Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (24)

Двадесет и трета глава
Капризите на съдбата

Единственият вестник, който КГБ-то признаваше, бе „Правда“ — най-уважаваният ежедневник в бившия Съветски съюз. На руски „правда“ означава „истина“ и точно тук се крие най-голямата ирония, рекох си. Защото, докато имаше Съветски съюз, „Правда“ никога не бе публикувала нещо, което макар и леко да се доближава до истината. И макар днешната „Правда“ да бе значително по-достоверна от някогашната, единственото, което ме вълнуваше през онзи ден преди две седмици — 21 септември — в който обявиха, че съм сътрудничил, бе фактът, че „Правда“ не бе посветила дори една буква от кирилицата на най-голямата сензация на деня в Америка: Вълка от Уолстрийт се е признал тайно за виновен още преди пет месеца, а е сътрудничил на федералните власти далеч преди това.

Така че, докато деветдесет и девет на сто от американците четяха сутрешния си вестник и отбелязваха „Браво! Най-после го озаптиха това копеленце!“, а останалият един процент четяха сутрешния си вестник и мърмореха „Ебаси ужаса! Това копеле сега и нас ще ни накисне!“, КГБ-то си четеше „Правда“-та и псуваше чеченските бунтовници, които според нея били гнусни мюсюлмани, заслужаващи да бъдат изтребени с ядрено оръжие.

И точно това най ми харесваше у КГБ-то — не пламенното й желание да превърне чеченците в радиоактивна пепел (аз бях против тази й идея), а че изобщо си нямаше представа какво става в живота ми. По-добре да си мисли за ония чеченски песове, виках си, отколкото да осъзнае, че живее с един предател.

В конкретния момент тя седеше до Картър на дивана в стаята за телевизия, впила поглед в 102-сантиметровия телевизионен екран с висока разделителна способност и съсредоточила и последната си капка умствена енергия върху едно свръхсмело, генетично мутирало двуутробно същество, на име Краш Бандикут, което правеше онова, което винаги е правило: бягаше да спаси шибаната си кожа.

— Какво правите, момчета и момичета? — попитах двамата видеохолици.

КГБ-то изобщо не ми обърна внимание — вглъбила се бе в конзолата на плейстейшъна и палците й летяха нагоре-надолу. Картър само я наблюдаваше, но и той толкова вглъбен, че също не ми обърна внимание. Очите му бяха станали кръгли като на бухал, опрял бе лакти върху краката си и държеше брадичката си в дланите.

Отидох до него и го попитах:

— Какво става бе, приятел?

А той вдигна очи и заклати глава от възторг:

— Юия е настока, тати. Стигна… стигна… стигна… — не намираше нужните му думи, — стигна на най-високото ниво. Бие се с чудовища, които никога не съм виждал. Никой не ги е виждал.

— Гледай сега — измърмори КГБ-то на Картър, докато помагаше на Краш да се спаси. — Ако вземе златна маска, става непобедима!

Картър извърна втрещения си поглед към екрана. И след няколко секунди възкликна възторжено:

— Непобедима!

Седнах до сина си и го прегърнах с една ръка:

— Много е добра, нали, приятелю?

— Нападай със скок! — изврещя той на КГБ-то.

— Не! — викна в отговор тя. — Това чудовище побеждава с въртеливата атака.

— Оооо! — промълви той.

Въртелива атака, рекох си наум. Престани да членуваш там, където не трябва, мама му стара! Но нямаше и капка съмнение, че КГБ-то е Царицата на видеоигрите в целия шибан свят — на Пакман, Супер Марио, Астероиди, Донки Конг, Херкулес и, разбира се, най-новата й мания — Краш Бандикут^[1], генетичният мутант от островите Уумпа, близо до западния бряг на Австралия. Победила ги беше до един, стигайки до нива, за каквито простосмъртните от рода на Картър не смееха дори да си мечтаят.

