Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (19)

Осемнадесета глава
Немислимото

С изпънати назад рамене, с високо вдигната брадичка и редом с Випускника на Йейл влязох в стаята за поверителни разговори и се подготвих за най-лошото. Още от самото начало забелязах три необичайни обстоятелства. Първо, за днешната веселба бяха пристигнали и четиримата ми тъмничари, а именно: Копелето, Агента маниак, Мормона и, уви, Злата вещица от Изтока, която близо година не бях виждал. Седяха от едната страна на заседателната маса и чакаха аз и Випускника на Йейл да седнем насреща им.

Второто необичайно нещо бе, че и четиримата бяха официално облечени, дори Агента маниак, което при него беше рядкост. Мъжете не бяха свалили саката си, а вратовръзките им бяха стегнати догоре. Облекло, подходящо за съдебна зала. Випускника на Йейл и аз също бяхме с костюми, та дори и Вещицата, чийто черен полиестерен делови костюм плачеше за поправка — като всички останали дрехи в гардероба й.

Третата и най-тревожна особеност бе в това, че като започнахме да си разменяме обичайните любезности, осъзнах, че такива напълно липсват. Копелето се здрависа вяло и нищо не каза. Мормона ме стисна здраво и попита „Как я караш?“ с онзи мрачен тон, с който университетски треньор би съобщил, че освобождава играча от отбора и му спира стипендията. Агента маниак раздруса здраво десницата ми — прекалено здраво, бих казал, сякаш бе добросърдечен римски пълководец, който праща един от войниците си на пълната с лъвове гладиаторска арена. Вещицата пък изобщо отказа да се здрависа с мен.

Седнахме.

— Окей — рече делово Копелето. — Да се заемем с конкретните въпроси. Мишел… — каза кротко и протегна към нея обърнатата си нагоре длан. Вещицата кимна еднократно и му подаде дебелата папка, която държеше в ръцете си. После сложи дребните си ръчички върху масата и започна да върти палците си със светкавична скорост.

Усетих как сърцето ми се преобърна.

Копелето положи папката пред себе си с изключително внимание и се втренчи в нея. Беше затворена със светлокафяв шнур, прокаран през тънко картонено кръгче с размера на монета от десет цента. А Копелето не отлепваше поглед от нея.

Обърнах се объркан към Випускника на Йейл. Той забели очи и сви рамене, един вид: „Правят театро. Нищо не значи“. Кимнах с разбиране и пак загледах към Копелето, който продължаваше да се блещи — театрално — на папката.

Накрая, след една почти безупречна имитация на мразовития правителствен агент с каменното лице от „Матрицата“, на име Агент Смит, Копелето бавно, с идеално равномерно темпо разви светлокафявия шнур на идеални кръгчета, а след като свърши, бавно разтвори папката и се втренчи в най-горния документ.

И без да вдига поглед, каза с мразовития тон на Агент Смит:

— Господин Белфърт: признали сте се за виновен в извършването на почти всеки предвиден от закона вид измама с ценни книжа. — Така е, рекох си. — Манипулиране на акции. Нарушения на практиката при продажба на същите. Фрирайдинг^[1]. Спекулации. Нарушения в смисъла на Правило 10В-5^[2]. Валутни нарушения — и вдигна леко глава — и, разбира се, пране на пари. — Побутна документа към моята страна на масата. — Този документ познат ли ви е, господин Белфърт?

Хвърлих един поглед на документа, след което чух агент Смит да казва:

— Защо не помолите господин Дифайс да го прегледа от ваше име, че да не стане някоя грешка?

Изгарящ от желание да им угоди, Випускника на Йейл се надвеси над документа и му хвърли кратък поглед.

— Споразумението за признаване на вината ти — прошепна в ухото ми.

Не може да бъде, Шерлок! Та нали точно това е написано най-отгоре!

Випускника на Йейл ми се притече на помощ:

— Това е споразумението за признаване на вината му, Джоел.

