Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (9)

Осма глава
Смърдословакия

След над седемчасово чуруликане като канарче, най-после първият ми ден на улица „Съдебна“ дойде до своя край. Стигнах до първия ми ден като правоспособен брокер на акции, който, по някакво чисто съвпадение, бе 17 октомври 1987 година — денят, в който световните стокови борси се сринаха. Както четиримата разпитващи ме, така и адвокатът ми видяха някаква особена ирония в това. Та нали и на първия ми ден в колежа по стоматология, и на първия ми ден в месарския бизнес, че и на първия ми ден на Уолстрийт бях демонстрирал нещо като реверсивен вариант на дарбата на цар Мидас: всичко, до което се докоснех, се превръщаше в лайна.

Но пък, от друга страна, не може да се отрече, че и аз притежавах определена приспособимост. Както се изрази Магнум, ако ме пуснеха в тоалетна чиния и ме отмиеха, щях да изляза от отходната тръба със свидетелство за правоспособност по ВиК. Но колкото и високо да бяха оценили думите му, лично аз бях убеден, че на изхода на тази конкретна тоалетна чиния не ме чака никакво свидетелство за правоспособност.

Отново се връщах с лимузината в Олд Бруксвил, където пак щях да съм под домашен арест — отново сведен до положението на затворник в собствения си дом и на емоционална пинята^[1], по която Графинята да млати на воля. Както винаги, зад волана седеше бъбривият пакистанец, но през тридесетте минути, откакто си тръгнахме от Сънсет Парк, не беше промълвил и думичка, след като заплаших да му отрежа езика, ако чуя и гък от него.

В момента се движехме по магистралата, близо до границата между Куинс и Лонг Айлънд, към края на часа пик, когато още не се е здрачило съвсем и запаленото пътно осветление не се усещаше. Докато се влачехме със скоростта на охлюв, гледах замислено през прозореца.

Големият борсов срив през 1987-а се бе оказал повратна точка в живота ми — едно изключително събитие, породило всички следващи. През прословутия Черен понеделник индексът Доу Джоунс^[2] бе рухнал с 508 точки само за една борсова сесия и най-продължителният му период на растеж в съвременната история свърши с вой на спирачки.

В интерес на истината, аз бях само най-обикновен наблюдател не само на срива, но и на предшествалия го славен растеж. След рязкото сваляне на ставките върху данъка общ доход и на лихвените проценти възходящата инфлация най-сетне бе укротена през лятото на 1982-ра и отвсякъде се носеха хвалебствия за икономическия подход на президента Рейгън, така наречената рейгъномика^[3]. Поевтиняването на кредита буквално подпали борсовия пазар. Майкъл Милкън току-що бе изобретил прословутите си „рискови облигации“ и това промени из основи начина, по който корпоративна Америка въртеше бизнеса си. Въоръжени с кеш, придобит от продажбата на Милкъновите рискови облигации, на хоризонта се появиха враждебните похитители — финансисти от съвсем нов вид, от рода на Роналд Пърлмън и Хенри Кравис — и имената им нашумяха в национален мащаб. Посредством метода на враждебното завземане^[4] успяваха да свалят на колене една подир друга някои от най-големите американски корпорации. „Транс Уърлд Еърлайнс“, козметичният гигант „Ревлон“, конгломератът „Ар Джей Ар Набиско“… коя ли щеше да е следващата в този списък?

Еуфорията достигна своя връх през октомври 1987-а, Когато Доу Джоунс премина границата от две хиляди и четиристотин пункта^[5]. Ерата на юпитата бе в разгара си и краят й изобщо не се виждаше. И докато себеподобните на Майкъл Фалк нариваха милионите си, други, като Бил Гейтс и Стив Джобс, променяха света. Новоизгряващата епоха на информацията разтресе планетата с мощта на ядрен взрив. На всяко бюро се появи светкавично бърз компютър. Със своята мощ и интуитивност на управление компютрите свиха света до размерите на едно глобално село.

Разкриха необятни възможности и пред Уолстрийт: бързите компютри доведоха до масивно нарастване на обема на сделките, и то с използването на най-съвременни финансови продукти и нови стратегии. Финансовите продукти, известни като деривати^[6], позволяваха на големите институции да прилагат безпрецедентни начини за хеджиране^[7] на своите инвестиционни портфейли, а най-вълнуващата от всички търговски стратегии, така нареченото портфейлно застраховане^[8], наливаше постоянно масло в разгарялата се треска да се купуват акции и облигации.

В един финансов фарс, достоен за перото на Кафка, благодарение на портфейлното застраховане всяко покачване на Доу Джоунс караше компютрите да бълват масивни поръчки за закупуване на деривати. Те от своя страна водеха до ново покачване на Доу Джоунс, което пък караше компютрите да бълват нови поръчки за закупуване на деривати… и така до безкрайност. От теоретична гледна точка нямаше причина да не трае вечно.

На практика обаче това се оказа невъзможно, тъй като двамата глупаци, изобретили портфейлното застраховане, вкарали от самото начало в софтуера обезопасителен механизъм. С други думи, щом се стигнело определено ниво на покачване на цените, компютрите трябвало да викнат: „Чакай малко! Има нещо гнило в Дания! Я да вземем да продадем акциите в нашия портфейл с максималната скорост, на която са способни силиконовите ни чипове!“.

И тогава започнаха проблемите. В една реална версия на „Терминаторът“ компютрите се обърнаха срещу своите господари и започнаха да бълват със скоростта на светлината безконечни вълни от поръчки за продаване. Получи се първоначален рязък спад на борсата, което не бе никак добре. Уви, те продължиха да продават и обемът на поръчките им към обяд достигна такова ниво, че компютрите в залата на Нюйоркската стокова борса действително не можеха да смогват, а това си беше чиста трагедия, тъй като в един миг всичко блокира.

А междувременно борсовите посредници, верни на себе си, престанаха да вдигат телефоните, оправдавайки се: „От какъв шибан зор да слушам как побеснелите ми клиенти врещят «Продавай, мама му стара! Продавай!», като наоколо няма и кьорав купувач?“. И вместо да държат ръчичката на клиента и да го утешават, че всичко ще се оправи, те се облегнаха на столовете си, навириха обувките си от крокодилска кожа върху бюрата и оставиха телефоните да си звънят до побъркване. Към четири следобед Доу Джоунс се бе сринал с двайсет и два процента, половин трилион долара бяха заминали на кино, доверието на инвеститорите бе съсипано и ерата на юпитата официално приключи.

Сега, след повече от десетилетие, докато разправях тези неща на разпитващите ме, се усещах необичайно откъснат от тях, сякаш младежът, който ги беше преживял — някакъв будала на име Джордан Белфърт — ми бе абсолютно непознат, но за по-разбираемо описвах биографията му в първо лице. А още по-странно бе как пропусках за свое удобство влиянието на тези събития върху личния ми живот, особено по отношение на първия ми брак — сключихме го с Дениз три месеца преди срива. Бяхме не фалирали, ами оттатък. Но съзнавахме, че успехът всеки миг ще се материализира. Имахме и надежда, и вяра… Докато не стана сривът.

