Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (30)

Двадесет и девета глава
Страшният съд

Пети юли 2003 година (седемнадесет месеца по-късно)

 

Делото вървеше точно така, както си го бях представял. Идеше ми да изскоча от залата на съдията Глийсън, че да повърна на спокойствие закуската си в тоалетната. Но беше крайно време да приключа с цялата лудница, да оставя всичко зад гърба си. Бях прекарал прекалено дълго време на свобода под гаранция и това бе известно на всички в залата — не само на съдията Глийсън, но и на застаналите до мен Магнум и Випускника на Йейл, а така също и на Алонсо и Агента маниак, изправили се до тях, и всички те изглеждаха доста свежо в деня на моята гибел.

На всичко отгоре местата за публика бяха заети до едно — както от приятели, така и от врагове. Спотайваха се като мишлета зад дебелата дървена преграда със закръглен парапет. Сред тях се намираха една дузина помощник федерални прокурори (мои приятели, колкото и да не е за вярване), половин дузина журналисти (врагове, естествено) и шепа напълно непознати хора, дошли да не пропуснат осъждането ми (садисти, рекох си), плюс обичните ми родители Лудия Макс и Света Лия, желаещи да ми окажат морална подкрепа.

Процесът бе почнал само преди десет минути и в този момент Магнум пледираше пред Глийсън глобата ми да е по-малка от наложената на Дани. Глийсън го бе изтряскал с двеста милиона долара обезщетение, платими на части от по хиляда долара месечно. С това темпо щеше да възстанови откраднатите пари след някакви си шестнадесет хиляди години, някъде към следващия ледников период, когато парите няма да имат никаква стойност. Въпреки това едно обезщетение от двеста милиона ми се струваше възмутително. Не че и аз не заслужавам подобна глоба, но как, по дяволите, ще успея да я изплатя? Всъщност според Магнум от мен не се и очаквало подобно нещо. Глобата била по-скоро символична. Но това не го възпря да постави въпроса пред Глийсън.

Глийсън обаче му отне думата:

— Съжалявам, но ми се налага да ви прекъсна, господин О’Конъл. Понякога обезщетението може да е и символично, но в този случай не е. Господин Белфърт знае как да печели пари, ако мога така да се изразя. И ще изкара куп пари след излизането си от затвора.

— Разбирам ви — рече Магнум, — но присъденото по делото на Поуръш превишава далеч… — Мама му стара, за какво му е на Магнум да се заяжда със съдията Глийсън? Какъв шибан смисъл има? Да ми тръсне там символичната глоба, пък да ми даде по-лек срок за излежаване. — … не става дума за пазарлък — продължаваше Магнум. — Просто не желая да се съглася с нещо, което да превишава реалните му възможности с цели сто милиона.

В настъпилата кратка тишина очаквах всеки момент Глийсън да избухне: „Как смеете да поставяте под въпрос решенията ми в тази зала! Ще отговаряте за обида на съда, Магнум!“. За моя най-голяма изненада обаче той, без да му мигне окото, занижи дължимото от мен обезщетение до сто и десет милиона долара. След което попита:

— Имате ли да кажете нещо относно срока за излежаване, господин О’Конъл?

— Да, ваша светлост — кимна Магнум. И не се увличай, рекох си на ум. Алонсо обеща да отправи гореща молба в моя полза, така че не му отнемай тази възможност! — Но съвсем накратко. — Слава Богу! — Напълно съзнаваме, че в гледаното пред вас дело става дума за сериозно престъпление, за пространно престъпление, както по отношение на броя на жертвите, така и по отношение на понесените от тях щети.

Браво бе, Магнум! Що не вземеш да го подсетиш и за слабостта ми към курвите, дрогата и хвърлянето на джуджета? Карай нататък, мама ти стара!

— Първо на първо — продължи Магнум, — господин Белфърт отчита факта, че през въпросния период на дейност е бил подтикван от егоизъм и алчност, като същевременно си е навлякъл и сериозна пристрастеност към наркотиците, съвпаднала с чувството му за вина за извършените престъпления и усилията му… — На това място изключих. Прекалено болезнено ми бе да го слушам.

