Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (25)

Двадесет и четвърта глава
Богът на съдбата отвръща на удара

Следващите седем дни съвсем ме съсипаха.

Щом приключих разговора с Магнум, веднага се обадих на Пат Мансини. Той, съвсем в реда на очакванията ми, току-що бе разговарял с Копелето, който искал да знае Пат ли ми е разрешил да пътувам до Атлантик Сити. Пат, естествено, отрекъл, при което Копелето го посъветвал да докладва на съдията Глийсън, че съм нарушил условията на освобождаването ми.

Пат му казал, че ще си помисли.

Слава Богу, на мен ми каза, че нямало да го направи, че всъщност му било кофти за мен. Вярно, постъпил съм като първия глупак, като съм наел хеликоптер до Атлантик Сити, но донякъде съм бил подведен да постъпя по този начин.

— Човек не може да е вечно под домашен арест и да не направи някоя беля — обясни ми Пат. — Нали знаеш старата поговорка: „Отпусни на човек въжето само толкова, колкото да се обеси на него“.

Но преди да остави слушалката, ми каза нещо, което през идните седмици щях да чуя многократно:

— Абе уж си умен човек, пък такива глупости да правиш! — И приключи разговора.

Остатъкът от седмицата премина сравнително спокойно. Но в понеделник сутринта настъпи истински ад.

Започна се с това, че Мансини се обадил на Магнум да му съобщи, че получил язвително писмо, в което Копелето настоявал веднага да напише писмо до съдията Глийсън за похожденията ми в Атлантик Сити. И за да е работата вързана в кърпа, изброил и най-важното от пътешествието ми — младото момиче, сака с парите, осигурения от казиното хеликоптер — което следвало да се упомене в писмото до Глийсън, та Пат да не бъдел после обвинен, че е заблудил съдията.

Магнум се обадил по спешност на Джоел, да го моли да оттегли писмото си до Мансини, но попаднал на предварително записано съобщение, което гласяло горе-долу следното: „Здравейте. Обажда се Джоел Коен. Вече не работя във федералната прокуратура. През следващите две седмици ще бъда на почивка…“.

Точно така. Копелето се беше омел, но не преди да си отмъсти.

Беше се опитал да отмени освобождаването ми под гаранция по повод случая с Дейв Биъл, но бяха отхвърлили опита му. За което си го връщаше сега, и то яко!

Магнум обаче не беше готов да се предаде без бой. Взе метрото и отиде във федералната прокуратура, където се срещнал с Алонсо, който се съгласил да се обади на Мансини и да му каже, че въпросът ще се уреди „вътрешно“. Щели да ми затегнат ограниченията за някой и друг месец, след което Алонсо щял да отправи молба до съдията Глийсън да ми махнат гривната от глезена, с което Мансини щял окончателно да се отърве от мен.

Това би било чудесно, рекъл Мансини, но той току-що бил натиснал бутона „изпрати“ и вероятно съдията Глийсън вече четял имейла му, който наистина изброявал всички гадни подробности. В мига, в който Магнум ми го съобщи, хвърлих слушалката, хукнах към тоалетната и повърнах. После се върнах и попитах Магнум какво следва от всичко това — сиреч не ми ли е вече спукана работата?

Още не била, рече Магнум. Имало вероятност фифти-фифти Глийсън да прочете писмото и да не предприеме нищо. Все пак писмото не било придружено от молба за изслушване на страните. Ако съм имал късмет, Глийсън щял просто да поклати невярващо глава, да развали мнението си за мен, а после щял да продължи да си гледа работата.

Де такъв късмет, де!

Още в осем и половина на следващата сутрин чух изключително тревожен звук: звънеше телефонът ми.

Боже мой, рекох си! Погледнах вляво от себе си. Както винаги, КГБ-то спеше дълбоко, с подадена изпод белия копринен юрган руса съветска главица.

Обаждаше се Магнум. Не долових първите му думи, но вторите гласяха: „За съжаление, току-що получих факс от съдията Глийсън, който е назначил изслушване на страните“.