Точно на това място спрях: как Джордан Белфърт напуска борсовата зала на „Л. Ф. Ротшилд“ с отчаяно сърце и подвита опашка, на двадесет и пет годишна възраст, с един личен банкрут в актива си и с позволително да продава акции, което изведнъж бе загубило всякаква стойност.

Най-интересното обаче бе, че с напредването на деня се чувствах обезпокоително все по-удобно в стаята за поверителни разговори. Докато се губех в миналото, не чувствах болката от настоящето и най-вече мъката от загубата на Графинята. И макар да съзнавах много добре, че кисна приятелите си, сведенията, които бях дал, бяха от изключително исторически характер — описал бях само в най-общи щрихи неща, които бяха на границата на незаконното. Деветдесет и деветимата злодеи, крадци и негодяи от списъка ми засега бяха в относителна безопасност.

И точно в този миг Копелето спука сапунения ми мехур.

Оставаха само няколко минути до пет, когато Джоел каза:

— Ще трябва за известно време да спрем с урока по история. По отношение на твоето сътрудничене изпадаме в цайтнот… — и се захвана да ми обяснява как височайшето ми положение на „порта“ може да се пази в тайна за не особено дълго. Понеже си имало признаци, когато някой сътрудничел, като се почне от съдебното досие, което в моя случай щяло да бъде подозрително скучно. С други думи казано, когато даден обвиняем реши да стигне до съд, това налага да се заведат определени преписки в съда — а липсата им подсказва, че човекът пее на улица „Съдебна“.

На практика, поясни Копелето, моето сътрудничене ще има две основни страни: историческо портене и активно портене. Досега бях вършил само първото. Сега обаче Копелето искаше да ме запишат, докато говоря по телефона с едно от предстоящо опечалените лица от моя списък на злодеи, крадци и негодяи. И от всички, там упоменати, Копелето бе избрал тъкмо моя верен и доверен счетоводител Денис Гейто, по прякор Готвача.

А Денис Гейто си беше истински Готвач, макар и не в обичайния смисъл на думата. Прякорът му бе израз на обич и възхита пред вродената му способност да подправя отчетите. Беше истински пич — спокоен, хладнокръвен и въздържан. В живота се интересуваше единствено от най-добрите игрища за голф в света, кубински пури, хубави вина, пътуване в първа класа и интелектуални разговори, най-вече свързани с това как да преебе данъчните служби и Комисията по ценните книжа, което комай се явяваше главната цел в живота му.

Бе вече на петдесет и нещо, а с подправянето на отчети се бе захванал в началото на 70-те години, когато аз съм бил в началното училище. Занаята изучил под зоркото око на Боб Бренън — един от най-големите майстори в дисциплината за всички времена. Прякорът на Боб беше Синеокия дявол — признание на стоманеносините му очи, дяволските му бизнес стратегии и ледената кръв в жилите му, за която твърдяха, че била с два градуса по-студена от втечнен азот.

Синеокия дявол бе създателят на „Фърст Джърси Сикюритийз“ — фирма, постигнала небивал размах и мащаб в търговията с евтини акции в края на 70-те и началото на 80-те години. А Готвача бе служил като счетоводител и главен довереник на Дявола. Легендарният дует бе оставил зад себе си мощна диря от уникални измами с ценни книжа. Но за разлика от повечето търговци на евтини акции, Синеокия дявол бе приключил на върха на вълната с награбените близо четвърт милиард долара.

Точно в това беше проблемът ми: Синеокия дявол бе успял да се измъкне сух, надхитряйки през цялото време надзорните органи, и Копелето нямаше по-голяма мечта от тази да получи на поднос главата му.

Изведнъж гласът на Монсоир ме върна в настоящето.

— Брутален е тоя трафик! — обяви. — Имам чувството, че никога няма да стигнем в Бруквил. Ти как мислиш, шефе?

— Монсоир — рекох му нежно, — ти си един много добър шофьор. Никога не взимаш болнични, никога не се губиш, а като те знам, че си и мюсюлманин, подозирам, че изобщо не пиеш! — И кимнах възторжено. — Затова ще ти кажа само две мили думи.

— И кои са те, шефе?

— Еби… се! — Изсъсках, пресегнах се към копчето на таблото над главата ми и видях как тиквата на приказливия пакистанец изчезва зад облицованата с филц разделителна стена. Стоях загледан в продължение на няколко секунди в пищния син цвят на филца и в изписаните там три златни букви — N, J и B — Jordan и Nadine Belfort. Избродирани бяха с 18-каратов златен конец, в готически шрифт. Ебаси и шибания ташак! — рекох си. — Ебаси и разточителството! При това, вече напълно безсмислено…

Мислите ми се отправиха с вой към Синеокия дявол и Готвача. Истината е, че не бях всъщност танцувал с Дявола, така че не можех да го накисна за нищо, поне не в пряк смисъл. Не така обаче стояха нещата с Готвача. Бяхме забъркали заедно хиляди нечестиви комбинации — толкова много, че им бях изгубил бройката. Но най-любопитното бе, че го бях изключил от швейцарската си дейност от страх връзките му със Синеокия дявол да не насочат органите към мен.

Уви, само четири години по-късно, сиреч — преди няколко часа, Копелето и Агента маниак отказаха да повярват, че тъкмо така съм постъпил. Няма никаква логика, твърдеше Копелето. За какво ти е било да изключваш тъкмо Готвача, питаше ме скептично? Във всичко друго си го включвал и изведнъж — аут! Не се връзва нещо, освен ако всъщност си го включил, но сега гледаш да го прикриеш! При тези думи Копелето извади пачка стари документи, свързани с пътуването ми до Швейцария през лятото на 1995-а; и съвсем неслучайно с мен бе пътувал и Готвача. И което бе още по-уличаващо — след като напуснахме Швейцария не си бяхме отлетели директно за Съединените щати, ами се бяхме отбили до Чехословакия, отвъд бившата Желязна завеса. Според данните, с които Копелето разполагаше, престоят ни там беше по-малко от осемнадесет часа — само кацнахме и още същия ден излетяхме. И Копелето точно в това намираше нещо гнило — от какъв зор сме го направили, значи, освен да оставим пари в брой, да открием тайна сметка или да договорим някаква комбина? Каквото и да бяхме правили, Копелето усещаше, че крия нещо, и настояваше да разбере що е то.