Аз, естествено, съзнавах, че Магнум върши точно онова, което се иска от него с цел да минимализира стореното от мен. Глийсън не би приел и една дума в положителен смисъл. Но всъщност единственият, който можеше наистина да ми помогне по това дело, бе Алонсо. Всичко казано от Магнум щеше да се възприеме като идващо от устата на платен говорител, всяка моя дума щеше да се възприеме като идваща от устата на отчаян човек, готов да говори каквото и да било, само и само да отърве кожата си.

— … а в случая — заключи моят говорител, — въпреки сериозния характер на престъпленията му, смятам, че господин Белфърт заслужава по-благосклонна присъда.

— Благодаря — каза съдията, достатъчно печен, за да знае, че Магнум би пледирал за благосклонност за почти всяко престъпление освен изнасилване или убийство.

При което Глийсън се обърна към мен:

— Господин Белфърт?

Сведох смирено глава и рекох:

— Ваша светлост, бих желал да се извиня на… — Млъкни бе, глупак! Не се извинявай на цял свят! Никой няма да ти повярва! — … всички, които изгубиха парите си… — и като подхванах: заизвинявах се на всички до един, макар да съзнавах, че само си хабя силите и че думите ми звучат абсолютно кухо. Но не можех да се спра — умът ми се движеше по двете писти с хиляда километра в час. По едната писта леех извинения…

— … да съставя списък на всички и да им поднеса извиненията си, но списъкът ще излезе толкова дълъг, че няма…

… Докато по втората писта си мислех колко по-добре ще е, ако просто кажа: „Абе, ваша светлост, знам, че стореното от мен е отвратително и силно се изкушавам да прехвърля цялата вина на наркотиците, но истината е, че не са те виновни. Просто излязох едно алчно копеленце — и то алчно не само за пари, а и за секс, за власт, за възторг от страна на връстниците му и за всичко друго, което ви дойде на ум. А най-лошото, ваша светлост, е, че съм надарен с няколко прекрасни дарби, но вместо да ги използвам по честен, продуктивен начин, аз ги използвах, за да корумпирам други хора, да ги прилъгвам да участват в моите зли помисли…“

— … че когато поставих основите на „Стратън“ изобщо нямах намерение така да се развият нещата, но много бързо осъзнах какво точно върша и продължих да го върша, докато не ме спряха. Поемам пълната отговорност за деянията си. Мога да виня единствено собствената си алчност — алчност за власт, за пари, за слава. Някой ден ще се наложи да давам дълги обяснения на децата си и се надявам те да се поучат от грешките ми. Моля се само всичко това да остане в миналото и да започна да възмездявам хората. Това е най-доброто, което мога да сторя. — Сведох глава в знак на разкаяние и тъжно я поклатих.

Отказах да вдигна поглед през последвалите няколко секунди тишина. Според мен словото ми не бе ни най-малко убедително.

След това чух Глийсън да казва:

— Господин Алонсо?

И Алонсо заговори:

— Ваша светлост, току-що чухте как обвиняемият описа накратко колко много съжалява, колко много размишлява по въпросите на честността и етичността и как се мъчи да живее правилно всеки ден, и ако бях на ваше място, доста щях да се замисля дали да повярвам на обвиняем, който е извършил подобни деяния. Но пък и аз в продължение на много часове разговарях с този човек на тема честност и етичност. Може и да съм наивник, но според мен той напълно добре е осъзнал тези понятия. И действително, наистина се мъчи да се отдалечи от миналото си и да промени своя начин на живот.

