Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (12)

Глава 11.
Страната на мишите дупки

Август 1993 г.

(Четири месеца по-рано)

 

Къде, по дяволите, се намирам, мама му стара?!

Такъв беше първият въпрос, изникнал в съзнанието ми, когато ме разбуди ударът на спускащите се колесници на огромния джъмбоджет. Докато съзнанието ми бавно се възвръщаше, забелязах емблемата в синьо и червено на гърба на седалката пред мен и се опитах да навържа някакъв смисъл.

Очевидно джъмбото бе боинг 747, мястото ми — 2А, до прозореца в първа класа, и точно в този момент, въпреки че очите ми бяха отворени, брадичката ми все още бе завряна в режим „сън“ между ключиците ми, а главата ми или я беше газил валяк, или я бяха треснали с фармацевтична полицейска палка.

Махмурлук ли? — мина ми през ума. Или е от куалудите? Не, не се връзваше!

Все още объркан, източих врат и надникнах през малкия овален прозорец отляво с идеята да се ориентирам. Слънцето беше точно над хоризонта — утро! Важен извод! Духът ми се повдигна. Озърнах се да огледам пейзажа — зелени хълмове, малко блещукащо градче, голямо тюркоазно езеро във формата на полумесец, огромна струя вода, издигаща се на повече от сто метра във въздуха — зашеметяващо!

Чакай малко! Какво, по дяволите, дирех в пътнически самолет? Що за простотия! Къде ми е гълфстриймът? Колко дълго съм спал? И колко куалуда… О, не, Боже мили! Ресторилите^[1]!

По гръбнака ми пролази облак от отчаяние. Бях пренебрегнал предупреждението на лекаря си и смесих ресторили с куалуди — два вида хапчета за сън, но с противопоказен ефект. Ако се вземаха поотделно, резултатът беше предсказуем — шест до осем часа здрав сън. Взети накуп, резултатите бяха… какви всъщност бяха резултатите?

Поех дълбоко въздух и се опитах да избутам лошите мисли. Най-сетне включих — самолетът се приземява в Швейцария. Всичко ще е наред! Приятелска територия! Неутрална територия! Швейцарска територия! Пълна с швейцарски работи — мазен млечен шоколад, свалени от власт диктатори, прелестни часовници, скрито нацистко злато, кодирани банкови сметки, изпрани пари, закони за банковата тайна, швейцарски франкове, швейцарски куалуди! Каква превъзходна малка страна! И колко великолепно изглежда от въздуха! Нито един небостъргач, само хиляди мънички къщички, пръснати сред природата като в приказките. И този невероятен гейзер! Швейцария! Та те дори си имат своя марка куалуди, мамка им! И ако не ме лъже паметта, им викат метаседил. Ще трябва да поразпитам портиера в хотела за тях, рекох си.

Както и да е, човек не можеше да не обича швейцарците, макар половината им държава да се състои от жабари, а другата половина — от шваби. В резултат на вековни войни и политическо коварство страната буквално е разделена на две, с Женева — център на жабарството, където се говори френски, а Цюрих — център на швабите, където, разбира се, говорят немски.

По мое скромно еврейско мнение, бизнес следва да се прави с женевските жабари и в никакъв случай — с цюрихските шваби, които прекарват времето си в говорене на гърлен немски, докато люскат топла като пикня бира и плюскат виенски шницели, додето стомасите им заприличат на торба на току-що родило женско кенгуру. А и никак не е далеч от ума, че сред мирното население сигурно още се укриват куп нацистки копелета, преживявайки благодарение на златните коронки, които насилствено са изтръгнали от устата на предците ми преди да ги натикат в газовите камери!

Да не говорим, че бизнесът в Женева има и известни други предимства, а именно жените. О, да! За разлика от средностатистическата цюрихска германка с огромни мишци и с гръден кош с размер на буре — достатъчно голям, че да играе в Националната футболна лига, — средностатистическата французойка, която кръстосваше женевските улици с покупки в маркови торбички и пулели, беше стройна и прекрасна, въпреки косматите си подмишници. При тази мисъл на лицето ми се изписа усмивка. В края на краищата моята дестинация беше именно Женева.

