Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (4)

Трета глава
Изпаряващите се варианти

Окончателно ми писна от Монсоир някъде по магистралата Гранд Сентрал на границата между Куинс и Манхатън.

Беше вторник сутрин, веднага след Деня на труда^[1], и пътувах към адвоката си по криминални дела в центъра на Манхатън с електронна гривна за следене около левия ми глезен и с тоя немлъкващ пакистанец зад волана. Но въпреки тези мъчнотии се бях изтупал като преуспяващ мъж в сив костюм на тънки райета, колосана бяла официална риза, червена пепитена вратовръзка, черни високи чорапи, от които левият прикриваше електронната гривна за следене на левия ми глезен, и чифт черни половинки „Гучи“ с пискюли.

Сутринта бях станал с чувството, че облеклото на преуспял бизнесмен е едва ли не задължително за случая, макар да бях убеден, че и по памперси с папийонка да се явях, моят верен адвокат по криминални дела Грегъри Дж. О’Конъл пак щеше да каже, че изглеждам като един милион. И то не за друго, а защото точка първа от дневния ни ред изискваше да му връча чек за въпросната сума от един милион долара. Било крайно належащо, обясни ми той, тъй като шансовете били по-добри от фифти-фифти, че федералната прокуратура ще внесе до края на седмицата искане за запор върху цялото ми имущество. А както знаем, адвокат без пари не работи.

Току-що бе минало десет часа и движението ставаше по-малко натоварено. Вдясно от себе си виждах обичайно мръсните ниски хангари и терминали на летище „Ла Гуардия“. Вляво от мен се издигаше разрастващият се гръцки рай в квартал Астория, в Куинс, където има повече гърци на квадратен метър от всяко друго място на света, включително и Атина. Израснал бях недалеч оттук, в еврейския рай на име Бейсайд, също в Куинс — безопасен за живеене район, който в момента биваше превземан от богати корейци.

Бяхме отминали старата част на квартала, Олд Бруквил, преди тридесет минути и оттогава нелегалният терорист не беше млъкнал. Разпростираше се подробно върху системата за криминално правораздаване в обичния му Пакистан. Друг ден просто щях да му кажа да си затвори шибания плювалник, но точно днес нямах сили да се разправям повече с него. За което виновна бе Графинята.

Както ми беше обещала, русокосата разбойничка ме заряза в семейното гнездо за през уикенда и замина за три денонощия в Хамптън. Почти бях сигурен, че нощите си е прекарвала в плажната ни вила, но нямах и най-малката представа какви ги е вършила през деня, а още по-малко — с кого. Нито веднъж не ми се обади, което означаваше, че е заета! заета! заета! с търсенето на нова златна мина.

Когато се прибра най-сетне в понеделник сутринта, изрече само няколко думи — в смисъл, че на връщане от Хамптън трафикът бил жесток. После се качи засмяна в детските стаи и изведе децата навън на люлките. И не преставаше да се старае да ми демонстрира колко безгрижна е всъщност — толкова го подчертаваше, че чак ми се повдигаше.

Люлееше ги с преиграна жизнерадостност, после се събу и затича боса с тях из задния двор. Явно искаше да ми покаже как вече абсолютно нищо не ни свързва. И точно тази й безчувственост съвсем ме сломи духом. Струваше ми се, че се задушавам в някаква черна дупка, без капка възможност да се измъкна. От близо четири дена не бях нито ял, нито спал, нито се смял, та на този етап, залят от безкрайните глупости на Монсоир, буквално ми идеше да си прережа вените.

А той не млъкваше:

— Исках малко да те поразсея, шефе. Ти всъщност голям късметлия излезе. У нас само самун хляб да откраднеш и веднага ти отсичат ръката.

— Ебаси и увлекателната информация, Монсоир — прекъснах го. — Благодаря ти, че я сподели с мен.

И се замислих накратко върху плюсовете и минусите на ислямското правосъдие. При което бързо заключих, че в моя случай горе-долу се изравняваха. Плюс беше например, че Графинята нямаше да се репчи толкова, ако й се налагаше да ходи из града покрита от главата до петите в някоя бурка^[2]; тогава русата й главица нямаше да стърчи като някой шибан паун. От друга страна обаче, ислямските наказания за престъпления с бели якички и сериен курвалък сигурно ще да са доста строги. Скоро гледах с децата „Аладин“, където на онова нещастно момче искаха да му отсекат ръката само за това, че е откраднало грейпфрут, който надали и десет цента струва. Или за хляб ставаше дума? Както и да е, самият аз бях завлякъл над сто милиона долара и си представях за такова нещо пък какво ще е ислямското наказание.

Макар че, в крайна сметка, за кражба ли точно ставаше дума? Тая думичка — „кражба“ — не описва ли малко неточно същността на нещата? Нима ние, хората от Уолстрийт, сме крадци? Да не би да сме крали хорските пари в истинския смисъл на думата? Ние просто ги увещаваме да се разделят с тях. Извършеното от нас е лека простъпка — жонглиране с акции, търгуване въз основа на вътрешна информация и най-елементарното укриване на данъци. По-скоро можем да говорим за технически нарушения, отколкото за отявлена кражба.

Или точно кражба си беше? Ами… да допуснем, че може и така да е. Възможно е лично аз наистина да съм постигнал някакво ново, по-високо ниво. Поне вестниците така твърдяха.

Лимузината вече се движеше по огромната арка на моста Трайбъро и вляво от мен блестеше силуетът на Манхатън. В ясни дни като днешния ти се струва, че сградите наистина стържат небето и буквално усещаш тежестта им. Несъмнено Манхатън е центърът на финансовата вселена — място, където инициативните и борбените наистина проявяват инициатива и борбеност — и сборище на Господарите на вселената, които не са по-различни от древногръцките божества. И до един са не по-малко порочни от мен!

