Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (20)

Деветнадесета глава
Свръхпредателят

Беше горещ вторник в началото на август и над остров Манхатън се стелеше такава гъста супа от задух, че към десет сутринта човек буквално усещаше атмосферата върху кожата си. В кантората на „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“ обаче цареше безупречен хлад! Климатиците на сградата работеха на максимални обороти, а ние тримата разчопляхме събитията от изминалите седем дни.

За разлика от адвокатите ми, бях облечен подходящо за жегата: бяла блуза с разкопчана яка, светлобежов къс панталон за голф и кожени яхтсменски мокасини. Естествено, бях си обул и чорапи — да крият гривната около глезена ми от любопитни очи. В момента центърът на сцената бе зает от Магнум, който описваше подробно преговорите си с моя добър приятел Копелето.

— Възпрепятстване на правосъдието — обяви той гордо и се опъна на високата облегалка на коженото си кресло. — Признаваш се за виновен по този пункт и излежаваш допълнително тридесет месеца. Но — вдигна десния си показалец — получаваш писмото си 5К, с което избягваш решителната битка със Сатаната. — Кимна еднократно. — Страхотен резултат, Джордан, особено като се вземе предвид с кого си имаш работа.

— Да — съгласих се, — и като се има предвид собствената ми огромна идиотщина. — Поклатих невярващо глава. — Казвам ви, по-голяма простотия през живота си не съм вършил. — Продължих да клатя глава. — Останалите изобщо не могат да се сравняват. — Обърнах се към Випускника на Йейл и му хвърлих любезна усмивка.

— Ако не беше ти, Ник — рекох му, — щях да умра преди края на деня. Страхотен беше, от начало до край.

— Много мило от твоя страна, че го казваш — вдигна вежди Випускника на Йейл, — но готов ли си да се закълнеш пред Бога, че наистина беше така? — И се разсмя. — Или си готов да се подложиш на проверка с детектор на лъжата?

— Еби се в гъза, Ник! Всички виновни се изразяват по този начин, когато са ги натикали в ъгъла. Това си е биологичен рефлекс. По същата причина и медузата ужилва минаващия покрай нея плувец. С какво е виновна пък тя? — свих рамене.

— Кой? — попита Магнум. — Медузата ли?

— Да, медузата, а в случая — аз. Постъпих така, както всеки интелигентен човек би постъпил на мое място. Лъгах като ненормален, докато накрая не ми остана друг избор, освен да си призная. След което ги помолих за прошка. Няма друг начин. — И пак свих рамене.

— Може и да си прав — съгласи се Випускника на Йейл, — но то е известно и на Джоел.

— Кое му е известно?

— Че всички виновни се кълнат в Бога.

— Ааа… но предлагат ли всички виновни да се подложат на детектора на лъжата? — И му смигнах заговорнически. — Не схващаш ли, Ник: аз не съм като другите!

Пълно мълчание.

— Та какво да ви кажа в края на краищата? Вие сте върхът! А на теб, Ник… толкова съм ти задължен, че съм готов да пренебрегна последната ти обида и да подобрим още повече взаимоотношенията си. — След което се обърнах към Магнум. — Та кога, Грег, ще трябва да се призная за виновен по най-новото обвинение?

— Някъде през есента — отвърна, — макар че ще гледаме да забавим топката колкото се може повече. Не забравяй, че писмото 5К няма да третира обвинението за възпрепятстване на правосъдието, така че Глийсън ще е длъжен да стовари отгоре ти цялата сила на закона.

Но пък постъпих като Човек!

— Е, две и половина години не са кой знае каква цена за самоуважението, което си запазих. Даже ми се струва, че когато някой ден обясня положението на Картър, той ще се гордее с мен — особени погледи и от двамата ми адвокати, — а може и да не се гордее. Както и да е, предпочитам цялата работа да приключи колкото се може по-бързо. Разбирате ли ме?

Магнум продължаваше да ме гледа втренчено, със стиснати устни. Погледнах Випускника на Йейл. И той ме гледаше по същия начин.

— Окей — рекох, — кажете ми къде бъркам.

