Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (27)

Двадесет и шеста глава
Нова мисия

(Десет седмици по-късно)

 

Най-сетне: свобода!

Чист въздух! Свободен въздух! Син небосвод! Оранжево слънчево кълбо! Прекрасни лунни фази! Сладък аромат на свежи цветя! И още по-сладкият аромат на свежа съветска путка! А като си помисля само как навремето бях приемал всичко това за някаква даденост! Какъв глупак съм бил! Наистина на този свят само простите удоволствия доставят наслада. Слязох до ада, но успях да се завърна.

Та ето така излязох от градския център за предварителен арест през едно студено понеделнишко утро — с усмивка на лицето и с бодра стъпка. Но и с пълна бъркотия във всеки шибан аспект на живота ми.

Четири месеца са достатъчно дълъг срок за много неща да се променят. В моя случай много се бяха и променили.

Децата ми вече живееха в Калифорния, „Медоу Лейн“ беше в ръцете на властите, мебелите ми бяха на склад, парите ми свършваха, а на всичко отгоре носех на глезена си гривна с такива драконовски ограничения, че можех да напусна жилището си единствено за да отида на лекар.

Бях наел просторен мезонет на петдесет и втория и петдесет и третия етаж на „Галерия Билдинг“ — свръхлуксозна кула от стъкло и бетон, извисяваща петдесет и седемте си етажа над Парк Авеню в Манхатън, на ъгъла с Петдесет и седма улица. (Като ще съм затворен, поне да е в стилни условия.)

Сградата бе скъп приют за европейски новобогаташи — както от източната, така и от западната част на континента. Онези от Запада бяха най-вече от места като Рим, Женева и веселия Париж; от Изтока преобладаваха гражданите на бившия съветски блок — предимно мафиоти, пребиваващи и в апартаментите си в Москва и Санкт Петербург, когато не ги преследваха. Един от многобройните руски приятели на КГБ-то ни даде апартамента под наем и тя, както очаквах, се чувстваше напълно в свои води в луксозното жилище.

Още в началото на декември Магнум ме попита на кой адрес ще се водя, ако Глийсън одобри молбата ми за пускане под гаранция. На „Медоу Лейн“ не можело, рече, защото до края на годината щели да конфискуват резиденцията ми.

При създалите се обстоятелства нямах кой знае какъв избор: не вървеше да купя нова къща; а още по-малко вървеше да остана в Саутхамптън. Какъв е смисълът да съм по средата на пустинята, докато децата ми живеят в Бевърли Хилс, а сърцето на КГБ-то е в Манхатън? Да не говорим, че трябваше да съм и по-близо до федералната прокуратура тъй като, за мое огорчение, Готвача отказал да сътрудничи и настоявал за съдебен процес. Ако наистина се стигнеше дотам, щях доста нощи да прекарам в подготовка в прокуратурата.

Но колкото и да ме притесняваше решението на Готвача, изобщо не можеше да се сравнява с проблемите ми с Чандлър, която от средата на февруари буквално се тресеше от вълнение. Осемдесетте дни бяха отминали, а аз още обикалях света. Надушваше нещо гнило, а оправданията ми се бяха изчерпали преди няколко седмици.

— Къде си? — хленчеше непрестанно по телефона. — Защо не си идваш? Не мога да те разбера! Нали обеща! Не ме обичаш вече…

Наложи се да сключим примирие с Графинята. Надали и десет думи бяхме разменили след онова ужасно вторнично утро, но сега не ни оставаше друго. Страданията на дъщеря ни затулиха взаимната ни неприязън.

Графинята сподели, че Чандлър от няколко месеца не била на себе си, а на телефона стискала зъби да не ревне, че да не ме разстройва. Почнала да плаче на Деня на благодарността и оттогава не бе спряла. „Трябва да направим нещо“, каза Графинята. Патехме от собствената си стратегия да предпазим децата. Предложих й да се обади на Магнум и да му опише положението, след което нейно обаждане Магнум за сетен път се запътил към федералната прокуратура — този път да ги моли да се задействат. Стига отлагания, умолявал ги. Не става вече дума за Джордан Белфърт, а за едно дете, което истински страда.