Ами да, мислех си, каква е разликата между мен и всеки друг собственик на фирма за инвестиционно банкиране, като се почне от синекръвното копеле басп начело на „Дж. П. Морган“ и се стигне до оня нещастник евреин начело на „Ебанвгъза Сикюритийз“ (в град Ебанвгъза, Минесота)? Кой от нас не е хитрувал? Че нали, ако не хитруваш, конкуренцията ще те остави зад гърба си? Щом искаш да си могъщ банков посредник на Уолстрийт, в наше време си длъжен да постигнеш такова съвършенство.

Така че, реално погледнато, аз бях невинен. Виновен бе Джоузеф Кенеди! Та нали тъкмо той е положил началото на тази отвратителна вълна от манипулиране на борсовите цени и корпоративни шашми! През 30-те години Стария Джо — оригиналният Вълк от Уолстрийт — коли и беси всичко живо, което му се изпречи. И е един от основните подбудители на Голямата криза през 1929-а, повлякла Съединените щати в Голямата депресия. Той и шепа други баснословно богати Вълци се възползват от това, че обществото нищо не подозира: продават „на късо“^[3] за десетки милиони долари акции на компании, които поначало са били на ръба на фалита, с което окончателно ги блъскат в пропастта.

И как го наказват? Ако не ме лъжат познанията ми по история, правят го първия председател на Комисията по ценни книжа и борси. Ебаси и безочието! От пръв борсов мошеник на баш пазител на закона. Да не говорим, че и докато председателства, пак спекулира задкулисно, от което натрупва още сума ти милиони.

Че с какво съм по-различен от останалите, мама му стара! С какво?

* * *

— Ти си различен от останалите — обяви Грегъри Дж. О’Конъл, високият близо два и петнадесет мой адвокат по криминални дела. — И точно в това е проблемът ти. — Седеше зад разкошното си махагоново бюро, облегнал се на разкошното си високо кожено кресло и взел в ръка екземпляр от моя не толкова разкошен обвинителен акт. Беше хубав мъж на около четиридесет години, с тъмнокестенява коса и много квадратна челюст, и приличаше поразително на Том Селек в телевизионния сериал „Магнум“, макар и да бе доста по-висок от него. Така, както се бе излегнал назад, главата и торсът му изглеждаха километрични. (Той всъщност беше едва метър и деветдесет и три, но на мен всеки над метър и деветдесет ми се струва над два и десет.)

— Поне властите са на това мнение — продължи безмилостно Магнум, — както и приятелите ти от вестниците, които май не могат да ти се нарадват. — Имаше плътен тенор и раздаваше съветите си толкова театрално, колкото би го правил Енрико Карузо, ако някога е изпитал подобно желание. — Много ми е неприятно да ти го кажа, Джордан — продължи извисяващият се тенор, — но те възприемат като икона в областта на борсовите измами с малоценни книжа. И тъкмо затуй съдията ти постанови гаранция от десет милиона — да служиш за назидание на останалите.

— Сигурно! — изсъсках. — Хайде, стига си дрънкал глупости, Грег! Писна ми! — Рипнах от своя кожен фотьойл, че да се изравня с нивото на очите му. — Ти поне знаеш, че всички до един на Уолстрийт са мошеници! — Килнах глава и го изгледах подозрително. — Че що за адвокат ще си, ако не го знаеш? Та аз съм абсолютно невинен, мама му стара! Абсошибанолютно невинен!

— Знам — съгласи се моят приятел и адвокат от четири години насам. — А аз съм Майка Тереза, тръгнала на поклонение в Рим. А оня там — и посочи с брадичка Ник Дифайс, третия обитател на кабинета, седнал на съседния до моя фотьойл — е Махатма Ганди. Прав ли съм, Ник?

— Името му е Мохандас — поправи го Ник, завършил пръв във випуска си в Йейл. Беше горе-долу на годините на Грег, а коефициентът му на интелигентност беше около седем хиляди. Имаше къса тъмна коса, пронизващ поглед, спокойно поведение и грацилно тяло. Ръстът му бе колкото моя и страшно му отиваха сини костюми на тънки райета, твърдо колосани яки и луксозни баспски обувки, която комбинация му придаваше съвсем интелигентен вид. — Ако искаш да знаеш, Махатма изобщо не е име — продължи Випускника на Йейл, — а е дума на санскрит, означаваща „велика душа“. А Мохандас е…

— Абе еби му майката на тоя, Ник! — прекъснах го. — К’во значение има? Мен всеки момент ще ме натикат в пандиза, а вие, копелета, сте седнали на санскритски да ми приказвате! — Отидох до стъклената стена от пода до тавана, която предлагаше умопомрачителна гледка към бетонната манхатънска джунгла. Зазяпах се и си зададох въпроса „Как изобщо стигнах дотук?“. А отговорът ми бе пределно ясен.

Намирахме се на двадесет и шестия етаж на бизнес сграда в стил ар деко, издигаща се на шестдесет етажа на ъгъла на Пето Авеню и Четиридесет и втора улица в манхатънския район Брайънт Парк, известен през седемдесетте години с това, че приютяваше най-малко двеста наркомани, заради което му викаха „Иглен парк“. Местната управа обаче отдавна се бе отървала от тях и го бе превърнала в прекрасно място за отдих и спокойно хранене на трудещите се манхатънци, където, седнали на зелените пейки, можеха да вдишват с пълни гърди отровните газове на стотиците хиляди минаващи автомобили и да слушат рева от клаксоните на двадесет хиляди имигранти таксиджии. Погледнах надолу, но не виждах нищо от парка, освен ивица зелена трева и хора-мравки, сред които според мен нямаше нито един с гривна на глезена. И това страшно ме потисна.

