Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (16)

Петнадесета глава
Прекрасният свят на кармата

Няма начин да не е карма, рекох си.

Какво друго обяснение можех да измисля за това, че само три дни след като бях подпъхнал бележката на Дейв Биъл, Графинята ми се обади да се сдобрим. Е, не беше точно пълно сдобряване, но все пак бе сериозна стъпка в правилната посока.

— Та ако ми купиш къща в Хамптън — заяви пищната Графинята, повела ме под ръка по морския бряг, — нещата с нас може и да потръгнат. Ще се отървем от старата в Олд Бруквил и ще се виждаме пак през цялото време. Пък оттам кой знае докъде ще стигнем, нали така?

Кимнах и нежно й се усмихнах и продължихме да вървим известно време в мълчание. Движехме се на запад, по посока на залязващото слънце. Макар да беше все още април, в пет следобед бе достатъчно топло, че да носим само еднаквите ни на цвят тънки якенца.

— Щото аз наистина ти бях ядосана известно време — продължи Графинята. — Така и не успях да преживея онова, което стана на стълбите. Мислех си, че съм го забравила, че съм го замела под мокета заедно с още куп други неща. — Млъкна за миг и още по-силно ме стисна под лакътя. — Но си дадох сметка, че вината ми е не по-малка от твоята. Защото през всичките тези отминали години аз си мислех, че ти помагам, а всъщност съм те убивала. — И мрачно поклати глава. — Но не съм го съзнавала. Защото съм изпитвала вторична пристрастеност и поради това не съм разбирала кое е правилно и кое не.

— Да — промълвих, — права си, но само за последното. Не си била виновна ти за наркоманията ми. Всъщност виновни няма — просто така се получи. Превзе ни бавно, крадешком, без да я усетим.

Тя кимна, но нищо не каза, а аз смело продължих:

— Така или иначе, аз бях станал наркоман, а ти си имала вторична пристрастеност и двамата заедно успяхме да объркаме конците. Но поне сме живи, нали така?

— Да… едва — рече. — На мен ми се наложи доста да поработя върху себе си през последните шест месеца. Знаеш ли, Джордан, вторичната пристрастеност се оказа ужасно заболяване. — И поклати сериозно глава. — Едно страшно, отвратително заболяване; а моята вторична пристрастеност се оказа чиста проба класика.

— Така е — заявих сериозно. Ебаси и майтапа! Вторична пристрастеност, тинтири-минтири! Щур майтап! Вярно, че Графинята е страдала от вторична пристрастеност, но чак пък да се запише в група за взаимопомощ, която нарича себе си Анонимните вторично пристрастени? И вярно, че когато за пръв път отвори дума на тази тема, аз реших да подходя обективно по въпроса. Дори попитах Джордж чувал ли е за подобна група, а той рече, че е чувал. Съществуват, вика, но никой не ги взема насериозно. По-скоро били нещо като Клуб на мъжемразките, който превръщал плахите жени в питбули. Общо взето, опасна работа, заключи Джордж.

Но и това си беше напълно в стила на Графинята — вечно да се стреми към съвършенство в някоя област, а в конкретния най-пресен случай — да бъде съвършена вторично пристрастена. Така че не ми оставаше нищо друго, освен да вървя по гайдата й и да се преструвам, че вторичната пристрастеност е най-новият писък на модата. От друга страна, нямах нищо против всичко онова, което я мотивира да изостави златотърсаческата си лопата.

— За какво си мислиш? — усетих палаво смушкване в ребрата. — Виждам как зъбните колела в мозъка ти се превъртат.

— За нищо — отвърнах. — Просто си мислех колко много продължавам да те обичам.

— Ами и аз те обичам — рече. — И винаги ще те обичам.

Ебаси майката! Това, второто изречение, никак не ми се понрави! Като казваше, че винаги ще ме обича, тя ми намекваше, че обичта й не е съпружеска, тоест не се свежда до разтваряне на краката, а е по-скоро от сорта „Ти си бащата на децата ми“ или „Свързва ни общото ни минало“ — което за мен беше неприемливо. Аз се нуждаех единствено от съпружеска любов. От похотлива любов. От онзи вид любов, която навремето споделяхме, преди да затъпея дотолкова, че да ме подведат под съдебна отговорност! Но тя и така все пак поставяше някакво начало, от което да мога да маневрирам в желаната от мен посока.

— Е — рекох самоуверено, — докато се обичаме, винаги ще успеем да се оправим, нали така?

— С течение на времето може — кимна бавно тя, — но първо трябва да станем приятели. Защото ние никога не сме били приятели, Джордан. В началото всичко се свеждаше до секса. Не помниш ли колко рядко изскачахме на повърхността да си поемем въздух?

— Да — съгласих се тържествено. И какво лошо има, мама му стара? Та това беше най-хубавата част от живота ми! Всички онези мързеливи следобеди, през които се любехме дори в килера, всички онези нощи на пясъка, задните прашки на задната седалка на лимузината, оня случай в киното, докато прожектираха „Интервю с вампир“ и възрастната двойка от задния ред извръщаше очи от ужас. Това не ни ли стига?