И нещата взели, че се подредили: внасяне на молби, изслушване на страните, изглаждане на подробностите, докато в последния петък на февруари съдията Глийсън подписал най-сетне заповедта за освобождаването ми. Магнум още от съда се обадил на Графинята, а тя позвънила на Гуин, която моментално се метнала на самолета за Калифорния. Кацнала в събота, преспала две нощи в новата резиденция на Графинята в Бевърли Хилс, след което заедно с децата взела сутрешния самолет за Ню Йорк. Очаквах я да кацне точно след три часа и половина, в пет следобед.

При тази мисъл поех дълбоко и притеснено въздух и почуках на полираната орехова входна врата на апартамент 52 С. Вече бях идвал веднъж и интериорът му ме бе грабнал от раз. Застланото с черен мрамор величествено преддверие отвеждаше към облицована с махагонова ламперия всекидневна с окачени по стените картини. Таванът се издигаше на шест метра над подовите плочи от черен италиански мрамор. Но колкото и да бе красив, той бе и един от най-тъжните апартаменти в Манхатън — именно от прозореца на една от спалните му бе паднало четиригодишното синче на Ерик Клептън. Тъкмо това ми подсказваше да не го наемам, но КГБ-то ме увери, че апартаментът бил осветен от християнски свещеник и от равин.

Вратата се открехна, но само на трийсетина сантиметра и само след миг отвътре надникна познатата ми съветска руса главица. Усмихнах се мило на любимата ми комунистка и заповядах с руски акцент „Атвари врата!“.

Тя я разтвори докрай, но вместо да ми се хвърли на врата и да ме разцелува, остана права насреща ми със скръстени под гърдите ръце. Обута бе в изключително тесни дънки „Капри“, подложени на яко предварително търкане и със задължителните цепки и дупки. Не съм спец по дамските дънки, но усетих, че са стрували цяло състояние. Бялото й памучно боди ми се стори меко като кожа на норка. Беше боса и потропваше с десния крак по пода, сякаш се чудеше дали още ме обича или не.

— Е, няма ли да ме целунеш? — престорих се на обиден аз. — Четири месеца бях зад решетките!

— Получи го, ако искаш — сви рамене тя.

— Ей сега ще те хвана, малка нахалнице! — И се нахвърлих отгоре й като пощурял от хормони бик. Тя се отказа от позата си и хукна да бяга.

— Помощ! — пищеше. — Гони ме капиталист! Помощ! Полиция!

От средата на всекидневната към горния етаж водеше извита махагонова стълба, а тя първите три стъпала ги прескочи като хърделист от световна класа. Изоставах с не по-малко от пет метра, понеже се разсейвах по заобикалящото ме охолство. Цялата задна стена представляваше витрина, от която главозамайващият изглед на Манхатън буквално те удря в лицето. Колкото и надървен да бях, не можех да не се възхитя на подобна гледка.

Докато стигна до стълбите, тя вече седеше на горното стъпало, разтворила дългите си крака в открито предизвикателство, облегната назад с опрени върху пода длани. Дори не се беше задъхала. Едва се добрах до по-долното стъпало с пъшкане и охкане. Дългият престой зад решетките бе отнел от силите ми. Прекарах пръсти през дългите й коси, мъчейки се през това време да успокоя дишането си.

— Благодаря ти, че ме изчака — рекох най-сетне. — Четири месеца не са никак малко време.

— Аз руското момиче. Когато мъж в затвор, чакаме.

Приведе се над мен и ме целуна по устата… меко и нежно — и тогава й скочих!

— Искам те — изпъшках. — Тук, на пода. — И Докато се усети, тя вече лежеше по гръб, а аз — отгоре й. Отърквах дънките си в нейните, таз в таз. Целунах я мощно и страстно.

