството вземе, че се втурне у нас, ще му покажа разписките за теглене — и край на въпроса. — Обгърнах талията й, притиснах се до нея и я целунах.

Тя се засмя тихичко и се отдръпна:

— Знам, че си ги изтеглил от банката, но просто ми се струва незаконно. Не знам… толкова пари да държиш… не, не знам какво да мисля. Странно ми е някак си. — И пак задъвка вътрешната страна на бузата си. — Убеден ли си, че знаеш какво правиш?

Ерекцията ми постепенно спадаше, което силно ме натъжи. Време беше да сменим обстановката.

— Вярвай ми, миличко. Всичко е под мой контрол. Хайде да се мушнем в килера и да се любим. Тод и Каролайн ще дойдат след по-малко от час, а аз искам да се любим бавно и на спокойствие. Моля те.

Изгледа ме с присвити очи, после изведнъж хукна и ми рече през рамо:

— Дай да видим кой пръв ще стигне!

И отпрашихме, без нито една грижа да ни тревожи.

 

 

Няма спор — през седемдесетте години бая смахнати евреи трябва са избягали от град Лефрак в нюйоркската община Куинс.

Но надали е имало по-чалнат от Тод Гарет.

Тод беше с три години по-голям от мен и още си спомням кога за пръв път го видях. Току-що бях навършил десет, а Тод стоеше пред тесния гараж на партерния апартамент, в който се бяха нанесли двамата му ненормални родители, Лестър и Телма. Батко му Фреди бе починал наскоро от свръхдоза хероин. Ръждивата игла още стърчала от вената му, когато го намерили след два дни, седнал върху тоалетната чиния.

Така че Тод бе единственият що-годе нормален от цялото им семейство.

Та го гледах тогава как рита и блъска с юмруци по един бял брезентов чувал, в черен анцуг за кунг-фу и черни цвички. Тогава, в началото на седемдесетте години, карате клубове не се срещаха под път и над път, така че Тод Гарет бързо си извоюва репутацията на особняк. Слава богу, поне беше постоянен: можеше да го намериш в гаражчето как рита, удря и ръга с колене чувала дванайсет; часа на ден, седем дена в седмицата.

Никой обаче не го вземаше на сериозно до седемнайсетия му рожден ден. И ето че Тод се озовал в някакъв неподходящ бар някъде из Джаксън Хайтс в Куинс. Джаксън Хайтс е само на няколко километра от Бейсайд, но със същия успех може да е и на Марс. Официалният език там е заваленият английски; най-често срещаната професия е „безработен“ и дори бабичките ходят с автоматични ножчета. Та в бара станала някаква размяна на приказки между Тод и четирима колумбийци — дилъри на дрога, при което те му скочили. Когато схватката приключила, двама били със счупени крайници, лицата и на четиримата били изпотрошени, а един бил наръган със собствения му нож, който Тод му отнел. Оттогава всички започнаха да го вземат на сериозно.

След този случай Тод направи логичната крачка към търговията с дрога, където бързо се издигна благодарение на съчетанието от страх и заплаха, което внушаваше, заедно със солидна доза улични хватки. Едва бе подхванал двайсетте си години, а вече печелеше по няколкостотин хиляди годишно. Летуваше в Южна Франция и италианската Ривиера, а зимуваше по разкошните плажове на Рио де Жанейро.

Животът му се подреждаше прекрасно до един момент, преди пет години. Лежал на плажа в Ипанима, когато го ухапало някакво неизвестно тропическо насекомо — след което, само за четири месеца се озова в списъка на чакащите да им присадят ново сърце. За по-малко от година слезе на четирийсет и три кила и заприлича на скелет с ръст метър и седемдесет и осем.

След две безкрайни години, през които Тод си стоеше в списъка на чакащите, някакъв двуметров дървосекач, явно с два леви крака и с много къса линия на живота, взел, че се изтърсил от една калифорнийска секвоя и се споминал. За късмет на Тод обаче, се оказал идеалният донор.

