Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (2)

Първа глава
Последиците

5 септември 1998 година

 

Рошавият помощник държавен прокурор за източния район на Ню Йорк Джоел Коен се оказа копеле от световна величина с просташки изсулена стойка. Докато на другата сутрин ми четяха обвинителния акт, тая гад се опита да убеди съдийката да не ме пуска под гаранция, щото съм бил непоправим лъжец, неудържим мошеник, заклет сутеньор, безнадежден наркоман, редовен подкупвач на свидетели и — върхът на всичко — най-голямата опасност за гражданското въздухоплаване от Амилия Ерхард насам.

Доста лоши неща по мой адрес, общо казано. Но най се ядосах, като ме нарече наркоман и сутеньор. Та нали от близо осемнадесет месеца бях чист и съответно се бях отказал и от всякакви проститутки. Както и да е, съдийката ми определи гаранция от десет милиона долара и жена ми и адвокатът ми ме освободиха, преди да са изтекли и двадесет и четири часа.

Така че в момента слизах по стъпалата пред съда право в любящите обятия на съпругата ми. Беше слънчев петъчен следобед и тя ме чакаше на тротоара по съвсем миниатюрна жълта плажна рокличка, допълнена с подходящи сандали на висок ток. Свежа като маргаритка. А точно по това време на годината в тази част на Бруклин в четири следобед слънчевите лъчи падаха под такъв ъгъл, че подчертаваха всичките й прелести: трептящите руси коси, брилянтните сини очи, чертите на топмодел, увеличените по хирургически път гърди и славните й прасци и бедра, тъй сочни над коляното и фини при глезените. Вече бе на тридесет, но продължаваше да изглежда неземно красива. В мига, в който стигнах до нея, буквално се свлякох в обятията й.

— Ти си един балсам за зажаднели очи — рекох й, докато я прегръщах на тротоара. — Знаеш ли колко ми липсваше, миличко?

— Да не си посмял да ме пипнеш! — избухна тя. — Искам развод.

По централната ми нервна система се разнесе сигнал „тревога — втора жена“.

— Какви са тия глупави приказки, сладур? Не ставай смешна!

— Много добре знам какво говоря! — Отскубна се от обятията ми и се насочи с маршова стъпка към синята лимузина „Линкълн“, паркирана до бордюра на „Кадмън Плаза“ №225 — главната улица на съдебния район в Бруклин Хайтс. До задната врата стоеше чинно нашият немлъкващ шофьор пакистанец Монсоир. Отвори на мига и я видях как се гмурна с миниатюрната си жълта плажна рокличка и трептящите руси коси в морето от черна кожена тапицерия и лакиран орех.

Понечих да я последвам, но сякаш гръм ме бе приковал на място. Чувствах се като дърво, чиито крака са пуснали дълбоки корени в земята. На отсрещната страна на улицата, зад лимузината, имаше някаква гадна градинка със зелени дървени пейки, недохранени дървета и полянка, покрита с тънък слой прах и плевели — гробище да беше, по-весел вид щеше да има. Мъката обаче не ми даваше да откъсна очите си от нея.

Поех дълбоко въздух, после бавно издишах. Я да се стегна! Погледнах часовника си… и се оказа, че нямам такъв… Свалил го бях, преди да ми щракнат белезниците. И изведнъж си дадох сметка колко жалко изглеждам в изпомачкания бежов летен панталон, омачканата спортна блуза от бяла коприна и кожените яхтсменски мокасини. Колко нощи не бях спал? Три? Четири? Трудно ми бе да преценя. Поначало спях малко. Сините ми очи горяха като нажежени въглени. Устата ми бе пресъхнала като пустинна вада. А пък дъхът ми… Чакай! Дали пък дъхът ми не я отврати? След три дни само на наденици трето качество сигурно за пръв път от един Господ знае кога имах дъха на змей горянин. Но нима щеше да ме изостави по тая причина, и то точно сега? Що за жена е тая… Кучка! Златотърсачка…

Абе какви са тия щуротии, дето ми надуват главата? Какви напускания са ми трекнали? Жена ми явно е изпаднала в криза от неочакваното ми арестуване. Да не говорим, че по принцип не се предполага втора съпруга да внася гаранция за своя съпруг веднага щом му предявят обвинението; напротив, изчаква се известно време, че да не бие съвсем на очи! Изключено е да…

… И в този миг съзрях насреща си Монсоир да се хили и да ми кима с глава.