— Точно така — добави Графинята. — Бяхме се вманиачили на тема секс. — Изведнъж млъкна, спря се и се извърна към мен, с гръб към океана и с ярко блестящи под следобедното слънце руси коси. Заприлича ми на ангел, на моя ангел! — Та как мислиш, скъпи? Ще ми купиш ли къща? — И сви устни в неотразима муцка.

— Не съм против — отвърнах бързо, докато се чудех дали да я закова с една целувка, — но като имаш предвид онова, което става около нас, не би ли било по-разумно да се пренесеш тук? — И посочих с ръка дюните. — Дай да опитаме, Над, и да видим какво ще излезе. Ако не върви, за нула време ще ти купя къщата.

— Не мога — поклати тъжно глава тя. — Още не съм готова. — И притеснено попита: — Пари ли нямаш? Или властите ти дишат във врата?

— Засега все още мога да харча колкото си искам, стига да е границите на разумното.

— И какво мисли Грег по въпроса?

— Кой от двамата? — засмях се. — Грег адвокатът ми или другият Грег?

— Грег адвокатът ти!

— Не говори много — засмях се пак. — Просто се мъчи да сключи възможно най-добрата сделка с властите. Добрата новина обаче е, че според него — според него! — засега можем да задържим къщите, поне докато ми излезе присъдата, а това няма да стане поне още четири години. Така че разполагаме с време.

Тя обаче не пускаше:

— Добре де, какво ще стане с мен? Ще ми купиш ли къщата или не? Само един милион струва, Джордан. Далеч по-малко, отколкото къщата в Олд Бруквил, та няма начин властите да не са доволни, нали?

— Предполагам — свих рамене, — макар че все пак ще трябва да поискам разрешение. И изведнъж нещо ми щракна: — Ти да не би вече да си решила коя къща искаш, Над?

— Е… не съвсем… — сви невинно рамене тя. — Вярно, че видях една, която би била идеална за мен и децата… — след което се сети да добави — е, може би идеална и за теб след време! — И нетърпеливо се засмя: — Та как мислиш, скъпи? Нали ще ми я купиш?

Усмихнах и се и аз при мисълта колко прекрасно ще е някой ден пак да заживея с Графинята и с децата! Край на еврейските царици на минетите и на руските Наташки. Какъв разкош!

— Какво ще кажеш да отидем още отсега да я разгледаме? — рекох с усмивка, макар да пропуснах да кажа: „Но преди да ти я купя, Графиньо, ще проуча да не би да ме работиш!“

* * *

— Яко те работи! — отряза моят дългогодишен частен детектив Ричард Дитъл, по прякор Бо, седнал насреща ми на маса за двама в ресторант „Ла Каракала“. — Абсолютно съм сигурен, Бо.

— Може и да ме работи, но ми трябват доказателства — рекох. — Понеже тъкмо бях почнал да свиквам без нея, но тя се обади и аз пак се хванах на въдицата. — Млъкнах и гневно тръснах глава. — Но това ще й е за последно, Бо! Ако и тоя път ме преебе, ще й бия дузпата.

— Абе в това няма нищо лошо — рече скептично Бо, — но все си мисля, че тоя твой планатейшън е лоша карма. А и от правна гледна точка не е съвсем издържан.

Свих рамене в знак на безразличие и сам си се възхитих колко добре разбирам приказките на Бо, за която цел се изисква не само да не обръщаш внимание на странния му навик да нарича всекиго от присъстващите Бо (въпреки факта, че Бо бе тъкмо неговият прякор), но и да не обръщаш внимание на окончанието атейшън, което прикачваше към произволни, нищо неподозиращи съществителни. По този начин „план“ се превръщаше в „планатейшън“, а „обяд“ — в „обядатейшън“. При всичките си тези кусури, Бо притежаваше мозък бръснач и бе най-добрият частен детектив на света.

— Мен лошата карма не ме притеснява — отвърнах с нехаен тон, — понеже напоследък извърших доста дяволски добри дела. — И се усмихнах многозначително, преодолявайки желанието да обясня на Бо, че бях избрал „Ла Каракала“ именно защото добрата карма, която бях създал при последното си посещение (като пробутах бележката на Дейв Биъл), сигурно щеше да надвие на лошата карма, която най-новият ми план може да създаде, а той предвиждаше да поставя подслушвателни устройства в помещението, в което Графинята се среща с „Анонимните вторично пристрастени“. — Направо ще се пръсна по шевовете от добра карма, Бо.

— Абе в това няма нищо лошо — рече Бо, — но въпреки всичко не мога да подслушам срещатейшъна им. Щото, ако ни гепят — и двамата отиваме право в пандиза.

Свих рамене и огледах в Бо.