Независимо от всичко конкретната сграда №500 на Парк Авеню, си бе страхотно място за адвокатска кантора. Тъкмо адресът ми бе внушил най-голямо доверие в Ник и Грег, когато се запознахме преди четири години, и потвърди вътрешното ми чувство, че са двама млади адвокати с бляскаво бъдеще.

По онова време обаче адвокатската кантора „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“ не бе все още реномирана нюйоркска фирма. Бяха двама нахакани младоци, доказали се във федералната прокуратура (където пращали на съд мошеници като мен) и съвсем наскоро прехвърлили се на частна практика, даваща им възможност да спечелят истински пари (защитавайки мошеници като мен).

Третият им партньор, Чарли Роуз, починал от злокачествен рак на мозъка. Но името му продължаваше да фигурира на позлатената табела върху ореховия вход на кантората, а навсякъде имаше и негови снимки — и в приемната, и в заседателната зала, и в кабинетите на Ник и Грег. Сантиментален жест, чието значение не ми убягна: Ник и Грег са изключително лоялни хора, в чиито ръце можеш да повериш свободата си.

— Що не седнеш? — каза утешително Магнум и ми посочи фотьойла с километричната си ръка. — Поуспокой се, приятелю.

— Спокоен съм — изръмжах. — Адски съм спокоен, да му еба майката! Че то има ли за какво да се притеснявам? Че ще ме осъдят на някакви си триста години ли? — Свих рамене и седнах. — Нищо работа в общата схема на живота, нали?

— Никой няма да ти даде триста години — отвърна Магнум с тона, с който психиатрите обикновено увещават някой, качил се на перилата на моста. — Най-много да ти дадат трийсет години… евентуално трийсет и пет. — Направи пауза и сви устни като някой погребален агент. — Макар да съществува голямата вероятност прокуратурата да реши да те донатовари.

Отдръпнах се рязко назад.

— Да ме донатовари ли? Какви ги приказваш? — Въпреки че ми бе съвсем ясно за какво точно става дума. Че нали откакто станах пълнолетен, все ме разследваха за нещо, та бях станал спец по тия работи. Но все пак си мислех, че ако от устата ми да ме „донатоварят“ прозвучи като някаква съвсем изчанчена идея, шансовете това да ми се случи биха се понижили значително.

— Чакай да ти обясня — рече Випускника на Йейл. — В момента си подведен под отговорност за измама с ценни книжа и пране на пари, но само по четири емисии на акции. Съществува вероятността да се опитат да внесат и нови обвинения — да те донатоварят, както се казва. Не бих се изненадал, ако те подведат под отговорност и за останалите компании, чиито публични емисии си организирал. А те са тридесет и пет на брой, ако не се лъжа.

— Горе-долу — казах нехайно, съвсем претръпнал в този миг към лошите новини, от които средностатистическият гражданин би се напикал в гащите. Пък и разликата от трийсет до трийсет и пет години не е кой знае каква. И двете са равносилни на доживотна присъда, нали така? Графинята отдавна ще е изчезнала, децата ще са отрасли, ще са се изпооженили и вероятно ще си имат вече свои деца.

А каква ще е личната ми съдба?… Сигурно ще стана някой беззъб старец алкохолик, който притеснява децата и внуците си, като цъфва на прага им по празниците. Ще приличам на стария затворник господин Гауър — аптекаря от „Този прекрасен живот“^[4]. И той навремето си бил високоуважаван член на обществото, докато един ден, след като получава телеграма, че синът му е загинал в Първата световна война, отравя невинно дете. Последния път, когато гледах филма, някой току-що бе напръскал господин Гауър в очите с шише от сода и го бе изритал от бара. Поех дълбоко въздух. Боже мили — не бива да допускам подобни блуждаещи мисли! Мисълта ми така или иначе вилнее дори и в най-добри времена. Затова казах:

— Добре, разгледайте какви варианти стоят пред мен. Щото, честно казано, мисълта за трийсет години пандиз никак не ме блазни.

— Амииии… — проточи Магнум, — така, както аз виждам нещата — ти, Ник, може да се намесваш — пред теб има три варианта. Първият е да се бориш докрай; да докараш нещата до съд и да бъдеш оправдан. — И кимна еднократно, оставяйки думата „оправдан“ да виси във въздуха. — И ако постигнем това, край на историята. Всичко отива в миналото веднъж завинаги.

— Не могат да ме съдят повторно за същото престъпление — допълних хем горд, хем притеснен от познанията си по наказателно право.

— Точно така — подсказа Випускника на Йейл. — За едно и също престъпление не могат да те съдят два пъти. Но ще стане процес, за който хората ще говорят години наред. И от който славата ни с Грег ще нарасне неимоверно. — Млъкна и се усмихна тъжно. — Но аз силно ти препоръчвам да не тръгваш по този път. Според мен да доведеш нещата до съд ще е една огромна грешка. И това ти го казвам като приятел, Джордан, а не като твой адвокат.

— Разбираш ли, приятелю? — пое щафетата Магнум. — Като адвокатска кантора имаме сметка да се стигне до съд, от което ще спечелим поне десеторно повече пари. Един сложен процес като твоя ще се влачи сума ти време, минимум една година; при което разходите ще са астрономически. Над десет милиона долара.

Тук се намеси Випускника на Йейл:

— Но ако отидем на съд и ти загубиш, катастрофата ще е пълна. От библейски мащаб. Ще ти друснат над тридесет години, Джордан, и…

Намесва се и Магнум:

— … и няма да ги лежиш във федерален поправителен лагер, където ще можеш да играеш голф и тенис. А ще си във федерален затвор, заедно с убийци и изнасилвачи. Земен ад — поклати най-сериозно глава.