— Ами… — обяви исполинът тенор — за начало нека ти обясня как минаха нещата вчера във федералната прокуратура. На съвещанието присъствахме петима: Ник и аз и, разбира се, Джоел, а освен това Коулмън и някой си Рон Уайт, назначен съвсем отскоро за шеф на криминалния отдел.

— Така ли? — възкликнах. — Знам го него! Веднъж ме разпитва по друго дело. Много свестен човек. Жалко, че не ми се падна той за помощник федерален прокурор вместо Джоел.

Магнум кимна в знак на съгласие.

— Хубаво щеше да е, ама не стана. Така че сега ще трябва да се преборим с Джоел, а съответно и Джоел да се пребори с теб. Но колкото и свестен да е Рон Уайт, все пак ще се съобрази с мнението на Джоел.

— Бях останал с убеждението, че Джоел скоро ще напуска.

— Така е — потвърди Магнум, — затова и не бързаме да се признаваш за виновен. Защото, ако успеем да изчакаме напускането му, ще имаме възможност да водим нови преговори със следващия помощник федерален прокурор, който, надяваме се — и Магнум намигна, — ще прояви повече съчувствие по нашия казус.

— Великолепно! — възкликнах. А и каква двуинстанционна правораздавателна система си имаме само — умопомрачителна! Защото, ако бях някой бедняк, че дори и човек от средната класа, вече щях да мръзна в някоя килия със светлата перспектива да изкарам там близо тридесет години.

Випускника на Йейл каза:

— Първата ни цел ще е да сведем „възпрепятстване на правосъдието“ до значително по-леко обвинение — от рода на подвеждане на федерален служител.

— При което затворът не е задължителен — допълни Магнум с леко смигване.

— Точно така — потвърди Випускника на Йейл с хладно вдигане на рамене. — Естествено, най-доброто би било да ги убедим да се откажат от цялото разследване, но това не ми се струва реалистично. Джоел вече е пуснал духа от бутилката и това — федералната прокуратура да се обърне на сто и осемдесет градуса — ще се възприеме като проява на нерешителност.

Влизайки в ролята на адвокат на дявола, рекох:

— Думите ви звучат логично, но какво ще стане, ако следващият помощник федерален прокурор се окаже по-лош и от Джоел? Има ли вероятност да се отметнат и от сегашното споразумение?

— Хубави два въпроса — отвърна Магнум. — Но положението ти в никакъв случай не бива да се влошава повече. Възпрепятстването на правосъдието само по себе си е доста тежко обвинение и съм сигурен, че и Рон Уайт ще се съгласи с мен. А и за нас всеки друг ще е по-подходящ от Джоел Коен, с изключение на Мишел Аделман. Изключено е обаче тя да се заеме със случая ти, тъй като си има достатъчно работа да тероризира Виктор Уонг. При повечето помощник федерални прокурори щеше да ти се размине със строго предупреждение, но по някакви си негови причини Джоел ти има зъб.

— Прекалено емоционално е обвързан с разследването ти, мен ако ме питаш — каза Випускника на Йейл.

А освен това е и тъп задник, рекох си.

— С други думи — продължи Випускника на Йейл, — толкова отдавна те преследва, че в много по-голяма степен е свикнал да те смята за „бивш мошеник“, ако мога така да се изразя, отколкото за „почтения гражданин, в който си се превърнал“, което е точното описание.

— Абсолютно вярно формулирано, Ник — намеси се Магнум. — И тъкмо поради това е важно да изчакаме. Следващият помощник федерален прокурор няма да е обвързан с миналото ти. Ще познава единствено Джордан Белфърт, който е от отбора на САЩ.

— Ами Коулмън? — попитах. — Той ме преследва повече време, отколкото всички останали, взети заедно.

— При агентите на ФБР нещата стоят другояче — поясни Ник, — особено в случаи като твоя, където липсва насилие. Имаш репутацията на страхотно умен човек и Коулмън те уважава. Не си някакъв обикновен глупак, нарушил закона.