Както винаги, облеклото му беше безупречно. Деветдесеткилограмовото му, метър и седемдесет и пет високо тяло, с гръдна обиколка близо метър и тридесет, бе обвито в сив костюм на тънки райета, на стойност две хиляди долара; под него — колосана официална бяла риза с плътна сива вратовръзка от крепдешин с безупречен уиндзорски възел около врат с обиколка четиридесет и шест сантиметра. На лявото му кутре се кипреше диамантен пръстен, който сигурно тежеше колкото гиричка; заедно с останалите му атрибути — врата като на горила, широките красиви черти на лицето, безупречно подстриганата посивяла брадичка и леко оредяващите прошарени коси — човек получаваше общото впечатление, че има насреща си царствен гангстер.

Бо, естествено, не беше никакъв гангстер; просто беше израснал сред тях в онази част на Озон Парк в Куинс, където пред младеж от ирландско-италиански произход, какъвто бе Бо, се отваряха само две възможни кариери: или да стане полицай, или гангстер. Боб бе избрал да стане полицай. Издигнал се бързо в Нюйоркското полицейско управление и получил златната значка за добра служба на забележително ранна възраст. Пенсионирал се на млади години и използвал връзките си и от двете страни на закона, за да направи от фирмата си „Бо Дитъл енд Асошиътс“ най-уважаваната частна фирма за сигурност в цяла Америка.

С течение на годините Бо се превърна в страхотен мой актив — изпълняваше всякакви задачи — от охрана на семейството ми до проучване на компаниите, които изкарвах на борсата, с цел да прогони явяващите се от време на време мафиотчета, решили да се намърдат в бизнеса на „Стратън“. В момента обаче Бо изобщо не подозираше, че сътруднича. Всъщност може и да подозираше, но беше прекалено голям професионалист, че да задава подобни въпроси. Пък и в края на краищата Бо ми беше приятел, а никой приятел не желае да те постави в положение, в което ще си принуден да го лъжеш.

— Разбирам те, Бо — рекох, — но аз изобщо не те карам да слагаш подслушвателни устройства в стаята.

— Какво очакваш от мен тогава? Да се скрия в килера ли?

— Не, не, не — усмихнах му се мило. — Никога няма да поискам от теб нещо толкова подло и коварно. Единственото, което искам от теб, е да оборудваш някоя от твоите служителки със записващо устройство и тя да се внедри в редовете им. — И му смигнах. — В нашия щат нали все още е законно, при условие че записващото устройство е на тялото й?

Бо ме изгледа втрещен. А аз продължих:

— Плюс това съм почти сигурен, че записът на разговор със съгласието дори само на едната страна също е напълно в рамките на закона. — Предпочетох да не му обяснявам откъде съм толкова сигурен. — Та докато записващото устройство е върху тялото й, ние сме чисти! — И направих бързо двукратно движение с веждите нагоре и надолу. — Какво ще кажеш, Бо? Планът ми си го бива, а?

— Боже милостиви! — изстена Бо. — Ти… си… един… напълно… откачен… гадняр, приятелю мой!

— От човек като теб приемам това като чист комплимент. Пък и не ми е трудно да си представя какво си говорят ония жени на сбирките си. Представи си, че ще сме две мухи, кацнали на стената. Ако не друго, поне невероятен майтап ще падне!

Бо неандерталецът:

— Пък и каква е тая шибана „вторична пристрастеност“, мама му стара? Имам чувството, че е пълна простотия. — И поклати недоумяващо глава. — Бас държа, че на някои от тия женоря мястото им е в лудницата. Нали ме разбираш, Бо?

Кимнах му, че съм съгласен:

— Да, идеално съзнавам какво искаш да ми кажеш. Но това е най-новата мания на Графинята — да стане първокласна вторично зависима жена — и съм безсилен да я спра. Та нали ще направиш това за мен, Бо? Нали ще стоиш рамо до рамо с мен до горчивия край?

— Добре, Бо — отвърна ми без капчица ентусиазъм, — ще бъда с теб докрай. Но ако тая твоя женатейшън надуши нещо, да знаеш, че ще те разпъне на кръст!

Махнах най-небрежно с ръка:

— Това изобщо не бива да те притеснява, Бо. Нито аз ще й кажа нещо, нито ти, така че откъде, по дяволите, ще научи?

В този миг към нас се приближи висок слаб сервитьор с напитките ни. Носеше червено сервитьорско болеро, черна папийонка и абсолютно безизразно лице. Постави пред Бо чашка с „Джак Даниелс“, а пред мен — кока-кола. Бо вдигна глава и му рече:

— Бо, я ми донеси още една дозатейшън, ако обичаш.

Сервитьорът зяпна неразбиращо насреща му. А Бо се зачуди:

— Какво има бе, Бо?

Наложи се да поясня на човека:

— Приятелят ми иска още едно питие, моля.

Сервитьорът кимна и се отдалечи, а Бо поклати възмутено глава:

— Ебаси и идиота! Още английски не е научил, а са го пуснали да сервира обядатейшън. Ебаси и перверзията! — След което вдигна чаша. — Дано успееш да намериш отговор на въпроса си, Бо, понеже опитът ми в тази област гласи, че женските тайни никога не са приятни.