Отвърнах поглед от прозореца и погледнах надясно. Дани Поуръш, заспал със зяпнала уста, в режим „мухоловка“, а огромните му гланцирани зъби отразяваха утринното слънце. На лявата си китка носеше дебел златен ролекс с толкова диаманти по циферблата, колкото за промишлен лазер. Но нито златото, нито диамантите можеха да се мерят по блясък със зъбите му, по-ярки и от супернова. На носа му бяха ония тъпи рогови рамки с обикновените стъкла. Невероятно! Евреин, ама басп — и то на междуконтинентален полет.

Вдясно от него седеше организаторът на пътуването, самопровъзгласилият се за експерт по швейцарско банкиране Гари Камински, който същевременно бе и (коварният) финансов директор на „Долар Тайм Груп“ — акционерно дружество, чийто най-голям акционер бях аз. Гари Камински също спеше, нахлузил невероятно прошарено тупе, което никак не се връзваше по цвят с мастиленочерните му бакенбарди — очевидно боядисвани от стилист с добро чувство за хумор. От чисто нездраво любопитство (и по навик) огледах най-внимателно ужасното му тупе. Ако трябваше да отгатна, вероятно специалитет на Сай Спърлинг^[2] от добрия стар „Хеър Клъб фор Мен“!

Точно тогава мина стюардесата — ах, Франка, какво страхотно швейцарско парче! Направо дрънка! Беше прекрасна, особено начинът, по който русите й коси падаха върху кремавото й поло. Каква потисната сексуалност! И тази секси златна значка с разперени летателни крилца на лявата й цица — стюардеса! Страхотна порода! Особено този тук екземпляр — в прилепнала червена пола с копринен черен чорапогащник, който тъй сладко шумолеше, докато минаваше край мен! Направо заглушаваше спускащите се колесници и всичко останало!

Всъщност последното, което си спомнях, бе, че завързах приказка с Франка, докато още чакахме на пистата на нюйоркското летище „Кенеди“. Тя ме хареса. Може би все още имах шанс. Довечера! В Швейцария! Двамата с Франка! Тайна афера в страната на тайните! С широка усмивка и с достатъчна сила да надвия мощния рев на самолетните двигатели „Прат енд Уитни“, извиках:

— Франка, любов моя! Ела тук. Може ли да поговорим за секунда?

Франка се завъртя на пета и застана в поза със скръстени под гърдите ръце, изметнати назад рамене и леко извит гръб, с физиономия, изразяваща единствено презрение. С какъв поглед ме фиксира само! Тези присвити очи… и стисната челюст… тези разширени ноздри… пълна отрова!

Е, това пък с какво го бях заслужил! Защо, по дя…

Преди да завърша мисълта си, прекрасната Франка се врътна на пета и отмина.

Къде отиде прословутата швейцарска любезност, за Бога? Бяха ми казали, че всички швейцарки са курви. Или това се отнасяше за шведките? Хммм, да… Сега, като се замисля, май за шведките ставаше дума. Все пак Франка нямаше право да ме пренебрегва! Бях платежоспособен клиент на „Суис еър“, мама му стара, а билетът ми струваше… е, сигурно струва цяло състояние. И какво получавах в замяна? По-широка седалка и по-добра храна? Да не говорим, че бях проспал шибаната им вечеря!

Изведнъж страшно ми се припика. Погледнах лампичката за предпазните колани — вече светеше. Мамка му! Няма да мога да устискам. Имам пословично малък пикочен мехур (докарваше Графинята до лудост), а бях спал цели седем часа. Да се ебат в гъза! Какво ще ми направят, ако стана? Да ме арестуват, че съм тръгнал да пикая? Опитах се да стана, но не можах.

Погледнах надолу. Бях закопчан не с един, а с цели четири колана, Боже милостиви! Бях прикован! Що за тъпа шега! Погледнах надясно.

— Поуръш — изсъсках, — събуди се и ме откопчай, гъз такъв!

