Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (23)

Двадесет и втора глава
Да преминеш цялата дистанция

След което се любихме.

Не същата вечер, но още на следващия ден.

Беше наистина прекрасно! И ако трябва да съм съвсем точен, беше не само прекрасно, но благодарение на някакви печени биохимици от фармацевтичната фирма „Пфайзер“ успях да се проява като първокласен жребец за разплод.

Понеже минути преди да взема КГБ-то от леговището на Звяра — едно бунгало в Саг Харбър, — глътнах петдесет милиграма виагра на празен стомах. Та докато паркирах на алеята пред резиденцията ми, имах ерекция, с която полицията можеше да разбие вратата на пушалня на крак.

Не че съм импотентен. Нищо подобно. Кълна се! Но все пак реших да проявя благоразумие. Защото вземането на една синя бомбичка, както викат с обич на виаграта (заради цвета на таблетката и бомбастичния й ефект), е равносилно на сключването на биохимична застраховка срещу най-ужасния комплекс сред мъжете — страха да не се изложат.

Проявих се като биохимически жребец — и то не само следобеда, но и вечерта. На опаковката на „Пфайзер“ не пише (но всеки мъж, който е вземал таблетките им, го знае), че сините бомби имат свойството да се задържат доста време в системата. Та макар след осем часа ерекцията ти вече да не става за таран, все още е достатъчно твърда да издържи няколко закачалки с дрехи от химическо чистене.

Молекулите на синята бомбичка метаболизират до безвредност едва на четиринадесетия час и отново се превръщаш в простосмъртен. Тъкмо затова точно след четиринадесет часа взех още една синя бомбичка, а след нея — и трета.

КГБ-то ще издържи, мислех си. Но някъде към сряда привечер дори тя взе да се оплаква. Куцукаше към банята в спалнята ми така, както съветската й майка я е родила, само с червена комунистическа панделка в косите, и си мърмореше:

— Йоптюмат! Оная ти работа не спада! Нещо не е наред! Лудост! Лудост! — И затръшна зад себе си вратата на банята с още няколко руски ругатни.

Аз се бях изтегнал на леглото така, както американската ми майка ме е родила, само с поставената ми от федералните власти електронна гривна за следене и дължащата се на виаграта стоманена ерекция, и направо сияех. Че колко пъти се е случвало някакво си високо метър и седемдесет еврейче от Куинс да изпрати куцукаща до банята с пламнали слабини първата, последната и единствена „Мис Съветски съюз“! И макар момчетата от „Пфайзер“ да имаха някаква определена заслуга, не това беше най-важното за момента.

Най-важното бе, че отново се влюбвах.

Защото, когато по-късно следобед КГБ-то каза, че трябвало да се прибира в апартамента си в Манхатън, направо ми се скъса сърцето от мъка. Но когато се обади само след няколко часа, за да ми каже, че й липсвам, отново литнах в облаците. А когато пак ми се обади след още два часа — само за да ми кажела „здрасти“, мигновено изпратих Монсоир да я вземе от апартамента й и да я докара в Хамптън.

И ето, че тя пристигна същата вечер с огромен куфар, който с удоволствие й помогнах да изпразни. И изведнъж станахме някак си неразделни. През следващите няколко дни вършехме всичко заедно: заедно ядяхме, пиехме, спяхме, пазарувахме, играехме тенис, потяхме се във фитнеса, карахме колела, летни кънки и джет-ски — дори заедно се къпехме!

И, естествено, при всяка възможност се любехме.

Всяка нощ запалвахме огън на плажа и се любехме под звездите върху едно бяло памучно одеяло. И, естествено, при всяко движение нагоре хвърлях по едно око към дюните, в очакване да се появи отвратителният Игор, който според думите й бил просто неин зет, дошъл с нея в Щатите да я пази. Подобно обяснение ми се струваше доста невероятно, но реших да не задълбавам.

През уикенда не стана никакъв купон. Звярът се беше погрижила за това — пуснала бе новината, че „Медоу Лейн“ 1496 вече не работи. В понеделник сутринта откарах КГБ-то до центъра на Манхатън да си събере още багаж, а аз се отбих до „Федерал Плаза“ 26 да се срещна с Копелето и Агента маниак. Както и очаквах, Копелето отново бе благосклонен към мен, така че срещата бе кратка.