— Не знам дали ви е известно, но аз се запознах с него в деня, в който го пратихте в предварителния арест заради пътуването му с хеликоптер до Атлантик Сити. — Божичко, от всичко станало точно за това ли трябва да го подсеща? — Но през изминалите от освобождаването му няколко месеца ми се струва, че забелязвам коренна промяна в този човек. Той наистина е осмислил какво е сторил — и още по-важно — какво му предстоеше да стори в качеството му на човек, сътрудничещ с прокуратурата. И съм на мнение, че е схванал нещата точно. Възможно ли е да проявим скептицизъм? Разбира се. Но дали ми се струва, че би трябвало да повярваме на онова, което току-що каза? Да, струва ми се.

Преди да се яви като свидетел по делото срещу Гейто, той прекара над сто часа с мен да се подготви. Това беше най-тежкият период в живота му. Мъчителен период, през който посветихме много време на това да обсъждаме какви точно измами е извършвал в миналото си, и тъкмо затова искам да изкажа скромното си мнение, че си заслужава да повярваме в току-що изказаните негови намерения.

Хвърлих бегъл поглед на Глийсън и видях, че кима. Дали обаче кима в знак на съгласие, запитах се? Трудно е да се каже. Тоя съдия е железен. Не се издава с нищо.

— Благодаря — каза Глийсън. — Оценявам тактичността на всички изказали се дотук да не се разпростират върху крайностите, свързани с настоящия процес. Имам предвид крайно престъпното поведение от страна на господин Белфърт, както и крайно подчертания характер на сътрудниченето му. А то е наистина изключително и аз го отчитам. — При което ме фиксира с поглед. — Благодарение на него ще приспадна много, много години от обичайния размер на присъдата за многогодишни безогледни, арогантни измамни действия като вашите. — После включи невероятния си смаляващ лъч и усетих как ставам все по-малък, докато казваше:

— Възползвали сте се от десетки хиляди невинни хора, които са се доверили на вас и на вашите служители. Отнасяли сте се с насмешка към надзорните органи и сте ги мамили. Живели сте с огромен размах — Хайде, почна се! — с най-огромен размах, но не благодарение на дарбите си — а аз ни най-малко не се съмнявам, че сте даровита личност — а на това, че сте били готов да лъжете, да мамите и крадете, с което сте поставили конкурентите си в неизгодно положение. Не всички, но повечето от тях — онези, които са действали в рамките на нормата и са полагали усилия да действат честно и почтено, без да крадат парите на толкова много хора, на колкото сега ви е невъзможно да се извините.

Това, че очевидно сте се променили, оказва силно влияние върху присъдата, която ще ви постановя. Вземам под внимание както съдържанието на писмото 5К, така и казаното от господин Алонсо. Изглежда, в живота ви наистина е настъпил поврат. Но все пак ми се струва, че най-важният и най-непредвидим аспект на настоящия процес се свежда до това каква присъда всъщност заслужавате. — Спря и въздъхна дълбоко, както щеше да въздъхне и самият цар Соломон, ако му се налагаше да издаде присъда над разкаялия се Вълк от Уолстрийт.

Стегнах бузите на задника си и отправих молитва към Всевишния. Беше дал на Дани четири години, които, след съответните приспадания, се равняваха на малко по-малко от две. По мои и на Магнум изчисления моят срок следваше да е по-кратък.

— Трудно, изключително трудно решение. Обмислях го продължително и усилено. И заключението ми е, че следва да ви осъдя на срок от четири години. Осъден сте.

Публиката в залата зажужа.

А стомахът ми се обърна наопаки, преди мозъкът ми да е осмислил думите му. Какво ще кажа на децата? Пак ще се леят сълзи. Клюмнах глава поразен. Не можех да повярвам на ушите си! Та той ме поставяше в най-лошия край на спектъра, давайки ми присъда, равносилна на онази на Дани. Аритметиката обсеби ума ми. Колко месеца ще ми останат след полагащите ми се приспадания — петнадесет процента за добро поведение, което прави 7,2 месеца, плюс осемнадесетте месеца за лечение на наркоманията ми, тоест четиридесет и осем минус 25,2 месеца равно на двадесет и два до двадесет и три месеца затвор.

А Глийсън продължи:

— Осъждам ви и на обезщетение в размер на сто и десет милиона долара — голяма работа, — рекох си, — на вноски от по петдесет на сто от брутните ви доходи. — Ебаси майката!