— И за твое сведение — добави Магнум, — Джоел не прекрати споразумението ти именно благодарение най-вече на Коулмън. Той вчера те защити много солидно. Подчерта, че с изключение на бележката ти до Дейв Биъл, си се оказал първокласен сътрудничещ. Каза също, че с него в момента работите по някакво много важно разследване. Имаш ли представа за какво става дума?

— Да — кимнах, — Гейто и Бренън. Досега не сме отбелязали някакъв особен напредък, но много скоро ще постигнем пробив. В интерес на истината оттук отивам на среща с Коулмън. Нося му едно подаръче.

— Какво по-точно?

Кимнах и стиснах зъби, вбесен от доскорошната поредица измени от хора, имали някога нахалството да се наричат мои приятели.

— Рецепта как по-добре да сготви Готвача — отвърнах хладно, понеже при аналогична ситуация и той би постъпил по същия шибан начин спрямо мен.

* * *

Стори ми се съвсем подходящо, че се намираме в Бруклин Хайтс, когато най-сетне разказах на Агента маниак историята на запознанството ни с Графинята и за това как тя в крайна сметка ме отне от Дениз. Защото тъкмо на това място, в този замогнал се отскоро район, само на няколко преки от федералната прокуратура в тази посока и на няколко преки от федералния съд — в другата, се състоя първата ни среща с Графинята.

По онова време тя живееше под наем в едностаен апартамент в една кооперация на „Джоралимън Стрийт“, съвсем близо до китайския ресторант, в който в момента обядвахме с Агента маниак. Явно гнусотата на личния ми живот нямаше да е основна тема на днешния ни разговор, но се считах длъжник на Агента маниак след всичко, което беше сторил за мен. А и кой пламенен американец — пък бил той и агент на ФБР, би се отказал да чуе подобна история — с основни съставки секс, дрога, алчност, похот, развод, изневяра и блондинки? Стигнал бях докъм средата на описанието как пътищата ни се бяха пресекли за пръв път.

— … Вдигах щури купони във вилата си на брега, при това всеки бе добре дошъл. Достатъчно бе да се явиш, да се усмихнеш — и моментално се включваш във вихъра. Не съм чувал за друг, по-страхотен метод за наемане на работна ръка. — Млъкнах, отхапах от палачинката със свинско мушу, която току-що бях навил, сякаш е джойнт, докато Агента маниак налапа вилица, отрупана с любимото му пиле чоу-мейн.

След няколко секунди отбелязах:

— Прав си, страхотна кухня имат.

— А и цените им са безбожно ниски — кимна Агента маниак. — Честно казано, не мога да си обясня как това заведение още не е банкрутирало. Все пак наемите в този район са доста високи.

Свих рамене и констатирах очевидното:

— Сигурно плащат на сервитьорите по шест цента на час и ги заплашват, че ако се оплачат, ще убият близките им в Китай.

— Вероятно — съгласи се той. — Но пък единствено така може да се постигне цена от пет долара и деветдесет и пет цента за порция чоу-мейн, нали! — Загреба отново и задържа вилицата в очакване във въздуха: — Карай нататък.

Кимнах и оставих палачинката върху чинията си:

— В началото купоните бяха сравнително скромни — по няколкостотин души, да речем, но с течение на времето започнаха да прииждат с хиляди. И както всичко останало, свързано със „Стратън“, всеки следващ купон трябваше да е по-декадентски от предишния.

— Защо? — положи вилицата си Агента маниак.

— Ами човек постепенно претръпва. Каквото ти се е струвало щуро през 1989-а, през 1991-ва вече ти изглежда доста кротко. А освен това „Стратън“ бе едно самостоятелно общество, нещо като Древния Рим, сплотено от жаждата да бъде свидетел на покварата. В Рим хранели лъвовете с роби; в „Стратън“ мятахме джуджета по мишена от велкро. — Спрях, взех палачинката и отхапах.

Както и да е, първите ни купони бяха сравнително безобидни: диджеи пускаха музика, народът танцуваше, барът действаше, имаше някой и друг ордьовър, може би тук-там по малко дрога, но нищо повече.

