Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (29)

Двадесет и осма глава
Възкръсване от пепелта

Поредицата удари на съдбата приключи за мен по-малко от седмица след 11 септември, докато страната ни се готвеше за война. Седях вторачен в телевизора, когато най-неочаквано ми се обади един стар приятел да ми иска акъл за нещо, което наричаше „бум в рефинансирането“.

Лихвите по ипотеките за жилищно финансиране току-що бяха паднали до рекордно ниско ниво и американците се бяха емнали да рефинансират заемите си.

— Би ли ми помогнал набързо с нещо? — попита.

— Казвай.

— Искам да ми напишеш сценарий за непредизвикано обаждане на потенциални клиенти. В момента може да се направи цяло състояние от договаряне на рефинансиране по интернет.

Интересно, рекох си, но нищо повече. Толкова го бях закъсал, че думите му просто влязоха през едното ми ухо и излязоха през другото.

— Добре — рекох. — Разкажи ми малко за бизнеса си и още следобед ще ти го напиша. След което той се впусна да ми описва подробно тънкостите на рефинансирането.

Цялата работа се отличаваше с елегантната си простота. На практика всички собственици на жилища притежаваха в момента ипотечни договори с лихва между осем и десет на сто, докато текущите лихви бяха по-скоро около шест на сто. И работата на ипотечния брокер бе да уреди нов заем (с по-ниската лихва), с който да се изплати старият, и месечните ипотечни вноски на клиента яко спадаха. Е, налагаха се и определени дребни разходи — така наречените заключителни плащания — но те можеха да се включат в новата, малко по-голяма ипотека, така че на заемоискателя нямаше да му се налага да бърка в джоба. Да не говорим, че заключителните плащания бяха направо незначителни в сравнение с дългосрочните спестявания, които в зависимост от размера на заема можеха да са от порядъка на стотици хиляди долара.

— Хм — рекох, — не виждам нищо кой знае колко специално. Имаш ли някакъв списък на потенциални клиенти?

— Имам. Купих един списък на собственици на жилища, които плащат по осем и повече процента лихва. Толкова лесно, колкото да отнемеш бонбончето на някое бебе!

— Хубаво — казах. — До няколко часа ще ти пратя сценария по имейл. — След което ми хрумна: — Ти междувременно що не ми пратиш няколко имена от списъка, че да го изпробвам. Да съм сигурен, че става.

И оттам се започна.

Той ми прати имената по имейл, аз му написах сценарий, но насред първото ми обаждане някаква крайно оживена жена от хаитянски произход ме прекъсна:

— Прекалено хубаво ми звучи, че да е истина! Кога ще наминете да подготвим документите?

Още в този миг! — рекох си наум. Но за да не звуча като някой отчаян продавач, на нея й казах:

— Ами по някаква случайност тъкмо утре ще съм във вашия район… — хвърлих поглед на адреса: Бушуик — крайно опасна част от Бруклин. И какво ще търся там утре? Каква убедителна причина да й измисля? — … да рефинансирам един ваш съсед — добавих бързо. — Мога да ви посетя някъде около обяд. Удобно ли ще ви е?

— Идеално — отвърна ми. — Аз пък ще спретна нещо за хапване.

На следващия ден шофирах през бойната зона на Източен Бруклин, давайки си сметка как липсата на пари ти вдъхва смелост. Имотът на жената бе двуетажна дървена къща на мърлява двупосочна улица. Отвън имаше вид на свърталище на пушачи на крак. Вътре вонеше на варена риба и плесен. Обитаваха я поне дванадесет хаитяни.

Предложи ми да седна до покритата с лайняно-зелен гетинакс маса и мигновено ми поднесе боб с ориз и варена риба и отказа да обсъжда всякакви ипотеки, докато не съм си изял всичко докрай. През цялото време от горния етаж долиташе някакъв ужасен писък, като от малко дете.

— Да не става нещо там горе? — попитах с насилена усмивка.

А тя кимна бавно, разбиращо, един вид: „Всичко си е така, както трябва да бъде“. След което ми отговори:

— Внучето. Мъчи го треската.