Кимнах с разбиране, знаейки съвсем добре при какви условия живеят осъдените на федерално ниво. Всичко зависи от срока на присъдата: колкото повече години са ти дали, толкова по-голяма заплаха представляваш за сигурността. Ако си осъден на по-малко от десет години (и нямаш прояви на насилие в миналото си), изпращат те в някой федерален затвор с минимална охрана (известни са като „Клуб Фед“ заради хлабавия си режим, значи). Но ако са ти дали над десет години, заминаваш за място, където туба с вазелин ще ти свърши повече работа, отколкото цял камион с плутоний за ядрена бомба.

— В качеството си на твой приятел — продължи Грег — много бих се разтревожил, ако науча, че са те затворили в подобно място, особено след като пред теб стоят и други — много по-добри, бих казал, варианти.

Магнум заби в подробности, но аз вече бях изключил. И преди това бях наясно, че стигането до съд не е реален вариант. И че, противно на общоразпространеното мнение, за финансови престъпления дават далеч по-тежки наказания, отколкото за насилствени деяния. Всичко опира до сумата: щом загубите на инвеститорите превишават един милион, присъдата е жестока. А при загуби на инвеститорите над сто милиона — какъвто бе моят случай — присъдите изобщо не се побират в рамките на човешкия разум.

Имаше и още нещо. Като начало — фактът, че бях виновен колкото си искам. И това бе известно както на Ник, така и на Грег, а също така и на мен. Самите Ник и Грег защитаваха интересите ми от самото начало — от лятото на 1994-та — когато направих фаталната грешка да изнеса милиони долари контрабандно за Швейцария.

Точно тогава бях подложен на страхотен натиск от надзорните органи, най-вече от СЕК^[5], които се бяха вманиачили на тема моята фирма за инвестиционно банкиране „Стратън Оукмънт“. След като я основах през есента на 1988-а, бързо открих една дивно привлекателна ниша в търговията с ценни книжа: да продавам петдоларови акции на най-богатия един процент американци. И за нула време „Стратън“ стана една от най-големите фирми за инвестиционно банкиране в цяла Америка.

Сега, като си мисля, нещата можеха да се развият по съвсем различен начин. Нищо не ми пречеше да действам най-праведно — да изградя фирма за инвестиционно банкиране от мащаба на „Лемън Брадърс“ и „Мерил Линч“. Но по силата на съдбата един от първите ми учители бе Ал Ейбръмс — истински гений с доста агресивно мнение по това кое се явява нарушение на федералните закони за търгуване с ценни книжа и кое — не. При това Ал беше изключително внимателен човек: в бюрото си държеше автоматични писалки отпреди десет години, та когато подписва документи със задна дата, хроматографът на ФБР да не може да го излови. Ал прекарваше времето си най-вече в предугаждане на следващите ходове на любопитните агенции, регулиращи търговията с ценни книжа, и в съответното прикриване на следите си.

Та аз се оказах достоен негов ученик.

Поради което и аз внимателно заличавах следите си със старанието на скрит дълбоко в тила на противника снайперист. От самото начало в „Стратън“ знаех прекрасно, че все някой ден надзорните агенции ще да поставят под микроскопа си всяка сключена от мен сделка и всяка казана по телефона дума. Така че, независимо дали действията ми бяха в рамките на закона или не, задължително трябваше да имат вид на законни.

Благодарение на този си подход скрих шайбата на СЕК, когато тръгнаха да ме съдят през есента на 1991-ва с очакване за лесна победа. Нахалството им стигна дотам, че с надеждата да ме стреснат си създадоха база в собствената ми търговска зала. Уви, нещата се развиха по съвсем различен начин: заложих скрити микрофони в стаята им и поставях термостата в крайно положение — да мръзнат през зимата и да се пекат живи лятос. После наех бившия им шеф Айра Соркин да ме пази, да ме защитава и да подкопава усилията им при всяка възможност. Между 1991-ва и 1994-та аз печелех по петдесет милиона долара годишно, а младоците следователи (които бяха с годишна заплата от тридесет хиляди долара) се редуваха да си подават оставките поради измръзване или дехидратация, в зависимост от сезона.

В крайна сметка със СЕК постигнахме извънсъдебно споразумение. Адвокатът ми го нарече „почетно примирие“, но за мен си беше пълна победа. Съгласих се да платя глоба от три милиона долара, след което да се отдалеча спокойно по посока на залеза. Опиянил се бях от охолството и властта, пристрастил се бях към това цяло едно поколение от жители на Лонг Айлънд да ми казват, че съм цар и че съм Вълка. Главната цел бе „моменталното задоволяване“, а тя оправдаваше всички възможни средства. И за нула време „Стратън Оукмънт“ излезе извън всякакъв контрол. А заедно с фирмата — и аз.

В началото на деветдесетте години Вълка от Уолстрийт започна да заголва зъби. Превърнал се бе в дяволското ми „второ аз“ — личност, нямаща нищо общо с детето, което родителите ми бяха изпратили по широкия свят. Чувството ми за добро и лошо почти се бе изпарило, а линията на моралното ми поведение ме извеждаше със ситни, почти недоловими стъпки все по-близо до тъмната страна, докато накрая се озовах твърдо на обратната страна на закона.

Самият Вълк бе една отвратителна персона: изневеряваше на жена си, спеше с проститутки, харчеше неприлично големи суми и възприемаше законите за търговия с ценни книжа за някакви дребни препятствия, които можеха да се прескочат с един-единствен скок. Действията си оправдаваше с помощта на някаква абсурдна логика, заравяйки чувството за вина и угризенията на съвестта на Джордан Белфърт под неприлични количества опасни, макар и смятани за невинни наркотици.