Тя внезапно извърна глава, та устата ми се озова върху фината й скула.

— Ньет! — заскимтя. — Не тук! Има изненадата за теб!

Изненада, поправих я наум. Няма ли най-после да научиш членуването! Само тази мъничка крачка й оставаше до съвършенството. Нямаше ли начин да изкара някой курс или да прочете някоя граматика?

— Каква изненада? — попитах, все още задъхан.

Тя се загърчи да се измъкне изпод мен.

— Ела — рече. — Ще покажа. В спалня. — И ме задърпа за ръката.

Основната спалня беше на по-малко от три метра от стълбите. И като я видях — онемях. Навсякъде горяха свещи — по тъмносивия килим… от четирите страни на черната полирана спалня… върху полираната черна табла на леглото, леко извита отгоре и украсена със златен варак… и от единия край на шестметровия перваз на прозореца на отсрещната стена до другия. Плътните червени плюшени завеси не допускаха да проникне и капка слънчева светлина. Лампите бяха изгасени и само пламъчетата на свещите играеха.

Върху огромната спалня бе застлан италиански копринен юрган в кралско синьо и натъпкан с толкова много пачи пух, че приличаше на мек облак. Тръшнахме се с кикот отгоре му и аз лесно се наместих върху нея. След по-малко от пет секунди вече се борехме да свалим дънките си всред страстни стенания.

Час по-късно все още стенехме.

* * *

Точно в пет следобед позвъни портиерът, че са пристигнали трима гости. Жената търпеливо чакала, поясни с лек смях, но децата не издържали. Момченцето се шмугнало покрай него и заблъскало копчетата на асансьора. Продължавало да ги блъска и сега. Момиченцето обаче не се шмугнало, а стояло право пред него и го гледало с подозрение. По гласа му прецених, че погледът й го изнервя.

— Пусни ги да се качат — рекох щастливо, след което затворих телефона, награбих КГБ-то, слязохме заедно на петдесет и втория етаж и отворихме входната врата. Само секунди по-късно чух да се отваря вратата на асансьора, а след това и познатото момичешко гласче:

— Тати? Къде си, тати?

— Тук съм! Ориентирай се по гласа ми! — викнах и само след миг те изскочиха иззад ъгъла и се втурнаха насреща ми.

— Тати си дойде! — изпищя Картър. — Тати си дойде!

Клекнах и те се хвърлиха в обятията ми.

Мина, струва ми се, цяла вечност, докато някой си отвори устата. Просто се целувахме, прегръщахме и стискахме взаимно с всичка сила под немите погледи на КГБ-то и Гуин.

— Ей, знаете ли колко ми липсвахте! — рекох най-после. — Не мога да ви опиша колко дълго ми се видя! — Пъхах нос във вратлетата им и ги душех с обич. — Трябва да ви подуша, за да съм сигурен, че сте вие. Нали знаете, че носът не можеш го излъга.

— Ние сме! — настояваше Чандлър.

— Да — обади се и Картър, — ние сме!

Отдръпнах ги на една ръка разстояние:

— Чакайте да ви огледам тогава. Нали нямате нищо за криене?

И се престорих, че ги изучавам. Чандлър си беше красавица, както винаги. Косата й бе доста израсла от лятото насам и вече стигаше до под плещите й. Носеше пожарникарско червена рокля от рипсено кадифе с две тънки презрамчици с панделки. Отдолу беше с бяло памучно поло и бял чорапогащник. Безупречна малка дама. Свих рамене и признах:

— Окей, убеди ме. Наистина си ти!

— Нали ти казах! — забели очи тя и поклати глава.

— Ами аз? — запъна се Картър. — И аз съм си аз, нали? — И завъртя глава наляво-надясно, да огледам и двата му профила.