* * *

— Е, толкова луди жени накуп не бях виждала! — мърмореше Деби Старлинг^[1].

Само две вечери след срещата ни с Бо една от любимите му сътруднички, Деби Старлинг, измърмори тези думи в слушалката на уличен телефонен автомат на Лонг Айлънд, само на няколко преки от сбирката на „Анонимните вторично пристрастени“ на Графинята, докато двамата с Бо участвахме в конферентния разговор.

— Никога не съм слушала подобни щуротии — продължи Деби. — Наистина не намирам думи да ви го опиша бе, момчета! Представете си… — Настъпи няколкосекундна тишина, през което време седях на ръба на стола, а Бо, предполагам — на ръба на неговия. Беше се задържал до късно в офиса си именно за да изслуша доклада на Деби.

Не бях виждал никога Деби, но според Бо била идеална за операцията. Била към четиридесет и пет и прекарала кариерата си основно в седене на паркови пейки със секси и уязвим вид в очакване да се приближи някой потенциален нападател. При появата на такъв го примамвала наблизо и му щраквала белезниците. После надувала свирката си, при което от храстите изскачали половин дузина нюйоркски полицаи и го пребивали от бой. След което го задържали.

Но не точно с това Деби впечатлила Бо, особено когато ставало дума за планираната от нас операция. По-скоро било свързано с участието на Деби навремето в университетския театър, което хвърлило критиците във възторг. Безпогрешна е, викаше Бо. Родена актриса, която ще се внедри в клуба на мъжемразките по-бързо, отколкото Графинята би произнесла вторична зависимост! Така че той я оборудва с техниката и я изпрати зад фронтовата линия.

Най-сетне амбициозната актриса проговори:

— Вижте какво, момчета, ще се опитам да ви го обясня по следния начин: Някой от вас гледал ли е филма „Джери Макгуайър“?

— Да — отговорихме едновременно и двамата.

— Добре. Спомнете си сега за оная сцена във всекидневната на Рене Зелуегър, в която куп разведени жени все мърморят и се оплакват и наричат мъжете „врага“?

— Да — казахме пак.

— Ами същото беше, само че на стероиди!

И двамата се разсмяхме с глас на сравнението, но само след няколко секунди ми идеше да я удуша през телефона. В крайна сметка Бо пръв успя да се овладее и каза:

— Добре, Деби. Та какво стана тази вечер в Света на фантазията?

— Ами останах с убеждението, че жената на Джордан им е нещо като главатар — рече Деби. — Това изненадва ли те, Джордан?

— Ни най-малко — отвърнах. — Тя си е такава. С каквото и да се заеме, втурва се с главата напред. Днес е амбициозна вторично зависима, утре ще е амбициозна космонавтка, няма нищо логично, нищо предсказуемо. И въпреки това я обичам.

— Страхотна красавица е — обяви Деби.

Не думай, рекох си. Ти за какво друго си мислиш, че я обичам — заради шибания й характер ли? Ами че тя е в състояние и петима съпрузи да подлуди! „Благодаря — отвърнах й, — но не това е причината, заради която я обичам, Деби. Красотата е само повърхностна, Деби — Докато грозотата стига до мозъка на костите, добавих наум. — Обичам я заради личните й качества: заядлива е, остроумна е и изобщо ме изцежда докрай“. — Да не говорим, рекох си, какви минети ми върти, докато карам ферарито по магистралата Лонг Айлънд Експресуей по време на часа пик, докато шофьорите на камиони натискат клаксоните от радост. — Външният й вид няма нищо общо с обичта ми. Абсолютно нищо.

Настанаха няколко мига мълчание, през което глупостите ми увиснаха във въздуха. Накрая Бо запита:

— Добре де, твоята преценка каква е, Деби: обича ли го тя, или не?

— Обича го — каза Деби, а духът ми литна! — Но същевременно и го мрази. — И духът ми рухна! Деби млъкна за миг. — Но най-вече ми се видя объркана.

— По отношение на какво? — попитах.

— Да бе — обади се и Бо. — От какво толкова е объркана, мама й стара? Да не би нея да са я подвели под отговорност? Изобщо не мога да ги проумея това, жените.

А Деби с огромна доза търпение попита:

— Свърши ли, Бо?

— Да, свърших — измърмори той. — За къщата стана ли дума?

— Спомена ли нещо за Ийстхамптън? — наострих аз уши.

— Не по име — отвърна Деби, а аз изпсувах на ум, — макар да стана дума, че е намислила да се махне от Олд Бруквил.

И аз отново наострих уши:

— Така ли каза? А спомена ли защо?

— Да. Вестниците не спирали да пишат за теб и това я срамяло. — Духът ми пак рухна! — Хората я заглеждали, особено в училището на дъщеря ви. Просто копнее да се махне оттам заедно с децата.

— Е, не звучи кой знае колко обнадеждаващо — пророних.

— Ни най-малко — съгласи се Бо. — Май е време да спреш да търсиш къщатейшън, Бо.