Треската ли? Каква треска? От тона й излизаше, че за всичко са виновни някакви свръхестествени сили.

— Горкото дете — рекох. — Викахте ли лекар?

— Друг лекар освен мен не му трябва — поклати глава тя.

Усетих как по гръбнака ми полазиха тръпки. Тази жена явно не бе следвала медицина, ами беше някаква баячка, „мумба“, както им викат. Както и да е, след като с мумбата най-после седнахме да разговаряме делово, за по-малко от трийсет минути заработих комисиона от седем хиляди долара, а на нея, между другото, й спестих по триста долара месечно от вноските. Или поне се опитах да постигна такъв резултат. Понеже в крайна сметка нещата се развиха съвсем различно.

Мумбата ми хвърли една усмивка, при която насреща ми блесна златен преден зъб, и рече:

— Виж какво, Джордан. Пет пари не давам дали вноските ми по ипотеката ще намалеят. Просто искам да изкарам малко пари в брой от къщата. — И ми намигна. — Нали ме разбираш? Малко парици за кеф? На теб не ти ли е идвал никога ищахът да похарчиш някой и друг долар?

Усмихнах се и се въздържах да не й отвърна: „Как да ти кажа, Телма? (Това беше името й.) Имаше там един случай, когато се бях наблъскал с куалуди и реших да разширя яхтата си, че да направя място за един самолет-амфибия!“. Но вместо това казах:

— Колко пари в брой ти трябват, Телма?

Отговорът й бе типичен (както скоро щях да разбера) за много от американците — собственици на жилища, мнозинството от които щяха да закъснеят с вноските си по ипотечните заеми и да им бъде конфискувано жилището. И в общи линии гласеше:

— Слушай, Джордан. Докарай ми колкото се може повече кеш, дори да е при сегашните шибани лихви. Единственото ми желание е да преобзаведа дома си, да пътувам до екзотични места и да си купя нова шевна машина и телевизор с плазмен екран, и моторница с два двигателя, след което да изплатя остатъците, които дължа по кредитните си карти, та да мога да натрупам нови дългове, които след шест месеца пак да рефинансирам!

А, и ако можеш, Джордан, да намериш начин да ме одобрят за една от тия новите, модерни ипотеки с плаващ лихвен процент, по които през първите години се плаща съвсем-съвсем малко, докато накрая експлодират до размери, които, естествено, изобщо няма да са ми по джоба, точно такава ипотека искам. Ще се притеснявам как ще я изплатя, докато живея в някой приют за бездомни!

Ааа, на това значи му викали „бум в рефинансирането“. Точно както ми го описваше и моят приятел. Някой ден, разбира се, ще ни излязат през носа всички тези новоизмислени ипотечни продукти, позволяващи на всеки, независимо от кредитната му история и доходите, стига да има пулс и номер за социално осигуряване, да сключва заем за сто и десет на сто от стойността на дома си, и чак някога, неизвестно точно кога, да се притеснява дали изобщо може да си позволи подобен заем.

Но за момента възможността бе прекрасна и нямаше по-щастливи хора от собствениците на жилища, от строителите, банкерите и ипотечните брокери и брокерите на недвижими имоти, от оценителите и продавачите на луксозни стоки и, разбира се, от управителите на хеджфондовете на Уолстрийт, които масово изкупуваха тези шантави ипотеки, за да гушнат очакваната печалба, която след това развяваха под носовете на инвеститорите в подкрепа на илюзията, че именно те продължават да са господарите на света. Аз, естествено, пък бях най-щастливият от всички.

За по-малко от седмица трупнах петдесет хиляди долара от комисиони, а през следващата седмица — два пъти повече. И паричните ми проблеми изведнъж изчезнаха. Черният облак, преследвал ме от онзи отвратителен ден на стълбите пред съда, най-сетне се изпари.

В началото КГБ-то нищо не забелязваше. Което не ме изненада ни най-малко всъщност, понеже прекарваше времето си основно в игра на „Краш Бандикут III“ (Краш Суперсмаш, както му викаше тя), а единствените думи, които си разменяхме, бяха охканията и пъшканията по време на секс.

