Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (7)

Шеста глава
Копелето и Вещицата

Нюйоркското районно управление на ФБР е разположено на двадесетия, двадесет и първия и двадесет и втория етаж на една кула от бетон и стъкло, която се издига на четиридесет етажа над Манхатън, в район, известен с името Трибека, от триъгълника под Канал Стрийт, в който освен това се намират и Уолстрийт, Федералният съд, Световният търговски център и най-малко уважаваната правителствена институция — Службата за имиграция и натурализация.

Изминах дългия тесен коридор в приземния етаж на сградата с Коулмън и Макрогън от двете ми страни. Коулмън току-що ми бе обяснил, че сме в онази част на сградата, където се провеждат поверителните разговори със свидетели.

Кимнах учтиво и продължих да вървя, потискайки желанието си да го питам под „поверителен разговор“ ФБР „разпит“ ли разбира, или не. Така или иначе, не се съмнявах, че тук долу са „ставали“ ред неща, които не са в духа на Декларацията за правата. (Вероятно леки изтезания, известни лишавания от сън и обичайните нарушения на неприкосновеността на личността.) Предпочетох обаче да запазя подобни блуждаещи мисли за себе си, така че продължих да кимам и да вървя — запазвайки неутрално изражение — докато ме водеха към малката „стая за поверителни разговори“ в края на коридора.

В нея ме чакаха трима души, седнали на евтини кожени черни кресла около евтина дървена заседателна маса. Стаята нямаше прозорци, само флуоресцентно осветление, излъчващо синьо туберкулозно сияние. Стените бяха съвсем голи, в тревожен болнично бял цвят. От едната страна на масата седеше моят доверен защитник Грегъри О’Конъл, известен с прозвището Магнум. Изглеждаше не по-огромен и изтупан от обичайното и усмивка озаряваше лицето му. Облечен бе в сив костюм на тънки райета, официална бяла риза и червена раирана вратовръзка. И изглеждаше съвсем у дома си тук долу — бивш прокурор, имащ понастоящем удоволствието да защитава виновните.

Другите двама седяха срещу Магнум. Мъжът го познавах от деня, в който ми четоха обвинителния акт, когато наговори всички онези мили неща, докато обсъждаха дали да ме пуснат под гаранция. Казваше се Джоел Коен и от малко повече от две години си партнираше с Агента маниак в усилията да ме изправят пред съда — и бяха успели там, където половин дузина помощник федерални прокурори се бяха провалили.

Поначало, колкото и хитър и самоотвержен да бе Агента маниак, все пак имаше нужда от не по-малко хитър партньор в щатската прокуратура, който да се заеме с юридическата страна на разследването. Сам по себе си Агента маниак можеше единствено да ме разследва; но за да ме съди, му трябваше копеле от рода на Джоел Коен.

Точно в този момент Копелето се бе навел напред върху стола си с опрени върху масата лакти. Гледаше ме втренчено с присвити очи и няма съмнение, че вътрешно буквално се облизваше. Облечен бе в евтин сив костюм, евтина бяла официална риза, евтина червена вратовръзка и имаше зъл вид. Къдравата му кестенява коса бе късо подстригана, челото — високо, носът — месест, а лицето му — пепеляво. Не беше грозен, но имаше вид на човек, който от леглото е пристигнал направо в службата. Но може и умишлено да го е направил, заключих. Копелето очевидно цели да ми съобщи нещо, а именно: сега, когато си в моя свят, цената на костюма ти, репутацията на ателието ти за химическо чистене и усетът на бръснаря ти за модерното нямат абсолютно никаква стойност. Цялата власт бе у Копелето, а аз бях неговият пленник независимо от външността. Копелето бе среден на ръст и тегло, макар да имаше вече споменатата раздърпаност на дегенерат, която го правеше да изглежда по-нисък. И съм убеден, че ме презираше не по-малко, отколкото аз него. В момента всъщност изражението на лицето му ясно говореше: „Добре дошъл в подземното ми леговище, пленнико! Да започнем с изтезанията!“.

Третата обитателка на стаята бе мишеподобно дребно създание, на име Мишел Аделман, седнала вляво от Копелето. Не я бях срещал, но ми беше добре известна. Прякорът й бе Злата вещица от Изтока, придобит заради поразителната й прилика — и физическа, и като характер — с коварната бабишкера от „Вълшебникът от Оз“. И тъй като и тя (заедно с Джоел) работеше като помощник федерален прокурор в Източното нюйоркско управление, прякорът й беше съвсем уместен.

Беше дребно човече, един и петдесет и седем, с огромна грива тъмни буйни коси, тъмни изцъклени очи, тънки тъмночервени устни и скъсена брадичка. Представях си я колко ще прилича на мишка, ако вземе парче швейцарско сирене и го загризе. А освен това и колко ще прилича на вещица, ако яхне метла и направи едно кръгче из стаята за поверителни разговори. Облечена бе в тъмносин костюм с панталон и гледаше строго.

— Добро утро — поздрави Магнум. — Да те запозная с двама души, с които ще прекараш доста време през идните няколко месеца. — Посочи Вещицата и Копелето, а те и двамата кимнаха служебно. После продължи: — Джордан, запознай се с Джоел Коен, макар да ми се струва, че вече сте имали това удоволствие… — Подадох ръка и се здрависах с Копелето с мисълта, че като нищо може да ми щракне белезниците, — а дамата е Мишел Аделман, която смятам, че нямаш удоволствието да познаваш — при което се ръкувах и с Вещицата, очаквайки всеки миг да ме превърне в попова лъжичка.

— Във всеки случай желая да уведомя всички присъстващи, че Джордан е твърдо решен да сътрудничи. — При което Магнум кимна еднократно. — Възнамерява през цялото време да е честен и откровен; а лично аз желая да ви уверя, че сведенията, които притежава, ще са безценни в борбата ви срещу престъпността и неправдата на Уолстрийт. — И Магнум кимна втори път.

Ебаси и глупостите! — рекох си. — Тия на кого ги разправя!

— Това е добре — отвърна Копелето и ми направи знак да седна до Магнум. — Всички разчитаме да ни сътрудничиш, Джордан, и от името на всички присъстващи желая да те уверя, че не изпитваме никаква враждебност към теб… — С крайчеца на окото си забелязах как Агента маниак забели очи, докато с Мормона сядаха от двете страни на Вещицата и Копелето. — И ще се отнасяме справедливо с теб докрай, ако се държиш добре.

Кимнах в знак на благодарност, макар да не вярвах на нито една от думите му. За Агента маниак бях сигурен, че ще се отнесе справедливо към мен; той беше човек на честта. Но не и Копелето — той не можеше да ме търпи. Виж, по отношение на Вещицата не бях съвсем сигурен. Според Магнум тя поначало мразела мъжете — включително Агента маниак и Копелето, — така че не се очаквало да има някакво особено отношение към мен. В такъв случай най-големият ми проблем си оставаше Копелето. Все пак съществуваше надеждата, че ще напусне службата, преди да се стигне до издаването на присъда срещу мен. Тогава всичко щеше да е наред.

Затова отвърнах страшно скромно:

— Вярвам ти, Джоел, и както Грег вече съобщи, твърдо съм решен да ви сътруднича. Така че задавайте всички въпроси, които ви дойдат на ум, а аз ще се старая да ви дам точни отговори.

— Вярно ли е, че си потопил яхтата си заради застраховката? — изстреля Вещицата. — Да чуем истината.

Изгледах я и й пуснах студена усмивка. На масата имаше висока гарафа с вода и шест чаши, едната от които бе наполовина пълна. Какво ли щеше да стане, ако лиснех чашата в лицето й? Сигурно щеше да се разпищи: „Помощ! Топя се! Топя се!“. Но предпочетох да запазя мисълта за себе си и просто й казах:

— Не, Мишел. Ако исках да я потопя заради застраховката, нямаше да го направя, докато съм с жена си на борда.

— Защо пък не? — контрира ме Вещицата. — Та това е идеално алиби.

— Но и идеален начин да се самоубие — сряза я Агента маниак. — Хванала го е буря, Мишел. Вземи да прочетеш „Яхтинг магазин“^[1], там всичко това е описано.