Само след няколко години обаче лудницата стана пълна: у дома ми присъстват няколко хиляди души, тълпата направо прелива на улицата и на плажа, задната веранда буквално се огъва и заплашва да се срути. По „Дюн Роуд“ е изключено да минеш — пълен е с натаралянкани и надрусани стратънци под надзора на уестхамптънските полицаи, та купонът да тече независимо от оплакванията на съседите.

През цялото това време свири оркестър на живо, жонгльори жонглират, проститутки проституират, стриптийзьорки се разсъбличат, акробати въртят салтоморталета, насред всички се размотава едно джудже по гащеризон — ей така, за майтап, а на самия плаж огромни зеленушки^[1] и още по-огромни омари си съжителстват върху скарата с печено прасенце с ябълка в устата. И за да е сигурно, че никой няма да остане жаден, из тълпата се движат две дузини голи до кръста сервитьорки и разнасят върху подноси от чисто сребро чаши с шампанско „Дом Периньон“.

— Боже мили! — измърмори Агента маниак и отново загреба от пилешкото.

— Така или иначе, с Надин се запознах през уикенда на четвърти юли 1990 година, когато нещата още бяха сравнително кротки, така че тя не си загуби съвсем ума при първото й посещение в дома ми. Завари ме да играя билярд във всекидневната с Елиът Лавин — добре, че се сетих! — който, между другото, в момента трупа ново състояние.

— Така ли? — зачуди се Агента маниак и остави вилицата си. — А пък аз мислех, че е банкрутирал напълно.

— Вече не е! — поклатих глава. — Чух, че пак е разперил криле. — Естествено, предпочетох да премълча къде и от кого съм го чул. — Бизнесът му с конфекцията отново е потръгнал; не знам никакви подробности, но разправят, че печелел милиони.

— Невероятно — рече Агента маниак, — като се има предвид що за дегенерат е тоя човек.

— Така е — съгласих се, — но доколкото познавам Елиът, той вероятно и до днес внася контрабандно валута от Хонконг. — Свих рамене. — Честно казано, много съм изненадан, че вие двамата с Джоел така и не му обръщате внимание. Защото от него получавах по-големи рушвети, отколкото от всички останали, взети заедно.

— Много трудно разследване се очертава — сви рамене Агента маниак. — Преди време иззехме банковите му извлечения, но се оказа, че при такова масово движение на пари в брой по сметките е невъзможно да се установи някаква схема. В този смисъл е бил изключително удачен в ролята му на „миша дупка“.

— Нима? — контрирах го. — Защото аз например си спомням един случай, когато секретарката му беше натъпкала един сак със седемстотин хиляди долара в брой и го беше дала на шофьора ми Джордж да ми го предаде. И знам със сигурност, че сумата е била изтеглена същия ден от Банк ъф Ню Йорк, стигнала е директно до секретарката му, от нея — до Джордж, а от Джордж — до мен.

— И откъде ти е известно всичко това? — изкриви устни Агента маниак.

— От това, че секретарката му се обади да ми съобщи, че току-що била изтеглила сумата от банката, та да съм прател Джордж да я прибере, преди Елиът да я е проиграл. А Когато Джордж тръшна сака пред мен, от челото му се стичаха едри капки пот и погледът му беше един такъв — особен. На мен никога нищо не ми спомена, но казал на Джанет, а тя — на мен. Явно го обзело любопитството, та отворил сака и насмалко щял да припадне. — И свих рамене. — Така че достатъчно ще е да връчиш призовки на секретарката на Елиът, на Джордж и на Джанет, да изземеш банковите извлечения и всичко ще си дойде по местата.

Агента маниак ме изгледа втренчено за секунда. После нагреба от чоу-мейна и задъвка. Безмълвният му отговор гласеше: „Ще проверя. Продължавай да разправяш за себе си“.

Поех дълбоко въздух:

— Та ние с Елиът играем на билярд, когато Главчо се втурва задъхан: „Ако знаеш каква мацка пристигна с едно ферари! Направо несравнима!“. Но понеже го казва Главчо, аз, естествено, не разчитам особено на оценката му. Той обаче буквално ме завлече до вратата. И така видях за пръв път Надин.