И докато КГБ-то гърчеше страхотното си тяло насам, а Картър гърчеше своите четиринадесет килца натам, аз си зададох въпроса какво, по дяволите, вълнува Юлия Суханова. Играеше видеоигри минимум по осем часа на ден, а през останалото време или четеше книги на руски, или бъбреше по телефона на руски, или ми шепнеше нежности на руски, докато се любехме. Вярно, намираше се в Америка, но само във физически смисъл. Сърцето и душата й си бяха в Русия, приковани от някакво геополитическо изкривяване на времето през 1989 година — годината, в която я бяха коронясали за „Мис Съветски съюз“.

В интелектуално отношение беше блестяща. Играеше безпогрешно на шах, шашки, табла, джин-руми^[2] и изобщо на всякакви хазартни игри със стръвта на заклет комарджия и най-много от всичко мразеше да губи. Родителите й бяха починали — баща й се гътнал от сърдечен удар, когато била едва на девет. Много се обичали и смъртта му я съкрушила. Бил виден съветски гражданин — учен в областта на ракетните оръжия с най-висок допуск до класифицирани материали, та и след смъртта му семейството не изпитало никакви лишения. Винаги имала каквото поиска. Опашките за хляб, празните лавици по магазините, типовата конфекция — всичко това било толкова чуждо на детството й, колкото и на моето. Живеела в някакъв вълшебен свят, при това в охолство според съветските стандарти.

Грациозността и красотата си наследила от майка си. Бях я виждал на снимки — синеока блондинка със страхотно очарователна усмивка. Жена, от която можеше да ти спре дъхът. На младини била по-красива и от Юлия, според самата Юлия, и заемала важна длъжност в сферата на изкуствата. Благодарение на което Юлия израсла в шикозен московски апартамент, в който безкраен низ съветски хора на изкуството — актьори, актриси, художници, скулптори, певци и балерини — купонясвали до зори на водка и руски песни.

Майка й не умряла от естествена смърт, а заклана с нож в собствения й апартамент. И точно тук историята ставаше съвсем мътна. Смъртта й настъпила скоро след като коронясали Юлия за „Мис Съветски съюз“ и съвпаднала буквално с разразилия се спор кой държи „правата“ върху новопоявилата се сензация — печатница на пари. Мнозина били заподозрени, но никому не било повдигнато обвинение. Кой я е убил ли? КГБ? Руската мафия? Недоволен бизнесмен, който възнамерявал да изнуди Юлия да му предава спечеленото от манекенската й дейност? Или е било случаен акт на насилие?

Така или иначе, това беше момичето, в което бях се влюбил — момиче, което обожаваше родината си, но не желаеше да се върне там дори и като посетител. Та тя дори за погребението на майка си не се върнала. И макар да не си го признаваше, долавях, че е било от страх. Игор, за когото продължаваше да твърди, че й е зет, бил женен за по-голямата й сестра Лариса, но и той не се върнал — макар специално за него да отчиташе, че и да е искал, е нямало да може. Обявен бил за издирване в родината си — не от закона, а от „други“, както се изрази тя, които Игор бил настъпил по мазола във връзка с нещо си с нея. Разказът й обаче спря дотук и въпреки всичките ми усилия, отказа да съобщи повече подробности.

Що се отнася до моето собствено положение, убеден съм, че знаеше много повече, отколкото си даваше вид. В деня, в който обявиха, че съм сътрудничил, се опитах да й обясня накратко станалото — като наблегнах най-вече на случая с Дейв Биъл, в който все още смятах, че съм постъпил правилно, независимо от това, че все още силно ме безпокоеше. Запазих самоуважението си, рекох й, при което тя грабна ръката ми и я стисна насърчително. А Когато две седмици по-късно подведоха под отговорност Готвача и й разказах и за него — как беше работил като мой счетоводител и верен приятел, изпитващ нерационална радост от „шашмите“, които в крайна сметка го довършиха, тя отвърна, че в бизнеса за приятелство и дума не можело да става и че ако не съм си извлякъл поуката от случая с Дейв Биъл, никога нямало да ми дойде акълът.

Часове наред ми разправяше за великая русская душа, която американците никога нямало да проумеят. Честност, почтеност, чувствителност, въображение, състрадание, вина, мълчаливо понасяне на несгодите. Това бяха само част от думите, с които я описа, докато прелистваше своя руско-английски речник.