Само три месеца след като му присадиха новото сърце Тод се върна във фитнес залата; след три месеца бе възстановил напълно силите си, а след още три месеца стана най-големият дилър на куалуди в цяла Америка; а след още три месеца узна, че аз — Джордан Белфърт, собственикът на прословутата фирма за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“ — съм пристрастен към куалудите, и се втурна на помощ.

Това стана преди повече от две години и оттогава досега Тод ми беше продал поне пет хиляди куалуда, а освен това ми беше дал безплатно — още пет хиляди, за благодарност за всичките пари, които му помагах да спечели покрай новите емисии, пускани от „Стратън“. Но когато печалбата му започна да се изразява в милиони, Тод бързо усети, че няма да може да ми се отплаща с куалуди. Затова започна да ме врънка какво друго може да направи за мен. Каквото си поискам.

Въздържах се и не му казах да опердаши всеки келеш, който ме е изгледал накриво, откакто бях във втори клас, но след като за трихиляден път ме попита: „Какво искаш да направя за теб? Кажи и ще го направя, та ако ще и човек да трябва да убия!“, реших най-сетне да се възползвам от офертата му. Още повече, че всичко се очертаваше да изглежда съвсем естествено, тъй като новата му жена Каролайн се оказа швейцарска гражданка.

Та в конкретния момент, за който ви разправям, Тод и Каролайн стояха насред спалнята ми и правеха онова, което правят през цялото време — караха се. По мое настояване Графинята бе заминала на пазар из града. Нямах ни най-малкото намерение да гледам тая лудница, която в този миг се развиваше пред очите ми.

А лудницата никак не бе малка: Каролайн Гарет нямаше нищо по себе си, освен едни гащички от бяла коприна и едни гуменки за тенис „Третърн“. Стоеше на по-малко от два метра от мен, с прихванати на тила ръце и с щръкнали настрани лакти, сякаш някой полицай току-що бе изревал: „Горе ръцете! Ще стрелям!“ Междувременно огромните й швейцарски цици висяха като два препълнени с вода балона, плеснати върху нежното й телце, високо към метър и петдесет и осем. Мощна изрусена грива се стелеше чак до цепката на задника й. Имаше страхотни сини очи, широко чело и лице, което горе-долу се ядваше. Беше си истинска секс бомба — швейцарска секс бомба при това.

— Та-а-ад, глоупакоу! — оплакваше се швейцарската секс бомба с як акцент, от който направо капеше топено швейцарско сирене. — Ут лепинкитей адски були-и-и, гъйз такъйв!

— Трай ма, френска краво — отвърна й любящият съпруг, — и не мърдай шибания си гъз, че ще те пребия! — Тод обикаляше жена си с ролка широк изолирбанд в ръка. И с всяка обиколка притягаше все повече тристате хиляди долара към корема и бедрата й.

— Коугоу наришаш крава, имбесийл такъйв! Главатай ще ти счоупя. Чоуваш ли, Жордън?

— Точно така, Каролайн, прасни му един по тиквата. Лошото е, че на гадно копеле като съпруга ти това само ще му направи кеф! Ако наистина искаш да му го върнеш, тръгни да разправяш из града какъв мил и добър човечец е и как в неделя сутрин се излежавате в леглото, докато той си прочете вестника.

Тод ми се изхили мръснишки, а у мен изникна закономерният въпрос, как може един евреин от Лефрак толкова да прилича на Фу Манчу^[2].

С тия дръпнати очи, пожълтяла кожа и провисналите мустаци и брада направо му беше одрал кожата на Китаеца. И днес, както винаги, беше облечен в черно — черна тениска на „Версаче“ с едно огромно V от черна кожа отпред и черни колоездачни шорти от ликра. И шортите, и тениската обвиваха якото му мускулесто тяло като втора кожа. Близо до опашката шортите му се издуваха от очертанието на пистолет — калибър 38 с къса цев, — с който не се разделяше. Ръцете му бяха покрити с гъсти черни косми, като на върколак.

— Само не разбирам защо й играеш по гайдата — мърмореше Тод. — Просто престани да й обръщаш внимание. Толкова е по-лесно.

Секс бомбата скръцна с белите си зъбки:

— Хоуди сий обарний внимайние на гъйза, капоут с капоутите!

