Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (21)

Двадесета глава
Всички са предатели

Този път бе съвсем различно.

„Награта“ бе моят щит, микрофонът — моят меч, а думите се ронеха така гладко от устата ми, че щях да убедя и Джон Готи^[1] да сподели и най-малките подробности за това как с хората си е пребил Пол Кастелано пред ресторанта „Спаркс Стейкхаус“.

Да, рекох си, чистата съвест е силен коз в ръцете на един сътрудничещ.

Предател ли? Нищо подобно. Предателят предава своите приятели, а аз такива нямам. Напротив, аз бях предаден от всички тях: от Дейв Биъл, от Елиът Лавин — та дори и от собствената ми жена, за Бога! — и Готвача от Джърси няма да се поколебае да стори същото при първа възможност.

Така че сега е мой ред.

Беше петък следобед, малко след два часа, а двамата с Готвача току-що пристигнахме в малкия ми добре обзаведен офис в Плейнвю, Лонг Айлънд, по средата на пътя между Манхатън и Хамптън. Плейнвю е скучен град — толкова скучен, че няма случай в дългогодишната история на Лонг Айлънд разговор да е започнал с думите: „Няма да повярваш какво се случи онзи ден в Плейнвю…“

Това поне предстоеше да се промени!

Намеренията ми бяха още същия следобед да направя със съгласието на една от страните най-инкриминиращия запис на разговор в историята не само на Плейнвю, но и на Манхатън, на Ню Джърси, на цялото Източно крайбрежие на САЩ, че и на целия свят.

Налагаше се обаче да започнем с общоприетите любезности. След размяната на поздравления отведох Готвача в едно малко фоайе с кожен диван и два фотьойла с цвят на бича кръв около масичка за кафе от месинг и стъкло. Докато сядахме на дивана, Готвача отбеляза:

— Не знаех, че още го ползваш тоя офис!

— Сърце не ми даде да го затворя — рекох нехайно. — Явно съм сантиментална натура. — И му се усмихнах мило. Той, както си му е редът, се беше изтупал в безупречен светлосив делови костюм и карирана червена вратовръзка. Аз бях в по-ежедневно облекло: изрязани до над коленете дънки и бяла тениска с якичка, които много умело прикриваха щита и меча ми.

— Ама мястото си го бива — усмихна ми се и Готвача. — Винаги ми е харесвало.

Наблюдавах с ледено безразличие, докато Готвача оглеждаше офиса. Навремето присъствието му — гордостта, с която демонстрираше плешивината си, квадратната челюст, гърбавият нос, заразителната усмивка — ми действаше успокоително. Но на мен и Графинята ми беше действала по същия начин, нали така? А къде е тя сега? И къде е Дейв Биъл? И къде е онова копеле Елиът Лавин? Всички са предатели — и мъже, и жени. От какъв зор тогава да изпитвам угризения? Безсмислено е. Абсолютно безсмислено!

— Така е — съгласих се с усмивка. — Та какво става с теб? Как са жената, децата, замахът ти със стика за голф… — и така нататък, нищо незначещи приказки в продължение на няколко минути.

Всъщност изобщо не бяха незначещи, тъй като исках да му внуша индиректно две много важни идеи. Първо, че съм в прекрасно настроение и че с всеки изминал ден се чувствам все по-добре. И второ, че след като разреша правните си проблеми, пред мен се отваря едно светло бъдеще, и то с участието на Готвача в качеството му на мой приятел, душеприказчик и съветник. Поведението ми излъчваше спокойствието и сигурността на човек, който подхожда към проблемите със сила и чест.

След няколко минути уж неволно насочих разговора към съдебното ми дело.

— Явно най-изгодният за мен вариант ще е да се призная предварително за виновен, защото, ако се стигне до съдебен процес, ще ми го наврат много яко! — И свих рамене. — Всяко отделно обвинение за пране на пари ще ми донесе по десет години, а те са общо пет на брой. А ако се призная за виновен, то ще е единствено по обвинението за измама с ценни книжа, за което се полага далеч по-малко затвор.

— На колко се предполага да те осъдят? — кимна Готвача.

— Според Грег — на шест години, но това е преди да приспаднат сроковете за добро поведение, за участието в дезинтоксикационната програма и шестте месеца в центъра за временно настаняване на излекувани наркомани — което дава ефективна присъда от около три години. А такъв срок мога да издържа и на челна стойка.

— Харесва ми идеята ти — каза Готвача. — Много ми харесва. А Дани?