Усмихнах се при спомена:

Почувствах се точно като Майкъл Корлеоне в „Кръстникът“, когато за пръв път съзира Аполония да върви през маслиновата горичка в Сицилия, а него сякаш гръм го поразява. Та и аз така с Надин — направо заглавието не можах да си кажа. — Млъкнах и огледах палачинката си — дали да отхапя още един път или не. Вдигайки поглед, осъзнах, че съм загубил апетита си. — Най-впечатляващото у нея бяха краката й. Винаги съм обожавал краката на Графинята. И дупето й. По-кръгло е и от задника на пуерториканка, не знам дали ти е направило впечатление. — И му намигнах.

А Агента маниак се разсмя с глас.

— Както и да е, успяхме да разменим само няколко думи, понеже беше дошла с кавалер, а после стратънци моментално се захванаха да я изтезават.

— В какъв смисъл? — попита Агента маниак.

Свих рамене:

— Ами най-вече отказаха да обърнат внимание на факта, че е дошла с някого, и започнаха да й се натискат така, сякаш оня изобщо не съществува. Върхът беше, когато ни представиха един на друг. Стояхме до масата за билярд и тя каза нещо от рода на „Хубава къща“, а аз й благодарих и изведнъж видях как лицето й побледня. Обърнах се. Зад гърба ми Марк Хана, един от тогавашните ми брокери, не откъсваше очи от нея и си правеше чекия.

— Сериозно ли говориш? — отскочи назад върху стола си Агента маниак.

— Буквално си беше свалил гащите до коленете — свих рамене — и го опъваше яко. В този момент се появи жена му Фран и се разпищя: „Какво ти стана, Марк! Вдигни си гащите!“. Марк, значи, се загащва, а тя започва да го млати. Обръщам се пак към Надин с очакване да видя почуда, та дори и страх, изписани на лицето й, но вместо това виждам леден гняв.

Присвила очи, стиснала юмруци, направо готова да го прасне оня.

Аз по онова време, естествено, си нямах и представа, че е от Бруклин. Приличаше ми по-скоро на някаква австралийка или скандинавка. Както и да е, точно тогава се появява Дениз, усетила чисто по женски надвисналата опасност, и чувам гаджето на Надин да казва: „Окей, време е да си вървим“, при което и двамата с Надин отговаряме в един глас: „Не, не, рано е още“, но Дениз се залавя да ги изтика по посока на вратата. А купонът продължава да се вихри около нас, музиката гърми и се лее шампанско. Точно преди да си тръгне, Надин се извръща и ми хвърля една закачлива усмивка, но само след миг гаджето й вече я е дръпнал като някаква парцалена кукла през вратата, зад нея се завихря дълга опашка от разпуснати руси коси и тя изчезва. Точно както става по филмите.

Млъкнах за миг и изгледах Агента маниак. Имах чувството, че историята му е безкрайно интересна. Гребеше от храната с един безкрайно нетърпелив израз на лицето си. Да, рекох си, въпреки значката и пищова, и той си е най-нормален мъж.

— Ииии? — размаха вилицата си в малки кръгчета.

— Ами, казано най-кратко, в момента, в който си замина, хукнах да разпитвам наляво-надясно кой я познава и прекарах останалата част от лятото в опити да се срещна пак случайно с нея. Случи се няколко пъти, но все бях с Дениз. При което Дениз неизменно казваше: „Я виж: онази русокоса красавица от купона. Помниш ли я?“. При което аз й отвръщах: „Абе да, май е тя…“, но с тон, сиреч „Ама на мен не ми пука“. Отчитам го като голяма своя заслуга — тук забелих очи, — че изкарах чак до Деня на благодарността, преди да се предам и да пратя човек да ми уреди среща с нея.

— Това ли направи? — облещи се Агента маниак.