— Капут се казва — сряза я Тод, — а не капоут, швейцарска тъпачко! Затвори си сега шибания плювалник и не шавай. Още малко остава.

Тод се протегна и взе от леглото ръчен металотърсач — от ония, дето ги използват по летищата. Запрекарва го нагоре-надолу по цялото тяло на секс бомбата. Когато стигна до огромните цици, спря… и двамата ги огледахме най-внимателно. Аз самият не смятам себе си за цицоман, но нейните бяха далеч над средното ниво.

— Вийдя ли — нищоу! — рече секс бомбата. — Туй са книжний пари, не мейтъл. Само детоу си поухарчи паритей за тайзи глоупоуст, коучкар такъйв!

— Още веднъж ако ме наречеш кучкар, ще ти е за последно, да знаеш — поклати отчаяно глава Тод. — Само опитай, ако не ми вярваш. А ще ти кажа защо го купих. Във всяка стодоларова банкнота има метална нишка и просто исках да съм сигурен, че толкова много нишки на едно място няма да задействат детектора. Ето, гледай! — извади една банкнота от една от купчините и я вдигна към светлината. Тънката нишка, не повече от милиметър на широчина, ясно си личеше, от горе до долу.

— Разбра ли, мозък тъп? — попита я Тод самодоволно. — И друг път да не си посмяла да се усъмняваш в мен.

— Доубрей, Та-а-ад, ноу самоу тоузи па-а-ат. Акоу ме оубиждъш, ще си наймеря дроуг. Шотоу мноугоу съ фоукаш пред дроугитей, ама аз нося панталоуна в семействотоу, та…

И швейцарската секс бомба се отплесна да разправя колко лошо се държал Та-а-ад с нея, но аз изключих. До болка ясно ми стана, че само тя няма да успее да пренесе необходимото количество валута. Ако не се съгласеше да сложи пари и в багажа си, което лично аз смятах за прекалено рисковано, за да пренесе всичките десет милиона, щяха да са й нужни цели десет курса. Сиреч, да мине двайсет пъти през митнически преглед — десет отсам океана и десет оттатък. Това, че е швейцарска гражданка, почти й гарантираше безпрепятствено влизане в Швейцария, а шансовете да я спрат на излизане от САЩ бяха почти нулеви. Направо си бяха нулеви, освен ако някой не се обадеше предварително на американските митничари.

И все пак, да бъркам непрестанно в буркана с курабиите ми се струваше прекалено безразсъдно — нещо като лоша карма. Все някога нещо щеше да се случи. А трите милиона ми бяха само за начало; ако всичко вървеше добре, смятах да измъкна пет пъти по толкова.

Казах на Та-а-ад и на швейцарската секс бомба:

— Много съжалявам, че не мога да ви оставя да се изпотрепете, но ако ме извиниш, Каролайн, имам нужда да се разходя по брега с мъжа ти. Май няма сама да успееш да пренесеш всичките необходими пари, така че ще трябва да премислим отново нещата, а предпочитам да не говоря на тази тема у дома. — Взех от леглото една шивашка ножица и я подадох на Тод. — Вземи да я освободиш и ела да си поприказваме на плажа.

— Ебал съм я! — рече Тод и подаде ножицата на жена си. — Сама да си се освобождава. Тъкмо ще млъкне за известно време и ще престане да се оплаква. Че тя какво друго прави — само пазарува и се оплаква. Е, от време на време си поразтваря и краката.

— Ама че сий смейшен, Та-а-ад! Гоулемият льоубоувнийк! Та-а-шак! Хайдей, Жордън, оуставетей мъ на мийра. Сама ще сей оуправя.

— Сигурна ли си, Каролайн — попитах я невярващо.

— Сигурна е, как да не е — рече Тод. После изгледа Каролайн право в очите и й каза: — Като върнем парите в града, ще ги преброя банкнота по банкнота и ако липсва дори само една, ще ти срежа гърлото и ще те гледам как умираш от загуба на кръв!