От моя лична гледна точка обаче се впечатлявах не толкова от „великата й руска душа“, а от верността й. Познавахме се от по-малко от два месеца и сигурно й беше вече до болка ясно, че не съм онзи, за когото ме е смятала. Бях обременен с проблеми, бъдещето ми бе неясно. Финансовата ми звезда не се издигаше, а падаше. Но всичко това, изглежда, ни най-малко не я тревожеше.

Когато й казах, че ще трябва да напусна крайбрежната си къща, тя сви рамене и отвърна, че „Медоу Лейн“ никак нямало да й липсва. По-добре да сме живеели в Манхатън, пък и за какво ми била толкова голяма къща. После, като й казах, че известно време парите няма да ми стигат, тя ме успокои, че всеки, който на моите никакви години е успял да натрупа подобно състояние, пак щял да намери начин да спечели ново.

Кимнах в знак на съгласие с думите й, след което реших да се захвана пак с търговията с акции, само че този път законно. Борсата НАСДАК буквално летеше, носена на крилете на така наречената „дотком мания“ — манията по фирмите, занимаващи се с търговия по интернет, — и с парите, които властите великодушно ми бяха оставили, можех да изкарвам по няколко милиона годишно и със затворени очи. Не можех да си обясня защо по-рано не се бях сетил. Изглежда, доверието на КГБ-то в мен изигра определена роля.

В този смисъл тя беше пълна противоположност на Графинята. Готова бе да заложи на мен, а не на нещата, с които се бях заобиколил. В оправдание на Графинята обаче бих отбелязал, че Юлия нямаше две деца, за които да се притеснява, нито свое „минало“ с мен.

Но така или иначе, Графинята бе заминала в историята, а моето бъдеще — КГБ-то — се канеше да се изкачи на двадесет и петото ниво на „Краш Бандикут“. Оставаше й единствено да срази кръвния враг на Краш — доктор Нео Кортекс, след което Краш щеше да си възвърне приятелката си Тоона — и тя бандикут мутант, която в света на бандикутите се отличаваше със сексапил, равен на онзи на Джесика Рабит^[3].

Изведнъж КГБ-то се разкрещя:

— Блядь! Блядь! Ньет! Ньет!

— Връщай се! — изпищя Картър. — Той хвърля огнени кълба!

— Не мога! — писна КГБ-то. — Изгубих една сила!

— Не! — изврещя Картър. — Използвай силовия кристал… — а аз зяпах със затаен дъх как на екрана изтъканият само от мускули примат Коала Конг грабна едно огнено кълбо и го запокити по главата на Краш. При удара Краш избухна в пламъци, изрева неистово, скочи във въздуха, направи пълно салто, приземи се на бандикутското си дупе и умря насред огъня. След което телевизорът издаде звук, наподобяващ на „Уа-уа-уа-уа-уа… бум!“. И екранът почерня.

В началото КГБ-то и Картър замръзнаха с втренчени в един друг погледи. После КГБ-то поклати глава и каза: Что ты нашу страну обсираешь?, при което Картър сви устни и закима в знак на съгласие, без изобщо да има представа, какво точно бе казала КГБ-то. После Картър рече: „Хайде пак, Юия“, а тя кимна обречено, пое дълбоко въздух и натисна бутона на конзолата, с което съживи Краш, макар и на дъното на замъка на Нео Кортекс.

И докато те се бяха вглъбили в играта, аз си зададох въпроса що за майка ще е КГБ-то на децата ми, ако се случи най-лошото. Защото, колкото и невероятно да беше, все пак бях длъжен да взема предвид и евентуалността някой ден Графинята да умре и децата да легнат изцяло на ръцете ми.

Не виждах някаква особена близост между КГБ-то и Картър извън пристрастеността им към видеоигрите. Напротив, когато не седяха пред екрана, почти не си говореха. Тя, разбира се, бе винаги мила към него, но определено й липсваше топлота, а излъчваше някаква апатия, която никак не се връзваше с прословутата велика руска душа.

Чандлър от своя страна не се занимаваше с видеоигри, а с кукли Барби — правеше се на тяхна майка, обличаше се специално за случая и обичаше да гледа телевизия — в американската й разновидност — така че имаше още по-малко общо с КГБ-то. И точно това ме притесняваше — че не бях забелязал у КГБ-то някакво желание да контактува с нея. Както и с Картър, бе винаги мила и готова да се усмихне, но категорично липсваше нещо, което да ги свързва.