И все пак тя ми се явяваше годеница, така че беше редно да й съобщя добрата вест, а именно че само след тридесет дни, когато одобрят заемите, пак ще се валям в пачки пари. И тогава ще можем отново да заживеем нещо като нормален живот.

— Хубаво! — беше единственият й коментар. — И може пак ме заведеш в магазин.

За прекараните заедно осемнадесет месеца това момиче членува една-единствена дума, и то погрешно! Паметното събитие се случи, докато все още живеехме в града и аз бях под домашен арест. Ех, блажени времена! Точно тогава изръси: „Навън време е хубаво. Отивам в Сентрал Парк на разходката“.

Съвместните ни дни бяха броени и ми се струва, че и двамата го съзнавахме. И никак не се изненадах, че тя изобщо не се засегна, когато след одобряването на първия заем и закупуването на самолетен билет до Калифорния не я поканих да дойде с мен. (Дори ми се стори, че изпита някакво облекчение.)

А пък какво пътуване само се оказа! Не си спомням друг път да съм бил тъй щастлив.

За седемдесет и девет долара на нощ си наех стаичка в „Манхатън Бийч Хилтън“, а за още двадесет и девет долара на ден наех най-евтината възможна кола от „Херц“. А как стигнах дотам ли? В икономи-класа! При това с междинно кацане в Бостън, спестило ми още някой и друг долар! Бях нов човек!

А децата? Ами Графинята явно ги беше подготвила, че имам парични проблеми, понеже при първото излизане на пазар за играчки отказаха всичко друго освен бонбони. В началото това ме сломи. Не, по-лошото бе, че ме накара да се срамувам от себе си. Открай време се стремях да съм някакъв свръхестествен пример за децата си — баща, който може да им купи каквото си поискат и да ги заведе там, където си поискат. Нима работата на един баща не е да покаже на децата си най-хубавото от живота?

Явно съм се заблуждавал. С течение на седмицата започнах да осъзнавам нещо много съществено — нещо, което до този момент не бях усетил заради охолството в дотогавашния ми живот. А то е, че децата ни най-малко не се впечатляват от богатства и пари. Искат си бащата — и толкоз. Да знаят, че ги обича безрезервно и завинаги. Елементарни истини, оказали се толкова трудни за възприемане.

Полека-лека, докато се запознавах с новите им приятели, докато се хранехме в любимите им ресторанти и играехме из любимите им паркове, успях да намеря нов покой в своя живот. И да си мисля дали пък от самото начало всичко не е следвало Божият промисъл: възход и падение с библейски пропорции, последвани от прераждане, но с новопридобита способност да ценя онова, което имам.

Преди да отлетя за дома, обещах на децата да се върна след две седмици и после да се връщам през седмица, докато накрая окончателно се пренеса в Калифорния. Този път се разделихме със смях, а не със сълзи. И без да го споменаваме, всички съзнавахме, че тати се е върнал.

Още с кацането си в Ню Йорк се залових здраво за работа, на гребена на бума в рефинансирането, който растеше в геометрична прогресия. През 2000 година бумът на интернет компаниите бе докарал Америка до смърт; през 2001-ва до смърт щяха да я докарат ипотеките. Пред очите ми се разрастваше истински мехур в областта на недвижимите имоти. Докога ли ще издържи? Имах чувството, че всеки срещнат или търсеше, или току-що бе получил рефинансиране. За две седмици уредих тридесет заема и пак хванах самолета за Калифорния.

Естествено, при наличието на толкова много заеми можех да си позволя малко по-голяма стая (е, апартамент, де) в „Хилтън“ и малко по-свястна кола от „Херц“ (абе „Линкълн“). А докато стане време за третото ми пътуване, заемите така бързо се сключваха, че реших да летя в първа класа от аерогарата „Джон Ф. Кенеди“. Че какво лошо можеше да има в това? Този път печелех парите си най-законно и както я бях подкарал, за нула време щях да стана милионер!

Кацнах в Лос Анджелис и шофьорът на лимузината (е, чакаше ме лимузина, за да не губя време) изрази изненада как с моите възможности се каня да отседна в „Хилтън“.