Никаква реакция. Седеше си опънал се назад, с разтворена уста, дори една проточена лига проблясваше на сутрешната светлина. Отново, но този път по-силно:

— Дани! Събуди се, дявол го взел! Поуръ-ъ-ъш! Събуди се, бе, лайно, и ме отвържи!

Нищо. Поех дълбоко въздух и бавно извих глава назад, после с рязко движение напред го блъснах по рамото.

Секунда по-късно очите на Дани се опулиха и устата му моментално се затвори. Разтресе глава и се втренчи в мен през идиотските си прозрачни стъкла.

— Кво… кво става? Квосинапраил?

— Квосъмнапраил ли? Ти квосинапраил, кажи. Развържи ме веднага, говедо, преди да съм ти избил тъпите очила от шибаната ти тиква!

Дани пусна половинчата усмивка:

— Не мога. Щото тогава ще те усмирят с електрошокова палка!

— Какво? — попитах объркано. — Какви ги приказваш? Кой ще ме укротява с електрошок?

Дани пое дълбоко въздух и прошепна с поверителен тон:

— Слушай, имахме известни проблеми тук. Ти се юрна по Франка — посочи с брадичка по посока на ослепително русата стюардеса — някъде над Атлантика. Щяха да върнат самолета обратно, но аз ги убедих вместо това да те закопчеят и им обещах да не те пускам да ставаш. Но швейцарската полиция сигурно те чака на митницата. Струва ми се, че възнамеряват да те арестуват.

Напрегнах за момент краткотрайната си памет. Нищо. Със свито сърце казах:

— Нямам и най-малката представа за какво ми говориш, Дани. Нищо не помня. Какво направих?

Дани сви рамене.

— Награби я за циците и се опита да напъхаш език в устата й. Нищо кой знае какво, ако бяхме в друга ситуация, ама тука горе, във въздуха… е, тук правилата са малко по-различни, отколкото в офиса. Истината е, че… хм, все пак мисля, че тя всъщност те хареса! — Той разтърси глава и присви устни, сякаш за да каже „Изтърва страхотна мацка, Джордан!“, а сетне добави: — Но като тръгна да й вдигаш червената пола, тя взе, че се впрегна.

Поклатих глава невярващо:

— Ти защо не ме възпря?

— Опитах се, но ти пощуря. Какво взе?

— Ъ-ъ-ъ… не си спомням точно. Може би… ами, да кажем, три или четири куалуда… после… три от ония малки сини ресторили… и ъ-ъ-ъ… не знам… един-два ксанакса и може би малко морфин заради болките в гърба. Но морфинът и ресторилът са по лекарско предписание, така че вината не е моя. — Задържах тая удобна и успокоителна мисъл колкото можеше по-дълго. Но лека-полека осъзнах действителността. Облегнах се назад в комфортната си първокласна седалка да почерпя поне от нея малко сили. И изведнъж — паника: — Леле, ами Графинята! Какво ще стане, ако научи Графинята? Спукана ми е работата, Дани! Какво ще й обяснявам? Ако това излезе във вестниците, тя направо ще ме разпъне на кръст! Всички извинения на света няма да… — стори ми се непоносимо да довърша мисълта. Спрях за секунда, но ме връхлетя втора паническа атака. — Леле майко, ами правителството! Та нали именно за да сме инкогнито, не дойдохме с частния самолет! И сега какво? Арестуван в чужбина! О, Боже! Ще убия доктор Еделсон, задето ми даде тия хапчета! Той много добре знае, че вземам куалуди — отчаяно търсех върху кого да хвърля вината — и въпреки всичко ми предписа приспивателни! Не че не би ми предписал и хероин за сцепен нокът, ако му кажех! Ебаси и шибания кошмар, Дани! По-говняно не може и да бъде. Да ме арестуват в Швейцария — световния център за пране на пари! Още и един долар не сме изпрали, а вече загазихме! — Продължих да се тюхкам: — Това е лоша поличба, Дани. Откопчай ме. Няма да ставам. — Изведнъж ме осени вдъхновение. — Може би трябва да се извиня на Франка и да поизгладя нещата с нея? Колко пари имаш в себе си?

Дани започна да ме откопчава.