— И той като мен. Убеден съм. Адвокатите ни все още обсъждат дали да не предприемат съвместна защита, но единствено по козметични съображения: ако от федералната прокуратура смятат, че ще отидем на съд, ще ни е по-лесно да се спазарим с тях, когато му дойде времето.

— Правилно — съгласи се Готвача. — И аз винаги съм бил на този принцип: бориш се със зъби и нокти, докато изведнъж — бада-бум! — сключваш споразумение на стълбите пред съда. — Млъкна за миг и пак закима. — Това е чудесно, направо прекрасно. А каква глоба очакваш да ти тръснат?

— Нямам представа засега — рекох нехайно. После млъкнах, огледах се подозрително из стаята и снижих глас почти до шепот (което, естествено, нямаше да е никакъв проблем за „Награ“-та): — А и да ти кажа честно, хич не ми пука. Толкова много пари съм скътал, че за цял живот ще имам предостатъчно. При това разполагам с тях както тук, така и там — кимнах по посока на вратата — и от двете страни на Атлантика.

— Хубаво — прошепна с разбиране Готвача, макар шепотът му да бе малко по-силен от моя. — Това ще ти е спасителната мрежа.

— Винаги си ме съветвал така да постъпя, Денис — кимнах и отговорих шепнешком. — И ако от самото начало бях използвал твоите хора, сега сигурно нямаше да съм до гуша в лайната.

— Вярно — сви устни Готвача и кимна. — Но станалото — станало. Няма смисъл да се ядосваш за миналото.

— Да, знам, знам. Пък и човек трябва да се учи от грешките си, нали така? — И му смигнах. — Е, аз се поучих, макар и по трудния начин. Единственият ми проблем е — и пак започнах да снишавам глас, — че все още имам куп пари зад граница. Над десет милиона са, но човекът, който ги съхранява, нещо не ми харесва. Само на две стъпки е от Сорел — онова копеле, което всъщност ме издаде!

— Ами да вземем да ги преместим! — разпери ръце Готвача. — Колко му е?

— Хм, вярно, че няма да е никак трудно! — Боже мой, мина ми през ум! Готвача току-що се самозакопа, и то на запис! — Но си единственият, комуто все още имам доверие. Най-сериозно ти казвам: писна ми да съм неразумен!

— Дано е така — вдигна вежди той. — В коя държава са ти парите?

— В две държави са всъщност: Швейцария и Лихтенщайн — отвърнах, а мозъкът ми заработи на две писти. По първа писта вървяха автоматично, сякаш на запис, думите ми: „Разхвърлял съм ги в седем различни сметки — пет в Швейцария и две в Лихтенщайн…“ А докато приказвах всичко това, по втора писта се мъчех да организирам всички онези теми, които трябваше да засегна, ако исках магнетофонът да гарантира съдебното преследване на Готвача за пране на пари — трябваше да му известя на глас, че парите ми произхождат от незаконни дейности и че нямам и най-малкото намерение да уведомявам властите за операцията; сумата трябваше да надвишава един милион долара, та да осигури максималната присъда, а в конкретния случай трябваше да намеря и начин да обвържа моето пране на пари с това на Синеокия дявол… което изобщо не е проблем — обяснявах по първа писта на Готвача. — Става дума за парите, които получавах като рушвет от Лавин срещу всичките нови акции, които му пусках, а те в по-голямата си част идваха от Хонконг. Така че поне знам със сигурност, че произходът им е недоказуем.

— Ще трябва незабавно да открием нови сметки там — каза Готвача. — И имам нужните ни хора — онези, които използвах да уредят Боб. — Бинго, рекох си! — Но нещо вътрешно ми подсказва, че трябва поне за известно време да стоим настрана от Швейцария, поне докато нещата се поуталожат.

— Абсолютно съм съгласен — рекох бързо. — Никак не ми се ще федералните власти да се докопат до парите ми. За да се сдобия с тези десет милиона, знаеш ли колко нови емисии трябваше да прекарам през миша дупка?

— Не се притеснявай — рече самоуверено Готвача. — С хора като моите никога няма да открият парите ти. Страхотни спецове са!

Бързо кимнах, а умът ми запраши далеч напред. Явно Готвача вече се бе самоинкриминирал по отношение на прането на пари, макар засега — само в заговор. Какви бяха шансовете, ако опитах нещо по-сериозно? Дай да опитам. — Я ми кажи нещо — пак сниших глас, сякаш ме гони параноята, — какво ще стане, ако тръгна да прехвърлям още пари в чужбина? Имам едни други пет милиона, получени като рушвет от Лавин. Ако и тях успея да ги прехвърля в чужбина, ще е страхотно.

— Нямаш проблем — каза Готвача. — Знам точно човека за тая работа.