В моите очи отговорът бе прост: КГБ-то е възрастната, а Чандлър и Картър — децата, така че топката е в нейната половина на игрището, а не в тяхната. Или очаквам прекалено много от нея? Та тя не „майка на моите деца“ и не би било честно да разчитам да им бъде мащеха. Известно безразличие може би е здравословно, може и нормално да е и вероятно трябва да се благодаря на съдбата, че изобщо се отнася мило с тях. Не, реших най-после, да е мила не е достатъчно. Апатията е разновидност на жестокостта и децата я долавят и от километър.

А на противоположната страна на спектъра бе гаджето на Графинята Джон Макълусо. Нямаше и седмица, откакто ми се обади най-неочаквано да сме пиели по едно кафе някъде. Прекарвал доста време с децата ми и искал да ме увери, че винаги щял да полага максимални усилия да оказва положително влияние върху живота им. Безкрайно изискан жест, меко казано. Когато няколко дена по-късно се срещнахме в ресторантчето „Олд Бруквил“, веднага си допаднахме взаимно.

Оказа се горе-долу колкото мен на ръст, слаб и жилав и буквално преливащ от енергия. Хубавец с прошарена коса и подчертано италиански черти. Но най-вече притежаваше харизма. Цял час си разменяхме истории от света на бизнеса, но избягвахме внимателно темата за провалилия се мой брак с Графинята и неговите сегашни отношения с нея — а аз през цялото време се борех против напъващия се да излезе навън въпрос дали тя му стене: „Изпразни се, малко мое принцче!“, докато правят секс. И все пак, при всичкия смях и усмивки, над срещата ни тегнеше като черен облак един въпрос, който той накрая извади на бял свят:

— Да ти призная, много ми пречи това, че аз живея в Калифорния, а Надин в Ню Йорк — заопипва той почвата. — Ама така е, като съм се влюбил в жена, която живее на цели пет хиляди километра от мен!

Темата, значи, бе подхваната.

И двамата съзнавахме, че е сериозен проблем, който няма да се разреши от само себе си. Трябваше или той да се премести тук, или тя да замине за там. А доколкото познавах Доминик Барбара — адвоката на Графинята, мазно копеле с прословуто мазна уста и склонност да припича задника си на светлината на прожекторите — той по всяко време бе готов да изтъкне като аргумент правните ми затруднения.

Джон обаче никак не бе глупав: като видя реакцията ми, побърза да добави, че Надин в никакъв случай не би сторила каквото и да било зад гърба ми. Знаела колко близък съм с децата и все им повтаряла какъв добър баща съм. На тази нотка приключихме с темата, макар и на двама ни да бе ясно, че рано или късно тя пак ще възникне.

Та… къде в цялата тази история бе мястото на КГБ-то?

Сега, като я гледах споена с Картър от любовта им към бандикута мутант, смеех да се надявам, че все нещо ще излезе — току-виж привикнала да обича децата ми, а аз — нея, така както навремето обичах Графинята, а преди нея — Дениз. В интерес на истината все още усещах някаква дистанция в отношенията си с Юлия — същата, която долавях и в отношенията й с децата ми.

Но с течение на времето пропастта между различните ни две култури можеше да се окаже и нашата най-главна сила. Та нима американците нямат своя велика душевност? Според Достоевски същността на великата руска душа се състояла в постоянната й и ненаситна способност да страда, а според моя милост същността на великата американска душа се свежда до максимата: защо изобщо ни трябва да страдаме, след като родителите и дедите ни са страдали вместо нас? Не можеше ли в такъв случай двамата с КГБ-то да се слеем в една идеална душа? Нямаше ли сборът от моя американски оптимизъм и нейния руски фатализъм да се опише с думата „съвършенство“?

Да не говорим, че имахме пред себе си достатъчно време да положим мост над пропастта. Новото хилядолетие щеше да започне само след осем дни, а надали щяха да ме осъдят по-рано от три-четири години.