— Знам, че не ти се вярва — ухилих се глупаво, — но точно така беше. Оказа се, че нямаме общи познати, с изключение на едно момиче, на име Джинджър, която се оказа абсолютно продажна личност. Все ми напяваше: „Стига бе, Джордан, женен човек си, не мога да се замесвам в такава история“. Поради това се принудих да й кажа: „Добре бе, Джинджър. А какво ще стане, ако ти наброя десет хилядарки? Това ще уталожи ли съвестта ти?“. Разбира се, още на следващия ден се сдобих с телефонния номер на Надин, а Джинджър бе вече успяла да й наговори куп хубави неща за мен.

— Мама му стара, тая Джинджър е била голям играч! — възкликна учудено Агента маниак. — А Надин как реагира на факта, че си женен?

— Ами това бе първото, за което ме попита, когато й се обадих — свих невинно рамене, — а аз й отговорих по единствения начин, по който може да й отговори женен човек. Казах й: „В развод съм“.

Агента маниак пак се облещи:

— Не те ли беше страх да не те хване, че я лъжеш?

— Не — поклатих мигновено глава. — То не стана точно по този начин. Имам предвид, не й казах направо: „От утре се развеждам“, а по-скоро й създадох представата, че нещата в семейството ми не са съвсем розови. Нещо от рода на това, че обмисляме дали да не разгледаме възможността да се разведем, нали разбираш?

Агента маниак се разсмя.

— Сериозно ти говоря! Точно това й казах. Така постъпва всеки мъж в началото на една афера. — Вдигнах вежди. — Казано по научному, това е „стандартната работна процедура“. Е, думите ми все пак съдържаха определена доза истина — не в смисъл, че съм замислил да се разведа, а че „Стратън“ започва да оказва сериозно влияние върху брака ми с Дениз. Вече не ни беше възможно да останем насаме. Постоянно ни заобикаляше свита от стратънци. А на всичко отгоре се бяхме запознали и с Елиът и Елен. И ако смяташ Елиът за откачалка, чакай да видиш само жена му на какво прилича! Не че искам да прехвърля цялата вина върху Елиът и Елен, но и малкото чувства, които ни бяха останали с Дениз, буквално повехнаха, след като четиримата станахме неразделни. Дотогава почти не бяхме поемали дрога и Дениз беше една млада красавица. Докато се усетя обаче, Елен беше впила ноктите си в нея и Дениз започна да носи тоалети на „Шанел“, да купува бижута на „Булгари“ и да гълта куалуди и през деня.

— Но не ме разбирай погрешно — нямах нищо против харчовете на Дениз. Моите пари бяха и нейни, а аз толкова много печелех, че и най-големите й усилия правеха единствено дупка в морето. Мъчеше ме друго: това вече не беше онази Дениз, която познавах. Понеже красотата й идваше от непоквареността й и от това, че можеше да отиде на ресторант по тениска и дънки и пак да изглежда разкошно. Точно това бе за мен Дениз, а не някакви си префърцунени тоалети и безбожно скъпи накити. Те само подбиваха красотата й.

Така или иначе, когато се запознах с Надин, с Дениз прекарвахме повече време поотделно, отколкото заедно, а аз чуках „сини чипчета“ на поразия. — Свих рамене и тъжно поклатих глава. После продължих: — А Когато излязох на първата си среща с Надин, получих много повече, отколкото очаквах. Мислех я за обикновена тъпа блондинка, която ще разглезя докрай, за да установя пристанищното си право над нея.

— Пристанищно право ли? — килна глава Агента маниак.

— Точно така — отвърнах. — Пристанищно право: все едно хуят ми е кораб, а путката й — пристанището. — Свих невинно рамене. — Оказа се обаче, че Надин изобщо не е тъпа блондинка и преди още вечерта да приключи, бях напълно запленен. Когато спряхме пред апартамента й, се напънах да измисля начин, по който да я прелъстя, но така й не ми се удаде да опитам, понеже тя взе, че направо предложи: „Искаш ли да се качиш за по едно кафе?“. И докато се опомня, се озовах горе и рекох: „Боже мой, страхотно апартаментче имаш, Надин“. Макар единствената ми мисъл да бе как, по дяволите, да се навра в леглото й.