Тук швейцарската секс бомба се разпищя:

— Престаний да мей заплашва-а-ш! Ше ти изхвърля всийчки хапшейта и ще ги поудменя с оутроува… пу-утьоу! Ше строушъ… — и продължи да псува Тод на смесица от английски и френски и комай и мъничко немски, макар че много трудно ги отсявах.

Излязохме с Тод от спалнята през плъзгащата се врата, която гледаше към Атлантика. И макар че стъклото й бе достатъчно дебело да издържи и най-силния ураган, и от верандата продължавах да чувам крясъците на Каролайн.

От верандата един дълъг дървен мостик минаваше през дюните и стигаше чак до плажа. Докато стигнахме до ръба на водата, вече се чувствах спокоен, почти ведър, въпреки оня глас в главата ми, който крещеше: „В момента вършиш една от най-големите грешки в живота си!“ Аз обаче не му обърнах внимание, а се заплеснах по топлината на слънчевите лъчи.

Крачехме на запад, а тъмносините води на Атлантическия океан шляпаха вляво от нас. На около двеста метра от брега стоеше риболовен траулер и ясно виждах как белите чайки пикират зад кърмата му да откраднат малко от улова. И въпреки очевидно благото естество на плавателния съд, все пак ми мина през ум, че на мостика му може да се крие някое ченге, насочило към нас параболичната си антена, че да подслушва за какво си говорим.

Поех дълбоко въздух, потиснах параноята си и казах:

— Само Каролайн няма да е достатъчна. Много курсове ще трябва да направи и като щъка често напред-назад, няма начин митничарите да не обърнат внимание на паспорта й. Нито пък мога да разредя пътуванията в продължение на шест месеца. Имам друг бизнес в Щатите, който зависи от своевременното пренасяне на валутата в чужбина.

Тод кимна мълчаливо. Достатъчно улично възпитание имаше, че да не пита за какъв бизнес става дума и какво му е спешното. Но това не отменяше необходимостта да прехвърля парите си в чужбина колкото може по-скоро. Както и подозирах по-рано, „Долар Тайм“ беше много по-зле, отколкото Камински представяше нещата. Необходимо бе да й прелея спешно три милиона долара.

Щяха да са ми нужни минимум три месеца, ако решах да пусна нови акции на борсата, а това не можеше да стане, без да направят текуща ревизия на акционерното дружество. Тогава вече хептен щяха да ни лъснат задниците! Боже мили, при темпото, с което компанията трупаше загуби, одиторите неминуемо щяха да излязат с особено мнение по въпроса за „действащо предприятие“, сиреч щяха да прибавят към финансовия си доклад забележка, че компанията надали ще устиска и една година. А случеше ли се това, НАСДАК щеше да я снеме незабавно от списъка на търгуващите се на борсата дружества, което си бе чиста целувка на смъртта. Защото веднъж изхвърлени от НАСД АК, акциите на „Долар Тайм“ щяха да станат „акции за центове“ и всичко щеше да отиде на кино.

Така че нямах друг избор, освен да търся частни капитали. Но това нямаше да е никак лесно. Колкото страхотна да бе „Стратън“ в намирането на капиталовложения чрез продажба на акции на публичните борси, толкова я нямаше, когато работата опреше до набирането на частни инвеститори. (Просто това си беше друг вид бизнес, за който „Стратън“ нямаше необходимите ресурси.) Да не говорим, че във всеки един момент въртях едновременно поне десетина-петнайсет сделки, които също се нуждаеха от известни суми частен капитал. Така че поначало бях доста изтънял. Преливането на три милиона в „Долар Тайм“ щеше съвсем да отслаби позициите ми по другите инвестиционни сделки.

Отговор обаче имаше: Правило S. Благодарение на него можех чрез сметките си на името на Патриша Мелър да закупя по частна линия дял в „Долар Тайм“ и само след четирийсет дни да го продам обратно в САЩ с огромна печалба. Далеч по-изгоден вариант в сравнение с това да купиш такъв дял в САЩ, после да чакаш цели две години по силата на Правило 144, преди да го продадеш.