А властите продължаваха да затягат примката. След СЕК, и НАСДАК^[6] отказа да търгува с книжата на всяка фирма, в която Вълка се явява най-големият акционер. И колкото идиотски да звучи сега, Вълка реши да изнесе контрабандно в Швейцария милиони долари, надявайки се легендарната швейцарска банкерска тайна да го превърне в Невидимия човек. При това планът му му се струваше безупречен, залагайки на поредица от корпорации с акции на приносител, шифровани банкови сметки и майсторски фалшифицирани документи.

Оказа се обаче, че от самото си начало съшият този план е бил и прокълнат. Проблемите започнаха, след като главният ми преносвач на валута бе арестуван в САЩ с половин милион долара в брой, и приключиха (катастрофално), когато няколко години по-късно, пак в САЩ, задържаха и швейцарския ми банкер, който веднага започна да свидетелства против куриера ми.

Междувременно един млад агент от ФБР, на име Грегъри Коулмън, се бе вманиачил на тема „Вълка“ и се бе заклел да го сгащи. И се започна една игра на котка и мишка, която се превърна в легенда в рамките на ФБР. Коулмън проследи хартиената диря от сделките ми до оня край на света и обратно. Най-после, след пет години ровене като къртица, успя да съедини достатъчен брой точки, че да ми извади обвинителен акт.

И ето ме, шест дена след прочитането на въпросния акт — жертва на собственото ми невнимание и на упоритостта на Коулмън. А насреща ми Магнум се бе впуснал във вариант две, предвиждащ споразумение с прокурора:

— … И макар да не съм в състояние да предскажа каква точно присъда ще получиш, смятам, че няма да надвишава седем години… най-много осем. — И сви рамене. — Да приемем по-неблагоприятната перспектива: осем години.

— Ебаси и перспективата! — озъбих му се. — Дай да гледаме по-оптимистично и да приемем седем, мама му стара! Щото тия шибани години аз ще ги лежа, не ти, така че имам пълното право да се спра на седем, разбра ли!

— Добре де — намеси се Випускника на Йейл. — Седем — седем. Тоест, осемдесет и четири месеца, преди разните приспадания и…

— А, ето ти хубава тема — прекъснах Випускника на Йейл. — Колко ще ми приспаднат! Можеш да преувеличаваш, ако желаеш. Няма да те давам под съд за подвеждане на клиента.

И двамата пуснаха по една дежурна усмивка, после Випускника на Йейл продължи:

— Първо ще ти приспаднат време за добро поведение. А то се равнява на 15 на сто от всяка излежана година. А 15 на сто от осемдесет и четири месеца прави… — И погледна Магнум. — Имаш ли калкулатор?

— Не ти трябва калкулатор — изхвърли се моя милост, царят на смятането на ум. — Стават седемдесет и един месеца и половина. Да приемем, че са седемдесет и един, за по-справедливо. Друго?

Випускника на Йейл продължи:

— Ще ти се приспаднат и първоначалните шест месеца на облекчен режим, които са почти равносилни на домашен престой. Остават шестдесет и пет месеца.

— Да не забравяме и програмата за лекуване на наркомания, която — и се изсмя ехидно — категорично ще трябва да изкараш предвид миналото ти. — И погледна Ник. — Той спокойно може да я води тая програма, нали, Ник?

— Предполагам, че от теб би излязъл превъзходен преподавател, нали, Джордан? — сви хладно рамене Випускника на Йейл. — Сигурно часовете ще са крайно интересни. Във всеки случай полагат ти се дванадесет месеца за участие в лечебна програма; така стигаме до петдесет и три месеца.

— Нали разбираш накъде бия, Джордан? — попита Магнум. — Не е толкова зле, колкото си мислеше, нали?

— Ами то май така излиза — рекох и се замислих за миг за съдбата си. Четири години и половина все пак се ядват — много по-приемливо е, отколкото да отида на съд и да рискувам да стана втори господин Гауър. Ще ги излежа в „Клуб Фед“, ще играя тенис и голф и за четиридесетия си рожден ден ще съм на свобода. Е, без солена глоба няма да ми се размине, но имам скътани достатъчно парици, че да живея охолно и след излизането ми от затвора.

При което следната мисъл буквално ме цапна по главата: ами аз този вариант що не го пробутам на Графинята! Като разбере, че ще отсъствам само някакви си четири години и половина, току-виж кандисала да остане… Всъщност що не взема да ги посмаля малко и да й кажа, че става дума само за четири години? Откъде ще разбере тя, че послъгвам? Или пък да й кажа цифрата четиридесет и осем месеца. Кое звучи по-кратко? Най-вероятно четиридесет и осем месеца… що пък да не й кажа четиридесет и седем, след което да добавя „Че то е по-малко от някакви си четири години бе, сладур!“.

Леле, как хубаво звучи само! Че то е по-малко от някакви си четири години бе, сладур! Най-обикновено хлъцване в живота на един Властелин. Точно така: ще й обясня на Графинята, а тя ще ме разбере. Та нали през всичките тези години не бях я лишавал от нищичко. За какво да си губи времето да търси нова златна мина, когато онази, която вече притежава, ще възстанови дейността си след по-малко от някакви си четири години бе, сладур!

— … възможността да сътрудничим — чух да казва Магнум, вдигайки вежди в ускорено темпо. — Ако се спреш на този вариант, може да ти се размине и без нито един ден затвор; направо ще ти дадат условна присъда. Макар да не изключвам възможността да влезеш за около една година.