— За кога? — попитах в състояние, което беше отвъд паниката.

— За утре в десет сутринта.

Хвърлих око на КГБ-то. Е, рекох си, много приятно ми беше да се запознаем!

— Да разбирам ли, че нямам никакъв шибан шанс? — попитах доста спокойно.

— Не е задължително — отвърна Магнум. — Мисля, че все пак има някакъв изход. Най-важното е да представим обединен фронт пред Глийсън. Говорих вече и с Мансини, и с Алонсо. Мансини също ще присъства утре и ми обеща да се застъпи за теб. Ще каже, че било станало недоразумение и че според него все още може да ти се вярва, че ще спазваш условията на пускането ти под гаранция.

— Ами Алонсо? Той какво смята да каже?

— Нали ти казах? Надали ще намериш по-добър помощник федерален прокурор от него. Макар още да не те познава, той също е готов да се застъпи за теб. Имам среща с него днес следобед и ще измислим какво точно да говорим пред Глийсън. За известно време ще ти наложат по-строги ограничения — никакви пътувания, прибиране преди шест вечерта, никакви закъснявания из града, но всичко това е за предпочитане пред влизането още отсега в затвора, нали?

— Прав си — отвърнах. — А какви са шансовете Глийсън да се съгласи?

— Почти стопроцентови — заяви самоуверено Магнум. — Много рядко се случва съдия да пренебрегне препоръките на един федерален прокурор. А това, че и Мансини ще е на наша страна, съвсем опича работата.

Чудесно, рекох си. Няма за какво да се притеснявам.

* * *

Федералният съд на „Кадмън Плаза“ 225 бе обзет от неизлечима безнадеждност. Имах чувството, че никой всъщност не желае да е там — нито адвокатите, нито подсъдимите, секретарите, разсилните, стенографите, та дори и метачите на шестте просторни етажа, включително и самите съдии. Всички имаха вид на скучаещи или на отчаяни, или на готови да се разплачат. И макар от време на време да се мяркаше усмихнатата физиономия на някой току-що оправдан по дело за криминално престъпление, на всяка широка усмивка имаше и по едно смръщено лице. Няма как иначе: щом има победители, ще има и победени.

Освен в моя случай.

Беше петък сутрин, наближаваше десет и заедно с адвокатите си чаках в дълъг широк коридор пред съдебната зала на съдията Глийсън. Коридорът беше абсолютно празен, ако не се брояха няколкото дървени пейки покрай стените. А пейките изглеждаха точно толкова удобни, колкото и застлания с балатум под. Между пейките имаше четири шумоизолирани врати — по две от всяка страна. Всяка врата водеше към отделна съдебна зала.

Точно в този момент Магнум погледна надолу към темето ми и съобщи:

— Ето го и Алонсо — и посочи движещата се към нас висока, слаба фигура. На пръв поглед приличаше повече на кинозвезда, отколкото на помощник федерален прокурор. Висок, слаб, хубавец, с безупречен външен вид и с неочаквано топла усмивка, Алонсо бе пълна противоположност на Копелето, а именно — олицетворение на елегантността и възпитанието. Напомни ми на актьора Джордж Хамилтън, само че без слънчевия загар.

— Значи ти си Джордан Белфърт — каза Дан Алонсо и протегна ръка да се здрависаме. — Нямаш вид на човек, способен да създаде толкова голяма суматоха!

Усмихнах се и се ръкувах сърдечно с него, мъчейки се да разгадая дали не намеква за дребния ми ръст. Все пак той беше поне един и деветдесет, а главата на Магнум едва ли не опираше в тавана, който бе на четири метра от пода. Пристъпих по-близо до Випускника на Йейл, че да се чувствам по-нормален на ръст, и отвърнах:

— Външният вид понякога лъже, нали?

Алонсо кимна и стисна здраво десницата ми.

— Алонсо, гарантирам ти, че повече суматоха няма да има — каза Магнум. — Джордан няма вече и капка желание да лети насам-натам с хеликоптери и с торби, пълни с пари. Нали така, Джордан?