— Двайсет хилядарки, но според мен не бива да говориш с нея. Само ще влошиш нещата. С очите си видях как завря ръка под бельото й. Я дай да ти помириша пръстите!

— Млъквай, Поуръш! Спри да се ебаваш и продължавай да ме разкопчаваш.

Дани се захили:

— А ти ми дай останалите куалуди да стоят при мен. Дай аз да ги прекарам през митницата.

Кимнах и произнесох наум молитва швейцарското правителство да държи на репутацията си за дискретност и да не разтръби за случилото се.

Залових се за тая мисъл като куче за кокал, докато се снишавахме над Женева.

 

 

С шапка в ръка и задник върху стоманеносив стол рекох на тримата митничари от другата страна на масата:

— Казвам ви, нищо не помня. Невероятно голям страх изпитвам от летенето и точно затова вземам всички тия лекарства — посочих към двете шишенца на сивото метално бюро между нас. Слава богу, и на двете имаше етикет с моето име, а при сегашните обстоятелства това си беше от огромно значение. Що се отнася до куалудите ми, към настоящия момент те бяха грижливо втъкнати в дебелото черво на Дани, което, надявам се, бе вече минало безпроблемно през митницата. Тримата швейцарски митничари започнаха да бръщолевят нещо на някакъв шантав френски диалект. Звучаха сякаш устата им са пълни с вмирисано швейцарско сирене. Но най-невероятното беше, че дори когато говореха със скоростта на светлината, пак успяваха да държат устните си затворени, като фус чинели върху яко скованите си челюсти.

Започнах да изследвам помещението. Затвор ли беше това? Нямаше начин да разчетеш швейцарците. Лицата им бяха безизразни, като на безмозъчни автомати, живеещи с досадната точност на швейцарски часовници, а помещението сякаш крещеше: „Добре дошли в шибаната зона на здрача!“ Никакви… никакви картини… никакви часовници… никакви телефони… никакви моливи… никакви химикалки… никаква хартия… никакви лампи… никакви компютри. Само четири стоманеносиви стола комплект със сиво стоманено бюро и някакво шибано спаружено мушкато, умиращо от бавна смърт.

Боже! Дали да не се обърна към американското посолство? Не, глупако! Сигурно ме има в някой списък за хора под наблюдение. Трябва да остана инкогнито. На всяка цена.

Изгледах тримата чиновници. Продължаваха да бръщолевят нещо на своя си френски. Единият държеше шишенцето с ресторилите, другият — паспорта ми, а третият потриваше нежната си швейцарска брадичка, сякаш решаваше съдбата ми или просто имаше обрив.

Накрая тоя, дето се чешеше, се обърна към мен:

— Бихте ли ни разказали версията си отново, моля.

Бих ли? Що за дивотия би било това? За какво им е на тъпите жабари да говорят с подобни условни наклонения? Всичко се основаваше на желания и непрестанно се вадеха фрази като „бихте ли“, „ще може ли“, „ако е възможно“ и прочее. Не можеха ли просто да ми заповядат да повторя изложението си? Как така! Та те само желаят, ако може, да им разкажа всичко пак! Поех дълбоко въздух, но преди да проговоря вратата се отвори и се появи четвърти митничар. Забелязах, че въпросният жабар носеше капитански пагони.

За по-малко от минута първите трима жабари напуснаха стаята с все така напълно безизразните си физиономии, с които се бяха явили пред мен. Останах сам с капитана. Той ми пусна жабешката си усмивка, сетне извади пакет швейцарски цигари. Запали една и започна спокойно да издухва кръгчета дим. После направи някакъв удивителен трик с дима, като изпусна плътен облак от него от устата си, след което го всмука през носа на две плътни струи. Еха! Дори в сегашното ми положение номерът страшно ме впечатли. Та аз дори баща си не бях виждал да прави нещо подобно, а той можеше цяла книга да напише за трикове с цигарен дим! Ако случайно излезех жив от тая стая, щях да го попитам как го прави. Накрая, след още няколко кръгчета дим и всмуквания през носа, капитанът рече:

— Е, господин Белфърт, извинявам се за причиненото ви неудобство покрай злополучното недоразумение. Стюардесата се съгласи да не повдига обвинение, така че сте свободен да си вървите. Приятелите ви, ви чакат отвън, ако желаете да ме последвате.