— Искам да го чуя от устата на господин Белфърт — озъби се Агент Смит.

— Това е споразумението за признаване на вината ми — рекох с безжизнен глас.

Агент Смит кимна веднъж, после сведе поглед и пак се втренчи в преписката. Едва след десетина секунди грабна втори документ от върха на купчината и пак го побутна към мен. И вдигна поглед.

— А този документ известен ли ви е, господин Белфърт?

Огледах го за миг.

— Споразумението за сътрудничене.

— Точно така — кимна. — Най-долу на първа страница ще забележите отбелязано с жълт маркер изречение. Моля ви да го прочетете на глас.

— „Обвиняемият се задължава да бъде винаги искрен и честен.“

Търпението на Випускника на Йейл комай се изчерпваше:

— Добре де, какво искаш да кажеш, Джоел? Че не е бил искрен и честен ли?

Копелето се облегна назад на стола си и пусна тънка усмивка.

— Сигурно, Ник. — После ме изгледа. — Кажи ни ти, Джордан? Беше ли искрен и честен?

— Разбира се — отвърнах мигновено. — Защо да не съм? — Огледах стаята и забелязах, че и четиримата ми тъмничари ме гледат вторачено, но безизразно.

Вещицата:

— Искате да кажете, че не сте се опитали да ни заблудите дори веднъж?

Поклатих отрицателно глава, уверен, че няма начин вече да са разбрали за Атлантик Сити. Та то стана едва снощи. Добре де, преди две нощи, но като се изключи това, винаги им бях казвал истината… освен ако… Дейвид Биъл! Бележката! Не! Не може да бъде! Изключено! Изтиках мисълта от съзнанието си. Не бързай с изводите. Той никога не би ме издал. Няма никаква полза от това. А и аз го защитих. Спасих го. Предупредих го! Предупредих! Предупредих!

— Желаете ли да ни кажете нещо? — попита Агента маниак и кръстоса ръце под гърдите си.

— Не! — отвърнах категорично. А след това, не толкова категорично: — Искам да кажа, че всъщност не знам какво очаквате от мен по отношение на… ъъ… честността. — Огледах ги един по един, докато погледът ми се спря върху Копелето. — И за… ъъ… искреността — реших, че съм длъжен да добавя, макар и да нямах представа защо.

Той сякаш надуши кървава следа.

— Дай да бъдем малко по-конкретни — рече търпеливо. — Казали ли сте някога някому, че сътрудничите?

Нож в сърцето! Длъжен съм да ги блъфирам!

— Да — отвърнах самоуверено.

— На кого?

— На родителите ми, като начало. Нали от тях ми е началото. — И сам се изсмях на шегата си. — Това престъпно ли е?

Копелето изобщо не се засмя.

— Не — рече — не е престъпно. Друг?

— Ъъъъ — устата ми започна да пресъхва, — на жена ми, естествено — имах чувството, че устните ми вибрират, — но на нея бях длъжен да й го кажа. По ред причини, имам предвид. Нали и тя трябва да се подпише на документите за конфискацията на имущество — и изведнъж: идея! — и може тя да се е изпуснала неволно пред някоя приятелка. — Като Лори Биъл, ако разбирате какво искам да кажа, която после е казала на Дейв Биъл и от всичко това се е получило едно огромно недоразумение. — Нямам представа всъщност. Не съм й споменавал, че трябва да си мълчи. Моя грешка, вероятно. Това проблем ли е?

— Не. Според мен жена ви е достатъчно умна и разбира какъв е залогът в случая — поклати глава Копелето. На друг да сте казвали?

Запази спокойствие!

— На Джордж — заявих самоуверено.

Копелето погледна към Агента маниак, който поясни:

— Става дума за наставника му по линия на „Анонимните алкохолици“. — Едновременно с това Агента маниак кимна няколкократно с глава — да покаже, че Джордж е на чисто.