Както винаги, най-впечатляващото бяха миглите му. Косата му бе избуяла на платиненоруси къдрици. Беше по дънки и маратонки и червена блуза от трико. Трудно ми беше да си представя как като бебе насмалко щяхме да го изтървем. Сега буквално пращеше от здраве. Бащина гордост!

— Той ли е? — попита притеснено Чандлър. — Или е някакъв робот?

— Ами! Той си е! — При което двамата пак се хвърлиха в обятията ми и подновихме целувките. — Абе вие няма ли и Юлия да целунете? — попитах след няколко секунди. — И на нея й липсвахте.

— Не! — отвърнаха единогласно. — Само теб!

Това вече не бе никак хубаво! Знаех, че КГБ-то е чувствителна в това отношение. Нещо там свързано с великата руска душа, но нямах и най-малката представа какво точно.

— Хайде, целунете я де! — подсказах им. — И тя заслужава целувка, нали?

— Нееее! — закрещяха те. — Само тати!

Намеси се и Гуин:

— Толкова тъгуваха по теб, че не могат да ти се наситят! Нали са много сладки?

Вдигнах поглед към КГБ-то. Стори ми се, че е обидена. Прищя ми се да й кажа с мърдане на устните „Просто не могат да ми се нарадват!“. Но се сетих, че тя не може да чете по устните. (Та тя едва го говори шибания език, мама му стара!)

— Няма нищо — каза тя с хладен тон. — Ще кача горе куфарите.

На горния етаж тръгнахме по дългия десен коридор, в чийто край се намираха две малки спални. Едната беше превърната в библиотека, в другата имаше две кушетки. И Докато Гуин и КГБ-то изваждаха багажа на децата, ние тримата седнахме върху тъмночервения мокет и започнахме да наваксваме изгубеното време. В стаята имаше куп неща, които да напомнят за „Медоу Лейн“: десетки от любимите кукли на Чандлър бяха наредени по перваза на прозореца, дървените релси на влакчетата на Картър се извиваха по краищата на мокета; едното легло бе покрито със синия му юрган с Локомотива Томас, а другото — с юргана на Чандлър за две хиляди и двеста долара от „Лора Ашли“ в бяло и розово, поръбен с бели дантели. Чандлър моментално се залови да реди куклите в идеален кръг около нас, докато Картър заоглежда дали влакчетата му не са се повредили при местенето. КГБ-то ни хвърляше от време на време по някоя мразовита усмивка.

— Окей — рекох в желанието си да разчупя леда. — Чуйте какво сме ви замислили с Юлия за тази седмица. Понеже пропуснахме да отпразнуваме заедно сума ти празници, реших — искам да кажа, ние с Юлия решихме — да ги отпразнуваме всички накуп сега! — Млъкнах и килнах глава, с цел да демонстрирам логичността на мисълта си. — По-добре късно, отколкото никога, нали така, деца?

— Още подаръци за Коледа ли ще имаме? — попита Картър.

— Точно така — кимнах. — И понеже пропуснахме и Хелоуин, утре ще се маскираме и ще ходим да просим бонбони! — Само че без мен, добавих наум. Утре ще се престоря, че ми се е схванал гърбът, защото, ако само подам нос извън апартамента, още на другия ден ще се озова пак в отсек 7C.

— Че кой ще ни раздава бонбони чак сега? — учуди се Чандлър.

— Има кой! — рекох, но наум си казах „Изключено е!“. В тая сграда по-скоро Господ ще срещнеш, отколкото да ти дадат бонбон. „Галерия“ си бе един ултрапревзет снобиториум, в който можеш да се возиш нагоре-надолу в асансьора с часове, без да видиш дете. Изобщо в цялата история на сградата не е имало случай две млади майки да се срещнат и да си кажат: „Ау, откога не сме се виждали! Дай да съберем децата да си поиграят!“. Така че реших да сменя темата и рекох: — Освен това пропуснахме и Деня на благодарността, и Ханука, и…

— И ще получим нови подаръци за Ханука, нали? — прекъсна ме Чандлър.