Да те еба в терориста! — рекох си.

Монсоир беше от Пакистан и работеше при нас едва от шест месеца, та още нямах окончателни впечатления що за птица е. Беше един от ония вечно мазно захилени чужденци. Вероятно понеже след работа ще се скрие някъде да смесва взривни вещества. Най-общо казано, бе слаб, олисял, с карамелен цвят, среден на ръст, с тесен череп с формата на кутия за обувки. Говореше като бибипкащия Роудрънър от филмчетата на Дисни. И за разлика от предишния ми шофьор Джордж, Монсоир не млъкваше.

Приближих се като някакво зомби до лимузината. Ха се е опитал да си разменяме любезности, ха съм го смлатил! С жената ще гледам да обърна всичко на майтап. А ако не успея — ще се скараме. Та нима романтичната спойка помежду ни не се дължеше тъкмо на буйните ни продължителни скандали?

— Как си, шефе? — попита Монсоир. — Много, много се радвам пак да те видя. Как беше вътре в…

Вдигнах длан да го прекъсна:

— Затваряй си… шибания плювалник… Монсоир. Не само сега. Изобщо!

Качих се отзад в лимузината и седнах срещу Надин. А тя бе кръстосала дългите си голи нозе и погледът й се рееше из вонящия Бруклин.

— Старите ловни полета ли разглеждаш, Графиньо? — усмихнах й се.

Никакъв отговор. Продължи да зяпа през стъклото като някаква величествена ледена статуя.

Що за нелепост, Бога ми! Как може Графинята от Бей Ридж да ми обърне гръб точно сега, когато най имам нужда от нея? „Графинята от Бей Ридж“ бе прякорът, който бях дал на жена си, и в зависимост от настроенията си тя ми отвръщаше или със заслепителна усмивка, или с препоръката да вървя да си го начукам. Прякорът си дължеше на русите коси, британското поданство, безмерната красота и бруклинското възпитание. Британското й поданство, което тя не пропускаше да подчертае, създаваше около нея някаква царствена и изтънчена загадъчност; бруклинското й възпитание, получено в мрачния чатал на Бей Ридж, й позволяваше да произнася епитети от рода на „лайно“, „хуй сплескан“, „путьо“ и „мадърфакър“ по един изключително поетичен начин; а заради безмерната й красота всичко това й биваше простено. И двамата бяхме еднакви на ръст — метър и седемдесет — но тя притежаваше гнева на вулкана Везувий и силата на мечка гризли. През по-буйните ми младини при нужда редовно замахваше да ме удари или заливаше главата ми с вряла вода. И колкото и да е чудно, аз всъщност се кефех.

Поех дълбоко въздух и рекох с шеговит тон:

— Стига бе, Графиньо! Вкиснат съм и имам нужда от съчувствие. Моля те!

Най-сетне ме погледна. И очите й блъвнаха пламъци над високите й скули.

— Престани с тоя шибан прякор — изсъска, после пак зае позата си на ледена скулптура и се загледа през прозореца.

— Какво ти е, мама му стара! — измърморих. — Какво те е обзело?

— Не мога повече да живея с теб — отвърна ми, без да престане да гледа през прозореца. — Вече не те обичам. — След което завъртя шиша още по-дълбоко: — Отдавна не те обичам.

Егати и отвратителните приказки! И какво нахалство, представете си! Не знам защо, но думите й само засилиха желанието ми да я притежавам.

— Не говори глупости, Над. Всичко ще се оправи. — Толкова пресъхнало ми беше гърлото, че едвам изговарях думите. — Имаме предостатъчно пари, така че не се притеснявай. Не е сега моментът да ме напускаш.

— Прекалено късно е — рече, все още загледана през прозореца.

И докато лимузината напредваше по посока на магистралата от Бруклин до Куинс, внезапно ме обзе някаква смесица от страх, обич, отчаяние и чувството, че съм предаден. Никога до този момент не бях изпитвал подобно усещане за загуба. Усещах се съвсем изцеден, абсолютно кух. Да седя насреща й се оказа неописуемо мъчение! Идеше ми да я зацелувам, запрегръщам, да я обладая или да я удуша. Явно трябваше да прибягна до стратегия номер две: продължителен жесток скандал.