Бях се отплеснал да фантазирам по адрес на подлата Графиня, та изпуснах първата част от изречението на Магнум. Явно бе преминал към вариант три: да сътруднича с властите, на прост език наречено „портене“. Независимо от названието му, реших да пренебрегна последната част от предсказанието на Магнум за евентуална присъда и казах с известна надежда в гласа си:

— И ще ми се размине без нито един ден затвор, казваш?

— Изтъкнах го само като една от възможностите — сви рамене Магнум. — Не мога да ти дам гаранция. Но започнеш ли да сътрудничиш в качеството си на свидетел, всички правила за изчисляване на присъди отиват на кино. Съдията има пълна свобода на действие. Може да те осъди условно, да ти даде само една година или — макар и само на теория — да приложи пълната сила на закона. Твоето дело ще се гледа от съдията Глийсън — идеалният човек за подобни процеси. Съзнава много добре стойността на сътрудниченето и ще приложи към теб необходимата справедливост.

— Склонен е да наклони везните към защитата, така ли? — кимнах бавно, най-сетне усетил някакво просветление.

— Ни най-малко — спука сапунения ми мехур Магнум. — Не ги накланя нито към защитата, нито към обвинението. Абсолютно уравновесен е. Но, общо взето, си върви по своята свирка. Смятат го за един от най-умните съдии по Източното крайбрежие и няма да позволи нито ти да го забаламосаш, нито федералният прокурор. Това обаче е в твоя полза, тъй като, ако постъпиш както трябва, Джон ще се отнесе справедливо с теб. Това поне ти го гарантирам. И, между другото, в съдебната зала не му викай „Джон“, ако не искаш да те осъдят за обида на съда — усмихна се и ми смигна. — Наричай го „Ваша светлост“ и няма да сбъркаш.

Випускника на Йейл пак се намеси:

— Грег познава Джон не по-зле от всеки друг. Работили са заедно във федералната прокуратура. Приятели са.

Чакай, чакай! Какво каза? Приятели ли? Адвокатът ми е приятел на съдията! Тази мелодия буквално галеше слуха ми.

Сега вече всичко си идваше на място. Открай време си знаех, че Магнум е моят идеален адвокат. По тази причина не обръщах внимание дори на факта, че застанал редом с него, се чувствах като скарида. Но я виж как хубаво се подредиха нещата накрая! По някакво си чисто съвпадение адвокатът ми е приятел със съдията, тоест точно преди да бъде произнесена присъдата, ще намигне съвсем лееекичко на съдията, а онзи ще му кимне също така лееекичко и ще обяви: „Джордан Белфърт, въпреки че сте откраднали сто милиона долара и сте корумпирали цяло поколение млади американци, осъждам ви на дванадесет месеца условно и глоба от сто долара“.

Изтупаната Графиня, естествено, ще е в залата в този момент и ще благодари на късмета си, че се е отказала да си търси нова златна мина. Ето че златната мина на Вълка е готова да възобнови дейността си благодарение на елементарния факт, че адвокатът му е приятел със съдията!

Пуснах на Магнум една мила усмивка и рекох:

— На това му казвам хубава новина, Грег. — Поклатих бавно глава и въздъхнах с облекчение. — С това трябваше да почнеш — че си приятел със съдията. Ама това е прекрасно. Наистина прекрасно, ако разбираш какво ти говоря!

Смигнах му заговорнически и потърках палец о показалец, един вид „Кажи ми само колко да му платя на този съдия!“ и пак му намигнах.

— Пфу! — възкликна Магнум с глас, способен да възкреси мъртвец. — Джон не е такъв човек! Абсолютно почтен е. Някой ден и във Върховния съд може да го видиш. Или поне в Апелативния. Никога не би постъпил непочтено.

Ебаси и номера! Собственият ми адвокат ми отказваше да помогне, когато трябва. Отнемаше всичкия вятър от платната ми. Преодолях желанието да му кажа да върви да си го начука, вместо което рекох:

— Е, самият аз в никакъв случай не бих желал да попреча на нечия кариера. Да не говорим, че от мен изобщо няма да излезе добър свидетел, сътрудничещ с обвинението, така че няма какво да разискваме повече по въпроса.

Магнум сякаш се сепна.

— С това пък какво искаш да кажеш?

— Именно! — добави зашеметеният Випускник на Йейл. — Аз пък съм на точно противоположното мнение. От теб ще излезе един прекрасен сътрудничещ свидетел. Как можеш изобщо да допуснеш противното?

Изпуснах дълбока въздишка.

— Причините, Ник, са безбройни, включително и тази, че аз съм на самия връх на хранителната верига. Срещу когото и да свидетелствам, той ще е по-дребна риба от мен. Да не говорим и за това, че мнозинството от онези, към които властите биха проявили внимание, са най-добрите ми приятели. Кажи ми как ще изпортя най-добрите си приятели, без да изгубя и последната капка от уважение към себе си? Че как след това ще мина с вдигната глава през Лонг Айлънд? Всички ще бягат от мен като от прокажен. — Направих пауза и отчаяно заклатих глава. — А нали ако реша да им сътруднича, ще трябва да си призная за всичките престъпления, които съм извършил, до едно?

И двамата кимнаха.

— Така си и знаех — рекох. — Сиреч ще се призная за виновен за цялата бъркотия, при което ще ми лепнат една яка глоба. Ще ме довършат окончателно — а това ще рече „Сбогом, Графиньо“ — и ще бъда принуден да почна пак от нулата. Съмнявам се, че в момента съм способен на подобна стъпка. Нали трябва да се погрижа за жената и децата си. До какво всъщност опира изборът: да излежа четири години, през което време семейството ми ще живее в пълно охолство, или да излежа само една година, докато семейството ми ще се бори ежедневно за насъщния си?