Магнум се намеси с огромна самоувереност:

— Желая да уверя всички присъстващи, че Джордан не е потопил яхтата си заради застраховката. Нали така, Джордан?

— Абсолютно — отвърнах. — Макар да не отричам, че най-откровено я мразех. Петдесетметрова плаваща мъка. Постоянно се повреждаше, а разходите й бяха по-големи от бюджета на Хаити. — Свих невинно рамене. — Така че всъщност съм доволен, че потъна. — Тия да не би да очакват да чуят цялата история с потъването на яхтата? Защото наистина си беше нещастен случай. Виновен бях единствено за вземане на погрешно решение, но до известна степен имах оправдание: дрогата, която бях поел, бе достатъчна да упои цялото население на Гватемала и поради тази причина бях принудил капитана да поведе яхтата право насред осембалова буря, че да утоля причинената ми от наркотиците скука.

— Както и да е — рече Магнум, — това отговаря на въпроса ти, Мишел. Нещастен случай, нищо повече. — Кимнах в знак на съгласие, придобил самоувереност от първоначалната размяна. Оказала се бе напълно безвредна, а ние с Магнум се държахме чудесно, с което неутрализирахме магията на Вещицата. Поне така си мислех, докато Копелето не каза:

— А вярно ли е, че докато яхтата е потъвала, си се обадил на Дани Поуръш и си му казал, че в задния ти двор си заровил десет милиона долара кеш, та ако с жена ти загинете, да ги изкопае и да ги предаде на децата ви?

Огледах стаята за поверителни разговори и установих, че всички погледи са вперени в мен, включително този на Магнум. Агента маниак имаше кисела усмивка, която можеше да се тълкува като: „Виждаш ли, Джордан, ние знаем неща, за които дори не си си помислял!“. На лицето на Мормона обаче личеше една доста палава усмивка, в смисъл „Готов съм да си делнем десетте милиона, ако ми предадеш картата за местонахождението на съкровището и изолираш останалите от участие!“. Но както Вещицата, така и Копелето гледаха намръщено, един вид „Хайде, опитай се само да ни излъжеш и гледай какво ще стане!“.

Но най-смешното е, че си нямах и най-малката представа за какво става дума. Поне по три причини бях удивен: първо, понеже в задния си двор не бях заровил дори десет долара, камо ли десет милиона; второ, понеже нямаше начин да им го докажа, освен ако не завлечах Агента маниак в двора си с кирка и лопата, че да разкопае двадесет и четири декара доста скъпа бермудска трева; и трето, понеже самата формулировка на въпроса на Копелето съдържаше намека, че сведенията им идват от самия Дани Поуръш, което значи, че и той им сътрудничи.

А това беше и хубаво, и лошо. Хубавото бе, че в такъв случай няма да съм принуден да сътруднича срещу него, както бе предсказал и самият Магнум: „Всичките ти приятели ще сътрудничат, така че няма да ти се наложи да ги накисваш“. Но не толкова хубавото бе, че Дани се явяваше дясната ми ръка, а това значеше, че за всичко, казано от мен, ще търсят потвърждение и от него. С други думи, ще трябва много да внимавам и да избягвам чистокръвните лъжи. Никак нямаше да им е трудно да ме изловят. Единствената ми надежда бе да премълча определени факти. Разликата между укриване на сведения и пропуск в паметта не е кой знае колко голяма.

Затова им отговорих с лека надменност:

— По-голяма глупост от тази не съм чувал през живота си, Джоел. — Поклатих глава и се изсмях цинично. — Не знам откъде черпите сведенията си, но ти гарантирам, че това е чиста измишльотина. — Хвърлих поглед на Агента маниак. Изражението му бе неутрално, а орловият му поглед сякаш ме преценяваше. Погледнах го право в очите и рекох: — Повярвай ми, Грег. Който и да ти го е казал това, само се е бъзикал с теб. Помисли си само за една секунда — човек трябва да е луд, че да закопае в задния си двор десет милиона долара. Това значи да съм изкопал дупката в полунощ, после да съм върнал чимовете на мястото им преди изгрев-слънце. Ти как ме виждаш мен в ролята на физически работник? Щото когато миналия път ми изгоря крушката на нощната лампа, направо изхвърлих лампата. — Гледах копелето право в очите.

— Наел си изключително компетентен адвокат — избълва Джоел. — И съм сигурен, че ти е обяснил какви ще са последствията, ако те хванем, че ни лъжеш или че се мъчиш по някакъв начин да ни заблудиш. Тогава ще сме в правото си да скъсаме споразумението за сътрудничене и да го хвърлим в кошчето. — И ми пусна безизразната си усмивка. — А това ще рече, че поради липсата на писмо 5К^[2] няма да смекчат присъдата ти, което пък означава, че не ти мърдат трийсетина годинки в…

— Пфу! — прекъсна Магнум Копелето. — По-спокойно, Джоел! Успокой топката! Джордан е съвсем наясно със задълженията си и възнамерява да ги изпълни стриктно.

— Не съм казал, че не е така — възрази Копелето. — Но по закон съм длъжен да го уведомя каква ужасна съдба го очаква — и колко ще съм доволен в такъв случай, намекваше тонът му, — ако го осъдят, без да е налице писмо 5К. — И Копелето ме изгледа право в очите, след което добави: — И недей забравя, че ако промениш решението си и решиш да стигнеш до дело, ще можем да използваме против теб всичко, което си ни казал.

— Това ми е безкрайно ясно — отвърнах най-спокойно. — Грег още вчера ми го разясни. Но ти не се притеснявай, Джоел. Няма да те поставя в положение, в което да си длъжен да провалиш живота ми. — Колкото и да се постарах, не успях да изрека последните си думи без здравословна доза ирония.

— Не смятате ли, че точно сега е подходящ момент да се съвещая с клиента си? — каза Магнум. — Ще ни извините ли за няколко минути?

— Няма проблем — каза Копелето и се надигна от креслото си. Усмихна се на Злата вещица от Изтока, която също се надигна, последвана от Агента маниак и Мормона. Излязоха в индианска нишка и затвориха вратата след себе си. След което моментално рипнах от стола си и изсъсках:

— Ебаси и щуротиите, Грег! Ебаси и шибаната простотия! Прав си, че е тотално говедо! Ами оная, Мишел Аделман? Ебаси и путката смотана! Що не вземе една метла и да си отхвърчи обратно в Оз!

Магнум кимна в знак на съгласие и бавно се надигна от стола, докато се извиси на две глави над мен. И рече, усмихнат най-дружелюбно:

— Първо на първо, искам да се успокоиш. Поеми дълбоко въздух и преброй до десет; после, като си готов, ще поговорим за десетте милиона в задния ти двор.

Вдигнах очи към главата му, която имах чувството, че стърже по луминесцентните лампи.

— Седни, ако обичаш! — заповядах му. — Прекалено си ми висок. Губя перспектива, когато и двамата сме прави. — И го приканих с жест да седне.

— Не си чак толкова нисък — отвърна ми, загледан отгоре в темето ми, сякаш бях някакво джудже. — Според мен си комплексиран на тая тема. — Положи огромната си длан върху рамото ми: — Честно казано, след като свършим тука, смятам, че ще е необходимо да се подложиш на психоанализа.

Изпуснах насъбралия се в гърдите ми въздух.

— Да бе. Ще се обърна към психоаналитика на затвора в малкото минути, в които не ме оножда Бъба Педераста. — И поклатих глава в знак на безсилие. — Цялата работа е, че не съм закопал никакви пари — нито в задния двор, нито на друго място.

— Чудесно — каза Магнум и седна. — Тогава няма за какво да се тревожиш. Джоел ще е длъжен да напише писмото 5К, дори и да не ти вярва. Може да откаже да го напише единствено ако те изобличи в чиста лъжа. Но ще ти се наложи да му представиш финансова декларация. — Последва кратка пауза. — И в нея ще трябва да включиш всички свои налични пари. И ако в даден момент изскочи някоя сума — при което забели очи — нещата ще станат зле за теб, много зле. Колко имаш в брой в момента?

— Не много — отвърнах. — Към един милион, но не повече.

— И това е всичко?

— Това е всичко. Да не си забравил колко пари в брой съм измъкнал контрабандно в чужбина? За какво мислиш, че съм тук, за пресичане на червено ли?