Не забравяй и за непълнолетните момичета, рекох си.

— Завинаги — отвърнах самоуверено. — Повече кракът ми няма да стъпи в Атлантик Сити. Честно казано, нямам желание изобщо да ходя някога в Ню Джърси!

— То пък на кого ли му се иска? — запита риторично Випускника на Йейл.

— Мисля, че моментът е подходящ да си преговорим подробностите — каза Магнум на Алонсо. — Вече казах на Джордан за новите ограничения и той ги приема изцяло. Нали, Джордан?

— Да — потвърдих без капка ентусиазъм, — направо копнея за тях.

— Дръж се прилично няколко месеца — каза Алонсо — и ще се обърнем към съдията Глийсън с нова молба да снемат домашният ти арест. Струва ми се, че това е най-сигурният вариант за всички ни.

Стиснах устни и кимнах смирено, но наум си виках: „Тоя Алонсо наистина е пич. Вдън земя да се провали дано Копелето, с навряна в задника вила!“.

— Благодаря — изрекох хрисимо.

— Няма защо — рече Алонсо, после се обърна към Магнум: — Предпочитам днес да не повдигаме въпроса за Дейв Биъл. Ще го оставим за отделно изслушване на страните.

Магнум кимна, сведе поглед към главата ми и каза:

— Дан много мило реши да намали обвинението ти от възпрепятстване на правосъдието на подвеждане на федерален служител.

— За това следва да си благодарен на адвокатите си — отбеляза със сарказъм Алонсо. — Толкова ми досадиха с врънкането си през последните няколко дни, най-вече Ник, че не желая повече да ги чувам.

— Това ми е работата — рече Випускника на Йейл.

Ухилих се на двамата с Магнум. А на Алонсо казах:

— Много благодаря. Но най-вече съзнавам колко благодарни ще са някой ден децата ми.

Алонсо кимна с разбиране:

— Добре, хайде да влизаме, че да приключим с тая работа. — Направи една крачка, след което се закова на място. — Искрено се надявам съдията Глийсън да не прекали с въпросите си днес, тъй като — да ме убиеш, нямам и най-малката представа за какво става дума. Тръшнаха ми го в скута в последния момент, а най мразя да се явявам в съда, без да са ми ясни всички подробности. Например за чий хуй ти трябваше изобщо да ходиш в Атлантик Сити? Та нали си под домашен арест, мама му стара!

— Ами… изглежда, че… — започнах да се оправдавам, но той вдигна ръка да ме прекъсне:

— Не сега. Предпочитам да не знам. Няма никаква полза. После поклати глава: — Абе уж си умен човек, пък такива глупости да правиш!

— И друг път са ми го казвали — кимнах.

— Не се изненадвам. Да вървим.

* * *

— Тишина в залата! — изрева миловидна женица на средна възраст в невзрачен тъмночервен костюм с панталон. — Заседава Федералният съд за източния район на Ню Йорк — продължи тя с изненадващо плътен глас. — На крака за посрещане на почитаемия съдия Джон Глийсън.

Облечен в черни одежди, Джон Глийсън изскочи като някакъв фокусник иззад дървената врата, свързваща кабинета му със съдебната зала. Изкачи се спокойно и безмълвно по няколкото стъпала и седна зад огромна дървена катедра върху дървената сцена, която бе достатъчно просторна да побере целия мюзикъл „Фантомът на операта“.

Вляво от него седна стенографката, готова да протоколира събитията на деня. Зад нея застана як, набит мъж с разпуснато синьо спортно яке, с мощна издутина под лявата мишница. Стоеше със скръстени върху масивния си гръден кош ръце и чакаше само някой да посмее да се ебава със съдията. Тогава щеше да нападне със скоростта на кобрата.

Останалите, сред които и предсъдебният ми попечител Патрик Мансини — достатъчно едър с ръста си от метър и деветдесет и деветдесет и петте си килограма да играе офанзивен защитник в професионален отбор по американски футбол — стояхме зад масата за защитата. Добър признак, рекох си, след като зад масата за прокурора не стоеше никой. (Нали всички сме от един отбор!) Стори ми се, че дори единствената публика — около двадесет и нещо годишна чернокожа жена с вид на амбициозна юристка или репортерка — е някак си на моя страна. Седеше в сектора за зрители с бележник и химикалка в ръка.