Нов изблик на възбуда сред публиката! Присмиват ли ми се? Надали, но поне така ми звучи. И какво ли си мислят сега родителите ми?

Времето изведнъж забави своя ход. Чух как Магнум отправя молба към съдията Глийсън да препоръча включването ми в програма за лечение на наркомания… Глийсън се съгласи… После Магнум помоли за отсрочка на датата за явяването ми в затвора… и Глийсън ми даде деветдесет дни. С Магнум бяхме обсъдили предварително дали да не помолим за отсрочка до след Нова година и той реши, че моментът е подходящ. Внесе молба до Глийсън да разреши да излежа присъдата си в Калифорния, за да съм по-близо до децата си, и Глийсън, естествено, се съгласи.

И изведнъж видях как Глийсън става от стола си. Край. Всичко приключи. Никакво обжалване, никакви отчаяни опити в заключителните секунди, нищичко. Влизам в затвора за близо две години. Плюс глобата — петдесет на сто! Кошмар! Дали изобщо ще успея да покрия всички дългове? Може, ако наистина ударя кьоравото. Което означава, че ще трябва да изкарвам поне двойно повече от останалите, ако искам да живея като тях. Е, дотолкова ще успея да се справя, рекох си.

В коридора пред съдебната зала ме чакаше целият екип — Алонсо, Агента маниак, Мормона, Магнум, Випускника на Йейл и родителите ми. Продължавах да се движа в някаква мъгла. Още не се бях съвзел от шока. Физиономиите около мен бяха печални. Извинения от Алонсо, Агента маниак и Мормона: все се надявали на нещо по-добро. Благодарих им и обещах да не прекъсвам връзката. Поне тази с Агента маниак възнамерявах да поддържам. Колкото и различни да бяхме, сума ти неща бяхме научили един от друг. И независимо от изхода, смятах, че аз съм извлякъл по-голяма изгода от срещата ни.

После се извърнах към Магнум и Випускника на Йейл и се прегърнахме. И двамата се бяха справили отлично, особено в най-важните моменти. Ако се случи да закъса някой, на когото силно държа, без капка колебание бих му препоръчал услугите на „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“. С тях категорично ще се чуваме.

Едва тогава прегърнах и родителите си — първо баща ми. Лудия Макс беше самото хладнокръвие, непоклатим като Гибралтарската скала. Но това се и очакваше — него нищо не го успокояваше така успешно, както една хубава катастрофа. Знам, че вътрешно плачеше за мен, но и на двамата ни бе ясно, че тъкмо това най-малко може да ми е полезно в момента. С възможно най-тъжната усмивка протегна ръце и ме сграбчи за раменете. После се взря в очите ми и каза:

— И това ще го преживеем, синко. Майка ти и аз винаги ще сме на твоя страна.

Кимнах — да му покажа, че му вярвам. Бяха свестни хора и вероятно единственото хубаво нещо, произлязло от „Стратън“, бе финансовата сигурност, която получаваната от баща ми заплата им бе осигурила. Щеше да им даде възможност да остареят спокойно и достойно, без финансови затруднения. Поне с това се гордеех.

Докато прегръщах майка ми, от очите й бликнаха сълзи и усетих как се разрида в обятията ми. От нея пък точно това ми трябваше — да знам, че на света има поне един човек, който страда повече от всички останали, взети заедно. Майка ми Лия Белфърт бе великолепна, сложна натура — изключително морална жена, наблюдавала как синът й живее по начин, съдържащ всичко, което тя ненавижда — хедонизъм, излишен лукс и пълно несъобразяване с останалите хора на този свят. Но въпреки всичко ме обичаше, може би повече, отколкото преди, просто защото се нуждаех от обичта й.

Много внимателно я хванах за раменете по начина, по който ме бе хванал баща ми. Усмихнах се насила:

— Не се притеснявай, мамо. Четирите години са всъщност по-малко от две, след като ми приспаднат разни работи. Няма да усетиш как ще отлетят. Всичко ще е наред.