— На твое място не бих избързала — контрира Деби. — Защото веднага след като каза това, заразправя как все още те обичала. И че даже си й липсвал.

— Ама това е прекрасно! — възкликнах.

— И в това отношение не избързвай — предупреди Деби. — Само секунда по-късно заяви, че трябвало да пукнеш в някой пожар или нещо от този род. По този начин щяла да се отърве окончателно от теб.

— Представяш ли си само! — излая Бо. — На жена и за секунда не бива да вярваш! Щом се извърнеш, веднага ти забива нож в гърба!

— Никак не си конструктивен, Бо — изгуби търпение Деби. Направи кратка пауза, след което продължи: — Виж какво, Джордан, нали ти казах, че в момента е крайно объркана. Стой по-далеч от нея за известно време, дай й възможност да се окопити. Тогава има вероятност да се върне при теб. Поне в едно отношение обаче има за какво да се радваш, Джордан.

— Кое? — попитах.

— Мрази баща си дори повече, отколкото мрази теб.

— Голямо успокоение, няма що — рекох. — Напуснал я е, когато е била на три.

— Добре, в какво положение се намираме в момента? — попита Бо Деби. — Имаш ли някакво мнение по въпроса?

— Това, което правя, ми е доста неприятно — каза Деби. — Но ако пак отида другата седмица, може и друго да науча. Сигурна съм, че тя нищо не подозира. Групата ме прие с отворени обятия. Имам чувството, че се зарадваха на възможността да включат още някого в страданията си.

— Това може да ни отнеме сума ти време, Бо — подметна Бо.

— Не разполагам със сума ти време — срязах го. — Жена ми няма да спре да ме врънка по въпроса. Много добре я познавам. — Освен дето не ми оставаше време и по други причини, които засега не възнамерявах да споделям с Бо и Деби. През следващия месец ми предстоеше да застана пред съдията, за да заявя, че се признавам за виновен и съответно да представя и подробна финансова декларация. Всичко това, естествено, щеше да остане в тайна; нищо нямаше да се съобщи до идната година, и то след като се обявеше публично, че съм сътрудничил. И все пак точно сега бе най-подходящото време да продам къщата в Олд Бруквил, преди да съм попълнил финансовата декларация.

— Трябва да има начин да я накараме по-бързо да се разприказва — заключи Бо.

А бившата актриса:

— Що пък да не опитам да се сприятеля с нея. Ще отида например разревана на следващата сбирка, защото мъжът ми току-що ме е набил или нещо подобно. Какво ще кажете, а? — Тук актрисата млъкна за миг. — Макар и малко да познавам жена ти, Джордан, подозирам, че веднага ще ми се притече на помощ.

Боже милостиви, рекох си! Подобен ход в ада ще ме вкара. В никакъв случай не бива да го допусна. Никога!

— Чудесна идея, Деби! Дори може да я поканиш някъде да пийнете по едно и да я оставиш да се накваси. Нямаш си представа какво става с нея след две питиета: все едно си й дала серум на истината! — Божичко, какви ги плещех? — А и ще ти кажа идеалното място, където да я заведеш: „Бъкрам Стейбълс“ — открай време любимо заведение на баспите в Локъст Валей. Там на всичко отгоре е и тихо, та записът ще стане добър.

— Това е ужасно — намеси се Бо. — Не мога да разреша подобна стъпка… — пауза, — без да дам на Деби някакъв малък бонус, ако успее.

— Много ти благодаря — каза Деби, — но хич не се притеснявай. Номерът ще мине. Просто ще взема със себе си глава кромид и ще я обеля в колата, преди да вляза на сбирката. Ще вляза в черквата им със стичащи се по бузите ми сълзи!

Няколкосекундна тишина.

— Исусе Христе! — възкликна Бо. — Това е отвратително. Истински отвратително. Хващай се на работа!

— Не мога да позволя подобно действие! — рекох и аз твърдо. След което добавих: — Но проблемът е, че то вече се изплъзна от контрол. Решението е взето. Какво мога да сторя?

— Нищо — отвърна Бо. — Минахме отвъд точката, при която връщането назад е възможно.

— Великолепно — каза Деби. — Отивам да купя лук!

* * *

Клубът на мъжемразките се срещаше всяка сряда за по един час — до осем вечерта. Наближаваше единадесет, а от Бо все още ни вест, ни кост. Крачех напред-назад във всекидневната си, мъчех се да запазя спокойствие и все пресмятах колко добра карма ми е останала все още в резервоара.

Но пък и Графинята сама си беше виновна, нали така? Така де, кой мъж не би искал да узнае тайните помисли на напусналата го съпруга? С какво съм по-лош от всеки друг обзет от съмнения съпруг! Единствената разлика е в това, че разполагам с повече средства от мнозинството останали съпрузи и това ми позволява да стигна по-далеч. Пък и щом тя е готова да сподели тайните си с първата срещната… ами, значи, тайните й са достъпни за обществена консумация.

