Джордан Белфърт
Вълка от Уолстрийт (10)

Глава 9.
Достоверно опровержение

Точно в един на обяд гениите от НАСД — Националната асоциация на дилърите на ценни книжа, разрешиха търгуването с акции на „Стив Мадън Шуз“ на фондовата борса НАСДАК под изключително подходящото четирибуквено съкращение SHOO, произнасяно „шу“^[1].

И като част от отдавна утвърдената им практика да си държат главите навряни в задниците си, предоставиха не на друг, а на мен, Вълка от Уолстрийт, привилегията да обявя началната офертна цена — една от многото утвърдени през годините злополучни практики, които в своята абсурдност гарантираха, че всяка нова емисия от НАСДАК ще бъде манипулирана по един или друг начин, независимо от това дали „Стратън Оукмънт“ участва, или не.

Често си задавах въпроса, що за игрално поле са измислили ония от НАСД, та клиентът винаги да е преебаната страна, и бях стигнал до заключението, че нещата стоят така, понеже НАСД беше саморегулираща се асоциация, „собственост“ на самите брокерски фирми. (Сред които и „Стратън Оукмънт“, между другото.)

По принцип НАСД само се стараеше да изглежда, че защитава интересите на клиентите и е на тяхна страна, но не се напъваше особено, а само дотолкова, колкото да не дразни СЕК — Комисията по ценни книжа и борси, пред която носеше отговорност.

Тъй че вместо да остави цената на една новоиздавана акция да се диктува от естествения баланс между търсенето и предлагането, НАСД запазваше това изключително ценно право на водещия мениджър на емисията, какъвто в конкретния случай се явявах аз. Можех да назова каквато цена ми дойдеше наум, колкото и произволна да беше. Затова реших да постъпя съвсем капризно и назовах начална цена от пет долара и петдесет за единица, което ми предостави великолепната възможност моментално да откупя своите един милион единици от мишите си дупки. И макар на мишите дупки сигурно да им се щеше да позадържат единиците мъ-ъ-ничко по-дълго, нямаха право на избор. В края на краищата обратното изкупуване беше предварително договорено (така, както си беше абсолютно забранено) и те автоматично щяха да спечелят долар и петдесет за единица, без да си мръднат пръста и без да рискуват нищо — тъй като така или иначе бяха получили единиците, без да ги платят. Така че, ако искаха да участват и в следващата сделка, трябваше да направят каквото се иска, а именно само да кажат: „Благодарим ти, Джордан!“; а ако после ги надушеха федералните или щатските инспектори на СЕК, най-нагло и безсрамно да лъжат защо са продали единиците си толкова евтино.

А логиката ми беше направо безупречна. В 13:03 часа — само три минути след като бях откупил обратно единиците от мишите си дупки за по 5,50 долара всяка — останалите от Уолстрийт вече бяха докарали цената на единиците до 18 долара. С една дума, бях реализирал печалба от 12,5 милиона. 12,5 милиона! За три минути! Освен това бях направил още милионче-милионче и нещо от таксите за инвестиционно банкиране, а до няколко дни щях да чукна още три-четири милиона — когато си върнех временно преотстъпените единици, които също бяха в ръцете на мишите ми дупки. Ееееех, мишите дупки! Каква идея само! А самият Стив беше най-голямата ми миша дупка. Той ми държеше милион и двеста хиляди акции — точно онези, които НАСДАК ме принуди да му припиша. При текущата цена от 18 долара за единица (а всяка единица се състоеше от една обикновена акция и два варанта), същинската цена на акцията беше осем долара. Това означаваше, че акциите, които Стив държеше за мен, вече струваха близо десет милиона! Поредният удар на Вълка!

Сега разчитах на младите си и лоялни стратънци да пробутат на клиентите си така надутите до безкрайност акции. И то всичките — не само единия милион единици, които бяха дали на клиентите си в рамките на първичното публично предлагане, но и моите един милион единици от мишите дупки, вече вкарани в собствената ни фирмена сметка за търговия с ценни книжа, наред с временно преотстъпените им триста хиляди единици, които щях да изкупя обратно до няколко дни… а след това и малкото допълнителни акции, които бях длъжен да изкупя от брокерските фирми-черноработнички, за това, че бяха надули единиците до осемнайсет долара. Те щяха да продадат единиците си обратно на „Стратън Оукмънт“ бавно и неусетно и по този начин да реализират собствената си печалба. С две думи, стратънци трябваше да реализират трийсетина милиона — предостатъчно за покриване на всички разходи и за буфер срещу действията на евентуални спекуланти „на късо“, които можеха да опитат да продават акции, които дори не притежават, с надеждата да накарат цената да започне да пада и малко след това да ги купят обратно още по-евтино. Трийсет милиона не бяха никакъв проблем за веселата ми брокерска дружина, особено след вдъхновяващото ми тазсутрешно слово, след което влагаха повече от всякога цялата си душа в продажбите.

В момента се намирах в търговската зала и надничах през рамото на главния ми борсов посредник Стив Сандърс. С едно око следях няколкото монитора пред Стив, а с другото наблюдавах борсовата зала през остъклената стена. А там цареше истинска лудост. Брокерите крещяха в телефоните си като онези духове, чийто вой предвещава единствено смърт. На всеки няколко секунди някоя русокоса млада асистентка с дълбоко изрязано деколте притискаше гърди о стъклото и пъхваше тесте фишове през тесния прорез отдолу. Тогава един от четиримата служители, които обработваха сделките на брокерите, грабваше фишовете, набираше данните в компютърната мрежа, те се появяваха на фирмения терминал пред Стив, а той от своя страна ги изпълняваше по текущата пазарна цена.

Докато наблюдавах как оранжевите цифри преминаваха по терминала пред Стив, изпитах едно извратено чувство на гордост от факта, че докато двамата малоумници СЕК висяха в конферентната ми зала и ровеха в миналото да намерят някакъв признак за извършено престъпление, аз вилнеех буквално под носа им. Така и щяха да си умрат от студ, додето подслушвахме всяка изречена от тях дума.

Към този момент над петдесет различни брокерски фирми купуваха истерично пуснатите от нас акции. Това, което ги свързваше, бе знанието им, че в крайна сметка „Стратън Оукмънт“ ще си закупи обратно акциите по най-високия достигнат курс. А след като купуването се извършваше от други брокерски фирми, Комисията нямаше как да докаже, че именно аз съм изтикал цената до осемнайсет долара на единица. Семпло и елегантно! Как аз ще съм виновен, щом други са качили цената? Та нали аз само продавах през цялото време. И бях продал на другите брокерски фирми точно толкова, колкото да топнат човките си и да имат интерес да манипулират и следващите ми нови емисии, но не достатъчно, че да ме обременят особено при обратното изкупуване на акциите им в края на борсовия ден. Подобно равновесие не се постигаше лесно, но важното бе да имам достоверно опровержение, ако Комисията се запиташе как се е стигнало до такава висока цена на акциите на „Стив Мадън Шуз“. Когато след месец изземеха счетоводната ми документация, за да възстановят събитията от тези няколко първоначални минути от предлагането, данните щяха да сочат, че цената на „Стив Мадън Шуз“ се е надула благодарение на брокерски фирми из цяла Америка и случаят щеше да е приключен.

Последните ми инструкции към Стив преди да напусна борсовата зала бяха да не позволява при никакви обстоятелства акциите да падат под осемнайсет долара. Не можех да си позволя да прецакам останалите на Уолстрийт, след като така любезно са манипулирали акциите ми в моя полза.