Нима, рекох си? Исусе Христе!

— Така ли? За кого става дума? — попитах, без да разчитам на отговор.

— Казва се Джеймс Лу — отвърна Готвача, сякаш го бях попитал за името на дърводелеца му. — Може и да го знаеш. Преди време Боб му организира първата емисия. По-свестен човек рядко ще срещнеш.

Закимах ентусиазирано, питайки се какво всъщност го е прихванало Готвача. Беше един от най-хитрите хора, които познавах, но по някаква необяснима причина беше свалил гарда.

— Е, и какво? Джеймс Лу има връзки в Швейцария. Така ли?

— Абе какви ги приказваш! Тоя тип бъка от връзки където и да го пипнеш! Та половината му семейство и до днес живее в Азия, мама му стара! Ще прехвърли парите ти в Китай за по-малко време, отколкото ти е необходимо, за да стигнеш до местния клон на „Ситибанк“. Има връзки и в Сингапур, и в Малайзия — изобщо където ти дойде на ум.

Кимнах с разбиране, но бях толкова шокиран, че едва успях да задам следващия си въпрос:

— Значи казваш, че мога да дам парите от Лавин право на Джеймс Лу, а той ще успее да ми ги изнесе в чужбина, без никой да усети?

Готвача кимна бавно, умишлено, и с лека усмивка на лицето си.

— Точно така — каза след дълга пауза. — За Джеймс Лу това изобщо не представлява проблем.

Най-после се реших да хвърля последния отчаян пас:

— И вече е направил подобно нещо за Боб?

Готвача отново кимна.

— Направи го без никакви затруднения. Боб му връчи сумата и — швъттт!!! — Готвача плесна длани с патентования си плъзгащ се жест и запрати дясната си ръка в посоката, в която предполагаше, че е Азия.

Опитах един още по-дълъг и по-отчаян пас:

— А ще мога ли да се срещна с него?

Този път Готвача буквално подскочи на стола си. Такъв въпрос можеше само един луд да зададе. Но пък и аз очаквах тази му реакция. Та нима въпросът ми не бе изключително неуместен? Явно не е бил, понеже Готвача тогава рече:

— Защо пък да не се срещнете? Следващата седмица удобно ли ще ти е?

— Идеално — отвърнах.

И без да чака да го подканя, Готвача се зае да излага различните начини, по които съм можел да върна парите си в Съединените щати от шифрованите сметки в Швейцария и Ориента. Имах чувството, че направо се размазва от удоволствие да ми разправя всички подробности, сякаш участваше в някаква гигантска игра на котка и мишка, без сериозни последици за мишката, ако котката спечелеше.

Впоследствие, когато срещнах Агента маниак в поредния произволно избран паркинг, му подадох касетата с думите:

— Няма да повярваш, докато сам не я изслушаш, Грег. — И бавно поклатих глава, не можейки да се начудя на безразсъдството на Готвача. — Такова нещо през живота си не си чувал.

— Защо? Какво си записал?

— Всичко — отвърнах, — включително главата на самия Бренън на поднос. — Свих рамене, престанал изведнъж да се гордея със себе си. Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах… Всички са предатели! И Дейв Биъл! И Елиът Лавин! И собствената ми жена! — Както и да е, трябва да вървя. Мой ред е да взема децата за уикенда и искам да стигна до Хамптън, преди да се е сгъстил трафикът.

— Хубаво. Ще ти се обадя в понеделник и ще обсъдим кое какво означава.

— Ядва се — рекох, макар тайно да подозирах, че ще се чуем далеч по-рано. В интерес на истината, той ми се обади още късно вечерта, докато лежах буден редом до заспалите деца.

— Исусе шибан Христосе! — бяха първите му три думи. — Гейто да не е откачил съвсем?

— Нали ти казах? — промълвих. — Имам чувството, че търси начин да умре или нещо такова. Не знам. Мозъкът ми не го побира! Кажи какво ще правим по-нататък. Да уреждам ли среща с Джеймс Лу?

— Че как иначе! Даже мисля да я увековечим на видеозапис! Но ще говорим по-подробно в понеделник. Знам, че си с децата, така че не искам да ти губя времето. Приятен уикенд! Заслужаваш го!

Точно така, мина ми през ум: още един безсмислен уикенд с манекенки и случайни гостенки в леглото ми. Напълно съм си го заслужил. Всичко е толкова тъжно и толкова самотно. Онова, от което наистина имам нужда сега, е да си намеря някое хубаво момиче и отново да се влюбя.

Уви, щеше да се сбъдне само половината ми желание.