Випускника на Йейл не издържа и се намеси:

— Джоел, дай да караме по същество, а? На Джордан му е ясно, че според вас е казал някому, че ви сътрудничи, така че направо си кажете за кого става дума. Да стигнем до корена на нещата.

Копелето сви рамене и с очевидно пренебрежение не обърна внимание на думите на Випускника на Йейл, сякаш дори и дипломата му не признаваше. После ми хвърли една гадна усмивка и попита:

— Джордан, имало ли е случай да сте давали някому някаква бележка?

Боже мой! Потвърждават се най-големите ми страхове! Не съм в състояние да разсъждавам. Трябва да печеля време. И да отричам.

— Изобщо дали съм давал някому бележка през живота си ли искате да знаете? Докато съм бил в гимназията… ъъ… да речем? Или откакто завърших следването си?

— Откакто започнахте да ни сътрудничите — каза Агента маниак, спасявайки ме от собствените ми глупости.

— Никому — отвърнах мигновено. — Всъщност… ъъ… ще трябва да помисля, понеже… ъъ… въпросът е изключително важен. — Млъкнах за миг и ми идеше да побягна. Но колко ли агенти на ФБР има в сградата? Прекалено много. Но пък ако сега е последният ми шанс! Агента маниак може всеки миг да ме закопчае, още докато сме в стаята за поверителни разговори. Копелето ще щракне с пръсти, ще посочи китките ми, а Агента маниак ще извади белезниците с такава скорост, че свят ще ми се завие! Имат ли правото обаче без разрешение от съдия? Може би. Вероятно! Категорично! Налагаше ми се да обсъдя въпроса с Випускника на Йейл. Но пък ако поискам да остана насаме с него, това ще им докаже, че съм виновен. Не става. Трябва да блъфирам. Отричай! Отричай! Отричай!

И продължих да се правя на утрепан:

— Ами имаше един случай, когато бях в Ню Джърси с Гейто и Бренън, ако това имате предвид. След като свършихме да играем голф, написах на гърба на картона с резултатите името на едни акции и го подадох на Денис. Това обаче го има и на записа. Можете да проверите.

— Само ни губите времето — избъбри нервно Вещицата. — Знаем, че ни лъжете. Явно не е трябвало да разчитаме, че от вас може да излезе свидетел.

— Което означава, че няма да има писмо 5К — допълни Копелето.

И пак Вещицата:

— Според собствените ми изчисления ви очакват най-малко тридесет и пет години затвор.

И пак Копелето:

— Но ако си признаете още сега, все ще остане някаква възможност. Може би. — И ме изгледа с каменно лице. — Питам ви за последен път. Подавал… ли… сте… някому… някъде… някаква… бележка?

Моят спасител — Випускника на Йейл:

— Преди да продължим, настоявам да разговарям насаме с клиента си. — И сграбчи ръката ми. — Ела за малко навън, да си поприказваме.

Моят идиотски отговор:

— Няма нужда, Ник. — И се отърсих от хватката му. — Нямам какво да крия. Нищо не съм направил в този смисъл. Кълна се в Бога! Никому никаква бележка не съм давал и съм готов да се подложа на проверка с детектор на лъжата. — Че колко му е на човек да изкара подобен тест. Нали и Шарън Стоун го прави в „Първичен инстинкт“… макар тя да не лъжеше. И все пак… може пък и да не знаят! Може просто да ме изпробват! Нямат нито една улика… освен… Кой прибра бележката — аз или Дейв? Не помня. Но не бива да признавам. Не мога да призная! Призная ли — загивам. А и те може изобщо да нямат представа, че става дума за Дейв! Ако бяха сигурни, досега да го бяха казали. И те искат с блъф да ми изтръгнат признание! Несъмнено!

Последните думи на Копелето:

— Окей. Значи никому никога не сте давали никаква бележка. Добре. — Сви рамене и затвори папката. После се обърна към Випускника на Йейл: — Съжалявам, Ник. Не мога да използвам клиента ти за свидетел. Не може да му се вярва. Щом лъже пред нас, ще лъже и пред журито.