— Разбирам, че си изнесъл пари в чужбина, но сумата не се покрива с всичките ти доходи. — Спря и разкърши врат, при което се чуха половин дузина приглушени прищраквания на прешлени. После рече: — Виж какво, в момента играя ролята на адвокат на дявола и се мъча да предугадя мислите на Джоел; и имам чувството, че ще е скептично настроен.

Отчаяно поклатих глава:

— Чакай да ти обясня нещо, Грег. От четири години насам изобщо не притежавам фирма за инвестиционно банкиране. Ръководството ми е задкулисно, разбираш ли?

Кимна.

— Добре, сега слушай внимателно: тъкмо понеже не притежавах фирмите за инвестиционно банкиране, аз бях този, който получава акции от всяка нова емисия и който връща рушвети в брой на собствениците им. — Спрях, напъвайки се да намеря прости думи, с които да разясня на Магнум (който не е мошеник) как точно стават нещата в света на мошениците. — Казано другояче, в началото на деветдесетте години, докато аз притежавах „Стратън“, аз бях получателят на рушветите в брой. Но след като ме изхвърлиха от инвестиционното банкиране и започнах да действам задкулисно, процесът се извъртя на сто и осемдесет градуса и тогава аз започнах да плащам рушветите — на собствениците на фирмите за инвестиционно банкиране. Разбираш ли сега?

— Разбирам — отвърна самоуверено. — И ми звучи съвсем логично.

Аз му отговорих с кимване.

— Радвам се, понеже това е самата истина. — И свих рамене. — В крайна сметка дори и единият милион не е у мен. Пази ми го тъща ми.

— Това пък защо? — стресна се Магнум.

Ама че наивник! Колкото и да беше добър като адвокат, Магнум нямаше мисленето на престъпник. Явно ще се наложи да го школувам.

— Защото вечерта, в която ме задържаха, реших, че Коулмън може да се върне с разрешително за обиск. Затова казах на Надин да предаде парите на съхранение у майка си. Макар че мога да си ги взема, когато си поискам. Смяташ ли, че е необходимо?

— Абсолютно. И ако пак стане на въпрос, следва тази информация да им я съобщиш, без да те питат. Не забравяй: докато си честен с тях, няма да закъсаш. — Бръкна в джоба на сакото си и извади жълт лист хартия, сгънат на три по дължина. После се усмихна, вдигна бързо трикратно веждите си и остави листа върху заседателната маса. Извади чифт очила за четене, разгъна скъпоценния документ и каза: — Това е списъкът на хората, за които ми каза, че имаш сведения. Включва деветдесет и седем имена, сред които няколко дяволски апетитни. — И поклати глава. — Ама ти наистина ли си извършил престъпления заедно с всичките тези хора? — попита с невярващ тон. — Не мога да го повярвам!

Свих устни и бавно кимнах. После седнах до него и за секунди проучих списъка на високопоставените лица, който спокойно можеше да мине за „Кой кой е“ на хайдуците от Уолстрийт. А в компанията на хайдуците от Уолстрийт се мъдреха и неколцина корумпирани политици, неколцина корумпирани висши полицейски служители, един-двама корумпирани съдии, шепа мафиоти, известен брой счетоводители, адвокати, изпълнителни и финансови директори и десетина-петнадесет цивилни лица — хора, които не се занимават с инвестиционно банкиране, но бяха служили за мои пълномощници, което на жаргона на Уолстрийт означава подставени лица^[3].

— Абсолютно срамна работа — рекох, докато сърцето ми се свлече в петите. Проучих списъка и отчаяно поклатих глава. — Грозна работа, Грег, абсолютно грозна. Бях останал с впечатлението, че ще изключиш част от тия имена, като например моя приятел Липски… и Елиът Лавин… и… ъъъ… Анди Грийн?

Той бавно поклати глава.

— Не мога — рече сериозно. — От това нещата само ще станат по-зле. Всяко пропуснато име моментално ще заостри вниманието на властите към съответното лице.

Кимнах безпомощно, осъзнавайки правотата му. Най-смешното бе, че предния ден, когато съставяхме списъка, ми се стори, че не е нещо съществено. Дори се посмяхме, намирайки хумор в това как хора от всякаква област се поддават на корумпиращото привличане на лесно изкараните на Уолстрийт пари. Май за алчността във вид на мигновена печалба няма непознати лица. Не признава етническите граници и заразява хора от всяка възрастова група. В списъка имаше и черни, и бели, и азиатци, и латиноси, и индийци, и индианци, младо и старо, здраво и хромо, мъже и жени, хомосексуални и бисексуални — всичко, което можеше да му дойде на човек на ум. Изглежда, никой не бе в състояние да се противопостави на изкушението да припечели стотици хиляди долари без никакъв риск. Ама че мрачен коментар върху състоянието на капитализма през двадесети век, рекох си.

* * *

Пет минути по-късно листът продължаваше да си лежи на заседателната маса, но вече пред по-голяма публика. Копелето, Вещицата, Агента маниак и Мормона се бяха върнали и сега седяха приведени на креслата си, втренчени в списъка така, сякаш пред очите им бе самият Свещен граал.

— Доста подробен е този списък — рече с учудване Копелето. После вдигна глава, пусна ми доста дружелюбна усмивка и рече: — Доколкото можем да съдим по него, Джордан, предстои ти добро бъдеще с нас. — Пак сведе поглед към листа и продължи да мърмори: — Много добре… чудесно…

Усмихнах се смирено и изключих. И докато Копелето се възторгваше от списъка ми, самият аз се запитах какво ли щеше да си мисли сега, ако бях вписал и всичките курви. Те сигурно щяха да са към хиляда или най-малко петстотин. Тогава как щеше да реагира Вещицата? Дали нямаше да ми направи някоя магия за импотентност? Несъмнено е чувала за това как стратънци категоризирахме курвите, сякаш са акции: най-добрите бяха „сини чипчета“^[4], а най-долните — „розови хартийки“^[5] (акции с минимална или никаква стойност). А в смътната зона между тези две категории бяха „насдакчетата“^[6] — изпаднали или така и неуспели сини чипчета.

— … най-добре е да започнем от началото — каза Копелето, престанал най-сетне да си мърмори под носа. Грабна евтина синя химикалка и с гробовен глас запита: — Кое средно училище си завършил?

— Сто шестдесет и девето — отвърнах.

Кимна еднократно, после записа отговора ми в жълтия си бележник.

— В Бейсайд ли се намира?

— Да, в Бейсайд, в Куинс.

И това си го записа, после се втренчи в мен, сякаш очакваше още да чуе.

— Спокойно можеш да се впуснеш в подробности — каза Копелето. — В този случай не важи правилото „Колкото по-малко, толкова по-добре“. — И ми пусна тънка усмивка.

— Няма проблем — кимнах с разбиране и не казах нищо повече.

Най-интересното е, че изобщо не се мъчех да затрудня Копелето; просто с течение на годините бях добил навика по време на правни инквизиции да отговарям съвсем накратко. Ако трябва да съм точен, давал бях показания под клетва поне петдесет пъти — най-вече пред НАСД^[7] (по повод арбитражни дела с клиенти), но също така и пред СЕК и Сенатската комисия по етика, която разследваше случай на подкуп на един от по-малко уважаемите сенатори.

Както и да е. Бях се тренирал да отговарям само с „да“ и „не“, но да не предлагам допълнителна информация само и само да угодя на разпитващия. И макар да бях наясно, че в случая важаха съвсем различни правила, трудно ми бе да се отърся от вкоренените навици.

Минаха още няколко секунди тишина, след които Копелето най-сетне попита:

— Отличник ли беше в средното училище?

— Да — отвърнах с гордост. — От край до край отлични оценки.

— Проблеми с дисциплината да си имал?

— Нищо съществено, макар веднъж да загазих, понеже на връщане от училище дръпнах шапката на едно момиче от главата й. — И свих рамене. — Ама то беше в трети клас, така че не ми го вписаха в досието. — Върнах се назад в мислите си. — Знаеш ли, може да ти е смешно, но почти всеки проблем в живота ми е бил свързан с женския пол. — И по-точно, допълних наум, с гоненето на путките.