Телефонът иззвъня.

— Блядь! — изруга КГБ-то. — Моля те, вдигни телефон! Пречи ми на игра.

Картър се извърна към мен и кимна:

— Пречи й на игра.

— На играта — поправих Картър, притеснен от влиянието, което езиковите й способности можеха да му окажат. После вдигнах слушалката на телефона върху страничната масичка.

— Ало?

— Обажда се адвокатът ти — обяви Магнум в октава до минор. — Как си?

— Добре съм — отговорих по навик, след което си дадох сметка, че всъщност наистина съм добре. Точно така: за пръв път от много време насам бях близо до състоянието на щастие. — Какво става? — попитах.

— Днес във федералната прокуратура голяма пушилка се вдигна.

Усетих как сърцето ми прескочи.

— Така ли? В каква връзка?

— Познаваш ли някой помощник федерален прокурор, на име Дан Алонсо?

— Не — отвърнах моментално. — Защо?

— Защото е новият ти помощник федерален прокурор — отвърна Магнум. — Обади ни се тази сутрин на двамата с Ник да ни съобщи вестта. Възложили са му твоя случай, а Джоел напуска идната седмица.

— Що за човек е? Пич ли е или путьо?

— Ами… — проточи Магнум — по десетобалната система, при която путьото е едно, а пичът е десетка, бих класирал Алонсо някъде между десет и единайсет.

— Будалкаш ме! — възкликнах.

— Шшшт! — изсъска КГБ-то. — Пречиш ми!

Картър вдигна глава и опря показалец пред устните си. После пак заби поглед в екрана. А аз се засмях и попитах Магнум:

— Сериозно ли е толкова готин?

— Да — отвърна Магнум, — много е готин: печен, страшно умен, безупречен във воденето на съдебни дела и най-важното — човек с голямо сърце. Вече повдигнах въпроса за намаляване на обвинението ти за възпрепятстване на правосъдието и той ми отговори, че е готов да седне да го обсъдим. Иска първо да се срещне с теб и едва след това ще те остави да се признаеш за виновен. И смятам, че засега положението е доста добро.

Усетих как ме обля вълна на облекчение.

— Но това е прерасна новина, Грег, наистина прекрасна.

— Така е — съгласи се той. — От друга страна обаче, тази сутрин проведох някакъв много странен разговор по телефона с Джоел Коен. За някакво твое ходене до Атлантик Сити преди няколко месеца, когато си бил отказал да се легитимираш. Намекваше, че си правил опит да переш пари или нещо от сорта. Нали не е вярно, кажи ми!

Устата ми мигновено пресъхна, а стомахът ми изпревари мозъка в стигането до заключения.

— Разбира се, че не съм! — избухнах. — Пълни глупости! Никакви пари не съм се мъчил да изпера! Просто стана едно недоразумение!

— Значи все пак си бил там? — попита Магнум, явно изключително изненадан от вестта.

Вече усещах накъде вървят нещата.

В крайна сметка щях да успея да докажа, че не съм се мъчил да пера пари, но нямаше да мога да докажа, че не съм нарушил условията, при които ме бяха пуснали под гаранция. Наистина бях излязъл от Ню Йорк без разрешение.

— Да, бях там — признах тихо. — Чакай да се преместя в друга стая.

На излизане от стаята за телевизия мярнах за миг невинното личице на сина ми. Въпреки тежкото ранно боледуване бе израснал здраво момче. Заля ме вълна на ужасна мъка. Имах чувството, че съм го предал.

В спалнята вдигнах телефона на бъдещето, седнах на ръба на леглото и заразправях на адвоката си цялата история с всичките й гнусни подробности, започвайки с пищната, но непълнолетна Кайли, та чак до лелята с каменното лице в клетката на касиера, която отказа да ми върне собствените ми пари. Накрая попитах:

— Нали няма да прекратят сътрудниченето ми заради това, а?

— Няма — отвърна мигновено адвокатът ми, — стига да ми казваш самата истина.

Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах, стараейки се да запазя самообладание. После захванах да се кълна на адвоката си, че му казвам божата истина. Заклех се в зрението си, после в очите и на децата ми, после и в тези на бъдещите ми деца, а накрая — и в очите на децата на Магнум.