Честно казано, бях убеден, че новините тази вечер ще са добри. Нима не бях премислил всичко казано от Деби предишната седмица и не бях свел съкровените мисли на Графинята до две прости истини? Истина номер едно: продължава да ме обича, но е все още объркана. И истина номер две: след известно време така ще закопнее да се любим, че няма да й остане друг избор, освен да се върне. Онзи път на плажа тя на два пъти умишлено повдигна темата за секса: веднъж, описвайки ни като най-обикновени стари сексманиаци (което е добре), а после — като се сети колко рядко сме поемали въздух (което е още по-добре!) Вярно, до ушите ми бяха стигнали и дърдорения относно Майкъл Болтън и оня скапан неин личен треньор по фитнес Алекс Интимния душ, но те комай точно това и щяха да се окажат — празни дърдорения.

Окрилен от тези истини, бях се обадил на Магнум предишната седмица, за да го осведомя какво става с мен и Графинята. „Ще има ли Копелето нещо против да продам къщата в Олд Бруквил и да купя някоя много по-евтина в Хамптън?“ Магнум бе отвърнал предпазливо оптимистично. В момента бил затънал до колене в преговори с Копелето, който, както винаги, бил неотстъпчив. Но вероятно щял да погледне положително на всяко мое действие, насочено към намаляване на разходите ми. Независимо от всичко, надявал се до началото на май да постигне желаното от нас споразумение, след което съм щял да се явя пред съдията Глийсън и да се призная за виновен.

В този миг телефонът иззвъня. Сигурно е Бо! Втурнах се в кухнята, но като стигнах до телефона, замръзнах на място. Някой звънеше по домофонната система, свързана през телефона. Някой ме търси от портала! Кой, по дяволите, се е сетил за мен? Плахо вдигнах слушалката:

— Ало?

— Здрасти, Бо! — обади се Бо. — Аз съм — Бо!

— Бо! — рекох на Бо. — Какво търсиш тук?

— Пусни ме да вляза. Нося лична доставка за теб, Бо.

Поех дълбоко въздух, за да се успокоя и да не изпусна нишката на цялото бокане. Няма начин да не е добра новина, рекох си. Иначе за какво би шофирал Бо чак до Саутхамптън? Ако новината е лоша, щеше просто да се обади по телефона, освен ако не е от оня вид хора, които обичат да се наслаждават пряко на нечия мъка. Бо обаче не е такъв човек! Как мога дори да си помисля подобно нещо? Бо ми е истински приятел, доказал верността си към мен хиляди пъти. Явно иска лично да ми съобщи добрата вест.

— Ей, Бо — озъби ми се Бо. — Ще отваряш ли тоя порталатейшън, или какво?

— Да бе, да — рекох. — Извинявай, Бо. — Набрах кода на портала и се запътих към вратата.

Няколко минути по-късно седяхме в столовата под полилея от ковано желязо, за който бях платил цяло състояние. На масата от избелено дърво лежеше магнетофонче. Бо не ми беше разкрил съдържанието на лентата; все още описваше как бившата актриса Деби Старлинг направила достойно за „Оскар“ изпълнение и бързо спечелила доверието на Графинята.

— Номерът с лукатейшъна минал страхотно — разправяше Бо. — Деби, значи, киха и подсмърча като за световно, а по лицетейшъна й струят сълзи, докато разправя на жена ти как мъжът й я нарекъл такава и такава, онакава и прочее. Тя… Графинята… разбира се, мигновено проявила съчувствие, понеже това й е в характера. — И Бо сви рамене. — Та двете се сдушили още преди началото на сбирката.

Кимнах и замислено потърках брадичка.

— Хм — измънках, — дотук добре. И какво е казала по време на сбирката?

А Бо бавно поклати шава:

— Няма значение. По-важното е какво е казала след сбирката.

— Така ли? — наострих аз уши. — Заедно ли са отишли да вечерят?

На свой ред Бо потърка брадичката си:

— Да пийнат. Нали знаеш… ин вино веритас.

— Любопитно — рекох. — И какви истини е изкарало наяве виното?

Бо разкриви устни и отчаяно кимна:

— Ами май ще трябва да се откажеш от търсенето на нова къща, Бо. Не го препоръчвам при… създалите се обстоятелства.

Изведнъж сърцето се свлече право в стомаха ми. Значи Графинята ме е лъгала! Ебаси и коварството! Как може чак толкова низко да падне? Да иска да ме изиграе с нова къща! Та у тая жена няма ли поне капка етичност!

А Бо продължи:

— Бих целия този път, Бо, понеже те имам по-скоро за приятел, отколкото за клиент. — Млъкна и сведе поглед към магнетофона с големина на колода от карти, после пак вдигна очи. — Така че ти предлагам една сделка, Бо: досега за цялото подслушватейшън съм се изръсил към пет хилядарки, но ако ми позволиш да унищожа лентата, преди да си я прослушал, ще смятам, че сме квит. Ще платя на Деби от собствения си джоб. Но ако ме принудиш да натисна бутона за прослушване, ще трябва да ми платиш. Както решиш ти.