— Що не отседнете в „Бийч Хаус“? — подметна небрежно. — Само на няколко крачки е от плажа и всяка стая гледа към Тихия океан. Вярно, не е евтино, но пък твърдо е най-добрият хотел.

— Ами какво чакаш в такъв случай? — рекох му. — Карай към „Бийч Хаус“, мама му стара! — И така, без да искам, открих своя нов дом далеч от дома. „Бийч Хаус“ беше кокетно и разкошно място, само на три километра от децата ми. При третото ни отсядане вече третираха Чандлър и Картър като известни личности. Всеки ни познаваше, а и ние познавахме всички.

Животът отново изглеждаше прекрасен.

* * *

Оставаха само две неща, които ме глождеха отвътре.

Едното беше любимата ми годеница КГБ-то.

Вече се мразехме взаимно.

Но защо продължавахме да живеем заедно, май нито един от двама ни не можеше да си обясни. Явно се дължеше на някаква инерция — дрехите й бяха в моя гардероб, бельото й бе в моя скрин, чаршафите й застилаха моето легло и никой не обича да стяга багаж, та ако ще и Мери Попинз да се казва. Уви, с наближаването на 2001 година и сексът започна да бледнее, тоест изчезна и последната причина да живеем на един и същ пощенски код.

Днес бе Свети Валентин 2002-ра — не по-малко подходящ от всички останали дни за разваляне на най-необмисления годеж след онзи на Джони Деп с Уинона Райдър. И пречи ли ми нещо да го разваля тъкмо сега, както сме седнали да вечеряме на маса за двама в „Американ Хотел“ в Саг Харбър? Хем заведението е висококласно, хем в тази обстановка надали една изискана дама като КГБ-то би се решила да излее върху главата ми чаша с „Луи Жадо Монтраше“, реколта 1992 година. Сомелиерът в безупречен черен смокинг и черни лачени обувки току-що бе отворил бутилката, която ми предложиха на никаквата цена от триста и петдесет долара.

Фамозните сини очи на КГБ-то ме фиксираха с омраза през масичката. Попиваше всяка моя дума с възмущение — и то само петнадесет минути откакто бяхме седнали един срещу друг. А пък аз бях още в самото начало. Не бива да бързам. Не бива да допускам едно обикновено скарване, което да предизвика съветско прибиране на багажа. Сочните й както винаги по комунистически червени устни в момента произнасяха:

— Ты полный мудак! Мислиш, вие спечелили Студена война? Моля-моля! Америка гледа само пари! Пари, пари, пари! — От думата капеше презрение. — Довеждате моя страна до банкрут от разходи! Ваш Роналд Рейгън нарича нас Империя на зло и започва звездни войни! А кой спаси вас през Втора световна война, а? Ние! Двадесет милиона руски умрели за победа над фашизъм. А колко американци умрели? Десет? Невероятно! Йоб Америка… Пизда мудак!

Свих рамене, невпечатлен от поредната й антиамериканска тирада.

— Ами щом толкова мразиш страната ни, Юлия… — и започнах да повишавам глас, — защо не се върнеш в твоята си шибана страна или поне в онова, което е останало от нея! — Хората започнаха да извръщат глави към нас. — Но преди да ни оставиш — протегнах се към панерчето, взех една франзела и й я подадох, — вземи със себе си този хляб, че да не чакаш на опашка, когато се прибереш. — И заклатих презрително глава. — Ебал съм ти и Русията! Ебаси ташака! Бяхте суперсила, а гледай на какво сте заприличали! С една Чечня не можете да се справите, нищо че ви замерят с камъни!

— Блядь! — изкрещя насреща ми. — Ти за кой се мислиш? Друго момиче като мен няма намериш! Виж себе, виж мен! Ще съжаляваш!

Добре, в това отношение поне имаше право. Превъзхождаше ме безспорно по красота. Време беше да я успокоя. Погледнах я право в очите и й пратих въздушна целувка.

А тя сбърчи манекенското си носле и измърмори:

— Мудило! Иди на хуй!

— Е, то само външност не стига, Юлия — засмях се подигравателно. — И ти благодаря за възможността да науча това от теб. Защото, изглежда, с първите си две жени имах късмет и бях останал с убеждението, че красотата и характерът вървят ръка за ръка. Вече знам, че не е така. — И свих невинно рамене.

