Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (3)

Втора глава
Невинните жертви

Селището Олд Бруквил е разположено на блестящия Златен бряг на Лонг Айлънд и е толкова прекрасно, че доскоро в него не допускаха никакви евреи. И продължаваха да ни смятат — на практика, макар и не буквално — за второкласни заселници, за клика от коварни търговци на дребно, издигнали се над чергата си и нуждаещи се от постоянно наблюдение и контрол, че да не изтласкат първокласните жители на района — така наречените баспи^[1].

При това не ставаше дума за всички баспи, а за една малобройна разновидност, известна като „синекръвните“. Наброяващи едва няколко хиляди, синекръвните — високи и стройни, изискано облечени баспи — се въдят в естествена среда, която включва голф игрища на световно ниво, внушителни резиденции, богато обзаведени ловни и рибарски хижи и техни си тайни общества. Повечето са с британски корени и се гордеят с родословни дървета, стигащи до първите заселници, пристигнали на тези брегове с кораба „Мейфлауър“. В еволюционно отношение обаче не се различават по нищо от огромните динозаври, царували на Златния бряг преди шестдесет и пет милиона години: и те са на границата на изчезване — жертви на данък наследство, данък имоти и неизбежното разреждане на генетичния фонд вследствие сключваните в продължение на сума ти поколения бракове помежду им, от които са се раждали синове и дъщери идиоти, успели да затрият огромните състояния, натрупани от предходните им поколения. (Високооборотен вариант на магията на Чарлз Дарвин.).

Та тъкмо на това място живеехме ние с Графинята и си правех сметката заедно да остареем там. Сега обаче, докато лимузината минаваше през шпалира от варовикови колони в края на 24-декаровия ни имот, не изпитвах особена сигурност в бъдещето.

До разположения върху един декар каменен дом с блестящи медни кули и старовремски прозорци в стила на френски замък се стига по дълга, описваща кръг автомобилна алея. От края на алеята дълга калдъръмена пътека те отвежда до четириметровата махагонова врата, служеща за главен вход към двореца дом. Докато лимузината навлизаше по пътеката, реших да опитам за последно с Графинята, преди да сме влезли. Паднах на колене и обхванах с длани външните страни на бедрата й, които тя държеше кръстосани. Както винаги, кожата й създаваше усещане за коприна, та едва устоях на желанието да пусна ръка от горе до долу по голите й нозе. Вместо това я изгледах с жалния поглед на кученце и рекох:

— Виж какво, Над, знам, че ти е било трудно — (на нея ли баш й е било трудно!) — и страшно съжалявам, но не забравяй, че вече осем години живеем заедно, сладурче. И че имаме две фантастични деца! Ще се преборим със станалото. — Млъкнах за миг и кимнах, да подчертая значимостта на думите си. — Дори да ме вкарат в затвора, обещавам ти, че ти и децата през цялото време ще сте обект на специални грижи.

— Ти нас не ни мисли — сряза ме с леден тон Надин. — Гледай себе си по-добре.

— Изобщо не те разбирам, Надин — отвърнах й с присвити очи. — Правиш се, сякаш цялата тая работа те е довела до някакъв абсолютен шок. Че когато се запознахме, да не би да се канеха Нобеловата награда за мир да ми дават, а? Нямаше вестник в свободния свят, който да не плюе и маже по мой адрес! — Килнах глава под ъгъл, който да й подскаже, че разсъждавам логично, и продължих: — Разбирам да си била омъжена за някой доктор и чак сега да си разбрала, че е мамел здравната каса от двайсет години насам. В такъв случай сигурно щеше да имаш основание! Но при конкретните обстоятелства…

— Нямах никаква представа какви ги вършиш — прекъсна ме тя. (Да бе, и двата милиона кеш в чекмеджето с чорапите ми не предизвикаха и капчица съмнение у теб, нали?) — Изобщо. Но след като те отведоха, агент Коулмън ме разпитва в продължение на пет часа — пет шибани часа! — Последните три думи не ги изговори, а ги изпищя и отблъсна ръцете ми от бедрата си. Каза, че ако не съм признаела всичко, и аз съм щяла да вляза в затвора! Заради теб се озовах в това рисково положение, в тая опасност. И точно туй никога няма да ти го простя. — Поклати глава в знак на отвращение и отмести поглед встрани.