Ха? Нима можеше да е толкова просто? Да не би швейцарските банкери вече да ми бяха платили гаранцията? Вълка от Уолстрийт — неуязвим, както винаги!

Най-сетне паниката ме напусна, съзнанието ми се успокои и пак хукна подир Франка. Усмихнах се невинно на новия си швейцарски приятел и казах:

— Понеже казахте, „ако желая“, онова, което истински желая, е да ме свържете със стюардесата от самолета — направих кратка пауза и му пуснах марковата си усмивка „вълк в овча кожа“.

Усетих как лицето му се стегна.

Майка му стара! Вдигнах ръце с обърнати към него длани и казах:

— Разбира се, само за да поднеса официални извинения на младата блондинка… искам да кажа — на младата дама, и евентуално да предложа някаква финансова компенсация, ако разбирате какво имам предвид. — Едва надвих на желанието си да му намигна.

Жабарят килна глава настрани и ме фиксира с поглед в смисъл: „Ти си едно напълно откачено копеле!“, но каза единствено:

— Бихме желали да не общувате със стюардесата, докато трае престоят ви в Швейцария. Тя очевидно е… как се казваше на английски… тя е…

— Травматизирана? — предложих услужливо.

— Точно така, травматизирана. Това е думата, която бихме използвали. Затова бихме желали да не контактувате с нея при никакви обстоятелства. Нямам ни най-малко съмнение, че тук ще срещнете много прекрасни жени, ако това е целта на посещението ви. Очевидно имате приятели в ключови позиции. — И с тия думи капитан Желание лично ме ескортира през митницата, без дори да си направи труда да подпечата паспорта ми.

 

 

За разлика от престоя в самолета, пътуването с лимузината бе спокойно и лишено от ексцесии. Чудесно. В края на краищата малко спокойствие след сутрешния хаос нямаше да ми се отрази зле. Настанихме се в прословутия хотел „Ришмон“, смятан за един от най-добрите в Швейцария. Даже, според банкиращите в Швейцария мои приятели, „Ришмон“ бил най-елегантният хотел, най-изисканият.

Но още със самото си пристигане установих, че „елегантен“ и „изискан“ бяха швейцарски кодови думи за „депресивен“ и „потискащ“. Още с влизането във фоайето установих, че е фрашкан с жабарски антични мебели в стил Луи XIV, както гордо ме информира портиерът, от средата на XVIII век. Но с погледа си на познавач прецених, че тоя крал е трябвало да прати на гилотината вътрешния си декоратор. По износените килими все още личаха флорални мотиви, каквито можеше да нарисува само сляпа маймуна, стига нещо да я вдъхнови. Цветовата схема също ми беше непозната — комбинация от жълто с цвят на кучешка пикня и нещо наподобяващо повръщано розово. Сто на сто отговорният жабар е пръснал цяло състояние за тая дрисня, която за еврейче-новобогаташ като мен си беше точно това: дрисня! Дай ми на мен нещо ново, ярко, весело!

Както и да е, и това преглътнах. Бях задължен на швейцарските си банкери, та поне можех да се престоря, че одобрявам избора им на хотел. Пък и след като струваше шестнайсет хиляди франка, тоест четири хиляди щатски долара на вечер, нямаше начин да е чак толкова зле.

Мениджърът на хотела — длъгнест жабар, ми връчи ключа и гордо ми съобщи кои други светски знаменитости били тук в момента, включително и самият Майкъл Джексън. Страхотно! — рекох си, сега вече наистина мразя това място.

Няколко минути по-късно мениджърът лично ме развеждаше из президентския апартамент. Доста дружелюбен човек се оказа, особено след като му инжектирах първата доза от Вълка от Уолстрийт под формата на бакшиш от две хиляди франка за това, че ме е чекирал, без да информира Интерпол. На излизане от стаята ми ме уведоми, че най-елитните швейцарски проститутки били само на един телефон разстояние.