Темата бе предстоящото примамване на Гейто и бързо се споразумяхме да проведа, ако мога, една последна среща с Готвача, преди да е дошъл Джеймс Лу, с простата задача да накараме Джеймс Лу да приеме пари в брой. Да кажа на Готвача, че искам да убедя Джеймс Лу в сериозността си като клиент — а и да се убедя, че и той самият е сериозен — затова възнамерявам да му предложа малък аванс в брой, в знак на най-искрени намерения — сума от порядъка на петдесет хиляди долара, с които да задвижи нещата.

Аз в началото се отнесох доста скептично към този план; имах чувството, че ще възбудя подозрителността на Готвача. Като си помислех обаче, сигурен бях, че няма нищо да подуши. Неизвестно защо, нещо беше прещракало в мозъка му. Нещо, свързано с нерационалното щастие, което изпитваше от заобикалянето на закона.

Готвача беше сложна личност. Във всяко друго отношение бе примерен гражданин, боящ се да не наруши Закона — такъв, какъвто той го възприемаше — сиреч всички останали закони, стига да нямат нищо общо с търговията с ценни книжа, движението на парите и съответното споделяне на тези данни с данъчните служби. Бас държа, че ако някой му поискаше съвет за това как се ограбва банка или как се пласират чекове без покритие, Готвача или щеше да го наклепа пред властите, или, което бе по-вероятно, щеше завинаги да изгуби телефонния му номер.

В случая обаче ставаше дума за нещо съвсем различно. Ставаше дума за пари, които — според начина му на мислене — сме откраднали честно и почтено, без насилие, без опиране на дула в слепоочия, от безименни и безлични жертви; и най-важното — ако не бяхме ги откраднали ние, друг щеше да го свърши. Следователно имахме пълното основание да крием мръсните си пари от онези, които възнамеряваха да ги намерят.

Така че, като се сетя, не бях особено шокиран, когато след два дни Готвача дойде в офиса ми и описа като „славна“ идеята ми да донеса на срещата „знака на най-искрените ми намерения“.

След това описа в най-малки подробности схемата си за изпиране на парите, дотам, че дори спомена имената на задокеанските роднини на Джеймс Лу, които щели да ни окажат помощ в Азия. После спомена и имената на банките и на корпорациите на приносител, които ще използваме, а за десерт изложи и непробиваемата легенда, към която ще се придържаме, ако Коулмън и хората му надушат нещо.

Роденият от вдъхновението му план предвиждаше да закупим недвижими имоти в половин дузина страни в Далечния изток, да поддържаме там постоянно пълноценен персонал и да се занимаваме с ред законни видове бизнес — производство на конфекция във Виетнам и Камбоджа и на електроника в Тайланд и Индонезия, където работната ръка била евтина, а качеството — изключително добро.

Но колкото и великолепен да бе този план, същевременно бе и страхотно сложен. Толкова сложен всъщност, че се зачудих дали ще се намери жури, което да го проумее. Затова грабнах един скицник от стъкления плот на месинговата масичка за кафе, откъснах един лист, взех химикалка и се заех да рисувам диаграма.

С конспиративно снижен глас рекох:

— Чакай малко да си го доизясня. Значи, аз давам петдесет хиляди долара на Джеймс Лу и нарисувах правоъгълниче, в което написах името му заедно със сумата $50 000 — после един от хората на Джеймс Лу изнася контрабандно парите в Сингапур, където ги дава на балдъзата си Шийла Уонг^[1] — ново правоъгълниче на отсрещната страна на листа с името на Шийла в него, след което съединих двата правоъгълника с права линия — която ги използва за откриване на сметки в Хонконг, Нормандските острови и Гърнси… — но така и не успях да опиша ролята на Шийла в нашата схема, понеже Готвача грабна химикалката от ръката ми и се зае да чертае схема, неотстъпваща по сложност на чертеж на ядрена подводница. И Докато обясняваше с преливащ от гордост и удоволствие глас какви точно са му намеренията, „Награ“-та си се въртеше и записваше всяка една от думите му.

— Абе това сякаш Пикасо го е рисувал, да му еба майката! — рече Готвача накрая. — Ама ти най-добре вземи да го изхвърлиш!