Тя обаче заклати неразбиращо плава:

— Не мога да проумея защо те осъдиха на толкова години, колкото и Дани. Само това не мога да си го обясня.

— Така е — съгласих се. — И на мен ми се струва доста несправедливо. Обаче такъв е животът, нали разбираш?

Кимна ми. На седемдесет и една годишна възраст сигурно й беше по-ясно, отколкото на мен.

— Пък и Глийсън е прав, мамо. Знаеш. — Свих рамене. — Май всички го знаят. Аз бях мозъкът зад всички тези операции, а не Дани, и след всичко това няма начин да не ме пратят поне за известно време в затвора. Но Глийсън е и умен човек — съвсем наясно е с програмата за лечение на наркоманията и за приспадането на време за добро поведение. Така че всъщност ме осъди само на две години, колкото да усетя ръката на правосъдието, но не и да ми провали бъдещето. — И й намигнах. — Както и да е, ще имам повече време за четене, така че не е толкова зле, колкото си го представяш. — И пак се насилих да се усмихна.

— Кога ще кажете с Надин на децата? — попита баща ми.

— Нищо няма да им казваме — отвърнах безизразно. — Поне засега. Няма смисъл да ги тревожим. Ще изчакаме, докато дойде време да вляза. Тогава заедно ще им го съобщим. Както и да е, време ми е да тръгвам. Да си стегна багажа.

— До Калифорния ли ще ходиш? — попита майка ми.

— Няма да ходя до Калифорния, мамо — усмихнах се гордо. — Премествам се да живея там.

Не можеха да ми повярват.

— Точно сега ли? — попита баща ми. — Какъв смисъл има, когато те чака подобна присъда?

— Знам, че няма смисъл — отвърнах небрежно, — но вече съм го решил. Обещах го навремето на дъщеричката си и нямам намерения да я разочаровам. — И свих рамене, един вид „Понякога обичта надделява над логиката, нали ме разбираш?“. — Надявам се да ме разберете — рекох.

Повече думи не бяха нужни — и те бяха родители.

* * *

Та така станах жител на щата Калифорния, независимо от мнението му по въпроса. Нужна ми бе само една седмица да си намеря красива къща до самия океан, на десетина преки от дома на децата ми, и се заех с онова, което бях обещал през онази вечер на Алонсо: да наваксвам за изгубеното време и да прекарам на спокойствие, потопен в нормалния живот, последните ми три месеца на свобода — да готвя на децата, да гледам с тях телевизия, да ги карам на училище, на тренировки по футбол, волейбол и на игра с другарчетата им.

Трите отпуснати ми месеца отминаха неусетно.

Първи януари 2004 година — слънчева сряда, а в четвъртък трябваше да се явя в затвора. По мои изчисления имах два варианта — да се явя доброволно или да чакам приставите да ме потърсят. И макар и двата варианта да не ме устройваха, бях се примирил с първия. Децата, естествено, нямаха никаква представа какво ме очаква, но им предстоеше да научат.

В този момент слизаха с разцъфтели усмивки по стълбите, а след тях вървеше доста притеснената Графиня. Двамата с Джон седяхме във всекидневната им, а тя, по ирония на съдбата, страшно ми напомняше за предишната, на „Медоу Лейн“: витрина вместо задна стена, предлагаща страхотна гледка към океана, шикозно износени мебели (макар и леко по-официални тук), разхвърляни навсякъде десетки възглавнички, покривчици и въз скъпи джунджурии и зидана от пясъчник камина, стигаща чак до тавана. Това потвърди за сетен път съмненията ми, че Графинята си има определени предпочитания към подредбата на крайморските си жилища.

— Не се притеснявай — каза ми Джон, седнал на отсрещния край на дивана. — Ще се грижа за децата ти като за свои.