Отправих се към терасата и разтворих остъклената врата с изглед към Женевското езеро. Загледах гейзера с безмълвно благоговение. Сигурно се издигаше на сто, не — сто и трийсет, не — поне на сто и петдесет метра в небето^[3]! За какво им е било на жабарите да строят такава работа? Не че не беше красиво, но за какво им е на швейцарците да имат най-високия гейзер в света?

В този момент иззвъня телефонът. Някак си особено — три пъти накратко, после пълна тишина, пак три пъти накратко — и пак пълна тишина. Шибани жабари! Дори телефоните им са пълен боклук! Леле, как ми домъчня за Америка! Чийзбургери с кетчуп! Захаросани корнфлейкс! Пиле барбекю! А тук ме беше страх да надникна дори в менюто на румсървиса. Защо целият останал свят е толкова старомоден в сравнение с Америка? И защо ни наричат „мръсни американци“?

Най-после се добрах до смотания телефон. Егати и старомодното оборудване. Сигурно държа прототипа на това изобретение. Беше светлосив и сякаш бе дошъл от дома на Фред и Уилма Флинстоун!

Пресегнах се и вдигнах праисторическата слушалка.

— Какво става, Дан?

— Дан ли? — отвърна обидено Графинята.

— О, Надин! Здравей, скъпа! Как я караш, бубулече? Мислех, че е Дани.

— Не, другата ти жена е на телефона. Как пътува?

О, Боже! Нима вече знае? Няма начин! Или… има? Графинята имаше силно развито шесто чувство за тия неща. Но пък, от друга страна, беше твърде рано, дори за нея! Писали ли са вече по вестниците? Не, не — не беше минало достатъчно време от моята изцепка до поредното издание на „Ню Йорк Поуст“. Утешение, но само за части от секундата! После нова ужасна мисъл: CNN! Нали така предаваха от войната в Ирак. Онова копеле Тед Търнър си има някаква шантава система, чрез която може да излъчва новините докато се случват, в реално време! Или пък стюардесата е направила изявление!

— Ало! — избълва русата прокурорка. — Няма ли да ми отговориш?

— Съвсем нормално. Нищо особено, така да се каже.

Дълга пауза. Графинята ме изпитваше, очаквайки да се огъна под тежестта на коварното й мълчание! Тя си беше подличка, моята женичка! Защо пък да не прехвърля предварително вината върху Дани? Но тя взе, че каза:

— Чудесно, миличък. А как беше обслужването в първа класа? Имаше ли готини стюардеси? Кажи де, обещавам да не ревнувам. — И се изхили.

Ужас! Да не би пък да бях женен за Амейзинг Крескин^[4]?

— О, не — отвърнах, — не бяха нищо особено. Май бяха германки. Имаше една по-яка и от мен. Както и да е, спах през почти целия полет. Дори проспах вечерята.

Това изглежда натъжи Графинята.

— О-о-о, колко жалко. Сигурно умираш от глад! Как мина митницата? Някакви проблеми?

Божичко! Трябваше да приключа този разговор моментално!

— Безпроблемно, мила. Няколко въпроса, обичайните неща. Даже не ми подпечатаха паспорта. — После стратегически смених темата: — Кажи ми какво прави малката ми Чани?

— Тя си е добре, но гувернантката ме влудява! Вечно е на телефона. Имам чувството, че се обажда в Ямайка. Както и да е, открих двама морски биолози, които да назначим на щат. Щели да премахнат водораслите от езерото, като завъдят някакви бактерии по дъното. К’во мислиш?

— Колко? — попитах, без да се интересувам особено от отговора.

— Деветдесет хиляди годишно за двамата. Те са семейство. Изглеждат приятни.