Погледнах магнетофончето със свито сърце. Божичко, що за дяволско изобретение! Толкова миниатюрно, а тъй коварно! Явно съдържаше лоши вести, лоша карма.

— Толкова лоши ли са новините, Бо? Сериозно ли говориш?

— Нали ти казах, Бо? — Сви рамене Бо. — Ин вино веритас.

Бавно поклатих глава с възможно най-тъжната усмивка. После изхихиках, един вид „Така ми се пада!“. А и в смисъл: „Значи, това е краят; краят на брака ни, краят на всичките ми напразни надежди“. Бракът ми е един ковчег, мина ми през ум, и това ще да е последният гвоздей. Изгледах Бо право в очите и му наредих:

— Пускай шибания запис!

Бо кимна и натисна копчето.

В началото се чуваше само тихо жужене и някакъв шумов фон, после глуха размяна на думи със сервитьора. А Бо поясни:

— Приготвих го оттам, откъдето си заслужава да слушаш. Намират се в „Бъкрам Стейбълс“ и се канят да вдигнат тост. Слушай…

Кимнах, облегнах лакти на ръба на масата и кръстосах ръцете си една върху друга. После отпуснах върху тях морно чело и вперих страничен поглед в дяволското магнетофонче. Цялата работа бе един ужас. Бях подслушал собствената си съпруга — майката на децата ми! А и какво разправяше там Бо за женските тайни…?

В този миг до ушите ми долетя съвсем веселият тон на Графинята: „Наздраве за нарушения цикъл!“, последван от изненадващо естествения отговор на актрисата: „Да пием за нарушения цикъл на вторичната зависимост!“, и познатият звук на чукащи се чаши.

— Що за идиотщини? — измърмори Бо. — Никога не съм чувал за вторична зависимост и простотии от тоя род. Бъркат ми в здравето.

Кимнах в знак на съгласие, без да вдигам глава. После пак чух гласа на Графинята. Оплакваше се от мен, че съм спал с проститутки, докато сме били женени. Ами че тя какво е очаквала? Та нали сума ти време ми беше любовница! Съвсем наясно е била с поведението ми още отпреди да се оженим — а сега ми намира кусури.

Но изведнъж подскочих и наострих слух: „Напоследък обаче водя най-хубавия секс, откакто се помня. Няма да навлизам в подробности. Само ще ти кажа, че последните няколко години с мъжа ми бяха пълна скука: все една и съща поза до писване“.

Абе как може така да приказва? Та тя буквално ме скопява пред Деби — пред една абсолютно непозната! Пред жена, на която плащам да върши работа! Как смее Графинята да заяви, че в леглото не струвам и пукната пара? Не е вярно! Направо я побърквах. Викаше ми „малкия ми принц“…

Противно на здравия разум, хвърлих поглед да видя реакцията на Бо. Гледаше ли ме втренчено? Усмихваше ли се? Не, не се усмихваше. Беше вперил очи в магнетофончето с маската на напълно съсредоточен човек. И бавно кимаше глава. И скърцаше със зъби като някой, който не схваща за какво става дума. Изведнъж вдигна поглед, а аз отворих уста да се браня срещу неоснователните обвинения на Графинята. Не успях и дума да обеля. Не ми идваше на ум какво да кажа. Графинята ме излагаше и пред Бо. И колкото повече отричах, толкова по-виновен щях да изляза.

Точно тогава Бо се засмя и поклати глава:

— Това са глупости, Бо! Всяка жена твърди, че мъжът й е гола вода в леглото. Най-нормално явление. Но ако ти се яви възможност пак да я изчукаш, глътни една виагратейшън, преди да й го навреш; тогава ще й дойде акълът! — Намигна ми и пак се вгледа в магнетофончето. А аз положих отново чело върху ръцете си и се приготвих за нова болка.

Записът продължи: „Та по някое време си имах туй-онуй с личния ми треньор по фитнес и никак не беше зле — (знаех си аз!), но после ми писна и започнах да излизам с Майкъл Болтън. Нали го знаеш? Певецът?“.

„Ама, разбира се — каза Деби, уж изненадана. — А той как е?“

Гласът на Графинята: „Готин е. Страхотно романтична личност. Изкарахме цял уикенд в хотел «Плаза». Бяхме в президентския апартамент, а той го поддържаше постоянно пълен със свежи цветя. — Разнесе се доволен смях. — Нали ти казвам, романтик“.

— Ама че неблагодарна кучка! — изсъсках на Бо. — Даваш ли си сметка аз колко пъти съм й пълнил президентския апартамент с цветя? Но на нея й е най-лесно да го забрави!

Бо кимна с разбиране и посочи магнетофона:

— Слушай внимателно, Бо. Идва най-хубавото.

Поклатих глава и вперих поглед в устройството. Не може да бъде! Хайде, причини ми още болка!