Настъпи тишина, последвана от още тишина. Накрая поех дълбоко въздух и запитах:

— Искаш да ти разкажа живота си ли? Това ли ти е целта?

— Да — отвърна Копелето и кимна бавно с глава, — точно това ни интересува. — Остави химикалката, облегна се на креслото и каза: — Сигурен съм, че последните няколко въпроса ти се сториха глупави, но те уверявам, че не е така. Когато даваш показания в съда, адвокатите на подсъдимите ще гледат да те обрисуват като престъпник от кариерата, лъжец по рождение, който е готов да приказва каквото и да било, стига да отърве кожата си. И напипат ли някъде нещо нечисто — пък било то и в детството ти — точно там ще задълбаят. Няма да се откажат от нищо, което би те дискредитирало.

— Джоел е прав — добави Магнум. — Ще измъкнат наяве всичко, до което се докопат. А прокуратурата може да им се противопостави единствено като разкрие преди тях простъпките ти пред журито. С други думи, ние ще извадим кирливите ти ризи още преди отсрещната страна да е повдигнала въпроса, един вид — тук нито има нещо тайно, нито е свързано с процеса.

— Точно така — изчурулика Копелето. — Няма да оставим място на защитата накъде да мърда.

На този етап се намеси и Агента маниак:

— Но ако има нещо, което не можем да си позволим, това са всякакъв вид изненади. Те ни най-малко няма да ни помогнат. Затова ни е нужно да познаваме живота ти в интимни подробности — всичко, което си правил някога и за което се сещаш.

Намеси се и Вещицата:

— Включително и употребата ти на дрога и забежките ти по проститутки, тъй като и двете са отразени достатъчно нашироко в пресата.

А Копелето намери за необходимо да добави:

— И сто на сто всеки добър адвокат за защитата ще се възползва и от двете.

След няколко секунди неудобна тишина казах:

— Всичко това е чудесно, но аз бях с впечатлението — и потиснах желанието да изгледам Магнум право в очите и да му пратя няколко смъртоносни лъча, — че при подобни дела хората рядко биват изправени на съд, а по-често стигат до споразумение с прокуратурата. Или пък сътрудничат.

— В повечето случаи е така — сви рамене Копелето, — но на твое място не бих разчитал на това. Все ще се намери някой готов да устиска докрай и да стигне до процес.

Всички кимнаха в унисон, дори и Магнум, който в момента извършваше ревизия на историята. „Ебал съм му майката — рекох си. — Карай нататък, пък да става каквото ще!“

— Как да ви кажа — рекох небрежно. — Само на трийсет и шест съм, но животът ми протече особено динамично. Не знам дали няма прекалено дълго да се проточи разказът ми.

Агента маниак пусна кисела усмивка.

— От шест години насам се мъча да намеря някакъв смисъл в живота ти — рече. — Така че време имам, колкото си искаш.

— Давай. Слушаме те! — добави Копелето.

— Това е единствената ти надежда да се отървеш с по-лека присъда — отряза Вещицата.

Не й обърнах внимание, но изгледах Копелето и казах:

— Добре. Така или иначе подхвана темата за Бейсайд, затова предлагам оттам да започнем. Струва ми се напълно подходящо, още повече че мнозинството от първите стратънци бяха тъкмо оттам. — Спрях за миг да си припомня миналото. — Които пък не бяха от Бейсайд, в крайна сметка се преместиха там, след като фирмата заработи на пълни обороти.

— Ама всичките ли се преместиха в Бейсайд? — попита скептично Копелето.

— Е, не съвсем, но почти — отвърнах. — Понеже преместването в Бейсайд бе един вид доказателство за верността ти към фирмата, демонстрация на това, че си истински стратънец. Може и да ви звучи донякъде нелепо, че местенето в определен район може да има толкова дълбок смисъл, но навремето нещата стояха тъкмо така. В това отношение не се различавахме от мафията: гледахме да не допускаме външни лица. — И свих рамене. — Работещите в „Стратън“ общуваха единствено с колегите си от фирмата; именно това налагаше всички да са в Бейсайд. По този начин изключваш външните хора и доказваш, че си част от култа.

— Да не искаш да кажеш, че „Стратън“ е бил един вид култ? — изломоти Вещицата.

— Да — отвърнах й най-спокойно. — Точно това искам да кажа, Мишел. А ти защо смяташ, че беше толкова трудно да проникнеш във фирмата? — И погледнах към Агента маниак. — На колко врати си чукал през тия шест години? Ей така, по най-груба сметка.

— Най-малко на петдесет — отвърна ми той. — Вероятно са повече.

— И всичките ти ги затръшнаха под носа, нали?

— Горе-долу — рече уморено. — Никой не пожела да разговаряме.

— Една от причините е тази, че всички печелеха щури пари и никой не желаеше да обърне каруцата. — Спрях за малко — да поемат по-добре думите ми. — Но имаше и нещо далеч по-съществено, нещо, което лежеше в самата основа на нещата, а именно — опазването на стратънския начин на живот. И тъкмо това правеха всички те: опазваха Живота.

— Дай определение за този „живот“, ако обичаш — рече Копелето с лек сарказъм.

— Едно от многото неща — вдигнах рамене — беше да караш най-щурите коли, да се храниш в най-нашумелите ресторанти, да даваш най-големите бакшиши, да се обличаш в най-фините дрехи. — И поклатих учудено глава. — Искам да кажа, че всички го вършехме едновременно. Прекарвахме заедно всеки буден миг от живота си. Не само в работата, но и у дома. — Втренчих се в среднощно черните очи на Вещицата. — Именно затова „Стратън“ бе един култ, Мишел. Един за всички, всички за един, и купища за самия тебе, разбира се. И никога, при никакви обстоятелства не допускахме външни лица. — Огледах стаята. — Разбирате ли ме?

Всички кимнаха, включително и Вещицата.

— В думите ти има определена логика — каза Копелето, — но повечето от първите ти служители са били от Лонг Айлънд, от Джерико и Съйосет.

— Горе-долу половината — отвърнах моментално. — И за това си имаше причина; но нека не изпреварваме нещата. Да караме подред.

— Нищо против — каза Копелето. — Много си информативен.

Кимнах, докато събирах мисълта си.

— Добре, да се върнем в Бейсайд. Което е доста интересно, понеже, когато бях тийнейджър, се заклех, че щом забогатея, веднага ще се махна от Бейсайд. Бях само петнадесетгодишен, но вече съзнавах, че извън Бейсайд кипи съвсем друг вид живот — по-добър, както ми се струваше тогава — в смисъл на охолство и влияние. Не забравяйте, че детството ми не изобилстваше с пари, така че нещата от рода на скъпи къщи, яхти и частни самолети — неща, с които днес свързват името ми — тогава ми бяха съвършено непознати. Бейсайд и най-вече махалата, в която живеех, бяха населени изключително от хора от средната класа. — И се усмихнах носталгично. — Оказа се, че съм израснал на съвсем подходящо място. В района ни нямаше и грам престъпност, всички се познаваха един друг. Всеки беше дошъл я от Бронкс, я от някоя част на Куинс — от райони, които бяха… как да го кажа… западнали. Собствените ми родители се бяха преместили от Южен Бронкс, място, което в момента си е буквално кенеф… надявам се, че не записваш всичко, Джоел.

— Всичко, което запиша, съм длъжен да предам на адвокатите на обвиняемите, които и да се окажат те — усмихна ми се заговорнически Копелето. — Така че, в конкретния случай — колкото по-малко, толкова по-добре. Карай нататък. Притежавам прекрасна памет.

— Добре — кимнах му. — Родителите ми се преместили в Бейсайд, че да ми спестят мизерията да израсна в Бронкс. Живеехме в шестетажен блок в една от ония планирани общности, които по онова време никнеха като гъби. Истински хубаво място: поляни за игра с топка; детски площадки; бетонирани пътеки; дървета, в които да си сковеш къща; храсти за игра на жмичка. Но най-важното бе, че имаше стотици деца, тоест купища потенциални служители на „Стратън“. И всичките получаваха добро образование — спрях, за да дообмисля думите си, — макар образованието да беше нож с две остриета.

— Защо? — попита Агента маниак, който, имах чувството, че ми се кефеше.