— Ха! Върви тогава при бивша жена, която оставила на стъпала пред съд. Ама че жена!

След всичко случило се все пак счетох за необходимо да защитя Графинята:

— Бракът ми с Надин бе приключил далеч преди да ме подведат под отговорност, но това в случая е без значение. От значение е това, което става с нас — с нашата връзка. А тя никак не върви.

— Блядь! Ти говориш? Ти — кошмар в живот. Говори само деца и ипотеки — нищо друго. Пълна скука. — Отмести поглед и продължи да ругае под сурдинка на руски.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Виж какво, Юлия, не желая да се разправяме повече. Ти бе изключително добра с мен точно тогава, когато имах нужда от нечие внимание. — И тъжно свих рамене. — Но двамата никак не си пасваме. Идваме от различни светове, чели сме различни учебници по история. Не е наша вината, че имаме различни гледни точки. И да искаме, не може да е другояче! — И пак свих рамене. — Да не говорим, че сърцето ми е в Калифорния, където трябва да бъда, близо до децата си. За мен друг път няма. — Поклатих глава и се засмях на глас. — Без мен ще си по-добре, повярвай ми. Тепърва ми предстои да вляза в затвора — и аз не знам за колко време. Затова смятам, че още тази седмица трябва да се изнесеш. Утре заминавам за Калифорния и ще се върна чак в неделя.

С чувство на огромно задоволство:

— Вече имам план вървя. Игор идва утре помогне. Няма никога видиш отново.

Кимнах тъжно. Защото казваше истината: повече никога няма да я видя. Връзката ни не беше такава, че след нея да си останем приятели. (Та ние не бяхме приятели дори докато бяхме заедно.) Тя ще се потопи отново сред „своите“, а аз при първа възможност ще се пренеса в Калифорния, за да започна нов живот. Ще си наема къща на самия плаж — както се бях заклел пред Алонсо — и ще виждам децата си всеки божи ден, да наваксаме пропуснатото време.

Зърнах годежния пръстен на КГБ-то — годежния пръстен на Графинята! Загледах се за миг и ме заляха спомени. Това бе едно от малкото неща, останали ми от „старото време“. Всичко друго изгубих. Повечето мебели ги бяха откраднали от склада, а златните си часовници бях продал на заложната къща малко преди да се набутам в бума по рефинансирането. Освен няколкото костюма от Гилберто, единственото, което все още притежавах, бе черният мерцедес с четири врати. Всичко останало бе купено от ипотеките, тоест с честно изкарани пари.

КГБ-то, изглежда, улови втренчения в пръстена поглед, понеже каза:

— Ооо, значи сега иска обратно и пръстен?

Извих надолу ъгълчетата на устата си и бавно поклатих глава:

— Не. Задръж го. Продай го, пази го, носи го — каквото искаш прави. За мен този пръстен е прокълнат. Току-виж на теб пък ти донесъл късмет.

Приключихме набързо с вечерята и само след десет минути пътувахме с черния мерцедес към дома. Движехме се по „Нояк Роуд“, — дълъг, тъмен, криволичещ междуселски път, който води от Саг Харбър до селището Саутхамптън. Навън бе студено и влажно, пътят бе хлъзгав. Не бива да превишавам шейсет.

КГБ-то гледаше право напред. Облечена бе в дълго руско самурено палто, комплект с шапка, от чиято огромна периферия висеше дълга рунтава опашка — префърцунен ансамбъл, какъвто можеше да си позволи, без да изглежда глупаво в него, единствено богата рускиня, избрана навремето за „Мис Съветски съюз“. Годежният пръстен бе обърнат наопаки и камъкът лежеше в здраво свития й юмрук.

Явно и да исках, нямаше да ми го върне без бой.

Наведох се напред, пуснах радиото и натиснах бутона за автоматична настройка. Любовна песен. За шибания Купидон! На тоя що не вземе някой да му набучи една стрела през памперсите право в задника! Натиснах повторно бутона за смяна на станцията — и пак любовна песен.