А тя каза: „Защо не запалиш камината? Трябва за малко да се отбия до тоалетната“, при което рекох: „Разбира се…“ И си спомням колко ме шокира тогава мисълта, че една красавица като нея изобщо може да ползва тоалетна! Не можех да си представя такова съвършено същество да сере! Нали ме разбираш?

— Голям перко си — захили се Агента маниак. — Известно ли ти е?

— Знам — рекох гордо, — но това в случая е без значение. Та клеча, значи, пред камината й и се напъвам да измисля с шантавия си мозък някой лаф, с който да я сваля и да я закарам в леглото, при което чувам: „Окей! Върнах се!“. Извръщам се и я виждам така, както я е майка родила!

Ченето на Агента маниак провисна:

— Будалкаш ме!

— Ни най-малко! В крайна сметка преспах у тях — казах на Дениз, че съм закъсал в Атлантик Сити — след което напълно изгубих контрол върху събитията. Първоначално решихме да се срещаме веднъж седмично, във вторниците вечерта. И изобщо да не се чуваме по телефона в останалите дни. Изкарахме така около ден и половина, след което започнахме да си говорим по телефона всеки ден — не повече от няколко минути все пак, уж само да разберем кой как е. Скоро обаче, макар и неизвестно как, и това прерасна в няколко часа на ден. И тогава реших, че имам нужда да прекарам само няколко дни насаме с нея — просто ей така, да я избия от системата си, нали ме разбираш? Казах на Дениз, че ми се налага да отида до Калифорния по бизнес. И това беше краят: двамата с Надин се влюбихме до полуда и почнахме да си говорим нонстоп по телефона и да се срещаме следобедите, че да пуснем на свобода немирните ни хормони! Едва в края на януари казах на Дениз, че имам нужда от свобода; тогава се преместих в „Олимпик Тауърс“ в града.

Колкото и да е странно, Дениз все още не беше усетила, че имам любовна връзка. Пък и аз много внимавах — особено в началото. Но щом се пренесох в града, и това се промени. Към средата на февруари започнахме да ходим с Надин да танцуваме из нощните клубове и да се държим за ръка през масата в „Канастълс“ — един от най-нашумелите ресторанти в Манхатън по онова време. Там всички ме познаваха и предполагам, че някой се е обадил на Дениз да й съобщи, че вечерям с Надин. Няколко часа по-късно, когато лимузината ми спря пред „Олимпик Тауърс“, някой отвори задната врата, но се оказа, че не е портиерът, а Дениз. Най-лошото е, че ме завари в страстна целувка, тръшнат върху Надин, докато й разправях колко много я обичам.

„Ти там! Стой в шибаната кола! — изкрещя Дениз на Надин. — А ти слизай от шибаната кола! — изкрещя ми на мен, но после се вгледа по-внимателно в Надин и ченето й увисна. — Ти си онова момиче от купона“ — успя да промълви и изведнъж и двете ревнаха. — Спрях и тъжно поклатих глава. — Така че се обърнах към Надин, която бе побеляла като платно, и стиснах ръката й да не се тревожи. — Ще трябва да се обясня — рекох утешително. — Я най-добре си се прибери у вас, а аз ще ти се обадя, като свърша, окей?

„Страшно съжалявам — отвърна ми тя през сълзи. — Не исках да стане така. Чувствам се отвратително.“ Което си беше самата истина. Нито един от двама ни не искаше да се случи точно това, така че и двамата се чувствахме отвратително. Но станалото — станало. А фактът, че с Надин се чувствахме отвратително, никак не топлеше Дениз. — Поклатих бавно глава, мъчейки се да намеря някаква логика в събитията. — Но нали знаеш: човек не избира в кого да се влюби. Просто се влюбва. А Когато наистина се влюбиш — с оная всеизгаряща любов, онази похотлива любов, когато двамата живеете и се вдишвате един друг по двадесет и четири часа в денонощието — какво можеш да направиш? — Свих рамене и отговорих сам на въпроса си: — Нищо не можеш. Ако минат дори само няколко часа без другия, направо полудяваш. Точно такава любов ни сполетя нас с Надин. Прекарвахме всеки миг от денонощията си заедно. И на работа да отидех — а това рядко се случваше, — тя идваше с мен до Лонг Айлънд и намираше с какво да се занимава до обяд. Когато имаше манекенска сесия, аз я закарвах и я чаках отвън, докато свърши. Буквално бяхме луднали един за друг.