Аз междувременно можех само да се чеша по главата. Копелето бе толкова далеч от целта, че чак не можех да повярвам. Но понеже нямах друг избор, описах му пътуването най-подробно, като почнах от Швейцария, където, казах му, бях отишъл с единствената цел да огранича пораженията. Мъчех се да се измъкна от последния от поредицата ужасни разгроми, чиято съвкупност ме бе довела в крайна сметка в стаята за поверителни разговори. Конкретният провал, за който става дума, бе предизвикан от ненавременната кончина на прекрасната леля Патриша — лелята на Графинята, която, без да съобщавам на Графинята, бях поставил на ключово място в една от комбините си за пране на пари.

Убедил бях любимата леля на жена ми — пенсионирана шестдесет и пет годишна британска учителка без нито едно закононарушение през целия си живот — да наруши с един замах поне хиляда, явявайки се мое подставено лице в Швейцария. В мига, в който кандиса, взех да трупам милиони долари в шифровани сметки, свързани с нейното име. Докато един ден взе, че умря от удар, ей така, без всякакво предупреждение, и всичките ми милиони увиснаха.

В началото си мислех, че смъртта й ще ми причини небивали проблеми, най-явният от които бе този, че парите ми ще останат блокирани завинаги в долнопробния търбух на швейцарската банкова система. Оказа се, че греша и че швейцарците са много печени в тези работи. За тях смъртта на едно подставено лице се явявало огромен плюс — повод за отваряне на бутилка шампанско. В края на краищата няма по-добро подставено лице от покойното, обясни ми моето разплуто швейцарско доверено лице Роланд Франке^[9] — един сто и четиридесет килограмов симпатяга с ненаситен апетит за сладкиши и с неземен дар да създава фалшиви документи, базирани на принципа на достоверното опровержение. А Когато попитах моя майстор фалшификатор защо, той сви рамене и отвърна: „Защото мъртвите не говорят, млади ми приятелю, нито пък покойните лели!“.

Междувременно, докато разкривах на моите разпитващи цялата тази гнусотия, гледах да им изтъкна, че по време на това пътуване двамата с Готвача не бяхме сами; водехме си компания под формата на Дани Поуръш, моя бивш ортак в престъпленията, а така също и Анди Грийн, моя верен и доверен адвокат, известен с прякора Вигвам.

Ни най-малко не се мъчех да прикрия факта, че Дани наистина ми е бил съдружник във всички мои дела. „Той е точно толкова виновен, колкото съм и аз“ обявих на Копелето, после му се заклех, че Вигвам и Готвача пък нямаха нищо общо с тях. Просто бяха дошли да се поразходят до Чехословакия — следващия пункт от пътешествието ни. Нито един от двамата и понятие си нямаше, че с Дани сме изнесли контрабандно валута в Швейцария; напротив, мислеха си, че само проучваме терена за бъдещи действия.

На този етап имах чувството, че Копелето и Агента маниак почваха да вярват на думите ми, така че смело се гмурнах в следващия етап на екскурзията ни, в Чехословакия, с обяснението, че авантюрата ни там бе част от неуспешния ни опит да завладеем пазара за току-що пуснатите от новото им правителство чешки приватизационни бонове. За останалите подробности обаче изпитах страшна неохота да ги споделям с разпитващите ме. Все пак станалото в Чехословакия беше декадентско до степен, каквато те нямаше да проумеят. Така че се ограничих с една по-гладка и разводнена версия на нещата, иначе току-виж ме възприели като пълен извратеняк, недостоен за писмо 5К. Та едва сега, два часа по-късно, ми се удаваше възможност да си припомня с огромен кеф лудостта, представляваща този етап от пътуването ни.

Началото, естествено, бе положено още в частния реактивен самолет „Гълфстрийм“-тройка. Както се полага на един „Гълфстрийм“, и този предлагаше просторен охолен салон в светлобежово. Креслата бяха с размер на тронове. А двойката двигатели на „Ролс-Ройс“ бяха с най-ново поколение шумозаглушители, така че над свистенето на въздуха покрай тялото със скорост деветстотин километра в час равномерният рев на турбините едва се чуваше.

Свечеряваше се, летяхме високо над Южна Полша, но самият аз се бях „извисил“ бая повече. И все пак не колкото Дани, който седеше насреща ми, загубил напълно способността да говори. Навлязъл бе във втората половина на фазата на лигавенето, сиреч така се беше надрусал, че и дума не можеше да изрече, без по брадичката му да потече река от лиги.

— Таа змия едноока! — възкликна Дани сред порой от лиги. През последните няколко часа бе изгълтал четири куалуда^[10], половинка малцово уиски „Мъклелън“, двайсет милиграма валиум и двуграмова скаличка боливийски хероин, която изсмука през ноздрите си с помощта на навита банкнота от сто долара. Накрая, само преди десет секунди, бе усетил ефекта и на тлъстия джойнт, севернокалифорнийска сенсимиля^[11], което ме наведе на мисълта, че се мъчи да ми каже „Тая сенсимиля е много яка!“.

И както винаги, буквално бях шашнат от абсолютно нормалния му вид. С късо подстриганата си руса коса, средния си ръст и ослепително бели зъби издаваше аурата на един прекрасен басп — аурата на човек, способен да проследи родословието си до първите заселници, дошли с кораба „Мейфлауър“. Тази вечер бе облечен семпло, в бледокафяв прав панталон и тениска с копчета и с къси ръкави. Пред бледосините му очи се мъдреха консервативни рогови очила, от което видът му ставаше още по-изискан и по-баспски.

Въпреки целия си баспски вид обаче, Дани Поуръш си беше чистокръвно еврейче, способно да проследи родословието си до един миниатюрен кибуц близо до Тел Авив. Но по подобие на много свои предшественици евреи, и той искаше да го вземат за синьокръвен басп, та затова носеше такива несъмнено баспски очила, които си бяха с най-обикновени стъкла.

Междувременно вътрешността на салона приличаше по-скоро на летящ склад за конфискувана стока на ДЕА^[12]. На разтегателната масичка от махагон между двама ни бе положена кафява кожена чанта „Луи Вюитон“, преливаща от най-разнообразни опасни наркотици за развлечение: четиринадесет грама сенсимиля, шестдесет фабрично произведени таблетки куалуд, няколко произведени на черно амфетамини, няколко произведени на черно успокоителни, торбичка за сандвичи, пълна с кокаин, десетина дози екстази^[13], плюс няколко безопасни артикула, по лекарско предписание: флакон ксанакс^[14], флакон морфин, някоя и друга таблетка валиум, ресторил, сома и викодин, плюс някоя и друга таблетка амбиен, ативан и клонопин^[15] както и наполовина изконсумиран картон с кенчета „Хайнекен“ и почти изконсумирано шише малцово уиски „Мъклелън“ — за по-лесно поглъщане на таблетките. Съвсем скоро обаче всичките непредписани от лекар неща щяха да изчезнат — наврени в колективните ни задници или скрити дълбоко под ташаците ни, докато минем чешката митница.

