Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (31)

Епилог
В страната на мълетите

Откъде пък се взеха всичките тия мълети?^[1]

Това не бе първата ми мисъл при влизането ми в административната сграда на затвора „Тафт“, но ми дойде много скоро след нея. А първата ми мисъл всъщност бе, че сградата притежава достолепен вид. Приемната бе с висок таван и проветрива, с лек излишък от американски знамена и малка чакалня с тапицирани столове покрай едната стена. Зад големия, покрит с гетинакс тезгях на приемната седяха двама униформени надзиратели, по един от двата пола, с най-вече скучаещи изражения.

И колкото и да е странно, и двамата имаха подстрижка в стил „мълет“.

Мълетът на мъжа се състоеше от червеникавокафява коса с гъстотата на магарешки тръни, струпана поне на осем сантима височина над смуглото му теме и подстригана съвсем късо отстрани. На тила обаче мълетът бе нежен като царевична свила и се спускаше на петнайсетина сантиметра под светлосивата яка на униформената му риза.

Мълетът на жената имаше сходна конструкция, но косата й бе руса, с цвят на ананас и много по-дълга отзад.

През изминалата седмица се бях посветил на известно разузнаване, в хода на което научих от „знаещ човек“ (сиреч бивш обитател), че следва да се явя по сив анцуг, бяла тениска и бели маратонки. (Всичко друго щеше да подлежи на конфискация, след което ще го върнат на близките ми в кашон.) Единственото изключение се правело за тенис ракета и той горещо ми препоръча да си донеса своя, тъй като предлаганите от управата на затвора били със съмнително качество.

Та точно в 11:00 в петък, втори януари 2004 година, влязох в административната сграда по сив анцуг с чисто нова ракета „Хед“ под мишница.

— Казвам се Джордан Белфърт — съобщих на двата приемащи мълета. — Идвам да си излежа присъдата.

— Добре дошъл в „Тафт“ — отвърна женският мълет с изненадващо дружелюбен тон. — Седни ей там — и ми посочи редицата столове. — След малко ще дойдат да те поемат.

Само след минути пристигна трети пазач — нисък, набит, блед и невзрачен, с женски ханш и люлееща се походка, намекваща за ниска интелигентност. Облечен бе в същата сива униформа като другите двама, макар неговата да изглеждаше доста подплатена. Носеше клипборд в дясната си ръка. Върху сплескания му череп се мъдреше светлокестеняв мълет, достатъчно тучен да поеме птиче гнездо. Погледна в клипборда и попита:

— Ти ли си Белфърт?

— Да — отвърнах, отчитайки факта, че вече не бях нито господин Белфърт, нито дори Джордан Белфърт, а просто Белфърт.

— Окей — рече с досада. — Върви след мен, Белфърт. Преведе ме през поредица страховити на вид железни порти, последната от които се тресна заплашително зад гърба ми. Цялата обстановка гласеше: „Вече си затворник. Забрави за всичко, което знаеш от външния свят“. Влязохме в малка стая без прозорец, без маса, без столове, само с една голяма бяла завеса, провиснала от тавана пред далечната стена.

— За какво ти е тая тенис ракета? — изрепчи се пазачът.

— Разпределен съм в лагера с облекчен режим. Казаха ми, че мога да си нося ракета за тенис.

— Вече не е разрешено. Беше допреди няколко години. — После пак погледна в клипборда, погледна към мен и рече: — Сигурен ли си, че си за лагера? Тука пише, че си за лекия.

В „Тафт“ имаше два отделни сектора — лек и лагерен режим. В лекия бяха истинските затворници, а лагерът се обитаваше от така наречените лагеруващи. В лекия, макар да нямаше убийци и изнасилвачи, чат-пат имаше случаи на насилие, но не и в лагера. Лагерът дори нямаше ограда — лежиш на честна дума и можеш да излезеш, когато ти скимне.

— Сигурен съм, че съм разпределен в лагера — рекох, стараейки се да запазя самообладание. — Съдията изрично го упомена, когато произнасяше присъдата ми.

— Ще го изясниш със съветника си — сви рамене оня с безразличие. — Дай ми сега маратонките си.

— Маратонките ли? — И погледнах към чисто новия си чифт „Найки“. — Какво им е на маратонките ми?

— Имат червена ивица. Позволени са само чисто бели маратонки. Ще ги изпратим обратно на близките ти заедно с тенис ракетата. Върви сега зад завесата и се съблечи.