Смачках листа на топче и го пуснах в боклука.

— Покрито мляко котка го не лочи — рекох. — Прегърнахме се по мафиотски, крепко стиснахме десници и потвърдихме намерението си да се срещнем с Джеймс Лу в понеделник. Предложих това да стане в хотел „Плаза Атене“ в Манхатън, където — по случайно съвпадение, поясних — ще прекарам няколко дни с новата си приятелка. Съвпадение, разбира се, нямаше. Агента маниак и техниците му щяха да са опасали стаята с микрофони и камери дълго преди пристигането на Лу и Готвача.

Когато впоследствие се срещнах с Агента маниак, се помайтапих, че пак съм се захванал със старите си номера — да се занимавам с разни бележки и тем подобни — но че тази конкретна бележка съм запазил за бъдните поколения. И му подадох запечатан плик, съдържащ касетата и смачкания лист.

— На връщане няма да е лошо да се отбиеш в „Мейсис“ да си купиш парна ютия — пошегувах се. — Сигурно ще ти потрябва. — След което се качих в мерцедеса си и заминах за Хамптън.

Уви, за нула време съвестта ми ме загриза.

Още в неделя вечер самата мисъл, че съм предал Готвача, напълно ме потисна. Явно влюбването ми в агентка на КГБ бе посмекчило жилото на скорошните събития — на онези ужасни актове на предателство, разпалили пламъците на отмъщението, на чието зарево приятелите ми изглеждаха врагове, а враговете — приятели. Но изведнъж самоувереността ми се изпари.

Наближаваше девет и двамата с КГБ-то се кефехме на своя вечерен ритуал: сядаме върху бялото памучно одеяло до самия ръб на водата, край малък огън, чиято задача е да прогонва първите мразовити повеи на есента. Оранжевата пълна луна виси над хоризонта и осветява под себе си черните води на Атлантика.

— Струва ти се, че можеш да я пипнеш, нали, пиленце?

— Да — отвръща ми кокетно тя. — Прилича на швейцарското сирене.

— На швейцарско сирене — поправям я.

— Не разбирам — казва тя.

— Имам предвид навика ти да не членуваш думите — стискам нежно ръчичката й. — Не се казва „швейцарското“ сирене. „То“-то означава, че говориш за конкретно парче сирене. А „швейцарско“ се отнася за всички парчета сирене въобще. Не че има някакво особено значение, но звучи някак си странно. И стърже по слуха ми. — Свих рамене — да разбере, че темата никак не е важна.

— Какво значи „стърже по слух“? — пусна ръката ми тя.

— По слуха — поправих я кротко, макар да започвах да се дразня от собственото си безсилие. — Точно това имах предвид. — И поех дълбоко въздух. — Членуването на думите е нещо много важно, Юлия. Придава на езика определена ритмика, определена мелодика, и ако не го използваш, звучи някак си смешно, като например когато казваш „стърже по слух“ или „отивам до магазин“. Звучи така, сякаш го казва необразован, неграмотен човек, а ти не си такава. — И пак свих рамене, да разбере, че не е толкова важно, макар да не можех да се въздържа да не й го кажа. Бяхме постоянно заедно и езиковите й грешки почваха да ме дразнят. Да не говорим, че бях и влюбен и се смятах за длъжен да я уча, да я обуча, да я поведа внимателно, така да се каже, по пътеката към селцето, наречено Асимилация.

— Та ако наистина искаш да научиш английския, трябва да обърнеш внимание основно на две неща: на членуването и на множественото число. — Усмихнах й се и пак я хванах за ръка. — Всички хубави неща ще дойдат след това по местата си. — И й намигнах. — Ако искаш, ще ти бъда учител! Ще те поправям при всяка грешка… Ау! Какво пра… Аууу! Престани! Боли! Оууу! Аууу! Аууууууууууу-уу! — изпищях. — Пусни ми пръстите! Ще ги счупиш! Спри!

— Путьо жалък! — мърмореше под носа си тя, докато извиваше назад пръстите ми в кагебистки захват. — Ти и тоя тъп английски! Ха! Американци мислят за най-велики на света! Йоптюмат! Капиталисти свине!

Американците се мислят за най-великите в света, поправих я на ум, докато на глас пищях:

— Пусни! Ми! Пръстите! Моля ти се! Ще ги счупиш!