— Добре! Добре! Вярвам ти! — рече най-сетне. — Стига си ме убеждавал. Божичко, и така да е станало, знаеш какъв зор ще видим, докато погасим щетите. Какви са отношенията ти с офицера, отговарящ за предсъдебните условия?

— С Пат Мансини ли? — попитах, докато у мен отново пламна искрица надежда. — Страхотен човек е! — Реших, че няма смисъл да споменавам подвеждащото ми телефонно обаждане до Пат, където споменах, че съм закъсал в града, без да уточнявам в кой точно град. — Защо питаш?

— Питам, понеже тъкмо той може да ти угаси лампата в случая. Достатъчно е да напише писмо до съдията за хеликоптерната ти екскурзийка с крайна цел Атлантик Сити, придружителка — непълнолетна, голяма начална сума за игра на хазарт, при това пари, които са собственост на властите. Голям проблем може да излезе, Джордан. Никак не прилича на поведението на разкаял се човек. Нали ме разбираш?

И едва тогава безочливостта на действията ми ме тресна по главата! Не толкова, че бях нарушил условията на пускането ми под гаранция (това и само по себе си не бе никак дребно), колкото начина, по който го бях извършил.

Ако бях тръгнал за Атлантик Сити в някое очукано комби със седемдесетгодишната си майка и джоб, пълен с монети от по двайсет и пет цента, съдията Глийсън вероятно щеше да каже: „Е, добрият син просто е решил да поразходи майка си“, и щеше да ми се размине с най-обикновено предупреждение. Аз обаче бях откраднал сто милиона долара, бяха ми дали втора възможност, а аз какво направих за благодарност? Тръгнах тайно с хеликоптер за Содом и Гомора в Ню Джърси, и то — с непълнолетна манекенка. А за покриване на разходите ми по пътуването взех безлихвен заем от федералното правителство!

— И какво ще стане сега? — попитах с премаляло сърце.

Минаха няколко мига в мълчание, след което Магнум каза:

— Нищо, надявам се. Ще се обадя на Джоел и ще му предам твоето обяснение и ще му кажа, че смятам да уредя въпроса с Алонсо, макар това да не е най-добрият начин за начеване на взаимоотношенията ти с него. — Млъкна за миг. След това: — Въпросът ти обаче е „Ти какво ще направиш?“, нали?

— Точно така — рекох приглушено. — Ти какво ще направиш?

През следващите няколко минути обсъждахме евентуалната ни стратегия, но всъщност нямахме кой знае какъв избор. Най-важното и според двама ни бе да не позволим историята да стигне до ушите на съдията Глийсън. Бил консервативна личност според Магнум, общо взето рационален човек, който цял живот живеел според правилата. И тъкмо от една простъпка като моята можел да му избие балансът.

След края на разговора останах седнал още малко на ръба на спалнята, буквално вдървен от безсилие. Поне хиляда пъти съм казвал на майтап, че съм своят най-голям враг. Само че този път смешната страна липсваше. Пак бях поставил свободата си в опасност, и то за какво? Изобщо не можех да намеря обяснение. Наистина ли бях толкова самоунищожителен? Сигурно не, но гледан отстрани, точно такова впечатление създавах. Кое мое увреждане ме караше да правя такива неща, да предприемам толкова ненормални рискове, дори когато нищо не можех да извлека от тях?

Поех дълбоко въздух и си наредих да престана да се самобичувам. Станалото — станало. Научеше ли съдията Глийсън, моментално щеше да ме хвърли в дранголника — с което автоматично ще изгубя Юлия, ще разбия сърцата на децата си, Графинята ще запраши към Калифорния, ще ми конфискуват „Медоу Лейн“ в мое отсъствие, ще разпродадат мебелите и дрехите ми за жълти стотинки и няма да мога да осъществя намерението си да търгувам с акции — макар разноските ми по Графинята и децата да си останат — та докато ме осъдят след най-малко три години и изляза от затвора няколко години след това, ще съм гол, изоставен, безпаричен, бездомен, а децата ми ще живеят на пет хиляди километра от мен и ще викат „татко“ на Джон Макълусо!