Изпълних указанията и само след две минути — след като ме накара да опъна ушите си, да прокарам пръсти през косите си, да отворя уста, да размърдам език, да вдигна първо единия крак, после другия и най-накрая да си вдигна тестикуларната торбичка (както я нарече), онзи ми върна анцуга и ми нареди да се облека. После ми връчи чифт сини брезентови чехли, подобни на онези, които председателят Мао раздаваше на политическите дисиденти при вкарването им в лагерите за превъзпитание.

— Твоят съветник е госпожица Ричардс^[2] — каза пазачът. — До един час ще е тук. Междувременно можеш да се настаниш удобно. — Последните няколко думи бяха гарнирани с яка доза ирония — в стаята нямаше на какво да седне човек, освен на евтиния балатум на пода. След което излезе и заключи вратата след себе си.

Спокойствие, рекох си! Няма начин да ме натикат в лекия. Такива като мен са за лагера! В миналото си нямам насилствени деяния, предишни присъди също нямам. Да не говорим, че и с властите сътрудничих!

След тридесетина минути вратата се отвори и в стаята влезе моята съветничка госпожица Ричардс — огромно женище, минимум метър и осемдесет и два, с рамене като на защитник от професионалната лига по американски футбол и с едри, месести черти като на шар пей^[3]. Тъмнокестенявият й мълет стърчеше горе-долу на километър и половина над темето й. Облечена бе в ежедневни улични дрехи — сини дънки и тъмносиньо яке, а на краката си носеше черни армейски боти.

Преди да успее да отвори уста, аз вече бях рипнал от пода с думите:

— Госпожице Ричардс, изправен съм пред сериозен проблем: надзирателят, който ме доведе, твърди, че съм за лекия режим, а поначало съм разпределен в лагера — така препоръча съдията, когато ми четеше присъдата.

Хвърли ми дружелюбна усмивка, която извади на показ чифт резци, така яко застъпени един с друг, че изглеждаха по-скоро като един огромен стърчащ преден зъб. И усетих как по гръбнака ми полазиха тръпки. След което съветничката Едрия зъб ми нареди с доста весел тон:

— Добре, да вървим да я изясним тая работа — и тръгна пред мен.

Едрия зъб се оказа много приятна личност. Отведе ме до една малка стая за интервюта, където в продължение на няколко минути разглежда досието ми. Накрая каза:

— Имам добра новина за теб, Белфърт. Мястото ти наистина е в лагера.

Слава Богу, рекох си! Такива като мен само там ги пращат. Знаех си аз. Защо изобщо ми трябваше да се притеснявам, мама му стара? Ама че съм глупак!

Но след това:

— Чакай, чакай! Май поизбързах!

Нова вълна от паника:

— Сега пък какво?

— Отговорният служител за времето, през което си бил под гаранция, не ни е изпратил досега доклада си. Така че не мога да те сложа в лагера, докато не го получа. В него се съдържа цялата информация за делото ти.

С почти паника в гласа:

— Значи ме слагате в лекия, така ли?

— О, не — хвърли ми едрозъба усмивка тя. — Не мога да те сложа в лекия. Засега те слагам в дупката.

Очите ми изскочиха от очните кухини като дървени закачалки.

— В дупката ли? В единочка, така ли?

— Да, но само докато ти дойде документацията. Обикновено идва за около седмица.

Нова паника навръх предишната:

— Цяла седмица? Че какво толкова има да се бавят документите ми? Не може ли да ги пратят по факса?

Стисна устни и бавно поклати глава.

— Боже мили! — изстенах. — Цяла седмица в дупката! Защо ме наказваш така?

Едрия зъб кимна:

— Ами добре дошъл в „Тафт“, Белфърт.

* * *

Първо ми взеха дрехите, после ми връчиха оранжев гащеризон и ми върнаха чехлите от лагера за превъзпитание, след което ми наредиха да сложа ръце зад гърба си и с любезна усмивка ми щракнаха белезниците.

Всичко това бе извършено от двама униформени надзиратели от „Специално отделение“. Помещаващо се в недрата на административната сграда, СО е мястото, където държат най-тежките случаи. Закопчан и обзет от паника, бях съпроводен по дълъг, тесен коридор със заплашителни стоманени врати от двете страни.

Както и очаквах, двамата ми придружители бяха съвсем различна порода от дружелюбните мълети. (Нито един от двамата не бе подстриган на мълет, можете ли да си представите!) Бяха необичайно високи, със свръхразвити мускули и свръхразвити челюсти, подсказващи злоупотреба със стероидни препарати, съчетана с вродена склонност към насилие. Докато пресичахме СО, не разменихме нито дума, като се изключи случайната ми забележка, че ме пращат в СО не защото съм се провинил, а заради някаква липсваща бумащина. (Та да се държат по-внимателно с мен.) При която и двамата свиха рамене в смисъл „Дреме ми на чепа!“.