Пусна ме, после ме загърби и продължи да мърмори:

— Тъпи американци… Всичко толкова тъпо!

— Божичко! — мърморех и аз. — Какво те прихвана? — И размахах пръстите си във въздуха, дано да спре болката. — Щеше да ми строшиш пръстите с тая кагебистка хватка! — И гневно заклатих глава. — И коя си ти, че да ми викаш „путьо“? Само допреди пет минути ми разправяше колко ме обичаш, а сега ме наричаш с разни епитети! — Поклатих пак глава, да й покажа колко ме е разочаровала. И се подготвих за помирителен секс.

Само след секунди тя се обърна отново към мен, готова да се сдобрим.

— Прости меня! — каза тихичко, което според мен трябваше да означава „благодаря“, после задърдори скорострелно на руски. Тонът й всъщност беше доста сладък, от което заключих, че ми обяснява как е искала от обич да ми строши пръстите. После рече: — Ела, мусик-писик, цункам твои пальчики! — хвана ръката ми и взе нежно да ми целува пръстите, което ми подсказа значението на думата „пальчики“.

Усещайки, че съм реабилитиран, се опънах върху одеялото и се подготвих да получа наградата си (в смисъл да ме целуне по щръкналия пенис) и ето че след миг тя се озова просната до мен и се зацелувахме. Получи се мека, блага, бавна целувка, по руски. Имах чувството, че трая цяла вечност. Накрая положи глава върху рамото ми и така, отново влюбени, вперихме погледи в безкрайната Вселена — в оранжевата луна, мигащите звезди и бялата мъглявина на Млечния път.

— Извинявай за одеве — излъгах я, без да ми мигне окото. — Щом не щеш, няма да те поправям. Какво всъщност ми пука дали Луната прилича на швейцарското сирене, или на швейцарско сирене, след като я гледаме заедно. — Целунах я по сладкото й русо теме и я придърпах още по-плътно към себе си.

В отговор тя преметна дълъг гол крак през моя и се сгуши така, сякаш искаше да се слеем в едно.

— Я люблю тебя — прошепна.

— И аз те обичам — прошепнах. После поех дълбоко въздух и с вперен в луната поглед се запитах дали някога съм бил толкова щастлив. Това момиче наистина беше изключително специално — „Мис Съветски съюз“, за Бога! — уловът на века и, най-важното, идеалната противоотрова спрямо коварната Графиня.

— Знаеш ли? — рекох с голяма доза носталгия в гласа си. — Като дете много обичах да гледам Луната. И направо се шашвах, като си помислех, че там вече е стъпвал човешки крак. Ти през 1969 година си била само на една годинка и сигурно нищо не помниш, но аз си го спомням така, сякаш беше вчера. В кухнята имахме едно черно-бяло телевизорче и цялото семейство се бяхме насъбрали пред него да гледаме как Нийл Армстронг слиза по стълбата. После направи първите си крачки по повърхността на Луната и започна да подскача насам-натам… — Поклатих смаяно глава. — И тогава реших да стана космонавт. — Засмях се срамежливо. — Детски мечти. И така полека-лека стигнах до Уолстрийт. Но през онзи далечен ден нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че това ще стане.

КГБ-то също се засмя, но с известен сарказъм.

— Голям американски трик — заяви самоуверено. — Знаеш, нали?

— Кое, че всяко американче иска да стане космонавт ли?

— Нет — отвърна мигновено. — Говоря за Луна. — За Луната, мама му стара! Кое му е толкова трудното? — Има английска дума за това кацане… как беше… фалшификация… а! Hoax! Направили сте hoax!

— Какво искаш да кажеш? Че не сме кацнали на Луната ли?

— Да! — възкликна щастливо тя, седна пъргаво и ме загледа в очите. — Направили сте hoax против съветски народ! Всичките знаят!

— Всички го знаят! — отвърнах през зъби. — Всички го знаят, Юлия, но не ми казвай насериозно, че Съединените щати са фалшифицирали кацането на Луната само за да изложат Майка Русия! Само това недей да твърдиш! — Гледах я с невярващ поглед.