Моят доверен адвокат Вигвам седеше отдясно на Дани. И той беше в ежедневно облекло, което в неговия случай се допълваше от постоянно мрачната му физиономия и отвратителното му тупе. Имаше цвета на кал, който никак не се връзваше с бледата му кожа, и гъстотата на сушена слама. Макар Желязната завеса да бе паднала преди три години, човек спокойно можеше да се обзаложи, че ужасното му тупе щеше все пак да привлече доста неодобрителни чешки погледи.

Та и Вигвам се беше понадрусал, макар че изискванията към него, в качеството му на наш адвокат, бяха значително по-високи. Съвсем ясно му бе, че ще може да се нажмули едва след като приключехме работата си с чехите. Така че засега обръщаше повече внимание на коката и по-малко на куалудите — една изключително хитра стратегия, съдържаща съвършен психотропичен смисъл. Поемането на един куалуд е равносилно на три бутилки водка или уиски на празен стомах, докато шмъркането на кокаин е равносилно на венозното поемане на осем хиляди чаши кафе. От куалуда ти се приспива и ставаш немарлив, докато кокаинът те помпа и засилва параноята ти. А в чисто делово отношение е много по-ефективно да си напомпан и обзет от параноя, отколкото да ти се дреме и да не внимаваш. Уви, нашият Вигвам се бе нашмъркал, без да иска, до състояние на кокаинова параноя.

— Боже мой, Исусе Христе! — мърмореше Вигвам. — Тоя самолет вони на фъшкии! Изгаси я тая гадост бе, Дани! Щото… щото… щото… — хайде, изплюй го бе, Вигвам — ще свършим в някой чешки пандиз, за Бога! — Спря, за да обърше капките пот, избили по бледото му параноично чело. Иначе беше съвсем симпатичен човек, с момчешки вид. Беше среден на ръст, с хубави, правилни черти, нищо че беше започнал да пуска леко шкембенце. — Ще ми отнемат разрешителното за адвокатска практика — изпъшка. — Усещам го. Ъ-ъ-ъ-ъ… — изпъшка от наркоманска параноя, а щом спря да пъшка, грабна тупето си и отчаяно заклати яйцеподобния си череп.

Вляво от мен седеше Готвача, трезвен като гьон. Никога през живота си не беше вземал дрога, което го правеше част от онази рядка група хора, които са способни да се заобиколят с наркомани от световна класа, без това ни най-малко да им пречи. Готвача си беше жив красавец, нещо като смален вариант на мистър Клийн. Темето му беше абсолютно олисяло, челото му бе високо, челюстта — квадратна, кафявите очи — пронизващи, носът — остър, а усмивката — заразителна.

Роден и израсъл в Ню Джърси, Готвача бе майстор на тамошния акцент и го използваше при нужда, като в настоящия случай.

— Ча’ай, ча’ай! — рече Готвача на Вигвам. — Я земи да се овладееш, Анди! Като ти мирише, пусни вентилацията. Там, навън, налягането е толкова ниско, че за две секунди всичко ще се измирише.

Точно така. Прав беше.

— Слушай Готвача — посъветвах Вигвам. — Логиката му в подобни ситуации е безпогрешна. — Пресегнах се, положих лявата си длан на рамото на Вигвам и му пуснах загрижена усмивка. — Съвсем отделно от това, препоръчвам ти да вземеш два-три ксанакса, да те поуравновесят.

Гледаше ме втрещен.

— Имаш вид на газен от влак — рекох. — Повярвай на чичо доктор, два-три ксанакса ще те оправят. — Нали така, майсторе? — обърнах се към Готвача.

— Абсолютно — съгласи се Готвача.

— Май ще те послушам — закима нервно Вигвам. — Само че първо трябва да подредя къщата. — Стана и заобикаля из салона да пусне вентилационните дюзи. Изгледах джойнта в ръката на Дани.

— Адвокатът ни може и да е перко — рекох, — но в случая е прав. Що за всеки случай не го хвърлиш тоя джойнт?

Дани вдигна сантиметровия остатък от козчето и го заоглежда с килната настрани глава. Сви надолу ъгълчетата на устните си и сви рамене, после хвърли козчето в устата си и го глътна.

— Ноо помаа за курудърца! — обяви гордо.

В този миг Вигвам седна на мястото си, а ченето му продължаваше да изпълнява наркоманската версия на мамбото.

— Вземи — грабнах необходимия флакон от „Луи Вюитона“, отвих капачката и изсипах няколко хапчета. — Правилната доза е две сини… — и се замислих за миг, — макар на тази височина да не се знае колко ще ти трябват. Току-виж тялото се оказало по-податливо. — И свих рамене.

Вигвам закима нервно, все още на дъното на тревожната фаза. Почнех ли да разправям как още в гимназията оплешивя и как после го хванаха да преписва на изпитите САТ, най-вероятно щеше да хукне към аварийния изход и да скочи. Затова го съжалих и си замълчах.

Извърнах се към Готвача и му се усмихнах с уважение.

— Да си поговорим за работата — рекох приглушено. — Не бях особено очарован от хората, с които се запознах в Швейцария, така че прекъсвам всякакво вземане-даване с тях. Нещо не ми вдъхват доверие. — И пак свих рамене. Чиста лъжа си беше, но си имах съображения да го излъжа, колкото и да ми беше неприятно.

По това време в Щатите по петите ми беше един вманиачен агент от ФБР, на име Грегъри Коулмън, така че ми се налагаше да създам лъжлива следа, по която да се насочи, та да отклоня вниманието му от истинските ми швейцарски сметки. За тази цел смятах да използвам Готвача — да ми открие швейцарска сметка, в която няма да вложа никакви пари, но за чието съществуване агент Коулмън щеше да научи. А щом изпратеше искане до швейцарското правителство за достъп до сметката, щях да се боря със зъби и нокти, все едно имам какво да крия. Така щях да го мотая поне две години, ако не и повече. А Когато най-после постигнеше своето и получеше достъп до сметката ми, щеше да установи, че по нея всъщност не е имало никакви постъпления.

Така че изиграният щеше да е той, а истинският ми бизнес щеше да си върви необезпокояван. И в този ред на мисли рекох на Готвача:

— Давай да направим онова, което предлагаше по-рано. Какво се иска от мен, че да почнем?

— Хич нищо не се иска от теб — отвърна Готвача, подчертавайки колко малко се очаква от мен. — Вече всичко съм ти уредил… попечители, подставени лица, а аз ще съм съветник към тръста, тоест още един буфер между теб и парите ти. И ако, не дай Боже, онези младежи почнат си врат носовете, моментално подавам оставката си като съветник, парите ти изчезват в Лихтенщайн и нали знаеш — швъттт! — плесна с ръце, изпружи дясната си ръка напред към Южна Румъния — и сме на чисто.