Гласът на Графинята продължи да върти ножа в раната: „Е, имаше и неколцина други. Запознах се с един професионален играч на голф, докато бях в Пенсилвания на курсове по вторична зависимост, после изкарах известно време с едно старо гадже, ама то беше само заради старата ни дружба. — След това с много по-щастлив тон: — Сега обаче ходя с един, който е собственик на голяма фирма за конфекция! Много е готин, нищо, че е доста затворен в емоционално отношение. Ще изчакам да видя какво ще стане“.

Гласът на актрисата: „И смяташ, че мъжът ти ще ти купи къщата, така ли?“.

Изведнъж тонът на Графинята стана уморен: „Ами още го обработвам. Мъчи се да ми се изплъзне, но аз му знам слабото място. Той иска да се съберем отново и аз му свиря на тая струна, като все му намеквам, че подобна възможност продължава да съществува.“ Пауза. „Знам, че не е никак честно, но нямам друг избор, така да се каже. И не възнамерявам да го подлъгвам повече, отколкото е необходимо. Купи ли ми къщата, още на другия ден ще се разведа. И тогава ще мога да си гледам живота. Току-виж съм се влюбила в някой местен предприемач или някой електротехник. Тогава…“

Бо щракна бутона „стоп“.

— Стига ли ти дотук, Бо?

Изгледах го, без да мога да обеля и една дума. Графинята съвсем ме погреба с тоя запис. От всичко казано най ме заболя от изказването, че й е писнало да сме все в една и съща поза. Длъжен бях да кажа нещо на Бо, че да поправя впечатленията му от такива отровни приказки. И почнах да ровя из акъла си за подходящи думи. Нито една не успях да намеря. Бях вече официално скопен. Най-важното сега беше да се убедя, че Деби се е заклела да пази чутото в тайна. Какво ли мнение си е съставила за мен!

— Добре ли си, Бо? — попита Бо.

— Добре съм — кимнах бавно. — Нищо ми няма. Поех дълбоко въздух и насила се усмихнах. — Все пак имам чувството, че още не е взела окончателно решение, нали, Бо? Може би все още има някаква надежда, нали? — и тихичко се разсмях.

— Само така, Бо — усмихна се насърчително Бо. — Само смехът може да те излекува.

Кимнах и му пуснах тъжна усмивка, после огледах невероятно красивия си дом… и си дадох сметка колко малко означава всъщност. Най-щастливото време в живота ми бе онова с Дениз, когато нищичко си нямахме.

Бо се пресегна през масата и леко стисна ръката ми с масивната си длан. И каза с абсолютно сериозен тон:

— Виж какво, Бо, няма да ти говоря глупости. Това, което си преживял през последните шест месеца, и на най-големия си враг не го пожелавам. Няма лъжа: отвратително е. — И поклати бавно глава. — Сега обаче си длъжен да поемеш дълбоко въздух и да си дадеш сметка какво ще правиш оттук нататък. Време е да се проявиш като мъж. Нали ме разбираш, Бо? Да бъдеш истински мъж!

— Да — кимнах, — разбирам те.

Стисна ме още по-силно:

— Няма жена, която да ти надвие, Бо: нито съпруга, нито приятелка, нито любовница. С едно изключение. Знаеш ли кое, Бо?

Кимнах бавно и се борех да сдържа сълзите си:

— Чандлър — отроних.

— Точно така, Бо. Чандлър. Само тя е от значение сега. Другите само ще минават и заминават през живота ти. Тъкмо заради нея си длъжен да се стегнеш и да държиш главата си високо; дължиш го не по-малко и на синчето си. — И Бо се усмихна с носталгия. — Помня как малко след раждането си едва не умря от менингит. Няма да забравя как сърцето ми пропадна, когато Роко се обади през онази нощ от болницата и ми каза какво става. Още същата нощ влязох в една черква и се помолих за него.

Кимнах, докато обърсвах сълзата от ъгълчето на окото си:

— Явно е имало полза. Той вече е здрав и расте силно момче.

— Точно така, Бо — усмихна се Бо, — и ще продължава да расте. И един ден ще започне да взема пример от теб, затова си длъжен да му покажеш какво значи да си мъж. Че независимо от лайната, които се струпват отгоре му, истинският мъж винаги се задържа отгоре. — Бо сви мощните си рамене. — Такъв е животът, Бо. Единствените константи са децата ти, само заради тях си заслужава да се бориш с житейските несгоди. Така или иначе, предстои ти да откриеш кои са истинските ти приятели и кои просто са те използвали. Не забравяй, купеното с пари приятелство…

— Не трае дълго — довърших аз.

Бо кимна.

— А купената с пари вярност…

— Не е никаква вярност — добавих.

— Точно така, Бо. — При което се надвеси над магнетофончето, натисна бутона за изхвърляне на касетата, извади я и я вдигна във въздуха. — Що се отнася до мен, този разговор изобщо не се е състоял. — И я пъхна във вътрешния джоб на сакото си. — Нищо не ми дължиш за услугата, Бо. Имам нужда единствено от приятелството си, тъй като поне аз съм ти истински приятел. И винаги ще бъда.

В което бях убеден.