А тя стисна устни и бавно поклати глава:

— Това кацане снимано в киностудиото. Цял свят знае. Само тук продължават вярват. Как смяташ: американци могат стигнат до Луна, а Съветски съюз не може? Ние жена пратили в Космос, вие пратили маймуна. И изведнъж — на Луна. Чист hoax! Виж снимки. На Луна вее флаг, а там няма атмосферата. Как вее флаг? И ден е нощ, а не нощ — ден. Земя вдига, а трябва пада. Има радиационен пояс… — И КГБ-то продължи в същия дух да ми обяснява как цялото прилуняване било снимано в холивудско киностудио с една-единствена цел — да изложи любимия й Съветски съюз. — Игор обясни, когато срещнете — обеща КГБ-то, — и разбереш истина. Игор известен учен. Покорява огън.

Поклатих глава и се зачудих как да й отговоря. Надвих желанието си да й кажа, че бившият й Съветски съюз, включително и бившата му космическа програма, са се превърнали вече в една огромна шега, и рекох:

— Всеки човек си има право на мнение. Но ще ти кажа само едно: за подобна конспирация са необходими поне хиляда души, които дума да не обелват за тази монументална тайна, а в Америка щом двама души знаят нещо, то много бързо излиза на бял свят. Да не говорим, че на Луната кацнахме общо три пъти, а не веднъж. Дори да приемем, че първия път е било фалшификация, смяташ ли, че правителството ни би се решило на второ такова изпълнение? Един вид: „Хей, веднъж се хвана на номера ни, господин Брежнев! Сега наблюдавай внимателно, да видим този път ще ни изловиш ли!“. Ама всъщност за какво споря и аз? Хайде, приемам, че в Розуел са кацали извънземни и че вчера може би имаше право, като твърдеше, че Америка изобщо не е воювала през Втората световна война… — Защото точно този бисер беше изръсила КГБ-то предишния ден на тенис корта, след като я сразих шест на нула, шест на нула в два сета за единадесет минути и половина, при което тя ме събори игриво на тревата и започнахме да се боричкаме, докато накрая запищях: „Пусни ме! Боли! Болииии!“ — и че Америка е откраднала чертежите на първата атомна бомба от руснаците, а не обратното… — Това пък се беше отронило от по комунистически червените й устни, докато гледахме някакъв документален филм за оръжия по „Хистъри Ченъл“. КГБ-то ме осведоми, че руснаците, тоест съветският народ, е направил почти всичките най-важни изобретения на този свят, от атомната бомба и рентгена до класическата литература и дъвката „Базука“. — Истината, Юлия — и това ти го казвам, понеже те обичам — я люблю тебя, както се изразяваш ти — е, че ме интересува единствено методът на Игор по отношение на огъня. Хайде, разкажи ми по-подробно за него, тъй като само той ме вълнува!

Изгледа ме за миг и кисело се усмихна:

— Искаш знаеш, нали?

— Да. Разкажи ми!

Присви очи. После посочи със сърцевидно оформената си брадичка нашето безупречно плажно огънче:

— Виждаш огън?

— Да, какво да му виждам на огъня?

КГБ-то щракна с дългите си нежни пръсти — щрак!

— Ето така! — заяви гордо. — Игор може угаси пламъци!

— И как точно го постига? — попитах скептично.

— Той контролира атмосфера — отвърна ми така небрежно, сякаш контролирането на атмосферата е не по-сложно от нагласянето на някой термостат.

Изгледах я невярващо, но същевременно се мъчех да пресметна колко пари можех да изкарам покрай някой смахнат руски учен, който твърди най-уверено, че контролира атмосферата. Стратънци точно по такива работи си падаха. Щях да им го изтъпаня насред борсовата зала, облечен в магьоснически костюм като на професор Дъмбълдор от „Хари Потър“, и щях да обявя по микрофона: „Представям ви Властелина на огъня, професор Игор…“, а стратънци щяха да пощуреят — щяха да ръкопляскат, дюдюкат, а накрая сигурно щяха да подпалят водите на Лейк Съксес, та Игор да им демонстрира способностите си.

— А, сещам се! — рекох на КГБ-то. — Май даже съм го виждал на кино, струва ми се в „Остин Пауърс“. Доктор Ивъл беше изобретил начин да контролира времето и искаше да наложи властта си върху целия свят. Или май беше в някой филм за Джеймс Бонд. Дали пък не беше в „Супермен“? Все едно — свих рамене.