Пазачите спряха и отключиха една от стоманените врати.

— Влизай — нареди ми единият. — След като затворим, подаваш китките си през процепа и ти махаме белезниците. — При което ме набутаха в една невероятно тясна килия — горе-долу два на четири метра. Два стоманени нара бяха занитени към едната стена, на другата бе занитен един комбиниран стоманен чин със стол, но най-видното място се заемаше от стоманената тоалетна чиния без седалка — за изхождане пред очите на всички, желаещи да гледат. Зарешетеното със стоманени пръти прозорче гледаше към някакво прашно поле. Долният нар бе вече зает от друг затворник — бял мъж на средна възраст с дълго невиждала слънчеви лъчи кожа. Прехвърляше някакви книжа и за мой най-голям ужас имаше най-великия мълет от всички, които бях видял до този момент. Мълет от световна класа, ви казвам — къдрава червена коса, тъй плоска отгоре, че и карти можеш да наредиш. В мига, в който пазачите затръшнаха вратата, онзи скочи от нара и попита:

— Какво стана? Какво ти приписаха?

— Нищо — отговорих. — Явих се доброволно, но ми я нямало преписката.

— Вечният номер — забели очи онзи.

— В какъв смисъл?

— В този, че печелят пари, когато вкарат някой в дупката. „Тафт“ всъщност не е част от Федералното управление на затворите, а частна корпорация, бизнес. Предполагам, че ти е известно.

— Знам — кимнах. — Собственост е на „Уейкънхът Корпорейшън“.

— Именно. И за всеки прекаран от теб в дупката ден „Уейкънхът“ получава по сто долара от федералните власти. Няма значение. Казвам се Сам Хаусман^[4]. — И протегна свит юмрук за затворническо здрависване.

— Джордан Белфърт — представих му се, докато се пукнахме леко по кокалчетата. — Ти за какво си в дупката?

— Внесох искане за запор върху дома на главния надзирател, а и на къщите на неколцина от пазачите.

Очите ми се изцъклиха.

— Запор върху жилището на главния надзирател! От какъв зор?

— Имам си причини — сви рамене онзи. — Същото направих и по отношение на съдията, който ме осъди. И на прокурора. Направо им съсипах възможността да получават кредити. И сега започвам да се боря за конфискация на жилищата им. А ти за какво си в пандиза?

Боже мили, тоя мълет е пълна откачалка!

— За манипулиране на ценни книжа. И куп други неща. Все престъпления с бяла якичка. А ти?

— За нищо — отвърна многозначително. — Невинен съм.

Ау, каква изненада, рекох си!

— Добре де! Какво твърдят, че си извършил?

— Писал съм бил чекове без покритие. Но не е вярно. Законът ми позволява да пиша колкото си искам чекове, независимо какво ми е салдото по сметката.

— Как така?

— Ами властите ми откраднали акта за раждане още в деня, в който съм се родил, и го държат и до днес в някакъв сейф в Пуерто Рико. Наместо него са ми дали друга самоличност, един сламен човек^[5] — САМ ХАУСМАН — изцяло с главни букви, а не истинската, която е Сам Хаусман с редовни букви. А аз съм тъкмо онзи, другият Сам Хаусман — с редовните букви.

Отиде до нара си, който бе само на половин метър от него, и ми подаде книга, озаглавена „Възстановяване по законен път“^[6].

— Повярвай ми — рече. — Щом я прочетеш, и ти ще внесеш искания за запор срещу главния надзирател. Разбери едно: ти засега си най-низък роб. Трябва да възстановиш правата си над своя сламен човек. Друг начин няма.

Кимнах и поех книгата. После, само за майтап, попитах:

— А данъчните как реагират? Тяхното отношение какво е?

Той многозначително ми се усмихна:

— Федералното данъчно управление всъщност не съществува. Нещо повече: ще си обръсна до голо главата — мълета, имаш предвид, — ако откриеш в американската конституция дори един ред, който упълномощава някакво Федерално данъчно управление да събира данъци. Впоследствие е внесена само една поправка, в която просто се упоменава за данък общ доход, но и тя е останала нератифицирана. — Пресегна се към купчината листа на леглото си и ми подаде най-горния. — Това е списъкът на всички американски сенатори, ратифицирали четиринадесетата поправка на конституцията. Преброй ги и ще се увериш, че не образуват законно мнозинство.