Магнум положи длан върху рамото ми и леко ме побутна да седна. После женицата, която обяви влизането на съдията, започна да мърмори на стенографката нещо от рода на това, че целият народ на Съединените американски щати е срещу мен, Джордан Белфърт. Подобна мисъл не ме бе спохождала дори когато тайно ми наложиха домашния арест в кабинета на съдията Глийсън.

Самият той всъщност изглеждаше симпатичен. Дори и под веещата се черна роба можеше да се види, че има добро сърце. Имаше вид на човек, който разрязва за семейството си пуйката по време на празничния обяд на Деня на благодарността. Бе доста млад за федерален съдия — надали имаше повече от четиридесет и пет години — и се ползваше с репутацията на блестящ ум. Надявах се днес да е в добро настроение.

— Окей — каза тихо съдията Глийсън. — За какво става дума сега?

— Моля за разрешение да се обърна към съда — рече Алонсо, а съдията Глийсън кимна. — Благодаря. Ваша светлост, стигнахме до споразумение по въпроса със защитата на обвиняемия, а така също и с господин Мансини. Същността на споразумението е, че се затягат много строго условията за домашен арест на обвиняемия. Дава му се правото единствено да отива и да се връща от работа, при това до шест часа следобед всеки ден без изключение. В събота и неделя ще е неотлъчно в дома си през цялото денонощие. — След което Алонсо кимна еднократно, за да покаже колко е доволен от новите условия.

— Само това ли? — сряза го съдията Глийсън. — Понеже аз имам няколко въпроса. — И толкоз: всичко свърши дори преди да е започнало. Глийсън задаваше въпросите си, на които Алонсо не можеше да отговори, понеже току-що се беше заел с делото. А и да знаеше отговорите, нямаше да има никакво значение, тъй като, както каза Магнум, самото нахалство на действията ми бе достатъчно да вдигне кръвното на Глийсън.

Изведнъж осъзнах, че Алонсо ги плещи някакви за някакъв си хеликоптер… сак с пари… неизвестна жена (макар очевидно всички до един в залата и най-вече съдията Глийсън знаеха точно за каква жена става дума), докато накрая си призна:

— … Но аз всъщност не съм наясно с фактите, Ваша светлост, тъй като съвсем…

Глийсън обаче го прекъсна със заплашителен тон:

— Да не искате да кажете, че се явявате в залата ми неподготвен, без никаква представа за делото?

Погледнах изпод око Алонсо, който имаше вид на човек, току-що глътнал куршум. Според мен имаше два изхода от положението: или да прехвърли цялата вина върху Копелето, или да се извини и да обещае друг път да не прави така. Алонсо каза:

— Моля за извинение, Ваша светлост. Друг път няма да допусна подобно нещо.

Дойде ред и на Мансини.

— Господин Мансини? — каза гневният съдия.

Пат заби нос в някакви записки, после изплю набързо няколко несвързани факта и тук-таме по някое противоречие, докато накрая заключи:

— … но въпреки всичко казано дотук, смятам, че можем да гласуваме доверие на господин Белфърт, че ще спази новите условия за освобождаването му под гаранция. — След което сви рамене, един вид: „Това е само личното ми мнение. Ни най-малко не ви го налагам“.

Глийсън не го смъмри. Всъщност нищо не му каза, а само го изгледа в продължение на няколко много дълги секунди. От очите му сякаш излизаха лъчи, способни да те смалят, и аз наблюдавах като омагьосан как футболният защитник Мансини придоби постепенно размерите на джудже.

Доволен от постигнатото, Глийсън изключи смаляващите лъчи, след което се обърна към старото си приятелче Магнум.

— Защитата желае ли да добави нещо по въпроса?