— Знам, Джон — кимнах тъжно. Вярвам ти много повече, отколкото предполагаш. — Което си беше самата истина. През последните шест месеца го бях опознал добре — благ, щедър, отговорен, харизматичен и упорит мъж, който, верен на думата си, наистина се отнасяше към децата ми като към свои. Убеден бях, че ще им е добре при него и че нищо няма да им липсва.

— Здравей, тати — приседна до мен Чандлър. — Какъв ще е този семеен разговор?

Картър обаче не седна — на около четири метра разстояние от дивана се засили и се плъзна по бели чорапи по теракотените плочи, хвана се за облегалката и се прехвърли през нея в коремно-претъркалящ стил. Приземи се без инциденти от другата ми страна.

— Здрасти! — изчурулика весело, облегна се назад и качи крака върху масичката за кафе от австралийска мимоза.

Джон, който не си поплюва по отношение на дисциплината, го изгледа укоризнено, при което Картър забели сините си очички и свали крака на пода. В това време Графинята се настани на фотьойла „Хепълуайт“ до онзи на Джон. Останала си беше красавица, макар леко позастаряла, но като имам предвид какво беше преживяла покрай мен, продължаваше да изглежда дяволски добре. И тя като нас с Джон бе облечена лежерно, по дънки и тениска. Децата бяха по къси панталонки и ухаеха на младост и здраве.

Поех дълбоко въздух и им казах:

— Вижте какво, деца. Искам да си поговорим по един въпрос и ми се ще да ми седите в скута, докато ви приказвам. — И им протегнах по една ръка да ги приканя.

Картър, с всичките си двайсет кила, мигновено скочи в скута ми и се намести на дясното ми бедро с крака, провиснали между моите. И ме обгърна с двете си ръчички. Едва на седем годинки, явно не усещаше какво става.

Чандлър се приближи по-бавно, по-предпазливо.

— Някой болен ли е? — попита притеснено, докато сядаше на другия ми крак.

— Не — отвърнах, — никой не е болен.

— Но има лоша вест, нали?

— Да, миличко — кимнах тъжно. — Налага ми се да замина за известно време — не кой знае колко от гледна точка на един възрастен човек, но на вас двамата ще ви се стори страшно дълго.

— За колко дълго? — моментално попита тя.

Притиснах ги и двамата по-плътно към себе си.

— За около две години, миличко.

И видях как първите сълзи изпълниха очите й.

— Недей! — рече умолително. — Не може пак да заминаваш. Та ти толкова скоро се пренесе! Не ни оставяй!

— Виж какво, слънчице — рекох, докато се мъчех да задържа напиращите сълзи. — Искам и двамата да ме изслушате много внимателно. Преди много години, когато още работех на борсата, извърших някои много лоши неща — от които вече се срамувам — и покрай тях много хора изгубиха сума ти пари. И сега, след толкова години, ще трябва да заплатя за стореното, което означава, че ще трябва да престоя известно време в затвора и…

Тя рухна в обятията ми:

— О, тати, не! Недей… — И се разплака истерично.

Повече не можах да задържа сълзите си.

— Не плачи, Чани, моля те… — При което и Картър рухна в обятията ми и ревна истерично:

— Недей, тати! Не отивай, моля те…

Гушнах го, докато ридаеше на рамото ми.

— Не плачи, недей — загалих го по гръбчето. — Всичко ще се оправи. — После се обърнах и към Чани: — Не плачи, бебче. Повярвай ми, няма да усетиш колко бързо ще мине времето!

Графинята не издържа, рипна от фотьойла, приседна на ръба на дивана и също запрегръща децата:

— Не плачете… Няма страшно. Всичко ще е наред! — Забелязах, че и тя плаче и думите и излизаха между хлиповете. Тогава и аз ревнах, при което Джон скочи от своя фотьойл и бързо приседна на ръба на масичката за кафе. И той гушна децата да ги утеши. Още не ревеше, ама малко му оставаше да почне и той.

Нищо друго не ни оставаше, освен да оставим децата да се нареват. Съзнавахме го и тримата възрастни, а май и децата го усещаха. Трябваше да се пролеят доста сълзи, преди да осъзнаят станалото или поне да го приемат.