Пак му кимнах, после поех задължителното четиво и рипнах върху горния нар. През следващите няколко дни изучих най-подробно теорията за възстановяването на сламената ми самоличност. В минутите, в които не четях, Сам ми изнасяше лекции по въпроса. На определени интервали три пъти дневно през тесния процеп на вратата ни подаваха почти непригодна храна. Сам настояваше всичко неизядено да пускаме в тоалетната, включително полуогризаните ябълки и пакетчетата с кетчуп, защото иначе злосторниците от „Уейкънхът“ щели да рециклират и тях, само и само да намалят режийните разходи.

Всяка сутрин Сам се изхилваше и обявяваше:

— Време е да нахраним главния надзирател! — След което се изсираше с кеф и пускаше водата.

Успявах да напиша по две писма на ден — едно до Чандлър и едно до Картър. Реших, че най-добре ще е да им спестя истината, затова им описвах колко хубаво е в лагера и как по цял ден играя тенис и тренирам във фитнеса. И че не съм се обаждал толкова дълго, понеже трябва да мине известно време, преди да ми прокарат телефон.

Дните си вървяха. Сам ми описа надълго и нашироко колко хубаво наистина било да си в лагера. Срещу скромна сума, ненадвишаваща хиляда долара месечно, съм щял да си живея като цар — с готвач, иконом, прислужник, масажист и някой, който да изпълнява всички възложени ми от съветничката ми задачи. Сумата била платима с купони за лавката, със закупена оттам храна или цигари, или с превод от някой мой човек на свобода по сметката на друг затворник към лавката. Вярно, това, последното, не било съвсем според правилника, но се прилагало повсеместно.

Най-сетне, в утрото на седмия ми ден в килията стоманената врата се отвори и чух шестте най-славни думи на света:

— Ставай, Белфърт. Местим те в лагера.

— Слава Богу! — измънках и насмалко не ревнах. Рипнах като заек от горния нар. Извърнах се към Сам и се насладих за сетен път на поразителния му мълет.

— Пък дано успееш да възстановиш сламения си човек — рекох.

— В миша дупка ще ги натикам всички тия копелета намигна ми.

Абе не е май точно така, рекох си.

И излязох от килията.

* * *

— Тая право в гърлото ще ти я натикам! — кресна Тони Метадона, излежаващ последните пет години от осемгодишната си присъда.

— Ха да видим! — изкрещях и аз. — Гледай само на тебе да не ти влезе!

Не бяха минали и два часа от пристигането ми. Бившият дилър на метадон Тони стоеше на малко повече от петнадесет метра от мен, от другата страна на мрежата. Беше мек зимен ден, слънчев, към осемнадесет градуса, а Тони се канеше да бие сервис. Мъчех се да не го изпускам от очи, но ми беше трудно да откъсна поглед от останалите дейности в лагера. На игрището зад Тони се играеше мач; вдясно от него бе баскетболната площадка, където също вървеше мач; а отвъд нея, на една поляна две дузини мексиканци седяха край сгъваеми дървени масички и приготвяха такос и буритос за петъчната фиеста.

Но и това не бе всичко: зад гърба ми имаше игрище за бейзбол, от дясната ми страна — писта за бягане, площадка за хвърляне на подкови, волейболно игрище и площадка за боче^[7]; а асфалтовите алеи вляво водеха към няколко ниски бетонни сгради — столова, зала за забавления, библиотека, зали за тихи занимания, стая за музика, амбулатория и лагерната администрация. По периметъра имаше малки бели табели „Гранична зона“, а зад тях — прашната равнина на град Тафт, простираща се до не особено впечатляваща планинска верига.

Изведнъж от високоговорителя долетя:

— Проверка! Проверка! Дворът се затваря. Всички лагерници да се явят в главната сграда за поименна проверка в четири часа.

Щях да пусна ракетата, но забелязах, че останалите лагерници изобщо не обърнаха внимание на съобщението, а продължиха да си се занимават. Едва при следващото съобщение, десет минути по-късно, всички започнаха да се придвижват. Главната сграда бе на площ колкото футболно игрище, разделена с тухлени стени на безброй клетки, които в единия край стигаха до тоалетните и баните, в другия — до стаите за телевизия и тихи занимания, а отпред се мъдреха половин дузина канцеларии, в които служителите се преструваха, че вършат някаква работа. Влязох в помещението и се запътих по тесния коридор към нар 12-долу. От двете страни на прохода бяха наредени малки килийки, два и половина на четири метра. Както и онези в ОС, предлагаха само най-елементарните удобства — два нара, две гардеробчета и чин със стол, заварени точково към арматурата на сивия циментов под.