При което Вещицата понечи да рипне от стола си, но я възпря мощният глас на Агента маниак, който се провикна:

— Глупости! — И прикова Вещицата с поглед. — Седни за секунда, Мишел! — После насочи огнения си поглед към мен: — Вижте какво — рече с тон, който досега не беше използвал, — знам точно какво се случи. На вечерята с Дейв Биъл сте му пробутали бележка, на която е пишело: „Не се инкриминирай! Разговорът ни се записва!“. После напуснахте ресторанта и ме излъгахте в очите с думите, че сте сторили всичко по силите си. — Спря и поклати глава, но не с отвращение. По-скоро бе разочарован от мен. Бях най-видният му сътрудничещ свидетел, но го бях разочаровал, а може би и посрамил.

— От самото начало съм откровен с вас, затова сега ви казвам без заобикалки: ако не признаете истината, Джоел ще прекрати споразумението ви за сътрудничене и ще прекарате следващите тридесет години зад решетките. А ако си признаете, той може пак да го прекрати и вие пак да остареете в затвора. — Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Но никога не съм ви лъгал, не ви лъжа и сега. Не си ли признаете, никакъв шанс не ви остава!

Випускника на Йейл насмалко да скочи от стола си:

— Окей — извика с глас на границата на писъка. — Искам пет минути с клиента си — на четири очи! — После посмекчи тона: — Ще замоля всички да изчакате в коридора, докато се съвещая с клиента си!

— Разбира се — каза Копелето. — Говорете колкото си искате, Ник.

На излизане Агента маниак улови погледа ми и бавно ми кимна. „Избери правилния ход“, говореха очите му. После излезе.

* * *

— Значи мога да предполагам, че наистина си го направил — заяви адвокатът ми.

Огледах стаята за поверителни разговори, голите стени без прозорци, евтините служебни бюра, евтините кожени кресла и празната гарафа за вода в единия край на масата и се запитах дали разговорът ни не се записва.

Улових погледа на Випускника на Йейл и с уста оформих безмълвно думите: „Може ли да се говори?“.

Випускника на Йейл ме изгледа с невярващ поглед. След няколко секунди отвърна:

— Да, Джордан. Можеш спокойно да говориш. Каквото и да кажем, ще се счита за поверителна информация.

— Да бе — измърморих. — Явно никога не си ходил на кино. Та това е най-старият трик на света. Полицаите излизат навън и чакат да направиш самопризнание. След което се втурват обратно и ти казват „Аха! Гепихме ли те!“.

Випускника на Йейл килна глава и ме изгледа така, както се гледа някой току-що откачил. После каза:

— В тази стая няма подслушвателни устройства. Имам дългогодишен стаж във федералната прокуратура, където вършех точно онова, което Джоел сега върши, така че можеш да ми вярваш. Е, и? Даде ли бележка на Дейв Биъл?

Отричай! Отричай! Отричай!

— Какво от това, ако съм дал? — попитах заядливо. — Не казвам, че съм му дал, но след като те го твърдят, какво от това, ако съм я дал?

— Ще сме изправени пред сериозен проблем — отвърна ми. — Джоел може да прекрати споразумението ти за сътрудничене, а това означава да те осъдят без наличието на писмо 5К.

Спокойно! Твоята дума срещу неговата!

— Това са глупости, Ник! Как могат да докажат, че съм подал бележка на Дейв Биъл? Нали аз отричам, а те твърдят противното. А дори и самият Дейв да им сътрудничи, кой може да каже, че не той лъже, а аз? — И поклатих праведно глава. — Така де! Нали не може да ми откажат писмото 5К при отсъствие на доказателства?

— Не е толкова просто — сви рамене Випускника на Йейл. — Ако смятат, че лъжеш, пак може да не го напишат, макар да ме съмнява, че в случая точно това ти готвят.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че наистина имат някакво доказателство, или поне така смятат, иначе нямаше толкова да се репчат. — Млъкна за миг и сякаш се замисли. След секунди продължи: — Окей, да приемем само за миг, че наистина си му дал бележката. Къде щеше да се намираш в подобен момент?