— Не е толкова просто и лесно — отвърна Магнум. — Това, че ще трябва да се признаеш за виновен за всичко — ще трябва. Това е нормалната практика, когато сътрудничиш на властите. Но то не значи, че ще те затрият напълно. Властите все ще ти оставят някакви средства за препитание — към един милион, да речем. Ще ти отнемат обаче всичко останало: къщи, коли, банкови сметки, портфейли с акции… Всичко.

Настъпиха няколко мига тишина. После Ник каза с крайно задушевен тон:

— Та ти си още млад, Джордан. И си един от най-умните хора, които познавам. Ще се възстановиш — усмихна се тъжно. — Помни ми думата: ще натрупаш ново богатство. След време пак ще си на върха и никой няма да смее да ти се опъне.

— Той е прав — допълни Грег. — Грубо грешиш, ако смяташ, че това ще е краят ти. Напротив, то ще е едно начало. Време е да започнеш живота отново. Ти си победител. Никога не го забравяй. — Направи кратка пауза. — Вярно, допуснал си някакви грешки, при това големи. Но това не те прави по-малко победител. Следващият път ще постъпиш така, както трябва. Ще си поостарял и помъдрял и ще заложиш основите върху скала, а не върху пясък. И тогава никой нищо няма да може да ти отнеме. Абсолютно никой.

Кимна бавно и мъдро с глава.

— А за това, че ще накиснеш приятелите си, хич не се притеснявай. Ако попаднеха на твоето място, до един щяха теб да те накиснат. На този етап следва да постъпиш така, както ще е най-благоприятно за самия теб и за семейството ти. Останалото е без значение. Забрави останалия свят, тъй като и той сто на сто ще те забрави. — И изведнъж гласът му доби носталгична нотка. — Навремето имахме един такъв лаф в прокуратурата: „Италианците пеят по улиците, а евреите — на улица «Съдебна».“ С други думи, италианците не сътрудничат, не „пеят“ за други мафиоти. Но и това е ала-бала от миналото. Откакто влезе в сила закона RICO против организираната престъпност и корупцията, най-кратките присъди са за двадесет години. Така че и мафиотите пропяха. Сега вече не само евреите пеят, но и италианците, че и ирландците. Всички.

Сви широките си рамене.

— В твоя случай обаче най-голямата трудност пред сътрудниченето ти, ако ме питаш, е помощник федералният прокурор, комуто е възложено делото ти — Джоел Коен. — И изпусна една яка въздишка. После продължи насечено и отмерено: — На… Джоел… Коен… не може… да му се… вярва. Пак повтарям… Не може… да му се… вярва. Кофти… човек… е.

— Грег е прав — намеси се Ник. — И в миналото сме брали ядове с Джоел. Понеже, като сътрудничиш, помощник федералният прокурор се предполага да напише писмо до съдията, в което да опише колко добър и полезен свидетел си се оказал и прочее. Той, Джоел, ще го напише, понеже законът го изисква, но какво точно ще пише в това писмо зависи единствено от него. Ако иска да ти го нахака, ще му придаде негативен тон. И тогава вече яко ще го закъсаш.

— Да му еба майката! — измърморих. — В такъв случай положението ми е катастрофално, Ник. — И поклатих невярващо глава. — Не се обиждайте, ама това, че Джоел Коен е путка, си го знаех и без да ми го казвате. Достатъчно ми бе да го видя. Не чухте ли какви ги наприказва, когато разглеждаха въпроса за пускането ми под гаранция? От него ако зависеше, на кръст би ме разпънал.

— Но не зависи от него — запъна се Магнум. — Когато дойде времето за онова писмо, най-вероятно ще го пише друг, а не Джоел. Защото, ако им сътрудничиш, нещата ще се влачат поне четири-пет години и едва тогава ще стане въпрос на колко да те осъдят. А дотогава Джоел най-вероятно ще е напуснал, за да се влее в редиците на смирената адвокатска колегия.

Обсъдихме в продължение на няколко минути плюсовете и минусите на сътрудниченето, но колкото по-ясно ми ставаше, толкова по ме отблъскваше. Няма да има недосегаеми. Ще ме принудят да свидетелствам срещу всичките ми стари приятели. Единствените изключения ще са баща ми — бивш главен финансов директор на „Стратън“ (пък и той нямаше никакви противозаконни деяния), и дългогодишната ми секретарка Джанет^[7] (която бе извършила ред противозаконни деяния, но пък се намираше толкова на ниско в йерархията, че няма да й обърнат внимание). Грег ме убеди, че от мен зависи двамата да ги оставят на мира.

Най-много ме тревожеше мисълта, че ще трябва да свидетелствам против бившия ми съдружник Дани Поуръш, когото подведоха под обвинение заедно с мен и сега седеше в затвора в очакване да му постановят гаранция. Освен него ставаше дума и за най-стария ми приятел Алън Липски. И той бе подсъдим, макар и по дело, свързано само частично с моето. Не можех да си представя да сътруднича във вреда на Алън. Та ние от пеленачета бяхме приятели! Чувствах го повече като брат от собствения си.

В този миг телефонът на Грег изгъргори нахално и секретарката му обяви доста нехайно:

— Джоел Коен на първа. Ще се обадиш ли, или да му кажа, че ще му звъннеш по-късно?

Карфица да беше пуснал някой в ъгловия кабинет на двадесет и шестия етаж на „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“, сигурно щеше да се чуе. Стояхме и тримата замръзнали, със зяпнали уста. Пръв проговорих аз:

— Мръсното му гадно копеле! Вече ме донатоварва! Майка му стара! Мамичката му да еба!

Магнум и Випускника на Йейл кимнаха в знак на съгласие. После Магнум допря показалец до устните си, изшътка ни и вдигна слушалката.