Както и да е, лимузината замина и останах на четири очи с Дениз. Като чу как Дениз ми крещи, портиерът се скри в сградата. А тя врещеше с всичка сила: „Как можа да направиш такова нещо? Ожених се за теб, когато нямаше нищичко! Делих с теб всички несгоди! Когато банкрутира, аз ти готвех и те изхранвах! Любех се с теб! Бях ти добра съпруга! А ти сега така да ми се отплащаш! Как можа да го направиш?“

В началото, най-вече инстинктивно, се опитах да завържа спор, но всъщност нямах нищо за казване. Тя беше стопроцентово права и това бе известно и на двама ни. Затова захванах да се извинявам многократно и да я убеждавам, че не съм искал да стане така. Накрая тя рече: „Кажи ми само, че не я обичаш — това ми стига“. Сграбчи раменете ми и впери очи в моите, а по бузите й се стичаха сълзи. „Погледни ме в очите, Джордан, и ми кажи, че не я обичаш. Моля те! Стига да не я обичаш, ще се оправим някак си.“

Но само след секунди аз поклатих глава и отвърнах: „Много съжалявам, но я обичам. Не исках това да стане“. И самият аз се разплаках. „Винаги ще се грижа за теб — рекох. — Никога нищо няма да ти липсва.“ Но беше безсмислено. Тя рухна и взе да трепери в обятията ми.

Какво да ти кажа? В този миг се чувствах като най-големия подляр на света. — И тъжно поклатих глава. — А Дениз продължаваше да хлипа безутешно насред тротоара. В този миг някъде из сенките изскочи приятелката й Лиза и я сграбчи в обятията си. После ми каза: „Всичко е наред, Джордан. Аз ще се погрижа за нея. Ще се оправи“. След което ми смигна и отведе Дениз.

Направо ме гръмна. Защото очаквах Лиза да ми е бясна. Но тогава не знаех, че тя самата има извънбрачна връзка. Цялата работа щеше да излезе наяве едва след няколко месеца, когато я спипаха с един местен плейбой на Лонг Айлънд. След което и тя се разведе. — Погледнах Агента маниак и свих рамене. — Това е то, Грег. Такъв е животът на дисфункционалните на северния бряг на Лонг Айлънд. И картината не е никак приятна.

След това в продължение на няколко минути си поговорихме за последвалите събития — за брака ми с Надин, раждането на децата, разрастването на наркоманията ми — Докато накрая стигнахме до темата за Готвача.

— Но такива като нас с Денис — рекох — така се вживяват в легендата, че като говорим за миналото — говорим за легендата, а не казваме самата истина. И това няма нищо общо с евентуалните му подозрения, че мога да записвам разговора ни. Ако имаше подобни съмнения, изобщо нямаше да вдига телефона, когато му звъня.

Тук по-скоро става въпрос за протокол — Когато говориш за миналото, вплиташ легендата, че да се предпазиш. Затова, като слушаш записите на разговорите ни, ще го чуеш редовно да казва: „Както знаеш, има две версии за нещата — нашата и тяхната“, след което почва да говори за журита и за разумни съмнения в нечия вина.

— Има резон в това, което казваш — кимна Агента маниак, — и то, разбира се, ми е известно. Но с течение на времето на човек му пада гардът. Така че ще чакаме да ни излезе късмета.

— Няма да го дочакаш в случая с Готвача — поклатих глава. — За него легендата е по-вярна и от самата истина. Затова ще трябва да променим тактиката.

— И как по-точно?

— Като оставим миналото зад себе си — рекох самоуверено, — и вперим поглед в бъдещето. — След което разкрих своя план пред Агента маниак.