— Смей колко искаш и прави важен, но аз не шегува. Игор може контролира огън, а аз има акциите в негова фирма. Някой ден той… — и продължи разпалено да обяснява, но аз спрях да слушам. Имах чувството, че вярва във всичко, което казва — не само в глупостите на професор Игор, но и във всичко останало. Явно бе израснала с други учебници по история и бе гледала само съветска телевизия, където именно ние бяхме Империята на злото, стремяща се към световна хегемония. Погледнах крадешком часовника си — беше станало 9:30. На другата сутрин трябваше да се явя в „Плаза Атене“ преди 9:00, което означаваше да съм тръгнал от Хамптън още в 6:30. Време беше да приключим вечерта, а това не можеше да стане, без да съм правил любов с КГБ-то до огъня. Създали си бяхме такъв ритуал, за който и двамата си мечтаехме по цял ден. Добре, ще й кажа. Въпреки първоначалния си скептицизъм вече съм убеден, че властта на Игор над огъня е способна да промени света. Сега, КГБ мое, бъди така добра да се налюбиш с мен. Изобщо не ми пука дали си някаква тайна комунистка или не. Обичам те и толкоз!

Точно така и стана.

* * *

Готвача и Джеймс Лу пристигнаха в хотел „Плаза Атене“ точно в 11:00 на следващата сутрин. Номер 1104 представляваше апартамент с една спалня и две тоалетни, а Готвача и Джеймс Лу ми заприличаха на два агнеца, пристъпящи към кланицата.

Посрещнах ги още на самата врата. Първо прегърнах Готвача, после се здрависах по мъжки с Джеймс Лу — нисък, слаб, леко олисял човек в скъп костюм от плътна коприна без вратовръзка.

Отведох двамата до хола, непосредствено след антрето. Спалнята се намираше на противоположната страна на апартамента, а вратата й бе здраво залостена — по ред причини. Основната бе, че в нея, съоръжени със слушалки, револвери и доста мрачни физиономии, се намираха четирима агенти на ФБР, а именно: Агента маниак и Мормона плюс двама техници — и двамата на по трийсет и пет-шест години, с вид на хора, занимаващи се с ремонт на компютри.

През последните два часа бяхме анализирали обстойно хола: кой са най-добрите ъгли, от които камерите да снимат, къде да скрием микрофоните и прочее. Самото помещение не беше кой знае колко голямо — пет на седем метра, да речем, с три високи прозореца над Шестдесет и седма улица, пропускащи обилна светлина — прекалено силна светлина според техниците, та се наложи да пуснем плюшените завеси, чийто червен цвят ми напомняше за публичен дом.

Предложих на гостите ми да се настанят на дивана, след което седнах на един от фотьойлите — точно според указанията на момчетата в спалнята, които в този момент ни наблюдаваха на 30-сантиметров телевизионен екран посредством миниатюрната камера, вградена в дигитален часовник. Самият той бе поставен от техниците върху едната от страничните масички. В съответствие с издаденото от съдия разрешително само стаята бе оборудвана със специални разузнавателни средства, но не и аз. Единственото скрито по мен нещо бе дебелият плик, съдържащ петдесет хиляди долара и пъхнат в левия вътрешен джоб на тъмносиньото ми спортно сако. Когато възникнеше подходящият момент, щях да го връча на Лу.

След няколкоминутен светски разговор рекох:

— Държа да ти кажа, Джеймс, че Денис гарантира стопроцентово за теб. А за мен това е най-важното.

— Точно така — кимна Джеймс сериозно. — И пред мен Денис гарантира за теб, така че в това отношение всичко е наред.

— Което е прекрасно — намеси се Готвача, който не си падаше особено по целуването на задници. — Та след като си изяснихме това, дайте да се заемем с хубавата работа!

— Абсолютно съм съгласен — рекох. — Колкото по-бързо парите ми заминат зад граница, толкова по-добре. Между другото, Джеймс, най-вече ме успокоява фактът, че вече си имал много вземане-даване и с Боб. — И кимнах в израз на уважение. То е все едно да те препоръча самият папа, нали разбираш? — Е, по-скоро може би Дарт Вейдър, коригирах се наум.