Вече бях обсъдил сценария „Правило S“ с Роланд Франкс и той ме увери, че не му е проблем да създаде необходимите книжа за подобна непробиваема сделка. Стигнеха ли парите ми до Швейцария, оттам нататък всичко щеше да си дойде на мястото. Затова казах на Тод:

— Що пък да не наема частен самолет и с него да ги прекарам? Миналия път на влизане в Швейцария дори паспорта не ми подпечатаха. Не виждам защо и този път да не стане?

— В никакъв случай — поклати глава Тод. — Не ти позволявам да се излагаш на толкова сериозен риск. Като знам колко много си направил за мен и моето семейство, по-скоро си мисля дали да не хвана майка ми и баща ми също да пренесат част от парите. И двамата са на седемдесет и кусур, та няма начин митничарите да се усъмнят в тях. И на излизане, и на влизане няма да имат никакъв проблем. Че и Рич и Дайна^[3] мога да включа. Това прави петима души по триста хиляди. На два курса всичко ще пренесат. После изчакваме някоя и друга седмица и пак повтаряме номера. — Замълча за миг, после добави: — Честно казано, и аз бих се включил, но имам чувството, че съм в някакъв списък на лица под наблюдение заради наркотиците. И двамата ми родители обаче са чисти, както и Рич и Дайна.

Повървяхме известно време, без да говорим, докато обмислях нещата. И наистина — родителите на Тод щяха да са идеални мулета. Кой щеше да се занимава със старци като тях? Но с Рич и Дайна нещата съвсем не стояха така. И двамата имаха вид на хипита, особено Рич — с коса до гъза и с физиономията на хероинов инвалид. И Дайна мязаше на наркоманка, но можеше все пак да мине пред митничарите и за стара кранта, тръгнала да си прави пластична операция.

— Добре — рекох самоуверено. — Твоите родители несъмнено ще свършат работа, евентуално може би и Дайна. Но Рич има вид на дилър на дрога, така че мисля да не го ползваме.

Тод се спря, извърна се към мен и каза:

— От теб искам само едно нещо, приятелче: ако, не дай Боже, нещо им се случи, да покриеш съдебните разходи. Аз и така знам, че ще го сториш, ама, викам си, да ти го кажа отсега, че да не ми се налага после да повдигам въпроса. Сигурен съм обаче, че нищо няма да им се случи. Гарантирам ти.

Положих длан върху рамото му:

— Това се разбира от само себе си. Ако стане нещо, ще платя не само съдебните разходи; ако си мълчат и не ме издадат, всеки ще получи накрая и седемцифрена премия в брой. Аз обаче ти имам пълно доверие, Тод. Ще ти дам трите милиона да ги занесеш в града и съм сигурен, че до една седмица ще стигнат до Швейцария. Хората, на които се доверявам до такава степен, се броят на пръстите на едната ръка.

Тод кимна тържествено. А аз добавих:

— Между другото, Дани също ще ти даде един милион, но чак в средата на идната седмица. Ние с Надин тогава ще сме с яхтата в Ню Ингланд, така че свържи се с Дани и си уреди среща с него, окей?

Тод направи гримаса:

— Ще направя каквото искаш, но мразя да си имам работа с Дани. Той е безотговорно копеле. Прекалено много куалуди взима още от сутринта. И ако ми се яви надрусан с единия си милион, кълна се пред Бога, че ще му изтряскам един по физиономията. Това е сериозно нещо и не желая да си имам работа с човек, който не може две думи на кръст да каже.

— Напълно те разбирам — усмихнах му се. — И ще поговоря с него. Сега обаче ми е време да се прибирам. Лелята на Надин от Англия е тук и ще излезем заедно с майката на Надин на вечеря. Трябва да се подготвя.

— Няма проблем — кимна Тод. — Само не забравяй да кажеш на Дани да не ми дойде изтрещял в сряда, окей?

— Няма да забравя — кимнах и се засмях. — Обещавам ти.

Доволен от постигнатото, се обърнах към океана и огледах хоризонта. Небето имаше кобалтовосин цвят с тънка нишчица там, където се сливаше с водата. Поех дълбоко въздух…

И изключих всичко от съзнанието си.