Майка му стара! Значи агент Коулмън я е тормозил. Той, естествено, е нямал за какво да се залови, а според нея аз съм бил виновен за всичко. Но всяко зло за добро, както викат. Нима няма да промени Графинята намеренията си, щом разбере, че не я грози никаква опасност? Тъкмо се канех да й обясня всичко, когато тя се извърна към мен с думите:

— Имам нужда да се махна за известно време. Последните няколко дни съвсем ми дойдоха отгоре, та изпитвам нужда от самота. Ще прекарам уикенда на плажната вила. Ще се върна в понеделник.

Отворих уста, но вместо думи от тях излезе само лек съсък:

— Искаш да кажеш, че ме оставяш под домашен арест заедно с децата?

— Да! — отвърна гордо тя, отвори задната врата и изскочи гневна от мястото си. И за нула време изчезна — запъти се с маршова стъпка към масивния вход на палата, а подгъвът на миниатюрната й жълта плажна рокличка се вдигаше и падаше с всяка решителна крачка. За момент останах вторачен в превъзходното й дупе. После изскочих и аз от лимузината и я последвах у дома.

* * *

В източния край на втория етаж на сградата, покрай много дълъг коридор бяха разположени три големи спални; четвъртата, главната спалня, бе в западната част. Децата ни заемаха две от трите източни спални, а третата я използвахме за гости. До етажа се стигаше по широко метър и тридесет махагоново стълбище, което се извиваше царствено от величественото мраморно преддверие.

Стигнах до горния край, но вместо да последвам Графинята в главната спалня, свърнах на изток към детските стаи. Заварих децата да си играят, седнали по пижами, на разкошния розов мокет в стаята на Чандлър. Цялата стая бе една приказна розова страна на чудесата, с десетки плюшени играчки, подредени по най-изискан начин. Завесите, украшенията по стъклата на прозорците и пухеният юрган върху огромното легло на Чандлър бяха изцяло в стил „Лора Ашли“^[2] — палитра от топли пастелни цветове и цветни щампи — идеалната момичешка стая за идеалната ми дъщеричка.

Чандлър, навършила скоро пет, бе абсолютно копие на майка си — русо миниманекенче. И в момента се бе вглъбила в любимото си занимание: подреждаше сто и петдесет кукли Барби в идеален кръг около себе си, така че самата тя да остане в средата, заобиколена от обожателките си. Картър, съвсем наскоро станал на три, лежеше по корем досами кръга, разлистваше с дясната си ръка книжка с картинки, облегнал брадичката си в опряната върху мокета лява длан. Големите му сини очи искряха зад огромните колкото пеперудени криле мигли. Платиненорусата му косица имаше нежността на царевична свила, а къдричките по врата му трептяха като полирано стъкло.

Щом ме зърнаха, скочиха и се затичаха към мен.

— Тати си дойде! — писна Чандлър.

А Картър повтори като ехо:

— Тати! Тати!

Приклекнах и ги сграбчих в обятията си.

— Ей, дечица, знаете ли колко ми е домъчняло за вас — рекох и ги разцелувах. — Имам чувството, че за тия три дни страшно сте пораснали! Чакайте пак да ви огледам. — Задържах ги на една ръка разстояние, килнах глава и присвих очи, сякаш наистина ги инспектирам.

Стояха изпънати гордо, рамо до рамо, с навирени брадички. Чандлър бе едра за годините си, Картър не толкова, та тя стърчеше с глава и половина над него. Свих устни и тържествено кимнах, един вид „Така си и знаех!“. После им рекох с упрек в гласа: — Да-а-а, съвсем прав съм бил! Наистина сте порасли! Как не ви е срам!

Захихикаха доволно. После Чандлър каза:

— Защо плачеш, тати? Да не те боли нещо?

Без да се бях усетил, по бузите ми бяха покапали сълзи. Обърсах ги с опакото на ръката и послъгах невинно:

— Нищо ми няма, глупаче! Разплаках се от радост, че ви виждам.