Още с пристигането си се запознах набързо с новия си съквартирант, който ми се стори сравнително свестен (средностатистически дилър на метадон). Нисък, набит, тъмнокос, черноок, с постоянно намусена физиономия, Марк имаше вид на общо взето здрав мъж, ако не се смятаха двата липсващи предни зъба. Заварих го да лежи, зачетен в някаква книга. Почти не ми обърна внимание, когато влязох и седнах зад стоманения чин.

В този момент някакъв бодър женски глас извика:

— Ей, Белфърт!

Вдигнах очи и изпаднах в шок! На входа на килията стоеше едно секси парче с прикован в мен поглед. Нямаше повече от метър и шестдесет и два, лъскавата й кестенява коса се стелеше върху нежните й рамене, които бяха опънати назад, като на мажоретка, за да изпъкват навирените й дребни гърди. Видя ми се около тридесетгодишна. Облечена бе в розова мъжка риза, извадена извън свръхтесните левиски. Ако не бяхме в затвора, нямаше да кажа, че е кой знае каква красавица, но тук ми се стори по-пленителна и от манекенка на „Викториас Сикрет“.

— Аз съм съветничката ти. Госпожа Стриклънд.

Че какво стана с Едрия зъб, запитах се?

— Къде е госпожица Ричардс? — попитах.

— Тя само ме заместваше миналата седмица. Изгледа ме за миг и каза:

— Нямаш вид на човек, откраднал сто милиона долара. Прекалено невинен изглеждаш.

— И друг път са ми го казвали, но ме осъдиха съвсем справедливо.

— Е, такива думи човек не чува често тук — засмя се тя. — В „Тафт“ всички са невинни. Между другото, как мина седмицата ти в дупката със Сам Хаусман?

— Остави го тоя! Шибан маниак! Да не е внесъл искане за запор и срещу твоето жилище?

— Още не е — разсмя се тя, — ама такива като мен останахме малцина. Имам чувството, че ме харесва… — И сви рамене. — Както и да е, след проверката ще те преместя на 42-долу. В килията на Чонг.

— На Томи Чонг?

— Точно така. Ще ми е по-лесно да ви държа под око, докато сте заедно. — Усмихна се и отмина, без нито дума повече да каже.

Вече бях чул, че Томи Чонг е в „Тафт“ по някаква тъпа присъда, че продавал стъклени наргилета за хашиш по интернет. Доколкото бях вникнал във воденото срещу него дело, правосъдието се беше изгаврило с него. Защото се оказало, че продажбата на наргилета сама по себе си не била престъпление; престъпно било това, че ги продавал по интернет, тоест, прекосявайки щатски граници. В резултат на което го бяха осъдили на десет месеца затвор.

Не устоях на желанието да сравня справедливостта на присъдата му с моята. След като за продажба на наргилета могат да те опандизят за десет месеца, какво остава за случаи като моя, при които си откраднал сто милиона долара от хиляди инвеститори, изнесъл си контрабандно милиони долари в Швейцария и си нарушил всякакви видове човешки и божии закони? Десетина хиляди години най-малко, рекох си.

— Ебаси и номера! — изплю съквартирантът ми.

— За какво става дума?

— Ами как ви глезят вас, привилегированите.

— Не те разбирам.

— Не че ти си виновен — сви рамене оня, — но аз съм тук вече деветнайсет месеца, а единствените думи, които съм чул досега от Стриклънд, бяха, когато ми направи забележка да си оправя леглото. А няма и час, откакто си дошъл, и тя цъфва по розовата си ризка и те премества при Томи Чонг. Забележи как няма даже да те прати на работа в кухнята, като всички останали новодошли. Сигурно ще те вземе за ординарец — най-сладката работа. — После с далеч по-дружелюбен тон: — Както и да е. Нищо лошо няма. А аз предлагам да ти стана перач. Ще ти вземам по два долара седмично, плюс петдесет цента за омекотителя. Ще ми плащаш или с купони, или с консерви риба тон — което ти е по-лесно.

— Добре — рекох. — Ще ти плащам с риба.

В този миг някой извика гръмогласно от предния край на помещението:

— Проверка! Проверка! Стани и се приготви за проверката в четири!

Марк рипна от нара и застана с лице към входа, аз също. В сградата се възцари тишина.

Само след секунди по коридора забързано минаха двама надзиратели, хвърляйки по един бърз поглед във всяка килия. Толкова бързо минаваха, че нямаше начин наистина да ни броят; просто приемаха, че всички сме налице. Така или иначе, само след няколко минути същият мощен глас ревна „Свободно!“ и шумът възвърна предишното си ниво. Лагерниците се заразхождаха напред-назад като спортисти в съблекалня.