— Здрасти, Джоел, к’во правиш?… Ъ-хъ… Ъ-хъ… Ами по някаква случайност любимият ти образ седи точно пред мен… И точно за това си говорим — с каква въпиюща проява на изкривено правосъдие си имаме работа. — Грег ми намигна нахакано, после се облегна назад и се залюля на стола. Храбър боец беше, готов да се сбори с дръзкия Джоел Коен. Та Магнум ще го размаже с едно кихване. — Ъ-хъ… — продължаваше да се полюлява Магнум. — Ъ-хъ… Ъ-хъ… — След което физиономията му изведнъж увисна и той престана да се люлее върху разкошния си трон от черна кожа, сякаш божият пръст го бе затиснал. Сърцето ми се обърна точно преди Магнум да изрече: — Тпрууу! Чакай малко, Джоел. Задръж. Не се изхвърляй. Ти сериозно ли ми ги говориш тия работи? Че тя изобщо не е… Ъ-хъ… Ъ-хъ… Добре де, ще го обсъдя с него. Не предприемай нищо, докато не ти се обадя.

За каква „тя“ приказва Магнум! Коя е тая „тя“? Тя, Джанет? Да не са подбрали и Джанет? Та тя е най-обикновена секретарка. За какво им е дотрябвала. Видимо потресеният Магнум остави слушалката и изрече най-отровните шест думи, които съм чувал през живота си. При това ги произнесе съвсем равнодушно:

— Утре подвеждат под отговорност жена ти.

Настъпи кратка зловеща тишина, после излетях от стола си и се разкрещях:

— Какво? Шибани копелета! Как така? Та тя нищо не е правила! Как така ще подвеждат под отговорност Графинята?

Випускника на Йейл разтвори длани към тавана и вдигна рамене. После отвори уста, но не успя и гък да каже. Обърнах се отново към Магнум и изрекох с тон на крайно отчаяние:

— Мамка им… О, Божичко… О, шибан мой Божичко!

— Успокой се — каза Магнум. — Спокойно! Джоел още нищо не е предприел. Обеща да ме изчака да поговоря с теб.

— За какво да ми говориш? Нещо… нищо не разбирам. Как могат да подведат под отговорност жена ми? Та тя нищо не е направила.

— Джоел твърди, че разполагат със свидетелка, според която тя е била при теб, докато си броял пари. Слушай обаче какво ще ти кажа: фактите тук са почти без значение. Джоел няма интерес да подвежда Надин под отговорност. Каза ми го съвсем недвусмислено. Просто иска да те принуди да сътрудничиш — кратко и ясно. Съгласиш ли се, жена ти ще я оставят на мира. Иначе още утре ще я задържат. Ти решавай. — При което Магнум погледна ръчния си часовник — един от онези привидно скромни, но свръхскъпи механизми с шоколадова на цвят кожена каишка и перленобял циферблат. Изръсил се е поне двадесет хиляди долара, рекох си, но самият часовник съобщаваше на всеослушание: „Толкова преуспял и самоуверен съм, че не ми се налага да нося лъскав златен часовник като израз на благополучие и самоувереност“. А Магнум допълни: — Разбрахме се до четири да му се обадя; сиреч разполагаме с четири часа. Кажи ми какво смяташ да правиш.

Повече от очевидно бе, че не ми остава никакъв избор. Независимо от последствията, принуден бях да им сътруднича. В никакъв случай нямаше да позволя на Джоел да подведе под отговорност жена ми. Изключено!

Хопа! Изведнъж в мозъка ми нахлу поредица от прекрасни мисли, първата от които гласеше: А как ще ме напусне Графинята, ако самата тя е подсъдима? Това ще я обвърже с мен. Няма да има накъде да мръдне. Че кой нормален мъж би се захванал с подведена под отговорност жена с две деца?

Графинята можеше да е мацка и половина, но двете малки деца и федералното обвинение щяха да отблъснат всяка средностатистическа златна мина.

Даже, ако трябва да съм честен, бих казал, че на практика всички златни мини — или поне по-продуктивните — бързо ще затворят забоите си за жена, изпаднала в такива отчайващи обстоятелства. Самата тя ще се превърне в назидателна история: млада жена, обременена с повече багаж и от залата за изгубени куфари на нюйоркската аерогара „Кенеди“.

Ето го и нужния ми отговор! Нямам друг избор, освен да оставя Графинята да изгори заедно с мен. Да я подвеждат под отговорност тогава. Та да няма друг избор, освен да си стои омъжена за мен. За мен друг логичен ход няма. За мен друг рационален ход няма. Изгледах Магнум в очите, свих подривно устни и рекох:

— Още сега можеш да се обадиш на онова копеле и да му кажеш да се ебе в гъза. — Спрях за миг, докато и последната капка кръв се изцеди от дългото му красиво лице. След което добавих: — И едва тогава можеш да му съобщиш, че ще сътруднича. — При което и Магнум, и Випускника на Йейл изпуснаха шумно въздуха от гърдите си. — Щото вече ми е все едно, дори да ми дадат двайсет години затвор. Хич не ми пука.

Каква чиста, неподправена ирония! Жена ми ме зарязва в най-тежкия ми и отчайващ час, а аз пак съм готов да падна върху меча си, само и само да я защитя. Кажи сега, че светът не се е обърнал наопаки.

— Правилно постъпваш, Джордан — кимна бавно Магнум.

— Точно така — потвърди и Ник. — Ще видиш, че накрая всичко ще се оправи.

Изгледах Випускника на Йейл и свих рамене:

— Може и да се оправи, Ник, а може и да не се оправи. Божа работа. Във всеки случай постъпвам така, както трябва. В това поне съм убеден. Надин е майката на моите деца и няма да допусна и ден да прекара зад решетките, доколкото това зависи от мен.