Затова й рекох със здравословна доза убийственост в гласа:

— Чакай! Дай да разнищим тая шибана ситуация, Надин. Ти точно сега ли ми искаш развод? Точно когато ще тръгне шибаното дело срещу мен ли? Точно сега, когато съм поставен под домашен арест ли? — И вдигнах левия крачол на панталона си, че да види поставената около глезена ми наподобяваща на пейджър електронна гривна за следене. — Що за курвенски номер е това твоето? Кажи ми! Да не си решила да поставяш световен рекорд по липса на съчувствие?

Лицето й остана безизразно.

— Поначало съм добра жена, Джордан. Всички го знаят. Ти обаче от години се отнасяш зле с мен. Що се отнася до мен, бракът ни отдавна приключи — в оня миг, в който ме ритна надолу по стълбите. Няма нищо общо с арестуването ти.

Ебаси и глупостите! Вярно, посегнах й веднъж — при онова ужасно сбиване на стълбите преди осемнадесет месеца — в оня отвратителен миг, в деня преди да стана трезвеник — и ако тогава ме бе напуснала, щеше да е напълно в правото си. Тя обаче не ме напусна, а остана; а и аз станах трезвен. Но бе решила да се махне тъкмо сега, когато финансовата ми разруха витаеше във въздуха. Не вярвах на ушите си!

Пътувахме вече по магистралата и наближавахме границата между Бруклин и Куинс. Вляво блестеше остров Манхатън, където седем милиона души се веселяха и пееха през уикенда, без да им пука за сполетялото ме чудо. Тази мисъл окончателно ме сломи. Вляво от мен бе и клоаката, наречена Уилямсбърг — равна ивица земя, отрупана с полуразрушени складове, скапани жилищни блокове и говорещи на полски хора. Нямах и най-малката представа защо всички тези поляци са се заселили точно тук.

Изведнъж — великолепна идея! Ще сменя темата и ще говоря за децата. Та нали именно те бяха онова, което ни свързва.

— Децата добре ли са? — попитах смирено.

— Добре са — отвърна ми с донякъде развеселен тон. И добави: — Те ще са си добре при всякакви обстоятелства. — И пак се зазяпа през прозореца. Неизказаната й мисъл гласеше: „Дори и за сто години да те тикнат в затвора, Чандлър и Картър пак ще са си добре, тъй като мама ще си намери нов съпруг, преди да си успял да кажеш «Чичко паричко!».“

Поех дълбоко въздух и реших да замълча; засега поне изобщо не можех да разчитам дори на минимална победа. Що не си седях при първата си жена! Дениз щеше ли да ми разправя сега, че вече не ме обича? С тия шибани втори съпруги човек не знае на какво ще попадне, особено ако е завоювал някоя трофейна екземплярка. Да бе, щели сме да сме заедно и в радости, и в скръб! Тия да ги разправят на видеокамерата, заснемаща сватбеното тържество. В живота остават заедно с теб само докато има радости.

Така ми се падаше за това, че бях зарязал добрата си първа съпруга Дениз за тая русокоса гад, дето сега седеше насреща ми. Графинята по някое време ми беше станала любовница, но тази най-невинна авантюра излезе извън контрол: докато се усетим, се влюбихме до полуда един в друг, не можехме да си представим живота, та дори и да дишаме без другия. Навремето, естествено, имах съвсем рационално обяснение за поведението си: самовнушавах си, че Уолстрийт поначало е изключително трудно място за първи съпруги, така че аз самият всъщност за нищо не съм виновен. В крайна сметка, стане ли един мъж мощен борсов посредник, тези работи са си направо неизбежни.

„Тези работи“ обаче се оказаха нож с две остриета: в мига, в който Господарят на вселената претърпи финансов крах, съпруга номер две моментално си намира по-плодородно пасбище. Най-просто казано, щом златотърсачката усети, че златната мина вече не носи ценна руда, премества се в друга мина, където на спокойствие да си копае рудата. Реално погледнато, това е едно от най-безмилостните житейски уравнения. Само че сега-засега се намирах от онази му страна, където е задникът му.

Преместих отчаян поглед върху Графинята. Продължаваше да седи като изящна, но злонамерена ледена статуя и да гледа през прозореца. Обзет бях от всякакви чувства към нея, но най-вече тъгувах — и за двама ни и особено за децата ни. В Олд Бруквил бяха живели сякаш под закрилата на някоя добра фея — сигурни, че нещата са точно такива, каквито следва да бъдат, и че вечно ще са така. Ебаси и трагедията, мислех си.

Прекарахме остатъка от пътуването в пълно мълчание.