С лек удар по кокалчетата пожелах довиждане на новия си перач и се запътих по тесния коридор към 42-долу. Заварих Томи да преглежда пощата си, седнал върху своя нар. Беше много по-красив, отколкото го помнех от филмите, макар да ги бях гледал толкова надрусан, че сигурно съм халюцинирал. Беше слаб и със загар, с буйни сребристи коси и добре подстригана брада в същия цвят.

— Томи… — казах неангажиращо.

— А, Джордан, нали така? — усмихна ми се.

Кимнах и се здрависахме по общоприетия начин, сиреч, без да си чукваме кокалчетата на юмруците. После в продължение на няколко минути си разменяхме общи приказки. Мълвата явно се носеше с голяма бързина в тази среда, тъй като Томи знаеше комай толкова за моя процес, колкото и аз за неговия.

— Значи оня филм „Брокери“^[8] е бил всъщност за тебе, а? — попита той.

— Не съвсем — рекох. — До известна степен описва фирмата, на която бях собственик, но от гледната точка на много нисш служител. Не успява да обхване дори частично цялата история. Да вземем например оная сцена, дето отиват с автобус до Атлантик Сити… — и захванах да отчитам многобройните недостатъци на „Брокери“, а през това време умът ми пак заработи на две писти. По първата думите си вървяха без мое участие:

— … а аз ти се кълна, че брокерите ми никога не биха се качили на автобус. Та нали щяха да ги замерят с камъни, ако ги усетеха! Движеха се единствено с частни реактивни самолети и лимузини…

А по втора писта течеше вътрешният ми монолог: „Боже мой, та Тони Чонг е толкова различен от представите ми. Сигурно ще зяпне, като му разкажа за лудницата в миналия ми живот. Очаквах подобни неща вече да му се виждат съвсем нормални, но имам чувството, че поквареността ми наистина го шашва!“

В този момент на входа на килията се появи друг затворник, на около петдесет и пет, приличащ на изпонамачкан вариант на Робин Уилямс. В буйната му сива брада можеха да свият гнездо цяло семейство врабчета. С престорена учтивост обяви:

— Господин Белфърт. Дейвид. На вашите услуги. — И ми се поклони. — Моля да ме вземете за ваш иконом. Ще върша всичко, което ми разпоредите — ще ви оправям леглото, ще почиствам килията ви, сутрин ще ви сервирам кафето. Няма задача, която да ми се опъне! Убеден съм, че господин Чонг — и погледна към Томи — ще потвърди, че върша работата си съвсем професионално.

Хвърлих поглед на Томи, като се мъчех да не се разсмея.

— Дейвид е много добър — каза Томи. — Препоръчвам ти да го наемеш.

— Колко? — попитах Дейвид.

— Седем книжки месечно — отвърна гордо той. — Правя забележително кафе-ванилия с мляко. Крада сиропа от кухнята.

— Защо пък не? — рекох. В края на краищата стойността на една книжка с купони бе само седем долара и двадесет цента. Така че срещу петдесет долара и четиридесет цента се сдобивах с истински затворнически иконом. — Почваш още от утре.

Дейвид се поклони и си замина.

— Само внимавай с готвенето му — предупреди ме Томи. — Тук е от двайсет години и по цял ден лови катерици, после ги маринова в соев сос и ги готви на микровълнова фурна. — Доколкото съм чул, доста вкусни били.

Спрях за миг да проиграя наум сценария: как пък ги лови тия катерици? Сигурно с капани. Тогава чух нов глас:

— Здрасти, Джордан!

Вдигнах очи и видях застаналия пред мен нисък мексиканец.

— Какво има? — попитах.

— Казвам се Джими и съм главният ординарец. Госпожа Стриклънд каза, че си щял да почваш работа при мен. — Браво на госпожа Стриклънд! — Но предполагам, че всъщност никак не възнамеряваш да работиш.

— Абсолютно си прав — отвърнах на мига. — Колко ще ми струва?

— По сто долара месечно и няма дори веднъж да се докоснеш до метла.

— Дадено — рекох. — Как ще става плащането?

— Хвани някой навън да праща запис на сестра ми всеки месец. Тя ще има грижата парите да стигнат до мен.

— Хубаво — казах. В мига, в който си отиде, глава подаде някакъв тип с вид на италианец, с огромни бели зъби.

— Ти ли си Джордан? — попита.

— Да — кимнах. — С какво мога да съм ти полезен?