Поклатих глава и се усмихнах:

— Точно така, умницата ми. И за Ханука ще има нови подаръци. Да не говорим, че пропуснахме и Коледа… — при което Картър ме изгледа подозрително, — за която, както вече отбеляза Картър, също ще има нови подаръци — Картър кимна еднократно, после пак се залиса във влакчетата си, — и накрая, никак немаловажно — Нова година! Всичките ще ги отпразнуваме.

Във вторник вечерта се маскирахме всички — включително и КГБ-то, която съвсем ме сбърка, като се яви с лентата си на „Мис Съветски съюз“ и диамантената диадема, а Картър и Чандлър бяха съвсем шашнати. Аз се маскирах като някакъв каубой с шапка, кобури и чифт револвери, изглеждащи почти като истински — не особено вдъхновяващ и далеч не толкова секси костюм. Децата се маскираха традиционно: Картър като синия „Пауър Рейнджър“, а Чандлър — като Снежанка. Слава Богу, съседът ни от долния етаж се съгласи да се включи в играта и почерпи децата с бонбони.

В сряда вечер изпекох пълнена пуйка. Е, стана твърда като подметка, а пълнежът бе купена готова смес, но пък останалата гарнитура — сосът от боровинки, заливката, пюрето от батати, тиквеникът и руското допълнение във вид на две унции първокачествен хайвер от белуга (по сто и петдесет долара унцията от бързо изпразващата се моя чекова книжка) — дойде от близкия деликатесен супермаркет и придаде нов смисъл на понятието „спекулативни цени“.

В четвъртък вечер на гости ни дойдоха родителите ми, запалихме една менора за успокоение на майка ми, а Чандлър и Картър, разбира се, получиха подаръците си за Ханука (още пари от чековата ми книжка). В петък ходихме (по-точно — те ходиха) до „Мейсис“ и купиха изкуствена елха, а през останалата част от деня пяхме коледни песни и я украсявахме. И, естествено, получиха още подаръци.

В събота — последната им вечер при мен — посрещнахме Нова година — което се оказа голям майтап, тъй като най-после се запознах с Игор. Отговаряше точно на описанието, което Магнум ми беше дал, като се почне с посребрената му коса с вид на тънък слой цвърчащ барут, и най-вече по отношение на стойката му, която според мен можеше да се дължи на едно от следните две неща: или е прекарал безброй години, застанал „мирно“ в някоя тайна кагебистка школа, или някой му е наврял в задника електрически остен.

Така или иначе, Игор умееше да пие, независимо от твърдението му, че просто си промивал черния дроб по руски — с водка.

Несъмнено Игор беше умен, а и изключително амбициозен, но останах с впечатлението, че най-много му се ще да притежава най-мощното оръжие за масово поразяване, та светът да му е заложник. За какво? Явно не за пари, за власт, та дори не и за секс! Единственото, което Игор иска, е всички на този свят да млъкнат и да се съгласяват с него.

Току-що бе станало осем часа, а ние бяхме решили да отпразнуваме Новата година около четириметровата банкетна маса, която, като всички останали мебели, бе величествена, тържествена и полирана с черен италиански лак. Столовата бе в съседство с всекидневната и споделяше зашеметяващата гледка към центъра на Манхатън. А в този час светлините на града се запалваха в невероятно шоу зад гърбовете ни.

Макар на теория аз да бях домакинът, Игор очевидно възнамеряваше той да е в центъра на вниманието през цялата вечер, докато ние тримата с Чандлър и Картър, нахлупили на главите си като някакви глупаци конусовидни лъскави картонени шапки, се преструвахме, че го слушаме. И КГБ-то беше с шапка като нашите, само че тя попиваше всяка дума, излязла от устата на Игор. Направо ми се повдигаше.