Усмихнах се на Готвача и кимнах задушевно. Той, Готвача, притежаваше куп таланти, но най-забележителна беше способността му да използва сложни комбинации от жестове и звуци, за да изразява мисълта си. А лично на мен любимият ми беше швъттт, който издаваше с извиване на езика в обратно „С“, последвано от остро изпускане на въздух. А едновременно със звука швъттт пляскаше с ръце, после рязко изпружваше дясната си ръка във въздуха. Готвача използваше този звук като обобщение на даден трик, един вид: „И с последния фалшив документ, който сме създали, нали разбираш… швъттт!… и федералните власти изобщо няма да проумеят какво е станало!“.

Седейки сега в гълфстрийма, си давах сметка какъв колосален гаф съм извършил, отказвайки да следвам една от купищата страхотни рецепти на Готвача за задоволяване на баснословния му апетит към швейцарските банкови сметки. Плашеха ме обаче отношенията му със Синеокия дявол; обществена тайна бе това, че двамата въртят бизнес в Швейцария; и колкото и да бях печен, Синеокия дявол бе дваж по-печен и все още не го бяха изловили! Така че какво вещаеше този факт за собствените ми бъднини? Доста добри неща, рекох си. И аз като Дявола бях безкрайно внимателен и не пестях усилия при прикриване на следите си.

Вкопчих се в тази щастлива мисъл, докато се пресягах към чантата с илачите. Отворих флакона с валиум и глътнах три сини хапчета. Лъвска доза, вярно, но като се има предвид колко кока бях изшмъркал, точно толкова ми трябваха, за да вляза безопасно в Чехословакия.

* * *

Вместо към главния терминал на пражкото летище „Рузине“, гълфстриймът бе насочен към малкия частен терминал, който доскоро се ползваше единствено от ръководителите от ЧКП. Като се има предвид степента на опиянението ми, това напълно ме устройваше; но докато ни водеха към една зала, напомняща кремълската светая светих, нещо, което не можех да определя, ме зачовърка отвътре. Застаналият до мен Дани също имаше разтревожен вид.

— Намирисваш ли нещо? — попитах и сбръчках нос.

Дани се почеса по носа и смръкна на два пъти дълбоко въздух.

— Да бе — отвърна ми. — Какво става, мама му стара? Мирише ми на… на не знам какво, но никак не ми харесва. — И пак пое на два пъти въздух през носа.

— Ти намирисваш ли нещо? — прошепнах на Вигвам.

Вигвам се заозърта като диво животно.

— Отровен газ — рече нервно. — Трябва… трябва да си взема обратно паспорта. Моля ти се… ще ми го изгубят. — И започна да дъвче нокътя на показалеца си.

Нерви, рекох си, горкото копеле съвсем е паднал на дъното на нервната фаза. Наклоних глава към Готвача.

— Намирисваш ли нещо, майсторе?

— Да. Шибана воня на пот! — обяви той. — Тия комунистически копелета не ползват дезодоранти! — Почеса се замислено по брадичката. — А може и да ги няма по магазините. Нямаш си на представа до каква степен тия комунистчета се лишават от най-елементарни удоволствия.

В този миг един вонящ чех на средна възраст в синьо-сива полицейска униформа се приближи към нас, огледа ни подозрително, после ни посочи да седнем на високите кожени кресла, подредени около огромна заседателна маса от махагон. Никак не е зле, рекох си. Седнахме, отнякъде изникна униформен сервитьор и постави безмълвно пред нас поднос с десертни аперитиви.

Огледах сервитьора, от когото се стичаха едри капки пот.

— Извинете — рекох смирено, — защо тук е тъй горещо?

Изгледа ме без капка интерес, сякаш го бяха подлагали на лоботомия, и се отдалечи без нито една думичка. Посегнах към чашата, но Вигвам ме предупреди:

— Да не си посмял да им пиеш от виното! — и взе да се озърта притеснено. — Те точно това очакват! — Хвърли ми обезумял поглед. — Нима не разбираш?

И Готвача се приведе към мен:

— Тоя май не знае английски — прошепна, — но на слизане от самолета пилотът каза, че такива жеги не е имало от сто години насам. Днешните температури били рекордни за страната им.

* * *

Едва в таксито поех въздух с широко отворена уста.

— Друг път блъскала ли те е подобна воня? — попитах Дани.

— Никога — поклати той мрачно глава. Оня трябва да го накиснат в сярна киселина.

Готвача кимна в знак на съгласие и добави дълбокомислено и самоуверено:

— Да не ви пука. Ще отседнем в най-хубавия им хотел. Сто на сто ще е с климатик. Няма начин да не е.

Свих рамене, без да разчитам докрай на думата му.

— Прага ли е най-големият град в Чехословакия? — попитах вонливкото-шофьор.

А той без никакво предупреждение се разплю по таблото на колата си:

— Словаците са кучета — избухна. — Отделиха се от държавата. — Вече сме Чешка република: Перлата на Изтока. — И разкърши врат, сякаш да си възвърне самообладанието.

Кимнах притеснено и погледнах през страничното стъкло — да поема красотата на Перлата на Изтока, но поради липсата на улично осветление нищо не видях. Но все още хранех някакви надежди. Та нали крайната ни цел е прословутият „Амбасадор“ — единственият четиризвезден хотел в Прага. Хвала Богу поне за това, рекох си. Сегашният етап от пътешествието ни сякаш бе прокълнат. Малко лукс нямаше да ни е никак излишен.

За жалост на Готвача му бе убягнала една малка подробност: „Амбасадор“ съвсем наскоро е бил обявен за един от най-лошите четиризвездни хотели в Европа. А защо — установих още щом влязохме във фоайето с температура сто градуса и влажност на въздуха хиляда процента. От задуха насмалко да припадна.

Пространното и мрачно фоайе ми напомни противоатомните скривалища от епохата на Студената война. Разполагаше с всичко на всичко три дивана с отблъскващ кафяв цвят на кучешки изпражнения.

Ухилих се на силно русото яко чехкинче на рецепцията. Върху бялата блузка над едрите й чешки цици имаше табелка с името й „Лара“^[16].

— Нямате ли климатик?

А тя тъжно ми се усмихна с кривите си чешки зъби и отвърна със силен акцент на английски:

— Климатик има проблем. Сега не е на работа.

Забелязах с ъгълчето на окото си как Дани помръкна, но Готвача отново прояви мъдрост:

— Тук ще ни е добре — рече, кимвайки еднократно. — Виждал съм далеч, далеч по-лоши хотели.

— Къде бе, майсторе? — запитах, не вярвайки на ушите си.

— Не забравяй, че съм от Ню Джърси — заяви с тон на многознайко.

Бетонна логика, рекох си! Готвача си е истински боец!

Окуражен от думите му, шляпнах на тезгяха кредитната си карта, усмихнах се на Лара, а сам на себе си рекох: „Не е зле, зле е, ама чак пък! Както съм каталясал и едва гледам от поетите куалуди, няма начин да не загубя съзнание от тотална преумора“.