— Ами защото като тийнейджъри вече бяхме достатъчно образовани, че да осъзнаем колко малко всъщност имаме. Не че гладувахме като някои африканчета, но светът явно обещаваше много повече от онова, което ни заобикаля. — И спрях за ефект. — Всички в махалата така разсъждаваха. Обзело ни бе чувството за неограничени възможности — че всичко то ни се полага, ако щете — че един ден ще забогатеем и ще се преместим в Лонг Айлънд, където царуваха истинските пари; където хората живееха в самостоятелни къщи и се возеха в кадилаци и мерцедеси.

— Алън Липски нали израсна в същия блок? — попита Агента маниак.

— Да — отвърнах, — на нашия етаж. А Анди Грийн, известен ти вероятно с прякора Вигвам^[8], живееше само на няколко блока от нас. Само че тогава не му викахме Вигвам, понеже оплешивя чак в единайсети клас. — И свих рамене. — Първата си перука сложи едва в трети курс на следването. И тогава му излезе прякора Вигвам. — Отново свих рамене, докато се питах дали и Анди Грийн няма да седи тъкмо в тази стая в не съвсем далечното бъдеще. В края на краищата нали той оглавяваше стратънския отдел за корпоративни финанси, чиято задача бе да намира фирми, желаещи да се превърнат в акционерни дружества, и да получава надлежното одобрение от СЕК. Добро момче беше и сигурно щеше да се съсипе от влизането в затвора, където щяха да го принудят да си махне перуката — нищо, че това беше най-грозната перука от тая страна на Желязната завеса.

— Та Алън живееше в апартамент 5К, а аз — в 5F, и от пеленачета сме първи приятели. Несъмнено ви е известно, че именно аз го обучих и финансирах и изобщо му разясних играта. — Всички кимнаха. — А за отплата той и Брайън ми плащаха възнаграждение, превишаващо пет милиона долара годишно. Но аз пак избързвам. Това стана доста години по-късно.

Копелето кимна.

— Одеве спомена, че в юношеството си си нямал проблеми с дисциплината; не са ли те задържали по никакъв повод? Нямаш ли прояви на малолетен престъпник?

Поклатих отрицателно глава и ми идеше да го фрасна това копеле заради намека му, че от най-ранни години съм бил калпав. Но се ограничих с думите:

— Както вече казах, бях добро дете, пълен отличник. — Замислих се за миг. — Това се отнася и за останалите членове на семейството ни. Първите двама от първите ми братовчеди завършиха Харвард като отличници на съответния випуск. И двамата сега са лекари. А вероятно ти е известно, Джоел, че брат ми е един от най-високоуважаваните адвокати по здравни дела в цялата страна. Доскоро играеше покер с някои твои приятели от федералната прокуратура, макар да му се наложи да престане, след като започнаха да ме разследват. Трябва да му е станало доста неудобно.

Копелето кимна с уважение:

— Не го познавам брат ти, но съм слушал само най-хубави неща за него. Не мога да се начудя, че между двама ви изобщо има някаква родствена връзка.

— Да бе — измърморих, — ебаси и шибаното чудо. Но факт е, че наистина сме роднини, а и аз бях точно такъв, какъвто бе и той в детството си. Е, като характери може и да се различаваме — той например е по-контактен, а аз съм по-затворен — но в учението ни най-малко не му отстъпвах. Да не кажа, че бях по-добрият. На мен ученето ми се удаваше невероятно лесно. Дори след като пропуших марихуана — още в шести клас, — не престанах да съм пълен отличник. Дрогата започна да ми пречи едва към десети клас.

Агента маниак буквално се втрещи:

— Пропушил си марихуана още в шести клас?

Кимнах с някакво изкривено чувство за гордост:

— Точно така, Грег, на единайсетгодишна възраст. Баткото на един от приятелите ми бе дилър на марихуана и когато с Алън преспахме една нощ у приятеля ни, брат му ни отвори очите. — И се усмихнах, като си дадох сметка колко луд трябва да съм бил, че да пуша марихуана на единайсет. — Както и да е, навремето марихуаната не бе толкова силна, колкото е сегашната, та не ме хвана кой знае колко. Изобщо не се стигна до отскачане от стените, както в зрялата ми възраст. — Подсмихнах се. — В продължение на две години изпушвах от време на време по някое козче, но абсолютно без никакви проблеми. Поради което родителите ми продължиха да смятат, че всичко е нормално.

Млъкнах за миг да им проуча физиономиите — а те изразяваха различни степени на скептичност, — след което продължих:

— Май чак в осми клас за пръв път забелязаха, че нещо не е наред, след като изкарах деветдесет и два процента на контролно по математика. Майка ми бе съкрушена. Дотогава най-ниската ми оценка бе деветдесет и осем на сто, но и това й стигаше да я поразтревожи. Помня, че ми задаваше въпроси от рода на: „Да не си болен, момчето ми? Да не си притеснен за нещо?“. — И свих рамене от самия спомен. — Аз, естествено, не й казах, че току преди контролното се бях напуфтял с два яки джойнта колумбийско злато, та не можех да сметна и две плюс две колко е. — Най-невинно свих рамене. — Но си спомням как се разтревожи, че заради деветдесет и двата процента ще намалеят шансовете ми да вляза в медицинския факултет на Харвард. — И пак свих рамене. — Но характерът й си беше такъв: страшно амбициозна личност, която изискваше да се придържаме към крайно високи стандарти. — И лицето ми грейна. — Между другото, само преди няколко години тя постави рекорд за най-възрастна жена, придобила правото на адвокатска практика в щата Ню Йорк. Сега си има кантора в Лонг Айлънд и работи абсолютно безплатно, за благото на обществото. — Чудесен повод да набера точки пред Вещицата, рекох си. — Защитава бити жени, които не могат да си позволят да плащат на адвокат. — И пак погледнах в изцъклените очи на Вещицата, дано я спечеля с помощта на славната ми майчина дейност.

Уви, Вещицата изобщо нямаше затрогнат вид. Жилава кучка. Нищо, аз пък ще натегна с още един оборот гайката.

— Едно време, Мишел, майка ми бе дипломиран експерт-счетоводител, а тогава жени професионалистки рядко се срещаха. — Вдигнах вежди и рязко кимнах, един вид „Впечатляващо постижение. Какво ще кажеш, Вещице?“ — И я загледах втренчено дали чертите на лицето й ще поомекнат. И пак нищо. Продължаваше да ме пробожда с острия си поглед. След няколко секунди се предадох. Заради тая отровна змия ми се наложи да търся спасение при Копелето, дано той поне оцени майка ми, въпреки високомерието на Вещицата. И затова рекох на Копелето: — Тя, майка ми, си е жив гений. Прекрасна жена.

Копелето кимна, явно впечатлен от майчината ми праведност, макар езикът на тялото му да съдържаше и известен намек на „Ебал съм го, кой го е еня?“. Но все пак успя да добави с най-искрен тон:

— Да, страхотно впечатляваща дама, ако се съди по описанието ти — и кимна още няколко пъти.

— Великолепна е наистина — отвърнах. — Баща ми, знам, ви е добре известен. — Усмихнах се тъжно. — И той е дипломиран експерт-счетоводител и жив гений, макаааар… — Последва пауза, докато търсех точните думи, с които да опиша баща ми, Макс, наричан в „Стратън“ „Лудия Макс“ заради крайно избухливия му характер.

Лудия Макс пушеше цигара от цигара, бе върл привърженик на първокласната руска водка, бомба със закъснител в човешки вид и се обличаше с изненадващ вкус. И си нямаше любимци: мразеше всички до един в еднаква степен.

— Ами… да речем — подхванах с палава усмивка, — че не е толкова добродетелно същество, колкото майка ми.

При което Агента маниак запита с намек за усмивка:

— Вярно ли е, че трошал стъклата на колите на онези брокери, които паркирали на определеното за него място?

— Имаше такова нещо — кимнах бавно. — А ако беше в лошо настроение, можеше и купето, и калниците ти да пострадат. След което викаше паяк да ти вдигне колата. — И свих рамене. — Но брокерите продължаваха да паркират на мястото му. Така за пореден път доказваха верността си към фирмата: изкараш ли си боя от Лудия Макс, можеш да се смяташ вече за истински стратънец.