От отсрещната страна на масата Игор ми съобщи:

— Раз-би-раш ли? Само като щракна пръсти — и щракна, докато Чандлър и Картър го наблюдаваха в недоумение, — аз, Игор, мога да направя огън невъзможен!

— Може. Виждала! — потвърди КГБ-то.

— Ами обади се на Мечока Смоуки тогава — намеси се и Чандлър.

След което дойде и моят ред:

— Тя е права, Игор. Мечока Смоуки ще те сграбчи от радост, ако научи, че можеш да правиш огъня невъзможен.

— А ти защо се казваш Игор? — попита Картър. — Това е име на чудовище.

КГБ-то, която бе повъзстановила връзката си с Картър с помощта на Краш Бандикут, се намеси:

— Игор като Гари. Руско име.

Картър сви рамене неубеден.

— Кой е този Мечок Смоуки, за който говориш? — обърна се Игор към Чандлър.

— Мечок, който се бори с горските пожари — отвърна му щастливо тя. — По телевизията го дават.

Игор кимна с разбиране, после напълни до половината с чиста „Столичная“ водка чашката си за двеста и петдесет долара от „Бакара“ и я гаврътна, сякаш пое глътка въздух. След което доволно тресна чашата върху масата.

— Разберете — обяви. — Няма огън… без… кислород! И който… контролира… кислорода… контролира и… огъня.

След няколко мига мълчание Чандлър взе една свирка от масата, пъхна я в уста, изгледа Игор и я наду с всичка сила. Игор стисна зъби и се сви. После си сипа нова чаша водка и я обърна.

Много по-късно, преди да си тръгне, обеща да ми демонстрира способностите си да контролира огъня, ама друг път — не сега. Първо трябвало да ме опознае по-отблизо и едва тогава щял да ми докаже твърдението си. Така приключи и новогодишната ни нощ.

* * *

На следващата сутрин проблемите започнаха, когато дойде време да се сбогуваме. Честно казано, възнамерявах да поговоря поотделно с всяко едно от децата, преди да си тръгнат, но думите някак си не ми идваха. С Картър не очаквах да имам някакви затруднения — не знам дали заради възрастта, пола или генетичните му заложености, но нещата сякаш минаваха покрай него, без да оставят видими последствия.

Чандлър, естествено, бе пълната противоположност — със сложни чувства и с разум, изпреварващ далеч възрастта й. Знаех си, че сбогуването ни ще е тежко и че ще се леят сълзи. Не бях предположил обаче колко много ще са те.

Заварих я просната по корем на леглото си на горния етаж — сама, забила нос в розовия юрган. За разлика от пристигането си, когато специално се бе пременила за тати, този път бе в много по-практично облекло — светлорозов анцуг с качулка.

Приседнах с премаляло сърце на ръба, пъхнах ръка под горнището и я загалих по гръбчето.

— Какво има, дребосъче? Гуини каза, че не ти било добре.

Тя кимна с навряно в юргана лице, а аз продължих да я галя.

— И ти е толкова лошо, че не можеш да пътуваш, така ли?

Пак кимна, само че по-категорично.

— Разбирам — рекох сериозно. — А температура имаш ли?

Сви рамене.

— Да ти пипна ли челото?

Ново свиване на раменете.

Престанах да я галя по гърба и преместих дланта си върху челото й. Съвсем нормално.

— Не усещам да париш, дребосъче. Боли ли те нещо?

— Коремчето — изстена с болезнен тон. А аз вътрешно се изсмях.

— О, коремчето ли било? Я се извърни да ти го погаля да ти мине.

Отказа ми с клатене на глава.

Хванах я за раменете и нежно я обърнах по гръб.

— Чакай, пиленце, да те видя хубаво. — И отместих косата от лицето й. Гледката никога няма да се заличи от паметта ми: разкривеното от страдание личице, червените, подути от рев очи, все още треперещата долна устна. Беше плакала с лице във възглавницата, та да не я видя.