* * *

Два часа по-късно лежах чисто гол на леглото с вперен в тавана поглед и обмислях как да се самоубия. В стаята ми бе по-горещо, отколкото в котелното на „Титаник“. Прозорците не можеха да се отварят, а радиаторът беше надут докрай. А защо — никой в хотела май не можеше да ми обясни. Така че от радиатора струеше топлина, от климатика — нищо, та бях готов наплатя милион долара на някой да пусне вътре ято едри мъхести пчели, та да пърхат отгоре ми с крилцата си.

Беше два и нещо — осем и нещо в Ню Йорк. Изгарях от желание да се чуя с Графинята. Да ми каже няколко благи думи, да ме увери, че ме обича и че всичко ще се оправи. Способна бе да внесе светлина и в най-мрачните ми мигове. Но при всичките ми пет-шест опита стигах до шибаното записано съобщение, че международните линии са претоварени.

И точно тогава телефонът иззвъня. Аххх, пищната ми Графиня! Винаги знае кога имам нужда от нея! Вдигнах слушалката. Уви, търсеше ме Дани.

— Не мога да заспя! — изръмжа. — Ще трябва да глътнем по някой и друг куалуд и да си намерим проститутки. Друг начин няма.

Буквално подскочих върху леглото.

— Ти с всичкия ли си си! — рекох. — Само след няколко часа ще дойдат да ни вземат, Дан! Това, което си си наумил, е лудост! — Спрях да поразмисля и за миг стигнах до извода, че наистина е лудост. — Пък и къде ще намерим проститутки в тоя късен час? Много сложно става.

— Аз вече се допитах до Лара — обяви гордо Дани. — На има-няма десет минути път оттука, в края на града, сме можели да намерим няколко миризливи чешки курви, които, според Лара, били първокачествени. — Спря се за миг. — Пък и сме длъжни да го сторим, Джей Би. Лоша карма е да оставим нещата да се развиват така, както са тръгнали. Налага се да прибегнем до драстични мерки. Ако не схващаш какво ти говоря, значи си много зле.

— А, не. Тоя път съм пас. Върви сам, ако искаш.

Но в края на краищата — макар и досега да не знам как точно стана — само след час се бях назобал с три куалуда, а отгоре ме яздеше по каубойски една огромна изрусена чехкиня с лице като на овчарско куче. Не бяхме разменили почти нито дума, само двеста щатски долара и нещо от рода на „Тъхенк ю!“ в мига, в който се изпразних в огромната й чешка путка. Абе путката си е путка, рекох си, нищо, че в нейната можеше да влезе и напряко паркирано чешко такси. Патриотизмът ми все пак изискваше да й излея известно количество червено-бяло-синя течност — ако не за друго, поне да помни кой е победил в Студената война.

След още час пак бях в хотелската си стая, потях се обилно, обмислях кончината си и страдах по Графинята. Но най-вече недоумявах защо бях постъпил по този начин. Обичах Графинята повече от всичко друго на света, но някак си не умеех да се контролирам. Бях слабохарактерен, а на всичко отгоре и упадъчен. У мен, под самата ми повърхност, беснееше Дивия вълк, готов да реагира и на най-малката провокация, като заголи наркоманските си зъби. Нямах и най-малката представа докъде ще ме доведе всичко това, но на Уолстрийт се говореше, че малко години ми остават. Пука ми. В куп отношения бях вече мъртвец.

В четири сутринта се предадох и отново бръкнах в „Луи Вюитон“-а. Трябваше да минат още трийсет минути, докато заспя, докато в централната ми нервна система бълбукаше толкова ксанакс, колкото би натръшкал половин Прага.

* * *

В 7:30 — само три часа по-късно — иззвъня поръчаното събуждане по телефона.

Примигах, повърнах, после станах и взех поредния леден душ. След което изшмърках половин грам кокаин, глътнах един ксанакс за потискане на евентуален изблик на параноя и заслизах по стълбището към рецепцията. Изпитвах леко угризение заради коката преди първата ми бизнес среща в тази чудесна страна, но просто нямаше по кой друг начин да започна деня си след нощните похождения в скапаните бордеи на Прага.

Във фоайето бяхме радушно посрещнати от тридесетгодишния Марти Съмикрест-младши — висок слаб мъж с посивяло лице, с дебели лещи в стоманената рамка на очилата му. Макар поначало да живееше в близост до Вашингтон, днес бе дошъл в Прага, тъй като очакваше да уредим десет милиона долара свеж капитал за фирмата му „Чешки индустрии“. За момента предприятието бе пълна нула, но ни убеждаваше, че благодарение на положението на баща му като чешки герой от войната ще намери връзки сред най-висшите ешелони на властта в Чехия.

След размяна на сутрешните любезности се натъпкахме в една отвратителна шкода — черна, груба, очукана и — естествено — без климатик. Толкова силно вонеше на пот, че можеше да озапти цял взвод морски пехотинци. Според часовника ми беше 8:15. Петте минути ми се бяха сторили като час. Огледах компанията си. Възлите на всички вратовръзки бяха максимално охлабени, Дани беше призрачно бял, Готвача бе присвил пагубно устни, а тупето на Вигвам наподобяваше умряло животно.

Седналият отпред Марти се извърна.

— Прага е един от малкото градове в Европа, които нацистите не са разрушили — рече гордо. — Повечето оригинални постройки са запазени. — Доближи длан до предното стъкло и описа кратка дъга, сиреч „Гледайте и се дивете!“. След което каза: — Мнозина го смятат за най-красивия град в цяла Европа, за Париж на Изтока, така да се каже. Тук са живели много художници и много поети. Идват тук да се вдъхновят, да се…

Мили Боже! Тия хора ще ме уморят с това съчетание от досада, пот и воня! Как е възможно такова нещо? Изведнъж ме обзе мощна носталгия, като на дете, изпратено на летен лагер, което копнее да се прибере у дома.

— Чехите поначало са си предприемчиви. Ако репутацията на страната ни е страдала, то винаги се е дължало на словаците. — Поклати с отвращение глава. — Тъпаци, лентяи, пияници, само малко по-интелигентни от идиотите. Съветският съюз ни ги натресе, но сега са пак там, където заслужават — в Словакия. Помнете ми думата: само след десет години ще имат най-ниския брутен национален продукт в цяла Източна Европа, а ние — най-високия. — Кимна, изпълнен с гордост. — Помнете ми думата!

— Само едно не разбирам — подметнах. — Щом чехите са толкова умни, защо не са открили още дезодоранта?

— Какво искаш да кажеш? — присви очи подозрително Марти.

— Няма значение — отвърнах. — Шегувам се бе, Марти. — Напротив, тук направо ухае на люляк.

Той кимна, уж ме разбра.

— Между другото — каза, — тази сутрин първо ще посетим фирмата „Мотоков“, притежаваща изключителните права за продажба на шкодите — потупа двукратно по облегалката за главата си — което им дава възможност да наводнят света с тия зверове!