Картър кимна в знак на съгласие, но интересът му бързо се изпари. Те, момченцата, поначало трудно задържат вниманието си върху нещо за по-дълго. По-точно казано, Картър се интересуваше точно от пет неща: да спи, да яде, да гледа на видеото „Цар Лъв“, да се катери по мебелите и да се рови из дългите руси коси на Графинята, които му действаха успокоително със силата на десетмилиграмова таблетка валиум.

Макар и крайно несловоохотлив, Картър притежаваше забележителна интелигентност. Нямаше и годинка, когато се справяше умело с телевизора, видеото и дистанционните. На годинка и половина беше станал жив касоразбивач: нямаше детска заключалка, която да му се опъне. На две годинки знаеше наизуст поне две дузини книжки с картинки. Беше тих, спокоен и хладнокръвен и се чувстваше съвсем доволен от живота.

Чандлър представляваше пълна противоположност: труден характер, любопитна, интуитивна, замислена и винаги имаща какво да каже. Викахме й „ЦРУ-то“ заради постоянното подслушване на разговорите на възрастните с цел събиране на информация. Първата си думичка каза на седем месеца, а на първия си рожден ден вече правеше пълни изречения. На две започна да води пълноценни спорове с Графинята и оттогава не е преставала. Трудно се поддаваше на кандърдисване, изключено бе да я манипулираш и изобщо не позволяваше да я будалкаш.

Тъкмо в това отношение срещнах и най-голямата си трудност. Хубаво — за гривната около глезена ми щях да й кажа, че е някакво модерно медицинско устройство, което докторът ми е сложил, че да не ми се връща болката. И че ще съм на такъв режим в продължение на шест месеца, като не бива да махам гривната. Поне известно време щеше да ми вярва. По-голям зор щях да видя да скрия факта, че съм под домашен арест.

Защото ние бяхме изключително подвижно семейство. Все бързахме нанякъде, да видим нещо, да правим нещо. Как щеше да възприеме Чандлър внезапното ми желание да не напускам дома ни? Напънах мозъка си и стигнах до извода, че в крайна сметка можех да разчитам на Графинята да ме покрие.

И в този момент Чандлър попита:

— Ти защо плачеш? Защото е трябвало да връщаш пари на хората ли?

— Ъ! — сепнах се. Тая мръсна гадина Графинята! Що за номер от нейна страна! Какво й е казала? Да не иска да настрои Чандлър срещу мен? Явно е решила да води психологическа война и това е първият залп. Първа стъпка: децата да научат, че баща им е гаден мошеник; втора стъпка: децата да разберат, че има други, по-свестни мъже, които не са гадни мошеници и които ще се погрижат за мама; трета стъпка: в мига, в който тати влезе в затвора, ще им каже, че тати ги е изоставил, тъй като вече не ги обича; и накрая — четвъртата стъпка: ще убеди децата да казват „тати“ на новия съпруг на мама, докато и неговата златна мина пресъхне, след което мама ще им намери още по-нов татко.

Поех дълбоко въздух и измислих поредната невинна лъжа.

— Нещо не си разбрала правилно, миличко — рекох на Чандлър. — Тати си имаше много работа.

— Не е вярно — възрази отчаяната от дебелоглавието ми Чандлър. — Мама каза, че си вземал пари от хората и че сега трябва да ги връщаш.

Поклатих глава в израз на недоверие, после хвърлих око на Картър. И той ме гледаше с подозрение. Божичко — нима и на него му е казала? Та той е само на три и се интересува единствено от шибания си Цар Лъв!

Голям зор щях да видя да се оправдавам пред тях — и то не само в момента, но и в идните дни и години. Да не говорим, че Чандлър скоро щеше да се научи да чете и тогава червеите на съмнението наистина щяха да се разпълзят навсякъде. Тогава какво ще да й кажа? Ами приятелките й какво ще кажат? Отново ме заля отчаянието. Графинята комай беше права — ще трябва да си платя за престъпленията, макар че на Уолстрийт кой ли пък не е престъпник? Нещата опират по-скоро до мащаба, нали? Бях по-лош от останалите единствено с това, че ме бяха хванали…

… Но се отказах от този ред на мисли. Предпочетох да сменя темата:

— Всъщност това няма никакво значение, Чани. Играй си с барбитата. — А след като заспиш, си рекох, тати ще слезе до кабинета си и в продължение на няколко часа ще си блъска главата по въпроса как да пречука мама, без да го гепят.