— Добре. Струва ми се нормално. Къде ги наме… — На вратата се почука. — Изчакай за момент, скъпа. Трябва са от румсървиса. Веднага се връщам. — Оставих слушалката на леглото и отидох да отворя вратата — мама му стара! Погледнах нагоре… и още по-нагоре… и уау! Чернокожа красавица поне метър и осемдесет на собствения ми праг! Стори ми се, че е етиопка. Съзнанието ми се развихри. Гладка млада кожа! Топла похотлива усмивка! И какви крака, Господи! Дълги около километър! Толкова ли бях нисък наистина? Е, какво значение имаше. Беше прекрасна. Да не говорим, че носеше черна къса рокля точно до под вирнатото й дупе.

— Какво желаете? — попитах скептично.

— Привет — беше всичко, което каза тя. Подозренията ми се потвърдиха — черна курва директно от Етиопия, която може да казва единствено „привет“ и „чао“! Дето най ги обичам! Пуснах я да влезе и я отведох до леглото. Тя седна, аз до нея. Бавно се облегнах назад и положих десния си лакът на леглото, като подпрях буза с длан. МАЙКА МУ СТАРА! ЖЕНА МИ! ГРАФИНЯТА! ПО ДЯВОЛИТЕ! Моментално сложих показалец пред устните си и се помолих на Господ жената да разбере международно приетия знак, познат на всички курви, който в конкретния случай се превеждаше като „Мълчи, путко! Жена ми е на телефона и ако само дочуе женски глас в стаята, спукана ми е работата, а и ти забравяш за бакшиша завинаги!“ Слава Богу, тя кимна. Взех слушалката и обясних на Графинята, че на света няма нищо по-отвратително от студени яйца „Бенедикт“. Тя прояви състрадателност и ми каза, че ме обича безусловно. Вкопчих се в думата й в целия й дълбок смисъл. Казах й, че и аз страшно много я обичам, че много ми липсва и че не мога да живея без нея, което си беше самата истина.

И изведнъж ме обзе някаква ужасна тъга. Как мога хем да изпитвам такива чувства към жена си, хем да върша всички тия работи? Какво не ми е наред? Това не е нормално мъжко поведение. Дори за мъж с власт — особено за мъж с власт! Едно е от време на време да поизневериш; никому не е чуждо. Но все пак трябва да има някаква граница, а пък аз… Предпочетох да оставя мисълта си недовършена.

Поех дълбоко въздух и се опитах да изтласкам критичните мисли от главата си, но не беше лесно. Обичах жена си. Тя беше добро момиче, въпреки че разби първия ми брак. Но и аз самият бях точно толкова виновен за това.

Чувствах се някак си принуден да правя такива неща — не защото ги исках, а защото това се очакваше от мен. Сякаш животът беше сцена, а Вълка от Уолстрийт играеше ролята си пред някаква въображаема публика, която гледаше под лупа всяко мое движение и съдеше всяка моя дума.

Това беше жестоко прозрение в собствената ми дисфункционалност. Например какво толкова ме привлече към Франка? Та тя не можеше да стъпи и на малкия пръст на жена ми. А и френският й акцент — как изобщо да го сравниш с прелестния бруклински акцент на Графинята! И за какво ми беше да искам номера й от митничаря, след като изплувах от черната дупка? Именно защото си внушавах, че точно това се очаква от Вълка от Уолстрийт. Идиотщина. Но и страшно тъжно.

Погледнах към жената до мен. Дали има някакви заболявания? Едва ли. Изглежда напълно здрава. Прекалено здрава, за да разнася вируса на СПИН, нали? Но пък нали е от Африка… Не, няма начин! СПИН-ът е старомодна болест — хваща се само ако си го завреш там, където не му е работата. Пък и досега не бях хващал нищо. Защо пък точно този път?

Тя ми се усмихна, тъй че и аз й се усмихнах. Седеше си на ръба на леглото с разтворени бедра. Толкова безсрамно! Толкова дяволски секси! А безобразно късата й черна рокля почти се бе вдигнала до кръста й.

Добре де — за последно, окей? Да откажа на този шоколадовокафяв източил се пъкъл ще си е чиста гавра със справедливостта!

С тази мисъл изтласках целия отрицателно зареден боклук от главата си и твърдо реших, че щом опукам шоколадовата мацка, моментално изхвърлям всичките си куалуди в тоалетната чиния и започвам нов живот.

Така и сторих — в горепосочения ред.