— Аз съм Русо, момчето за всичко тук. Гледах те как играеш тенис. Добър си, но имаш нужда от по-свястна ракета.

— Какво предлагаш?

— Чисто нова „Хед“ с антивибрационна технология Liquidmetal.

— За колко?

— Седемдесет и пет долара.

— Вземам я. Как искаш да ти платя?

— После ще говорим — махна с ръка. — Подробности. Предстои ни сума ти съвместен бизнес. Чакай да донеса първо ракетата. — И излезе. — Абе каква е тая лудница тука! — рекох на Томи.

— Тепърва ще видиш — отвърна ми. — Изобщо не се чувстваш като в затвор. Нощем някои излизат на полето и получават пакети от приятели, други дори се срещат за секс със съпругите си. Пълна свобода.

Така се и оказа. Докато през следващите няколко дни с Томи си разправяхме кой какво е преживял, цял куп народ се източи да ми предлага услугите си: Мигел, мексиканецът масажист (десет долара за шестдесетминутен масаж, но без щастлив край); Теди, китаецът портретист (даваш му снимка на децата си и за двеста долара ти ги рисува с акварел); Джими, селският кожар (за седемдесет и пет долара ти прави чанта в стил „уестърн“ за жена ти); Дани, геят бръснар (подстрижка за шест консерви риба тон, докато си отърква хуя в капачката на коляното ти) и тъй нататък, и тъй нататък. Имаше, естествено, и изобилие от готвачи, които със стока от лавката, от градината при затвора, от контрабанден внос или открадната от кухнята въртяха невероятни ястия на микровълнова фурна.

Така за нула време и аз станах пълноценна част от затворническия бит.

И едва на четвъртата вечер с приказки за миналото Томи каза нещо, което щеше завинаги да промени живота ми.

— Абе доста луд народ съм срещал — рече, — но ти всички ги слагаш в малкия си джоб. Имах чувството, че приказваш врели-некипели, та накарах жената да гугълне името ти — най-вече по повод на оня случай, дето си потопил яхтата си. Щото много пернат трябва да си, че да потопиш яхта. А тя ми разправя, че го пишело навсякъде по интернета.

— Вярно е — рекох със смес от тъга и гордост. — Бая шибани неща съм извършил през живота си.

— Може и да са шибани — сви рамене Томи, — обаче историите ти ме докарват до истерия, особено ти както ги разправяш, с всичките му там прякори: Главчо, Китаеца, Лудия Макс, Обущаря, Слюнчо и най-вече Графинята, с която се надявам един ден да се запозная.

— Е, в близките няколко години и това ще мога да ти уредя — засмях се. — Ние с нея всъщност напоследък доста добре се разбираме. Вече не се замеряме с каквото ни попадне под ръка.

— Да ти кажа ли какво трябва да направиш? — попита.

— Кажи.

— Вземи да напишеш книга.

— Да напиша книга ли? — избухнах в смях. — Че как ще напиша книга? Та аз дори не знам как се пише! Не че не мога да пиша, ама чак пък цяла книга! Виж, ако трябва да говоря, там равен нямам. Страхотен оратор съм. Цяла зала съм в състояние да разплача.

— То е едно и също — каза убедено. — И при писането трябва да имаш свой глас, а твоят е един от най-добрите гласове, които съм чувал. Просто опиши историята си точно така, както ми я разправяш.

— Ще опитам — рекох и прекарах цяла седмица след това да се чудя откъде да започна. Защото куп щури неща бях преживял. Целият ми живот комай бе една непрекъсната поредица от щуротии. Затова реших първо да им направя списък.

Не мина много време обаче, и аз взех да се питам защо толкова много щуротии се случваха тъкмо с мен. И това ме наведе на мисълта, че всъщност нещата не ми се случваха, а аз сам си ги причинявах. Сякаш нямах насита да се самонаказвам. На първо място в списъка бе случаят с яхтата, на последно — хвърлянето на джуджетата. Накрая реших да се опитам да пиша.

Взех химикалка и лист, седнах в една от стаите за тихи занимания и се захванах с мемоарите си. Две седмици по-късно бях все още на първия абзац. Прочетох го за кой ли път. После още веднъж. Мама му стара, отвратително звучи! Каква е тая проповед за мъже с построени в съзнанието им кули от слонова кост, от които се канят да скачат след сриването на борсата през 1987 година? Кого ще трогна с такова описание? Най-малко себе си. Добре де, ама защо не мога да пиша?

Реших да сменя тактиката: ще пиша за родителите си, как обичаха да вечерят все в едно и също ресторантче. И набързо запълних четири страници. Прочетох ги. Страхотно! Моментално ги занесох на Томи за мнение.