— Да бе — промърмори Готвача. — Бас държа, че в Западна Европа ще се редят на опашки да си купят шкоди. Момчетата в „Мерцедес“ трябва да са нащрек, докато не ги е сполетял фалитът!

Синът на героя от войната кимна в знак на съгласие:

— Нали ви казвам: Чешката република прелива от възможности за инвестиции. „Мотоков“ е само един от многото примери.

* * *

Централата на „Мотоков“ представлява сива бетонна сграда, извисяваща се на двадесет и три етажа над пражките улици. И макар на фирмата да са й нужни само два от тях, комунистическите управници явно са били привърженици на максимата „Колкото повече — толкова по-добре“, та са смятали печалбата и загубата за дребни подробности — поне в сравнение със създаването на безсмислени, зле платени работни места за утеха на впиянчената чешка работническа класа.

Качихме се по облицован с балатум асансьор до дванадесетия етаж и се отправихме по дълъг безшумен коридор, в който въздухът нещо не достигаше. Бях на границата на припадъка, когато стигнахме до просторна заседателна зала, където ни разположиха около евтина дървена заседателна маса за тридесетина души. Налице обаче бяха само трима представители на „Мотоков“, а ние седнахме тъй далече, че се налагаше да викаме, та да ни чуят. Комунистическа им работа, рекох си.

Самият аз седях от едната къса страна на масата срещу стена-витрина, от която се виждаше центърът на града. В този час през месец юни слънцето грееше право през стъклото и температурата в залата вече доближаваше тази на Меркурий. На пода имаше три големи бели пластмасови саксии с мушкато. И трите растения бяха покойници.

След кратки въдворяващи любезности председателят на „Мотоков“ завзе центъра на сцената и заговори на английски с подчертан акцент. Обясни, че фирмата пострадала силно от разпадането на Съветския съюз. Новите антимонополни закони на практика ги изхвърлили от бизнеса. Изглеждаше ми интелигентен — дори, бих казал, приятен човек, но скоро се усетих, че излъчва нещо крайно особено. В началото не успявах да определя какво е, но изведнъж ме тресна по главата: онзи беше Мигач, и то — от световна класа! Примигваше при всяка дума, която произнасяше, понякога няколкократно.

— Предполагам, че ви е ясно — обясни Мигача с три скорострелни примигвалия. — Новото законодателство забранява монополите, а това поставя — миг-миг — „Мотоков“ в много затруднено — миг-миг-миг — положение. — Миг. — Може да се каже, че законът почти ни е докарал до банкрут. — Миг-миг.

Страхотно положение, няма що, рекох си, стига да имаш за цел да пуснеш парите си в чешка тоалетна чиния!

Но продължих в ролята си на заинтересуван посетител, кимнах със съчувствие, а Мигача продължи да мига.

— Да, наистина сме на ръба на банкрута — рече. — Имаме структурата — миг-миг — на фирма мултимилиардер, но нямаме мандат да продаваме. — Тук Мигача въздъхна. Изглеждаше на около четиридесет, а кожата му бе изключително бяла. В карираната си риза с къс ръкав и с платнената синя вратовръзка мязаше на счетоводител от скотобойна в Омаха.

Мигача измъкна пакет цигари от джоба на панталона си и запали. Двамата му подчинени явно възприеха това като знак, че и те могат да запушат, та докато се усетя, залата се изпълни със зловонен облак от евтин чешки тютюнев дим. С крайчеца на окото си зърнах Дани, опрял десен лакът върху масата и подложил длан под брадичката си. Да не говорим, че спеше. Спи ли? Спи, моля ви се!

Мигача продължи сред пушилката:

— Именно затова сега сме се съсредоточили върху франчайзите на „Кентъки Фрайд Чикън“ — К’ви ги приказва тоя, бе? „Кентъки Фрайд Чикън“ ли рече? — каквито възнамеряваме да открием — миг-миг — по най-агресивен начин през следващите пет години. — Мигача кимна в знак на съгласие със собствените си мисли и мигания. — Точно така — продължи със скорострелно двойно мигане. — Смятаме да съсредоточим всичките си усилия върху пилешкото и картофеното пюре; брандът на „Кентъки Фрайд“, естествено, се отличава с високите си вкусови качества, при условие че…

Даннн! Главата на Дани се изтресе върху заседателната маса!

Настъпи гробна тишина и всички, включително и Мигача, впериха невярващи погледи в Дани. Дясната му буза бе притисната о масата, а по брадичката му бавно и болезнено си проправяше път рекичка от лиги. След което Дани захърка дълбоко, по наркомански, чак от коремната кухина.

— Не му обръщайте внимание — казах на Мигача. — Тежко понася смяната на часовите пояси. Продължавайте, ако обичате. Силно съм заинтригуван от плановете на „Мотоков“ да печели на вашия недохранен пазар за пържено пилешко. — При което свих рамене. — Никога не съм си и помислял, че чехите може толкова да обичат пърженото пилешко.

— Ама как? — примига Мигача. — Та то е една от основните ни храни. — При което пак замига, Дани продължи да хърка, Гейто непрестанно забелваше очи, а тупето на Вигвам се превръщаше бавно в туткал, а същевременно всички до един, включително и самият Мигач, се потяхме до смърт.

* * *

Остатъкът от деня мина по същия начин: куп миризливи чехи, канцеларии, неотстъпващи на котелни отделения, изпълнени с дим зали и лигавещият се Дани. Синът на героя от войната ни влачеше от фирма на фирма, чието състояние по нищо не се различаваше от онова на „Мотоков“. Всички неизменно притежаваха раздути щатове, неопитно ръководство и ограничени познания по основите на капитализма. Но най-много ме порази огромната надежда, която всички, които срещнахме, споделяха. До един не пропуснаха да ми напомнят, че Прага е „Париж на Изтока“ и че Чешката република е всъщност част от Западна Европа. Нямали нищо общо със Словакия, уверяваха ме. Там населението се състояло от умствено недоразвити маймуни.

Беше станало шест следобед, четиримата седяхме във фоайето на хотела върху диваните с цвят на кафяви кучешки изпражнения и изпитвахме въпиюща нужда от солни таблетки. Обърнах се към групата с думите:

— Вече едва издържам. За никакви пари не бих търпял подобно извращение.

Дани, изглежда, бе съгласен.

— Умолявам те! — рече, докато търкаше голямата колкото топче за голф цицина върху лявото си слепоочие. — Давай да се махаме от това шибано място и да вървим в Шотландия! — Прехапа долната си устна, аха-аха да се разридае. — Шотландия е прекрасна страна, кълна ти се! Земя на мляко и мед! — И ентусиазирано заклати глава. — Там надали има повече от двайсет градуса, без капка влажност. По цял ден ще играем голф… ще пафкаме пури… ще се наливаме с бренди… и бас държа, че ще намерим дори млади шотландски проститутки, ухаещи на сапун „Айриш Спринг“! — Разпери длани към тавана. — Умолявам те, Джей Би: хвърли кърпата и прекрати тоя мач. Просто я хвърли.