Последва няколкосекундно мълчание, след което Копелето попита:

— И на каква възраст започна да нарушаваш закона?

Свих рамене.

— Зависи от това кое определяш като закононарушение. Ако смяташ за такова поемането за развлечение на опасни наркотици, значи съм станал престъпник на единайсет. Ако става дума за бягане от час — на шестнайсет вече бях закоравял престъпник, тъй като пропуснах по-голямата част от десети клас. Но ако се интересуваш кога за пръв път съм извършил нещо, което според самия мен е било незаконно — и то като ежедневно занимание, — бих казал, че става дума за периода, в който започнах да продавам сладолед на плажа Джоунс Бийч.

— И на колко беше тогава? — попита Копелето.

— Почти на седемнайсет. — И млъкнах, за да си спомня времето на плажа. — По цял ден вървях по пясъка с една хладилна чанта от стиропор и продавах сладолед от хавлия на хавлия. Съдирах се да викам от сутрин до вечер: „Италиански сладолед, моля, скрежко на клечка, плодов скрежко, «Милки Уей» и «Сникърс».“ Най-прекрасната работа на тоя свят — абсолютно най-прекрасната! Сутрин към шест отивах до търговеца на едро — грък в Хауърд Бийч, в Куинс, от когото зареждаха и камионите за разносна търговия на „Гуд Хюмър“, и се натоварвах със сладолед и скрежко. Слагах сух лед в хладилната чанта и се отправях към плажа. — Млъкнах и се отдадох на приятните спомени. — И от това изкарах цяло състояние, ви казвам. В най-добрите дни — над петстотин долара. Дори и в най-слабите дни задължително връзвах двеста и петдесет, което бе десетократно повече, отколкото изкарваха приятелите ми.

Там именно се запознах с Елиът Лоуенстърн; продавахме заедно сладолед по плажа. — И посочих с глава списъка ми на злодеите, крадците и негодяите. — Не се съмнявам, че Елиът ви е прекрасно познат. И той е в оня списък, някъде в самото начало. — Свих рамене, да покажа колко не ми пука от това, че ще накисна Елиът Лоуенстърн. Защото бях сигурен, че заплашен с нещо повече от няколкочасов затвор, Елиът — по прякор Пингвина — заради тънкия му дълъг нос, компактното му шкембенце и леко кривите крака, с които пристъпваше като някой мигриращ пингвин — моментално щеше да кандиса да сътрудничи. В интерес на истината свидетел съм бил как се огъва при полицейски разпит, и то при значително по-нисък залог. Това стана навремето, докато продавахме сладоледа. Когато го заплашваше глоба от някакви си мижави петдесет долара за това, че нямал разрешително. А той, вместо да си я плати и да мълчи, взе, че натопи всички останали плажни търговци, включително и моя милост. Така че, предявяха ли му Агента маниак и Копелето обвинителен акт, Пингвина щеше да пропее на улица „Съдебна“ с ентусиазма на Селин Дион.

Тъкмо се канех да продължа разказа си, когато Копелето ме прекъсна:

— Много ми е чудно, че в светлината на всичко сторено впоследствие от теб продължаваш да смяташ продаването на сладолед за закононарушение. — И сви копелдашките си рамене. — Според повечето хора това си е напълно честен начин едно хлапе да спечели някой долар.

Странно, рекох си, Копелето повдига един основен въпрос, а именно, какво точно наричаме „закононарушение“? Навремето почти всичките ми познати (и връстници, и по-възрастни) възприемаха сладоледената ми търговия за съвсем почтено занимание. Дори ме хвалеха отвсякъде. А голата истина си е, че престъпвах закона, тъй като търгувах без разрешително.

Но престъпление ли извършвах наистина? Нима няма закони, за които да се предполага, че няма да се спазват? Та не гледахме ли просто да припечелим по някой долар по съвсем честен начин? Да не би да не правехме по-приятен престоя на плажа за хилядите нюйоркчани, на които иначе щеше да им се наложи да минат сума ти път по дървените тротоари (пълни с остри трески) и да се редят на опашка пред щанда на концесионера, зад който намусеният юноша сигурно щеше да им плюе на храната в мига, в който му обърнеха гръб? Излиза, че двамата с Елиът всъщност сме извършвали едно добро дело, макар от най-техническа гледна точка да сме нарушавали закона.

— Ами, казано съвсем накратко — обърнах се към Копелето, — ние наистина престъпвахме закона. Извършвахме разносна търговия без разрешително, което, за добро или зло, се явява наказуема простъпка от категория „С“ в щата Ню Йорк. А в допълнение към това нарушавахме и данъчното законодателство, тъй като изкарвахме по двайсет хиляди за едно лято, без да декларираме и пукнат цент. А в допълнение и към това, когато навърших осемнадесет, започнах покрай сладоледа да продавам и гердани от мидени черупки. Тъй де, рекох си, така или иначе цял ден обикалям по плажа, що да не се възползвам и от недоразвития пазар за евтина бижутерия? — И свих рамене по капиталистически. — Отидох на бижутерската борса в манхатънския квартал Челси, купих две хиляди герданчета, след което наех няколко хлапета от прогимназията да ги разнасят по плажа. Трима бяха и ги продаваха за по четири долара. И понеже на мен ми струваха само по петдесет цента, дори след като платях по петдесет долара заплата на ден на всяко едно от хлапетата, пак ми оставаха чисти двеста долара. И то — в добавка към печалбата от сладоледа!

Аз, естествено, нито им бях извадил трудова застраховка, нито им отчислявах някакви данъци. Да не говорим, че и те търгуваха без разрешително. Така че не само нарушавах закона, ами и корумпирах и група невинни четиринадесетгодишни.

Включих в бизнеса и майка си. Карах я да става още в пет, да прави варени гевречета и да ги маже с масло. Тях ги продавах между девет и единайсет часа, когато слънцето още не беше напекло и сладоледът не се харчеше много. Така че нарушавахме и всякакви там санитарни закони, като приготвяхме храна в неинспектирано помещение, независимо от това, че майка ми не само е голяма чистница, но и спазва стриктно еврейските изисквания кашер за приготвяне на храната. Не съм чул някой да се е натровил.

Обаче нали всичко това го вършех в името на добрия старомоден капитализъм, кой ти гледаше разните му там закони? Всичко беше напълно безвредно, да не кажем — похвално. — Усмихнах се на Копелето. — Както ти сам се изрази, Джоел — напълно честен начин за едно хлапе да изкара някой и друг долар. — Млъкнах, че да смелят думите ми. — Та в това отношение мога още куп работи да ви разправям, но идеята ви е ясна: всички, включително законопочитащите ми родители, смятаха, че търговията със сладолед е най-великата дейност на тая земя. Дейност на зараждащ се бизнесмен!

И тук опираме до въпроса: съществува ли така нареченото почтено престъпление? Кога именно съм прескочил границата в търговията ми със сладолед? От самото начало ли, когато реших да търгувам без разрешително? Или когато наех прогимназистчетата? Или когато включих майка ми? Или когато реших да не плащам данъци…

Поех дълбоко въздух и продължих:

— Разберете ме правилно: човек не започва направо откъм тъмната страна, освен, разбира се, ако не е социопат, а вие, надявам се, знаете, че не съм такъв. — Всички кимнаха. С абсолютно сериозен тон рекох: — Проблемът е, че човек постепенно става нечувствителен към нещата — престъпва границата мъничко по мъничко и нищо лошо не му се случва, и тогава решава, че може да направи и още една крачка. Само че този път отива малко по-навътре. Такава е човешката природа: няма значение дали си пристрастен към действие, или към повишен адреналин, или пък изобщо не си пристрастен. Просто вкарваш постепенно крака си в силно горещата вана. Отначало потапяш само палеца на крака, понеже е прекалено горещо. Но само след минута вече си се накиснал целият, а горещината е съвсем поносима, дори приятна.