— Дай ги насам! — рече с нетърпение. — Я да видим какво си написал… — И се зачете. И чете… Но защо не се смее? Още в първия абзац има една страхотна смехория, а той я подмина, без да й обърне внимание.

След минута вдигна глава.

— Слаба работа! — рече.

— Така ли мислиш?

— Ами да. Много слаба — кимна глава. — Отвратително е. Няма нищо достойно за похвала. — И сви рамене. — Почвай отначало.

— Какви ги приказваш бе, Томи? Не прочете ли първия абзац?

Той ме изгледа право в очите:

— Кого го е еня за някакво си там ресторантче? Ебаси скуката! Запомни едно, Джордан. Има две неща в писането, които никога не бива да забравяш: първо, трябва да има конфликт. Няма ли конфликт — няма и читателски интерес. Второ, винаги трябва да е за най-най. Знаеш ли какво значи за най-най?

Свих рамене, все още обиден от пренебрежителното му отношение към писателския ми дебют.

— Значи, че трябва да пишеш за екстремни неща. Най-това, най-онова — най-хубавото момиче, най-богатият човек, най-шантавата наркомания, най-щурото пътешествие с яхта. — И ми се усмихна насърчително. — Нима животът не е бил изпълнен с най-най събития? Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Напълно го разбирах, но и бях напълно неспособен да пиша.

И в продължение на един месец правих точно това: пишех денонощно, носех написаното на Томи, а той ми го връщаше с думи от рода на „много вдървено, безинтересно, скучно, дрисня“. Докато накрая ми писна и се отказах.

С подвита между краката опашка отидох в библиотеката на затвора да намеря нещо за четене. След някоя и друга минута попаднах случайно на „Кладата на суетите“. Имах бегъл спомен от филма — смотана работа. Но помнех, че имаше някаква връзка с Уолстрийт, та я взех, прочетох първите два абзаца… ебаси и глъмотията! Кой чете такива тъпотии?

Затворих книгата и погледнах корицата. Том Улф. Тоя пък кой е, да му еба майката! Но от любопитство прочетох повторно първите няколко абзаца, мъчейки се да схвана за какво става дума. Страшно объркана работа. Явно описваше някакъв бунт в някаква фирма. Продължавах да чета, да се съсредоточавам. Сега пък описваше някаква жена — не я вижда, но по гласа й може да прецени как изглежда: „Деветдесет кила! Минимум! С фигура на нафтов котел!“. Като прочетох това, пуснах книгата и се разсмях на глас. Толкова ми трябваше. Не можех да я оставя непрочетена.

Прочетох я от игла до конец — 698 страници — за един ден, като не преставах да се смея. Шашнах се. Омагьосан бях. Не само бе най-великата книга, която бях чел през живота си, но имаше нещо и в стила на писане, което резонираше със собствената ми душа. Или както би се изразил Том Улф, „със сърцето и душата ми, с черния ми дроб и слабините ми“.

Кълна се в Бога, поне двадесет и четири пъти я изчетох тази книга, докато научих всяка думичка наизуст. След което пак я прочетох, да се науча на граматика. После платих десет консерви риба тон на моя доверен перач Марк Метадона (който се оказа и ненаситен читател) да я прерови из основи и да напише на отделен лист всяко сравнение и всяка аналогия. После ги четох десетки пъти, докато и насън да ме бутнеха, щях да ги изрецитирам. Докато в един момент в главата ми изникна глас — моят писателски глас. Ироничен, сладкодумен, досаден, самооправдаващ се и на моменти отвратителен, но, както се изрази Томи — адски смешен.

Така и не успях да напиша мемоарите си в затвора, там само се научих как се пише. В интерес на истината, когато след двадесет месеца излязох на свобода, не бях написал и една страница. Датата бе първи ноември 2006 година и аз буквално треперех от страх. Нямах и най-малката представа какво ще правя по-нататък с живота си. Според мен повечето хора пишат, подтикнати от вдъхновение или отчаяние. В моя случай всичко се дължеше на отчаянието. Притежавах неописуемо минало и несигурно бъдеще, а не намирах начин как да ги съчетая.

Затова седнах пред лаптопа и написах идеалното според мен начало. Описваше точно как се чувствах през цялото това време, докато бях лишен от свобода, а и как се чувствах през първия си ден на Уолстрийт. А ако трябва да съм точен — и как се чувствах точно в този миг, вперил поглед в празния екран на компютъра:

„Ти си никой! Абсолютно нищожество!“