Невероятно! — рекох си. Дори в такъв прокълнат миг не преставах да се дивя на усуканото естество на американската правна система. Най-елементарният факт: ако признаех пред адвоката си, че наистина съм дал бележката на Дейв Биъл, той няма да е в правото си да ме представлява, в случай че продължа да лъжа. Поради тази причина ни се налагаше да разговаряме „хипотетично“, та адвокатът ми да се помъчи да напипа по кои точки съм най-уязвим. След което да ми помогне да си съставя възможно най-шантавото обяснение, отговарящо на известните факти.

— Най-вероятно щях да съм в някой ресторант — отвърнах.

— И защо смяташ така?

— Защото тъкмо на такова място се срещнахме.

— Окей — кимна той. — И как се казва ресторантът?

— „Ла Каракала“. В Лонг Айлънд, близо до Съйосет.

— Имаше ли много хора в ресторанта?

Усетих го накъде бие.

— Не. Само неколцина клиенти и нито един агент на ФБР. Убеден съм.

Випускника на Йейл кимна в знак на съгласие.

— В това отношение вероятно си прав. От доста време им сътрудничиш и съм убеден, че Коулмън ти има доверие. — Млъкна за миг, а последните му думи увиснаха във въздуха като отровен газ иприт. Да, наистина не бях оправдал доверието на Агента маниак. Той винаги бе прям с мен, а аз яко го преебах! Но пък постъпих като Човек. Запазих самоуважението си. И ето докъде я докарах!

А Випускника на Йейл продължи:

— Добре, само за идеята да приемем, че наистина си му подал бележка, без никой да те види. Има ли вероятност да сте казали нещо инкриминиращо, което да се е записало? В смисъл — Дейв Биъл би ли реагирал на бележката? Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Разбирам те. Ти за глупак ли ме имаш? Че съм му пъхнал бележката ей така, без никакво предупреждение ли? Но съм убеден, че не в това е проблемът. Имам предвид, че ако се решех на подобен риск, щях първо да се огледам из ресторанта да не би някой да ни следи, след което щях да му дам някакъв знак — например да сложа пръст пред устните си или нещо от тоя род. Във всеки случай в записа няма нищо необичайно с изключение на това, че Дейв не се самоинкриминира. Но и това не е необичайно в крайна сметка. С Гейто например проведох четири-пет срещи, без той да се самоинкриминира. Така че опираме до моята дума срещу думата на Дейв, нали така?

— Много внимателно те слушам — разсъждаваше Випускника на Йейл, — но нещо не ми се връзва. — Млъкна за миг, после каза: — Кажи ми още нещо: ако му беше дал бележка, щеше ли после да си я вземеш, или той щеше да си я запази като сувенир?

От гърдите ми се отрони тежка въздишка.

— Не съм сигурен, Ник. В смисъл, бих предположил, че той просто би я изхвърлил, но откъде да знам? — Спрях и иронично поклатих глава. Направо не можех да повярвам! Бях защитил приятеля си, а той за благодарност ме беше изпортил! Магнум от самото начало е бил прав, Агента маниак — също. Бях се проявил като първия глупак и сега щях да заплатя с живота си. — Чакай и аз да те питам нещо, Ник. Какво може да стане, ако не ми дадат писмо 5К? Наистина ли ще трябва да лежа цели тридесет години?

— Да — отвърна моментално той, — а може и повече. Освен онова, по което вече си се признал за виновен, Джоел ще ти тръшне и нови обвинения: възпрепятстване на правосъдието, подвеждане на федерален служител и още няколко от този род. Ние в никакъв случай обаче не бива да допуснем подобно нещо. На всяка цена трябва да попречим на тази работа да излезе оттук. — И приятелски положи длан на рамото ми. — В качеството си на твой адвокат съм длъжен да знам още отсега: даде ли бележка на Дейв Биъл?