И след като постъпих в университета „Американ“, всичко това ме обзе още по-здраво. Започнах да излизам с едно момиче от много богато семейство. Баща й, Дейвид Ръсел, беше натрупал няколко милиона от подвързване на книги. Не ще и дума, че оцени страхотно плажната ми дейност. Даже на едно парти у тях взе да ме представя на всичките си гости с думите: „Ето, за това момче ви разправях!“. После ме накара да опиша пред всички как съм ходел още в шест сутринта при оня грък да зареждам хладилните чанти с италиански сладолед, как после съм ходел по плажа от хавлия на хавлия да го продавам и как съм бягал от полицаите, когато ме подгонели за това, че нямам разрешително. А гостите му, естествено, бяха до един във възторг. Даже вдигнаха тост в моя чест: „За здравето на утрешния милионер!“.

При спомена на лицето ми огря усмивка.

— Още бях предпоследна година в гимназията, но усещах, че са прави. Знаех си, че един ден ще забогатея; знаеха го и приятелите ми. Още докато продавах по плажа, изкарвах двойно повече от останалите търговци. И то, без да смятаме нито намазаните с масло гевречета, нито мидените герданчета. Чисто и просто работех по-дълго и по-усилено от всички останали, дори и от Елиът, който също бачкаше яко. Но в края на всеки ден, като си брояхме парите, моите винаги бяха с петдесет на сто повече от неговите.

Спрях да си поема дъх и да преценя температурата на онези, чийто пленник бях. Какво ли си мислят, питах се? Могат ли изобщо да вникнат в човек като мен? Та аз бях от съвсем различна порода. А в сравнение с Вещицата направо бях от друг вид. Както и да е, всички ме слушаха онемели. Гледаха ме така, сякаш ми хлопа дъската, да речем.

А аз се впуснах в първите години на пълнолетието ми.

— Та като завърших гимназията, реших да следвам за зъболекар, понеже там се изкарват сума ти пари. Сега, като се сетя, ми става смешно: как изобщо съм можел да мисля, че пътят към богатството минава през стоматологията? Но до голяма степен го отдавам на всички онези глупости, които майка ми ми шепнеше в ухото, докато растях. — Вдигнах рамене. — Единственият друг вариант пред мен, си мислех тогава, е да уча за лекар, но медицината ми се стори безнадеждно далечна. Първо стажуваш, после работиш в отделение, караш специализация — абе дълга работа. Накрая се успах и за приемния изпит, което окончателно реши въпроса. Помислете си само: как ще кажа на майка си, че съм се успал за изпита, чийто резултат чака от мига, в който съм излязъл от утробата й? Та нали буквално ще й разбия сърцето! — И кимнах с необходимата сериозност.

Реших, че бидейки добър син, ми се налага да я излъжа, та й казах, че не съм се явил на приемния изпит, понеже не ме влече медицината, а пъпът ми е хвърлен в стоматологията. — Поклатих бавно глава. Не можех да повярвам с каква лекота бях предопределил съдбата си в онези далечни години. — Така или иначе, стигаме до онази част на разказа, в която започва истинската лудница: първият ми ден като студент по стоматология. — Пуснах цинична усмивка. — Нали я знаете старата поговорка, дето всички пътища водели към Рим?

Кимнаха единодушно.

— В моя случай обаче всички пътища водеха към „Стратън“, а аз поех по този път още от първия ден, в който ни въвеждаха в следването. Седнали сме сто и десет бъдещи зъболекари в голямата аудитория и чакаме първите зрънца мъдрост от декана. Спомням си го, сякаш беше вчера. Седя си аз и се оглеждам около себе си, да преценя що за конкуренция ми предстои, дали всички копнеят за пари толкова, колкото и аз, или част от тях наистина са дошли, водени от истинска любов към стоматологията, от желанието да служат на човечеството и тъй нататък.

И поклатих глава така, сякаш последните ми думи напълно противоречат на всякаква логика.

— Залата е пълна. Мъжете и жените сме горе-долу поравно. Деканът се е изправил отпред зад евтината дървена катедра. Имаше вид на свестен човек, накъм петдесет и пет и сравнително добре облечен. Буйната му коса бе изцяло побеляла, което му придаваше вид на преуспял и високоуважаван стоматолог, поне според собствените ми представи. Но лицето му имаше свиреп вид, като на човек с допълнителна професия надзирател в щатски затвор. — Като твоя вид, Джоел, копеле мръсно! — И все пак, общо взето, имаше вид на свестен човек. Та когато награби микрофона, аз се приведох напред, че да чувам по-добре.

А той с неочаквано дълбок глас ни рече: „Добре дошли на всички в Балтиморския колеж по хирургична стоматология. Всички вие имате правото днес да се гордеете със себе си за това, че сте приети в едно от водещите стоматологични учебни заведения в САЩ“. Млъкна и остави думите му да висят във въздуха. Дотук добре, рекох си. А той продължи: „Онова, което ще научите през следващите четири години, ще ви гарантира едно високоуважавано обществено положение, както и сравнително охолен живот. Така че да се поздравим един друг с ръкопляскане. Напълно сте го заслужили. Добре дошли на всички! Добре дошли!“. Вдигна микрофона над главата си и всички заръкопляскаха.

Всички освен мен, имам предвид. Буквално се чувствах съсипан. Честно казано, още на мига осъзнах каква огромна грешка правя. — Разкърших врат, че да не се разстроя от неприятния спомен. — Започна се от начина, по който бе казал „сравнително“. Живо шикалкавене си беше, мама му стара! На копелето му беше съвсем, ама съвсем ясно, че златният век на стоматологията е приключил, и съвестта не му позволяваше да ни лъже, че ще живеем в абсолютно охолство. Предпочете да го увърта, затова каза сравнително охолство, което е съвсем различно нещо.

За мой най-голям ужас обаче, като се огледах из залата, не видях никой друг с разтревожен вид. На тях всичко им се струваше прекрасно, в розово, пляскаха си щастливо с ръчички и гледаха замечтано: Утрешните Стоматолози! Никога няма да забравя този миг или поне иронията, която се съдържаше в него, понеже, докато те си ръкопляскаха, на мен ми идеше да си прережа вените. — Млъкнах и пуснах дълбока въздишка. После, с намек за тъга в гласа ми, добавих: — Истината бе, че далеч преди това бях осъзнал каква грешка правя. От дете още си го знаех.

Така де, кого будалках всъщност? Откъде у мен толкова търпение да уча през всичките тези години? — И отчаяно поклатих глава. — Родил се бях само с половината уравнение — страхотен ум и невероятно дар слово, но ми липсваше търпение. Исках да забогатея бързо, исках всичко на мига. И това предопредели падението ми. След като сума ти лета наред изкарвах по толкова много пари от плажа, се бях настървил. Бях потенциална катастрофа, която всеки един момент можеше да се случи. Фучах като спортна кола по магистралата с над триста километра в час и или щях да победя, или да се разбия и да изгоря като космическата совалка. Или едното, или другото.

Свих устни и мрачно поклатих глава.

— За голямо съжаление, инстинктът ми не бе ми изневерил. В мига, в който стихнаха аплодисментите, деканът приближи уста към микрофона и каза: „Ще ви издам една малка тайна. Златният век на стоматологията приключи. — И кимна еднократно. — Ако сте дошли само за да печелите купища пари, много сте сбъркали. Затова ме послушайте: моментално си тръгнете и никога повече не се връщайте. Няма защо да се мъчите. На този свят има далеч по-добри начини за забогатяване.“ После каза още куп неща, но те ми минаха покрай ушите, понеже ме интересуваше единствено къде се намира аварийният изход. А той продължи да човърка с ножа в раната: „Не забравяйте, че целта ви е да практикувате профилактична стоматология. Така че, ако практикувате професията си както следва, ще срещате пациентите си все по-рядко“. И пак закима, сякаш бе произнесъл някаква изконна мъдрост. Продължи да приказва, но аз престанах да го слушам. Ако трябва да съм точен, самият аз бях се разприказвал: „Извинявайте… пардон… ако обичате…“ докато си проправях път да изляза посред словото му. Спомням си как всички ме гледаха едно особено и как изобщо не ми пукаше. — Спрях за ефект. — Та така прекъснах следването си по стоматология още на първия ден. Той, деканът, е виновен за това. Най-големият ми проблем обаче бе как ще го съобщя на майка ми.

— Ужас! — възкликна Вещицата. — Това сигурно я е довършило! — Стисна тънките си устни и ме загледа заплашително.