— Да, ние отдавна имаме успешни контакти — кимна Джеймс. — Да не говорим по какъв смешен начин се запознахме.

— Така ли? — рекох. — Я разкажи да чуем.

— Ами аз бях, така да се каже, аварийният управляващ директор в едно от дружествата, които Боб беше тръгнал да изкарва на борсата — заяви гордо Джеймс.

— Да бе — прекъсна го Готвача, — голяма работа. Боб сключва сделката, спечелва десет милиона, но в самия ден на емисията истинският управляващ директор хвърля топа. Тоест възниква нуждата някой — който и да било — да заеме мястото му. Нищо лошо не казвам по твой адрес, Джеймс — обърна се към китайския си приятел.

— Аз и не се обиждам — отвърна онзи.

— И понеже Джеймс бе член на борда на директорите във фирмата по онова време, споразумяхме се той да заеме мястото на управляващия директор. След което той, естествено, направи всичко необходимо и затова сега е днес тук с нас.

Кимнах бавно, докато съобразявах какво е било „всичкото необходимо“, сторено от Джеймс. На езика на Готвача (а и на Вълка) то трябваше да означава, че Джеймс е продължил да продава евтино акции на Синеокия дявол и след началото на емисията.

— И какво стана после с дружеството? — попитах. — Успя ли да постигне нещо?

— Абе имаше известни колебания — рече Джеймс, — но в крайна сметка всички спечелихме.

— Най-важният извод е, че на Джеймс може да му се има доверие — заключи Готвача. — Компанията преживя колебанията, но Джеймс през цялото време беше бетон. И в твоя случай съм сигурен, че ще е бетон.

Възползвах се от паузата да го попитам:

— Значи и на Боб си помагал така, както възнамеряваш да ми помогнеш и на мен? Нали ме разбираш? — намигнах му. — Там, значи, в Далечния изток.

— Много помощ съм оказвал на Боб — сви рамене Джеймс, — но не желая да се разпростирам. Същото ще важи и по отношение на теб. Каквото ще правим, ще си остане между нас. Е, разбира се, и Денис ще знае.

Налагаше се бързо да сменя темата, затова се усмихнах на Джеймс — един вид, че само съм го изпробвал дали не е някой приказливец.

— Точно това и исках да чуя от теб, Джеймс. Точно това! Защото за мен най-важното е никой извън тази стая да не научи какво става. Това е от ключово значение.

— Изобщо няма да се разчуе — заяви самоуверено Джеймс. — Не забравяй, че в противен случай и аз ще закъсам не по-малко от теб.

— Това е самата истина — добави Готвача с еднократно кимване. — Затова засега ще е достатъчно двамата с Джеймс да постигнете споразумение помежду си. После аз ще направя каквото се иска от мен, ти ще направиш каквото се иска от теб, Джеймс ще направи каквото се иска от него и… бада-бийп, бада-боп, бада-бууп^[2]… швъттт! — парите се оказват чак там ние сме си тук и можем да спим блажен бебешки сън.

— Явно помежду ни цари пълно съгласие — рекох самоуверено. — Така че, ако не възразяваш, Джеймс, искам да ускорим максимално работата. Имам два милиона в брой, които искам начаса да изнеса от Съединените щати, понеже… ъъъ… — огледах се подозрително из стаята, след което снижих глас — парите са от рушвети за нови емисии. Нали разбираш: давам пакети акции на клиенти, които след това правят всичко необходимо и ми връщат част от печалбата си. — Постепенно възвърнах нормалния си тон. — А пък имам и едни десет милиона долара в Швейцария, които искам да преведеш по телеграфен път на сестра си веднага след като открие сметките ни.

— Това изобщо не е проблем — каза Джеймс. — Тя е изключително организиран и сериозен човек.

— Аз ще се погрижа за цялостната документация от тукашна страна — обеща Готвача, — както и за всичко останало, което може да се наложи. А Когато работата опре до инвестиране на средствата, ще изпълнявам ролята на твой съветник, тоест на междинен бушон, в случай че възникнат някакви проблеми.

Кимнах с разбиране, докато се питах има ли смисъл още да седим и да приказваме. И Готвача, и Джеймс Лу вече се бяха самозакопали хилядократно, а на всичко отгоре Готвача го имах и на видеозапис от предишната ни среща, в комплект с чертежа на ядрената подводница.