— Да, Ник — кимнах тъжно. — Дадох му, а там пишеше точно онова, което цитира Коулмън. — И тихичко се изсмях. — Да ти кажа честно, не ми се вярва, че след като съм рискувал толкова много за някой приятел, съм се докарал до сегашното положение.

— Мога ли да знам защо го направи? — попита Випускника на Йейл.

— Има ли някакво значение?

— Разбира се, че има! — възкликна изненадано той. — Ако си искал да опазиш Дейв Биъл, понеже съхранява твои пари или се каниш заедно с него да извършиш някакво престъпление, нещата ще приключат зле. Но ако е било просто криза на съвестта, от която не печелиш нищо, освен някакво лъжовно чувство за самоуважение, струва ми се, че бихме могли да намерим някакъв изход. Та по каква причина го стори? Защото криеш още нещо или само защото ти е приятел?

— Второто — рекох категорично, макар да се чувствах като лъжливото овчарче. — Кълна ти се в Бога, Ник! — Мама му стара! Вече се заклех веднъж днес, след което излъгах! — Искам да кажа, този път наистина се кълна в Бога! Никаква друга изгода нямах освен тази да помогна на приятеля си. Нищо повече. Отидох на срещата с единственото намерение да накарам Дейв да проговори, но докато седях на масата, нещо ми стана. Едва ли мога да ти го опиша. Като го гледах, си представих какво всъщност трябваше да излезе от „Стратън“. Усетих вината си за това, че лично аз го бях корумпирал. Разпалил бях алчността му с тъпите си речи на събранията. И за разлика от останалите, срещу които бях сътрудничил, Дейв ми беше приятел — или поне така си мислех тогава. Сега обаче вече знам, че приятели не съществуват — както не съществува и лоялността — и че всяка коза е за своя крак! — Поклатих гневно глава. — Заради което вероятно ще прекарам остатъка от шибания си живот в пандиза! — Млъкнах и се опитах да се овладея. — А какво ще кажат децата ми? — И поклатих невярващо глава. — Чандлър и Картър. О, Божичко — какви ги надробих!

Випускника на Йейл положи длан върху рамото ми и ме потупа няколкократно.

— Окей — рече. — Сега следва да закърпим положението, да разчистим бъркотията.

— И как ще стане то?

— Като начало ще трябва веднага да си признаеш пред тях. Не можем да си позволим това нещо да ни е в тежест и след днешния ден.

— Така ли мислиш? Ами тоя Джоел ме мрази до дъното на червата си бе, Ник. В мига, в който си призная, ще прекрати споразумението ми за сътрудничене. Убеден съм. — Млъкнах за миг — да преценя краткосрочните последствия. — Трябва поне още веднъж да видя децата си. Само веднъж, преди да ме напъхат зад решетките. Само да ги целуна за сбогом и да им кажа, че ги обичам.

— Разбирам те — изрази съчувствие той. — И съм убеден, че ако изляза и кажа на Джоел, че имаш да му казваш нещо, той ще се съгласи да не предприема никакво непосредствено действие, а поне да го премисли до утре.

— И какво ще стане после? Ти как щеше да постъпиш в подобна ситуация?

— Аз ли как щях да постъпя? — разсмя се той.

— Точно така — изгледах го с абсолютна сериозност. — Ти как щеше да постъпиш? Щеше ли на мига да ми прекратиш споразумението за сътрудничене, или просто щеше да ме шляпнеш през пръстите?

— В никакъв случай не бих прекратил споразумението ти — отвърна ми мигновено. — Последствията са прекалено сурови. И бих казал, че деветдесет на сто от помощник федералните прокурори мислят по същия начин. — И сви рамене. — За жалост Джоел не попада в тези деветдесет процента, но това не означава, че ще прекрати споразумението с теб. Просто искам да ти кажа, че повечето помощник федерални прокурори не са толкова непреклонни, колкото Джоел.