И докато се борех да не ревна и аз, прошепнах:

— Недей, Чани. Всичко ще се оправи. Не плачи, обич моя. Тати те обича. Винаги ще те обича.

Тя стисна устни и бързо поклати глава, мъчейки се да задържи сълзите. Безсмислено беше. По бузките й се застичаха тънки ручейчета. В този миг рухнах окончателно и аз.

— Божичко! Сърцето ми късаш, Чани. — Сграбчих я и я притиснах към себе си. — Прости ми! Моля те! Аз съм виновен за всичко. Не плачи, слънчице. — Риданията ми не ми позволяваха да говоря повече.

След секунди чух гласчето й:

— Не плачи, тати! И аз те обичам! Не исках да те разплаквам. — След което и тя се разрида и се затресе неутешимо в обятията ми.

Строполихме се прегърнати върху юргана и продължихме да плачем. Чувствах се като най-големия неудачник на този свят — някой, който може да послужи само за назидание на останалите хора. Родил се бях с куп дарби и всякакви предимства. Но вместо да се възползвам от тях, бях разрушил всичко около себе си. Съсипала ме бе собствената ми алчност и ненаситност.

Чак след няколко минути успях да се овладея и й рекох:

— Виж какво, Чандлър. Трябва да сме силни един за друг. Ще преживеем и тази трудност. Длъжни сме! И един ден пак ще сме непрекъснато заедно. Обещавам ти, Чани. От все сърце ти го обещавам.

А тя, докато подсмърчаше, отвърна:

— Ела с мен в Калифорния, тати. Моля те! Ще дойда там да живея с теб.

— Не мога, миличко — поклатих тъжно глава. — Колкото и да ми се иска, не мога.

— Защо? — заподсмърча наново тя. — Искам да е като преди.

Гушнах я със стиснати зъби и заклатих гневно глава. Трябва да намеря някакъв начин. Не може децата ми да растат сами, без мен. Трябва да намеря начин да се пренеса в Калифорния. Това трябва да е единствената цел в живота ми. Всичко останало е без значение.

Поех дълбоко въздух и се стегнах.

— Слушай сега какво ще ти кажа, Чандлър.

Тя вдигна глава.

С опакото на дланта си обърсах сълзите от бузките й.

— Това, което ще ти кажа, пиленце, може да не го разбереш докрай, но някой ден, като пораснеш, ще го проумееш. — Спрях и иронично поклатих глава, питайки се дали няма да е по-разумно да не й обяснявам що за негодник съм бил. — Преди много време направих в бизнеса ми нещо, което беше много лошо и доведе до загубата на парите на много хора. Ето къде бях през последните месеци. Връщах им парите. Разбираш ли ме?

— Разбирам — промълви. — Но защо да не можеш да дойдеш още отсега в Калифорния?

— Защото не съм се доразплатил. Трябва ми още време, пиленце, защото става дума за загубените пари на много хора.

— В касичката ми има дванадесет долара. Вземи ги.

Изсмях се тихичко.

— Задръж си дванадесетте долара, слънчице. Аз ще им се разплатя със собствените си пари. Но слушай внимателно какво ще ти кажа сега, Чани, понеже ще ти обещая нещо много важно. Готова ли си да слушаш?

— Да — отвърна тихо.

— Добре. Обещавам ти, че каквото и да стане, каквото и да ми струва, един ден ще дойда в Калифорния — пеша, ако трябва. Давам ти думата си.

Усмивката й буквално озари стаята.

— Кога?

— При първа възможност, дребосъче. Но и ти ще трябва да проявиш известно търпение. Обещавам ти, че ще дойда.

— Добре, тати — засмя се тя и кимна доволно.

— И няма да плачеш повече, нали? — добавих с усмивка.

— Окей — каза и ме прегърна с двете си ръце. — Обичам те, тати!

— И аз те обичам — изрекох бързо. И колкото и невероятно да звучи, в този миг, въпреки всичките ми предстоящи неприятности, съзнавах, че ще постигна целта си.