Агента маниак обаче твърдеше, че журитата се впечатлявали най-много от видеозаписи, та нямало да е зле да накарам Готвача да опише подробно още веднъж цялата схема за пране на пари. Така както беше потръгнал разговорът, той неминуемо щеше да стигне и дотам, но на мен вече почваше да ми писва и не бях убеден, че ще изтърпя още едно описание. Все пак аз си бях специалист по прането на пари още отпреди да се започне цялата тази работа и ми идваше до гуша да се правя на глупак.

Но задачата си е задача, затова поех дълбоко въздух и рекох:

— Всичко дотук ми звучи съвсем добре, но все още се чувствам донякъде объркан. Та за да няма после хър-мър, дай пак да повторим какво точно смятаме да правим.

Готвача моментално поклати глава, един вид, че явно не ми стига пипе. После каза:

— Колко му е? Я ми подай един лист и химикалка, ако обичаш… — И готово. Само след десет минути разполагах с нова ядрена подводница, този път в още по-големи подробности. Ами че то първия път си беше само прототип. Сега вече говорехме за второ поколение. Оставаше ми единствено да връча плика на Джеймс.

Потупах отвън сакото си, точно над лявото горно джобче.

— Предполагам, Денис ти е казал, че възнамерявам още днес да ти връча една малка сума, че да задвижиш нещата.

— Това би било чудесно — кимна Джеймс.

— Окей — намеси се Готвача. — Моето присъствие не е необходимо повече. Смятам да си вървя. — И взе, че се надигна от дивана. — Нали не възразяваш, Джеймс?

— Нищо напротив — сви рамене Джеймс.

— А ти? — изгледа ме Готвача.

Не — изсмях се наум, — първо трябва да попитам момчетата в спалнята.

— Разбира се, че нямам нищо против — рекох мигновено.

При което Готвача се ръкува с Джеймс Лу и се запъти към вратата.

В този миг осъзнах: надали повече ще го видя. Нямах и капка съмнение, че веднага след като изгледа видеозаписа, Копелето моментално ще подведе Готвача под съдебна отговорност, а скоро след това ще обяви и че съм им сътрудничил. Краят се приближаваше с невероятна скорост и бе дошъл моментът да се сбогувам за последно с човека, комуто навремето бях поверил и най-гнусните си тайни; човек, когото навремето смятах за свой приятел.

Готвача беше мъжкар, неповторима личност. Майстор, който не се плашеше от жегата в кухнята, човек, с когото бих влязъл рамо до рамо във всяка битка. Колко пъти си бях повтарял тези мисли през годините? Колко пъти бях се обръщал към Готвача с надеждата да ми вдъхне сила, да ми даде съвет, мъдрост и смелост? А ето докъде я докарахме.

Затова, докато Готвача отваряше хотелската врата, рекох:

— Ей, Майсторе!

— Какво има? — захили ми се той насреща.

— Искам да ти благодаря за всичко, което си правил досега за мен — отвърнах му с тъжна усмивка. — Винаги си ми бил приятел в нашия изключително шибан бизнес. И знай, че никога няма да го забравя.

— Да — каза Готвача, — тъкмо във времена като сегашните можеш да разбереш кои са истинските ти приятели. Сега вече си наясно. — Това бяха последните му думи, преди да ми намигне, да се усмихне и да излезе.

На Джеймс Лу не му беше писано да излиза.

Съгласно инструкциите от Агента маниак, след като му връчех плика, трябваше да му кажа, че ми се налага да сляза долу за минута да взема нещо от портиера. През което време те ще го задържат. А Готвача така и няма да научи за станалото, тъй като и Джеймс Лу ще премине към Отбора на САЩ. Както ще постъпи и самият Готвач, когато му дойде времето, молех се аз. Понеже той все пак не е крайната им цел, успокоявах се. Целта им е да спипат Синеокия дявол.

Готвача бе просто едно поредно стъпало.

През целия път до Саутхамптън се утешавах все с тази мисъл: Готвача ще предаде Дявола, което ще снеме от плещите ми вината, че съм предал своя стар приятел. А когато не ме занимаваше тази мисъл, си повтарях стократно, че всички са предатели… всички са предатели… всички са предатели.

Щеше да се окаже, че греша.

Не всички.