Но да се върнем на въпроса ти. На негово място най-вероятно щях да ти отправя строго предупреждение — или, в най-лошия случай, да те накарам да се признаеш за виновен и по още едно обвинение — например за подвеждане на федерален служител или за възпрепятстване на правосъдието. Моята цел би била да ти дам урок, а и да убедя журито, че вече сме те наказали за стореното.

— Какво жури? Нали вече ще съм се признал за виновен?

— Не говоря за твоя процес — поклати глава той. — Имам предвид журитата, пред които ще се явяваш като свидетел на обвинението. Недей се заблуждава: всичко това ще излезе наяве по време на кръстосаните разпити. И те затова сега са толкова бесни! Сто на сто са наясно, че си го сторил от добра подбуда. Просто си искал да опазиш приятеля си.

Както и да е, дай ми разрешение и ще изляза веднага да им кажа, че си готов да се разкаеш. След което двамата с Грег ще запретнем ръкави, за да те измъкнем — и то без да жалим никакви усилия. Защото щом Грег разбере какво е станало, той със сигурност още довечера ще се върне. И рано утре сутринта ще се забием във федералната прокуратура да пледираме по твоя случай. Ако се наложи, до най-високо ниво ще стигнем. Радваме се на прекрасни отношения с шефа на криминалния отдел, който в крайна сметка ще трябва да парафира рапорта на Джоел. А ти междувременно вземи да се обадиш на Коулмън и го помоли да каже някоя добра дума за теб. Знам, че двамата сте в добри отношения. От няколко източника вече дочувам, че той силно ти симпатизира и те уважава.

— Може да е било вярно навремето — рекох мрачно, — но вече не е така. Аз наистина напълно го предадох. — И поклатих засрамено глава. — Не знам как ще го погледна в очите. — Прехапах долната си устна, ужасен от мисълта. — Сигурно ме мрази вече до дъното на душата си.

— Амиии — проточи Випускника на Йейл с тънка усмивчица. — Изобщо не те мрази. Дори се обзалагам, че е съвсем наясно със ставащото тук. Не си мисли, че си първият сътрудничещ, който е попаднал в такова положение. Много по-често се случва, отколкото си мислиш. Поне сърцето ти си е било на мястото. И макар Коулмън никога да не го признае, сигурно сега те уважава повече, отколкото преди. Аз също — намигна ми. — Така че ни остава да се справим единствено с Джоел — да предотвратим по всякакъв начин прекратяването на сътрудниченето ти. Оттам нататък — каквото дойде.

Кимнах, изпитвайки вътрешно удовлетворение, че бях наел за мои защитници фирмата „Дифайс, О’Конъл енд Роуз“. Те бяха не само първокласни юристи, но и приятели, от каквито напоследък изпитвах силен недостиг. Естествено, все още бе налице вероятността Копелето да прекрати — или най-малкото да се опита да прекрати — споразумението за сътрудничене, но докато в ъгъла ми стояха Ник и Грег, а с малко повечко късмет — и Агента маниак — шансовете ми нямаше да са съвсем изгубени.

Пет минути по-късно тъмничарите ми се завърнаха в стаята за поверителни разговори и аз захванах да се кая в продължение на тридесет минути, през които им разказах всичко.

Стори ми се, че Копелето възприе нещата добре, макар да не прояви никакви емоции, а накрая само каза на Ник, че ще се свърже с него до няколко дни. За моя най-голяма изненада Вещицата и Мормона отказаха да се намесят.

А Агента маниак бе необичайно тих.

Първоначално мълчанието му съвсем ме съсипа, понеже реших, че съм разрушил завинаги всичката добра воля, която бях успял да изградя у него. Та нима не се подиграх с доверието му! Лъжех го, докато го гледах в очите — и то не само когато му предавах касетата със записа, но и когато ме конфронтира тук, в стаята за поверителни разговори. Така че имаше пълното право да забрави телефонния ми номер и да си извади съответните поуки.