Магнум се изпъна в цял ръст и с голяма доза самоувереност заяви:

— Да, Ваша светлост… — и започна да описва доста точно какво именно се беше случило. Думите му се лееха гладко, самоуверено и, общо взето, убедително — което в случая си беше шибана катастрофа, тъй като не се намирах в ситуация, в която „истината ще те освободи“ — особено Когато Магнум стигна до оправданието, че авариралият хеликоптер бил основната причина да не се прибера преди вечерния ми час. При тези му думи Глийсън се нахвърли отгоре му:

— Да не би да искате да кажете, че подопечният ви смята, че в противен случай е нямало да го усетят?

— Ъъъ… не точно това — замънка Магнум, а на мен ми мина през ум: „Ебаси, как може тоя шибан съдия, който през живота си не е извършил и едно-единствено нарушение, да прозре същността на нещата през всичките празни приказки? Какви са всъщност шансовете ми?“.

При което Магнум направи нов опит да ме защити с помощта на полуистини и няколко смели предвиждания (базирани на миналото ми поведение) как съм щял да се държа за в бъдеще под домашен арест. Но не желаех повече да слушам. Усещах го накъде бие, но усещах и аз накъде съм се запътил. Не у дома, във всеки случай.

Най-сетне се възцари кратка тишина. Потиснах желанието си да хвърля скришом поглед на любимата ми зрителка. Явно е очаквала да слуша някакви скучни съдебни прения, но й предстои да види как отхвърлят гаранцията от десет милиона долара, която този тип се е съгласил да внесе!

Глийсън започна да говори и съзнавах, че използва думи от английския език, но по някаква неизвестна причина нищо не му разбирах. Звучеше като омотания с шал учител от комиксите с Чарли Браун. Зави ми се свят. Идеше ми да повърна. Стаята се завъртя като панаирджийска въртележка около главата ми.

И тогава чух Глийсън да казва:

— Не… не… това не ми харесва… стигна до дъното на цялата история… отявлено незачитане… хеликоптер… къде… намерил пари… — И пак цитат от „Чарли Браун“: Уип, уомп… Уомп, уип… Уип, уомп… и накрая: — „Постановявам незабавно задържане на обвиняемия под стража“.

Докато се усетя, Магнум вече ми говореше:

— Дай ми часовника, парите и колана си.

Оставаха ми само броени секунди свобода и умът ми мигновено се насочи към децата. Беше ми ред да ги взема следобеда. Божичко, каква мъка! Пак ги предадох. Докато си свалях часовника, рекох с настоятелен тон на Магнум:

— Обади се веднага на Надин да й кажеш какво става. Предай й, че не знам кога ще мога да й се обадя, но да целуне децата от мое име и да им каже, че ги обичам. И че винаги ще ги обичам.

— Веднага ще го направя — отвърна. — Съжалявам, че така се развиха нещата.

— Аз още повече — промълвих. — Няма ли начин да се измъкна?

— Засега не — поклати глава Магнум. — Трябва да дадем време на Глийсън да се поуспокои. Доста време.

— Какво значи „доста“? — попитах.

— Поне няколко месеца. Може и повече.

За нула време до мен цъфна оня с издутата подмишница и ми каза, доста приветливо:

— Бихте ли ме последвали, господине?

— Имам ли избор? — попитах го с притеснена усмивка.

— Боя се, че не — отвърна, положи месеста длан върху рамото ми и леко ме насочи към тайната врата в предната част на съдебната зала.

След няколко крачки се обърнах към Магнум:

— Щях да забравя. Обади се и на Юлия в хотел „Фоур Сийзънс“! Обещах й да се върна до един час.

— И за това ще се погрижа — отвърна спокойно той. — Веднага щом приключа с Надин.

— Стаята е на мое име — провикнах се през рамо.

И отминах. Преминах през вратата и се озовах в малко позната част на „Кадмън Плаза“ 225, състояща се от арестантски килии, флуоресцентно осветление и отчаяни люде. Секторът няма собствено име, но вече го бях посещавал веднъж и едва не умрях от студ. Ето че се върнах.

И пак изключително по собствена вина.