След няколкоминутно галене по гърбове и коси и приказки за дни за посещения, телефонни разговори и размяна на писма започнаха да се поуспокояват. Едва тогава се захванах да им обясня, доколкото мога, как беше станало всичко — как на много млади години съм създал „Стратън“ и как много бързо съм изгубил контрол върху събитията. И им рекох:

— Голяма част от станалото се дължеше на наркотиците, които ме тласкаха да върша ненормални неща. И смятам, че е много важно да се поучите от грешките ми, понеже някой ден, като пораснете, може да се озовете сред хора, които употребяват наркотици и ви разправят колко са готини, колко хубаво ти става от тях и тем подобни приказки… Могат дори да опитат да ви принудят и вие да пробвате, което ще е най-лошото. — Поклатих мрачно глава. — Ако се стигне дотам, искам да се сетите за татко си и за всичките проблеми, които наркотиците са му причинили, и как насмалко не са го убили. И тогава ще осъзнаете, че не бива да вземате, окей?

И двамата кимнаха и казаха „окей“.

— Хубаво. За мен е много важно да разберете всичко това, защото тогава ще ми е по-лесно да преживея раздялата с вас. — И млъкнах за миг със съзнанието, че им дължа много по-пространно обяснение от стандартното оправдание, че дрогата е била виновна за всичко. — И по други причини допусках грешки, деца. И макар да не са толкова големи злини, колкото са наркотиците, те също са много лоши сами по себе си. Трябва да знаете, че татко ви не е израснал сред толкова много пари, както растете вие — и посочих прозореца с главозамайващия изглед към Тихия океан — затова имах много силното желание да забогатея. И това ме подведе да хитрувам, че да забогатея по-бързо. Знаете ли какво значи да хитруваш?

Картър поклати отрицателно глава. А Чандлър попита:

— Да крадеш пари?

Слисах се. Погледнах Графинята. Беше стиснала устни, мъчейки се май да не се изсмее. Изгледах и Джон, който сви рамене, един вид „Бащичко!“. И чак тогава се обърнах към Чандлър.

— Не, не бих казал, че съм крал пари, Чани. Това не е точният израз. Но да ти дам един пример. Представи си, че ти се обажда някоя приятелка и ти казва, че е видяла страхотна играчка, но че трябва да й помогнеш с пари, за да си я купи. И ти се съгласяваш, понеже от описанията й разбираш, че играчката е едва ли не най-хубавата на света. И едва после научаваш, че играчката изобщо не струва толкова много, колкото ти е казала, и че с парите ти си е купила бонбони, които даже не е разделила с теб. — И поклатих мрачно глава. — Разбираш ли ме какво искам да ти кажа? Това нали е лоша постъпка?

— Значи е откраднала от мен! — кимна обвинително Чандлър.

— Да! — съгласи се Картър. — Откраднала е!

Не мога да повярвам! Добре де, да приемем, че и аз крадях, но поне го правех със замах! И не съм опирал никому дулото на пистолет в челото! Добре де, ама как да обясниш на едни деца тактиката на продажба с натиск и спекулирането с акции?

Тук се намеси Графинята:

— Е, има нещо общо с кражбата, с тази разлика, че когато сте на нашите години, се предполага да имате достатъчно разум, че да не пращате парите си на непознати, за да си купуват играчки, нали така? Длъжни сте да отговаряте за собствените си действия. Разбирате ли ме?

— Да — отвърнаха в един глас, макар да не бяха много убедени, че е така. Но все пак съм благодарен на Графинята, че ми се притече на помощ.

През останалата част от вечерта се проляха още сълзи, но най-страшното беше минало.

Тъй като не им оставаше никакъв избор, децата се примириха с факта, че известно време ще ме виждат само в дните за посещения. И единствената ми утеха през тази нощ бе това, че заспах точно така, както исках — с Чандлър и Картър в обятията ми — след като бях удържал на даденото на дъщеричката ми обещание и се бях преместил в Калифорния.