Оказа се обаче, че не съм прав — той просто пазел мислите си за по-късно, когато останахме насаме. А това се случи само след десет минути, когато той ни изпрати заедно с Випускника на Йейл със служебния асансьор, през фоайето, залято от тъмнокожи мрачни полулегални чужденци, а оттам — на улицата. Тогава Випускника на Йейл тръгна наляво към метрото, а ние двамата с Агента маниак — надясно към паркинга.

Наближавахме Бродуей, зад гърба ни се извисяваше „Федерал Плаза“ 26, когато Агента маниак закова на място, плесна ме по бицепса и запита:

— Абе какво ти става, мама му стара? Да не си нещо откачил?

И аз заковах на място.

— Да — рекох. — Май откачих.

Агента маниак премина в настъпление:

— Яко си го закъсал засега! Даваш ли си сметка каква тежка битка ти предстои с Джоел? Божичко, ти май изобщо не схващаш! Направо си играеш с живота си! — Стисна устни и поклати глава. — Не мога да го повярвам! И то след като си заложих главата в торбата заради теб да пледирам шибания ти казус пред Джоел, пред шефа ми, пред неговия шеф и пред всички останали в тая сграда!

А имаш ли изобщо представа какво количество хартия съм изписал по шибания ти случай? — И пак гневно поклати глава. — Невероятно! — продължи да мърмори. — А какво ти казах оная вечер, когато беше разстроен, че те подготвям да записваш Биъл? Кажи де, нали уж имаш фотографска памет! Кажи ми бе, гений такъв: какво точно ти рекох?

С подвита опашка:

— Каза, че при аналогична ситуация и той би постъпил по същия начин. И излезе прав. Просто не знам какво повече да кажа. — Спрях, ровейки в съзнанието си за точните думи. — Не те ли интересува поне защо го направих?

— Не се хаби — отвърна ми натъртено. — Пък и вече знам защо си го сторил. И тъкмо затова сега разговарям с теб тук, навън, а не в някоя затворническа килия. — И продължи да клати глава. — Както и да е, кашата я забърка ти, а сега аз ще трябва да те оправям. Много съм ти благодарен!

Не се сетих за подходящ отговор, затова рекох:

— Приятел в нужда се познава.

— Да бе — замърмори. — И ти си ми бил приятел! Боже мили! При сътрудничещ като теб на кого му трябват врагове? — И още клатене на главата. — Слушай много внимателно какво ще ти кажа: не мога да ти обещая нищо конкретно, но ще направя всичко по силите си да ти спася кожата. В знак на благодарност си длъжен да преминеш на ново, много по-качествено ниво в сътрудниченето си. Дотук се справяш добре, но само толкова. Можеш много повече, далеч повече. Знам на какво си способен, знае го и Джоел. А това е единственото, което може да ти помогне. Накратко казано, знаеш кои са целите ни. Така че, като се прибереш довечера у дома, искам да си напънеш мозъка и да измислиш как да стигнем до тях. Та докато увещавам Джоел да те помилва, да мога да му кажа, че си готов да сътрудничиш на ново, много по-високо ниво. Разбра ли?

— Идеално — рекох. — А ти от самото начало беше прав: на този свят няма лоялност. И всеки предава останалите. — При което се ръкувахме и се разделихме.

Най-необичайното обаче тепърва предстоеше. Вечерта, след като накарах Джордж да се обади на Елиът Лавин и да го попита дали не може да ми изплати поне част от дължимата сума, от която имах въпиюща нужда, Джордж остави слушалката само след една минута и рече с невярващ глас:

— Според приятеля ти Елиът на теб в затвора пари няма да ти трябват. Каза да ти пожелая всичко хубаво и да вървя да си го начукам. После ми затвори телефона.

Чудесно, рекох си. На този свят има доста хора, с които извършвах престъпления и които смятат, че им се е разминало. Е, имат много здраве.