Я виж ти, рекох си! Вещицата май много си пада по майка ми! Явно майчината ми доброта е неотразима.

— Да, Мишел — рекох й. — Наистина то щеше да довърши майка ми, с тази разлика, че аз, естествено, не й го съобщих. — И виновно свих рамене. — Прекалено много я обичах, че да съм откровен с нея. Плюс това става дума за майка ми, а аз нея си я лъжех от петгодишна възраст. — И се ухилих дяволито на Вещицата. — Та от какъв зор точно тогава трябваше да й кажа истината, Мишел?

Вещицата ми отвърна безсловесно, само с двукратно сбръчкване на носа.

Божичко! Бързо тръснах глава, дано се отърва от магията й.

— В крайна сметка — рекох с лек трепет в гласа — съобщих на мама, че следването ми върви по вода, после се скрих в Мериленд за четири месеца, тренирах по цял ден и се печах на слънце. По това време на годината в Балтимор е много хубаво, така че времето ми бързо минаваше. Още имах от изкараните от плажа пари, та си живеех съвсем прилично. Накрая, за венец на всичко, продадох на търг целия си зъболекарски инструментариум — фрези, свредла, шмиргели, марли — всичко. Бяха ни накарали да си купим тия боклуци, преди да ни запишат, и се чудех къде да ги дяна.

— Ама ти сериозно ли разпродаде цялото си зъболекарско оборудване? — почеса се по главата Агента маниак.

— Ако щеш, вярвай! — кимнах. — Разлепих обяви из целия колеж и бая клиенти се явиха. — Усмихнах се гордо. — Нали разбираш, Грег? Още оттогава бях наясно със значението на търсенето и предлагането. И знаех, че ако искам да се получи сериозен търг, трябва да се явят повече наддаващи. Затова и рекламирах така масово. — И пак свих рамене по капиталистически. — Жалко, че не си присъствал — голям майтап беше тоя търг. Проведох го в лабораторията по стоматология, заобиколен от колби и бунзенови горелки. Явиха се петдесетина-шестдесет студенти, повечето по бели престилки. А аз бях със синя пластмасова козирка, все едно приемах залагания на някакви конни състезания.

В началото масово се притесняваха, та им направих малко театро. Почнах да говоря скорострелно, както правят водещите на аукционите, и нещата се задвижиха. „Окей, окей! — виках. — Пред вас е една прекрасна високоскоростна ръкохватка, производство на нашите добри приятели от «Стар Дентал Лабс». Направена е от инокс, самоохлажда се и вдига двайсет хиляди оборота в минута. Предлага се в оригиналната й опаковка, с доживотна гаранция. Вижте каква красота е! — И вдигнах ръкохватката да я огледат. — Задължително е да имате подобна вещ, ако наистина възнамерявате да предлагате на пациентите си първокласни стоматологични услуги. Ако я купите от някой търговец, ще ви струва цели деветстотин и петдесет долара. Някой дава ли двеста?… Чувам ли двеста?… Искам само двеста…“

И тогава един младеж с голям рижав перчем и рогови очила вдигна ръка и рече: „Аз плащам двеста!“. А аз продължих: „Чудесно! Имам начална цена от двеста долара от изключително умния господин в бяла престилка и с рогови очила. Някой да дава двеста и петдесет?… Очаквам двеста и петдесет… Има ли желаещ на двеста и петдесет? Боже мой! Разбудете се бе, хора! Направо без пари ще ви излезе! Не забравяйте, че е самоохлаждаща се и впръсква вода да охлажда и зъба на пациента. Последен писък на техниката…“. При което някакво момиче азиатче, с абсолютно гладка кожа и с фигурата на пожарен кран, вдигна ръка и обяви: „Аз давам двеста и петдесет долара!“. При което аз подхванах: „А-а, чаровната дама в бяло предлага двеста и петдесет. Явно е ценителка на подобно оборудване. Браво, госпожице!“. И продължих в същия дух, докато докарах цялата зала до екстаз.

Спрях да си поема дъх. После много гордо обявих:

— Изкарах над три хиляди долара на този търг. И за пръв път през живота си осъзнах, че наистина ме бива да търгувам. Жив талант се оказах. Приказките на водещ буквално се лееха от устата ми, сякаш животът на Земята всеки миг ще свърши. — И се засмях на спомена. — Към края на търга в залата влезе деканът и буквално зяпна. Не издържа и минута и се измъкна навън, без да каже думичка. Сигурен съм, че дотогава в Балтиморския колеж по хирургична стоматология не бе провеждан подобен търг, а и надали друг го е правил след мен. Да не говорим колко успешен се оказа.

— Спомена, че парите ти били на привършване — рече Агента маниак.

Свих безразлично рамене.

— Донякъде така си беше, но не то ме принуди. Истината е, че само няколко дни преди това ми позвъни Елиът, така нареченият Пингвин. Лежах у дома с вперен в тавана поглед и се чудех какво, по дяволите, да правя. Беше малък мансарден апартамент, току до Балтимор, с безкрайно скромна мебелировка — легло и прогнил, тапициран с вълнен плат диван. Пингвина живееше по това време в Куинс и ми се обади страшно развълнуван, буквално останал без дъх. „Открих начин да печелим като от плажа, само че целогодишно — рече. — Работя при един търговец на месо и морски продукти и печеля по двеста и петдесет на ден, в брой. Че и служебен автомобил ми дадоха.“ И мен май най-много ме шашна именно този факт. „Сериозно ли говориш? И кола са ти дали? Ама това е страхотно, ей Богу…“. „Да, рече, и мога и теб да те уредя, ако искаш.“

Направих пауза, припомняйки си думите на Пингвина.

— Сега, като си мисля, трябваше да се усетя, че нещо ме будалка. Не забравяйте: Елиът не каза да са му дали служебна кола, а „служебен автомобил“, което е леко особена формулировка, нали? Представи си, че почнеш работа в Ай Би Ем и ти дадат кола. Би ли я нарекъл „служебен автомобил“? Напротив, ще се изфукаш: „Ай Би Ем ми дават служебна кола!“. Но мисълта да печелим целогодишно като от плажа ми прозвуча безкрайно примамливо, та не задълбах в подробности. Накрая само попитах: „Ама ти, Елиът, сигурен ли си, че ще ме вземат? Реално нямам никакъв търговски опит“.

И се разсмях.

— Представяте ли си каква ирония се е съдържала във въпроса ми? — Поклатих невярващо глава.

— Къде му е иронията? — попита с равен глас Копелето. — Аз лично не я долавям.

— Ами фирми от рода на „Грейт Американ Мийт енд Сийфуд“ — както се наричаше фирмата на Елиът — вечно търсят агенти по продажбите. Същото важи и за фирми като „Стратън Оукмънт“, „Монро Паркър“, „Кърби Вакуум Клийнърс“ и всяка друга компания, която се нуждае от сладкодумни продавачи на комисиона. — Спрях и пак се замислих за миналото. После продължих: — В „Стратън“ бяхме въвели така наречения огледален тест. Сиреч пъхаш огледало под носа на кандидата и чакаш да се замъгли. Ако стане, вземаш го. Ако не, значи е умрял, и това е единствената причина, поради която можеше да не наемем някого; а, и правоспособни борсови посредници категорично не вземахме, понеже знаят прекалено много. Търсехме млади и наивни, гладни и тъпи хора. — И свих рамене. — Дайте ми такъв човек и без всякакви проблеми ще го направя богат. Но ако е човек с акъл и въображение, бая ще се озоря.

Както и да е, Пингвина ми почурулика още няколко минути колко прекрасен бил бизнесът с месо и морски продукти. „Идеални ресторантски продукти — убеждаваше ме той. — Само най-висококачественото.“

Абе звучеше ми прекалено добре, за да е истина, но пък никога не бях улавял Елиът в лъжа. Че беше понякога прекалено доверчив — беше, но никога не ме беше лъгал. Та аз се абстрахирах от скептицизма си, натоварих догоре своя „Мъркюри-Кугър“, модел 1973 година, и заминах за Ню Йорк да хвърля бомбата на родителите ми. Това стана през февруари 1985 година. Тогава бях на двайсет и две. И животът ми тепърва започваше.