— В качеството си на твой юрист — добави Вигвам — най-категорично те съветвам да се вслушаш в Дани. Препоръчвам ти моментално да се обадиш на Джанет да заредят незабавно самолета. Никога през живота си не съм се чувствал толкова мизерно.

Погледнах към Готвача. Той явно още не беше готов да хвърли кърпата; имаше да си изяснява още неща.

— Просто не мога да повярвам как онова копеле от „Мотоков“ дрънкаше непрестанно за „Кентъки Фрайд Чикън“. Че какво му е толкова на това „Кентъки Фрайд Чикън“? — И продължи да клати глава в недоумение. — Винаги съм смятал, че в тая част на света наблягат най-вече на свинското.

— Не съм съвсем сигурен — свих рамене. — А ти преброи ли колко пъти примига онова копеле? Абсолютно невероятен беше! — И поклатих глава със страхопочитание. — Все едно гледаш жива сметачна машина. За пръв път виждам подобно нещо.

— Абе стигнах до хиляда, ама след това им изгубих бройката — рече Готвача. — Сигурно е някакво свойствено за чехите заболяване. — И сви рамене. — Както и да е, в качеството си на твой счетоводител се присъединявам към думите на Вигвам: най-категорично те съветвам да се въздържаш от инвестиции в тази страна, докато не започнат да използват дезодоранти. — И пак сви рамене. — Но това си е лично мое частно мнение.

Само след тридесет минути вече пътувахме към летището. Това, че двайсетима чеха ни очакваха за традиционна петчасова чешка вечеря, бе някаква незначителна подробност. В шест сутринта щяхме да кацнем в Земята на млякото и меда и нямаше никога повече да видя ония смрадливи чехи.

* * *

Шотландия наистина бе разкошна, но така и не успях да се насладя на красотите й.

Прекалено задълго се бях отделил от Графинята. Копнеех да я видя — буквално да я сграбя в обятията си и да се любя с нея. Да не говорим, че и Чандлър щеше да е там. Вече беше почти на годинка и дори не можех да си представя интелектуалните й подвизи през седмицата, през която бях отсъствал… Освен това и куалудите ни привършваха, което щеше да ни принуди да минем на наркотици. От които щеше да започне да ни се повдига и да повръщаме, както и да ни споходи жесток запек. А надали има нещо по-лошо от това да закъсаш на чужда територия, надвесен над тоалетната чиния, докато дебелото ти черво се е превърнало в ледник.

Тъкмо поради тия причини почти се строполих в обятията на Графинята, след като влязох в една петъчна сутрин в крайбрежната ни вила в Саутхамптън. Току-що бе станало десет и изгарях от желанието да се кача горе, да гушна за миг Чандлър, след което да се оттегля в спалнята и да се любя с Графинята. А после щях да се отдам на едномесечен сън.

Но не ми било писано. Нямаше и трийсет секунди от влизането ми, когато телефонът иззвъня. Търсеше ме Гари Делука, мой подчинен, който с рунтавата брада и вечно мрачната си физиономия силно ми напомняше на покойния президент Гроувър Кливлънд.

— Прощавай за безпокойството — обяви мрачно Гроувър, — но сигурно ще те заинтересува фактът, че вчера са подвели под отговорност Гари Камински. Сега е в пандиза и отказват да го пуснат срещу гаранция.

— Така ли? — рекох с равен тон. Толкова бях каталясал, че не бях в състояние да проумея смисъла на чутото. По тази причина не изпитах — поне за момента — тревога, че Гари Камински познава съвсем отвътре сделките ми в Швейцария. — И в какво го обвиняват?

— Пране на пари. Името Жан-Жак Сорел^[17] говори ли ти нещо?

Тоя път нямаше грешка! Събудих се — и още как! Сорел бе моят швейцарски банкер — единственият човек в състояние да ме провали докрай пред агент Коулмън!

— Нищо особено — рекох колебливо, докато стисках бузите на задника си. — Може да съм го срещал някога, но… не съм сигурен. Защо?

— Защото и той е подведен под отговорност — рече Гроувър. — И сега е при Камински в пандиза.

* * *

Макар Сорел да започна незабавно да сътрудничи, за моя най-голяма изненада на Агента маниак му потрябваха над три години, за да приключи с обвинителния акт. Докато забавянето се дължеше отчасти на верността на моите стратънци, основната причина се коренеше в това, че бях привлякъл Готвача да ми помогне да си създам легенда. Та още докато къщата ми от карти се срутваше над главата ми, Готвача вече майстореше поредната от прославените си манджи. А точно тя бе тъй вкусна и апетитна, че на Агента маниак му трябваха над три години да се чеше по главата.

Поради което сега издирваха и Готвача. На гърба му имаше изрисувана мишена за федералните власти, и то не само за това, че ми се явяваше съдружник и съзаклятник в провалилото се пране на пари, а и заради отношенията му със Синеокия дявол. Притисни Гейто, гласеше логиката на Копелето, и той ще предаде Бренън — истинската им цел.

Аз обаче не бях убеден докрай, че така ще стане. Готвача бе безкрайно предан на Дявола — беше му продал душата си, така да се каже — да не говорим, че беше от ония закалени в битките майстори, привикнали на кухненската жега и предпочитащи да сътворяват магическите си рецепти току до самите пламъци. Готвача обожаваше далаверата — буквално живееше заради далаверата — та след толкова години работа при Дявола бе станал съвсем нечувствителен. Понятията от рода на страх, неувереност и самоопазване му бяха чужди. Щом си му приятел — ще те защити; закъсаш ли — в бой ще влезе заради теб; а опреш ли наистина гръб о стената — и трябва да избираш между себе си и него — сам би се нанизал на меча си заради теб.

Вероятно тъкмо по тази причина Готвача наруши през онзи следобед общоприетото правило и отговори на обаждането ми по телефона. Понеже първото златно правило в моя свят — сиреч, в света на злодеите, крадците и негодните — е, че подведат ли някого под съдебна отговорност, моментално загубваш завинаги телефонния му номер. Все едно е станал прокажен. Дали прокаженият изобщо те е докоснал, няма значение. Заразяваш се от самата близост с него.

Така че предстоеше утрешният ден на истината. Планът на ФБР бе прост и коварен: Готвача идва у нас, а аз го чакам, накичен с микрофони. След няколкоминутни общи приказки съвсем случайно го насочвам към миналото и му помагам да се самоуличи. Тъжно и презряно деяние, но пък имам ли друг избор? Ако откажа да им сътруднича, моментално ще подведат под съдебна отговорност Графинята; ако откажа да им сътруднича, децата ми ще израснат без бащинска грижа; ако откажа да им сътруднича, рискувам да се превърна в следващия господин Гауър! Единствено мога да се надявам Готвача да не се самоинкриминира, да танцува покрай граничната линия, без да я прекоси.

Единствената ми надежда.