— Внимавай! — изкрещя КГБ-то. — Животни на път!

Вдигнах поглед — ебаси майката — три елена! — само на двайсетина метра от нас и дистанцията бързо се скъсяваше. Прилив на адреналин… Натиснах спирачния педал с антиблокиращ механизъм и изревах: „Дръж се!“. Усуках волана надясно, да навляза в гората, но мерцедесът занесе… Не!… Спирай бе, немско копеле мръсно!… Натиснах клаксона, но елените продължаваха да гледат объркано във фаровете. Присвятках отчаяно къси-дълги. Вече оставаха само десетина метра. Пак надух клаксона. Пак без полза. Навих волана силно наляво… ново поднасяне… Изправих се целият на педала… Усетих как антиблокиращият механизъм се задейства… Мръсни шваби!… Спирай, бе!… Сърцето ми бумтеше с хиляда километра в час… Спрях да дишам… край… ще се ударим… ебаси и безпомощните еленски лица… жалко за животните… Стегнах ръцете си в очакване на удара. „Дръж се!“, изревах повторно. „Ще ги ударим…“

И изведнъж, като по чудо, мерцедесът закова на двайсетина сантима от елените. Останахме с КГБ-то да седим онемели, със зяпнали уста, с очи, втренчени в елените, които продължаваха да стоят замръзнали пред фаровете. А за фон Купидон продължаваше да ме изтезава в дует на Лайънъл Ричи и Даяна Рос:

Всичко е за теб,

моя обич, моя безкрайна любов.

— Исусе Христе! — успях да промълвя най-после, без да откъсвам очи от елените.

Гледаха ни така, сякаш им досаждаме. Изключих радиото и се обърнах към КГБ-то. Да ти еба и смотаната шапка! Но само казах:

— Ей Богу, за една бройка да се пребием! Представяш ли си!

Тряс!

Ударът от четвъртия елен бе толкова мощен, че мерцедесът, с всичките си деветстотин килограма, сякаш се вдигна на трийсет сантиметра от шосето, после се приземи отново в забавен каданс. И без да гледам, усетих, че отдясно задницата е напълно съсипана. И че еленът, разбира се, е мъртъв. Обърнах се пак към КГБ-то и шапката й:

— Добре ли си? — попитах.

Тя кимна бавно, като в сън. Прекалено шокирана бе, че да може да приказва. С ъгълчето на окото забелязах как трите елена изчезнаха в гората. Изведнъж ми трекна, че явно са били семейство, тръгнало най-вероятно да търси храна. И бях убеден, че съм убил майката. Адски тъжно ми стана! Казах на КГБ-то да ме изчака в колата.

Навън бе истинска леш. Огромен елен с безкрайно благо лице лежеше неподвижно на десния си хълбок. Усетих как по гръбнака ми преминаха тръпки. Вдигнах яката на палтото си да ме предпази от студа и изгледах за секунда елена. Колкото и странно да бе, все още изглеждаше прекрасен. Външни наранявания не се виждаха. Очите му бяха широко разтворени и безжизнени. Изобщо не мърдаше. Изглежда му бях прекършил врата.

Погледнах мерцедеса. Пълна скръб. От задната врата до калника цялата дясна страна бе поломена. Не бях сигурен, че ще мога да го закарам до вкъщи. Е, така ми било писано, рекох си. Последната омърсена вещ, която притежавам и която утре ще изпратя за скрап, заедно с КГБ-то.

Обърнах се отново към елена, да го огледам по-добре. Нима бе мъртъв? Нямаше вид на умрял. И изведнъж по малкия ми мозък запълзя някакъв ужасен страх. Да видиш умряло животно не е на хубаво — депеша от преизподнята, един вид. Клекнах с премаляло сърце и опипах шията за пулс. Изведнъж еленът облещи очи, а аз отскочих назад от изненада!

Бааавно, много бавно еленът се изправи на крака и затръска глава напред-назад, сякаш за да прогони паяжините от погледа си. После се отдалечи, куцукайки. И само след няколко крачки се затича право към гората, при семейството си. Въздъхнах с облекчение.

Оставаше само едно нещо да ме гложди отвътре.