Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (17)

Шестнадесета глава
When a man loves a woman^[1]

 

На сутринта ме събуди следният шум:

Брррууу! — Брррууу! — Брррууу! — … Брррууу! — Брррууу! — Брррууу!

Отворих дясното си око и без да вдигам глава дори на сантиметър от бялата копринена възглавница, извих врат надясно и изгледах телефона на бъдещето — хромирано чудо на техниката с две дузини мигащи лампички и с най-досадния звън на света, наподобяващ оплетено в жица врабченце. Телефонът бе поставен върху безбожно скъпа странична масичка — част от комплект, естествено.

Брррууу! — Брррууу! — Брррууу! — … Брррууу! — Брррууу! — Брррууу!

Боже мой, изстенах. Толкова ми се спи, че… не мога да мръдна. Главата ми тежи половин тон.

Брррууу! — Брррууу! — Брррууу! — … Брррууу! — Брррууу! — Брррууу!

Божичко! — Кой се е сетил сега пък да ми звъни? Ебаси и нахалството!

Изправих се в леглото и поех дълбок, разтревожен дъх. Белият копринен юрган се беше свлякъл до краката ми и покриваше слабините ми. И макар да бях съвсем сам, не можах да устоя на суетата, та огледах голото си тяло и опипах коремните мускули. Яка работа; бях във фантастична форма. Което беше от голямо значение тъкмо сега, ако се захванех да привлека нова Графиня; но далеч по-важно бе да си остана богат.

Е, резиденцията ще ми я оставят поне още за известно време. А една шикозно поизносена резиденция може да се окаже мощен афродизиак. Огледах спалнята. Таванът бе на десет метра над кафяво-сивия мокет за сто и петдесет хиляди долара, а спалнята бе достойна и за крал. От четирите й ъгъла стърчаха колони от избелено дърво, гравирани така, че да напомнят на шишарки, а върховете им поддържаха балдахин от кафяво-сива индонезийска коприна, която пасваше страхотно на мокета. Графинята страшно си падаше по тия шибани балдахини! И по коприните. Резиденцията имаше няколко спални, а във всяка имаше и по един шибан копринен балдахин!

Брррууу! — Брррууу! — Брррууу! — … Брррууу! — Брррууу! — Брррууу!

Да ти еба майката! Протегнах се и вдигнах хромираната слушалка.

— Ало? — измърморих с оня подчертано сънлив глас, който подсказва на отсрещната страна, че се обажда в безбожен час.

Уви, оттатък долетя бодрият весел глас на най необичната ми вторично зависима:

— Ставай, сънчо! — призова Графинята. — Осем и половина стана! След два часа имаме среща с брокера на недвижими имоти! — Весело! Бодро! Жизнерадостно!

Ебаси и нахалството! Какво се казва в такъв случай! Изобщо нямах думи! Гък не можах да кажа! Какво друго трябваше да очаквам от нея? Да обяви, че ще си сложи от моя любим парфюм? Боже милостиви! Ако не бях обещал да не издам Деби, още сега щях да обясня на Графинята какво точно си мисля за нея.

А тя, още по-жизнерадостно:

— Хайде, сънчо! Днес е първият ден от останалия ти живот! Защо не накараш Гуин да ти направи кафе?

— Гуин идва чак в девет — рекох безизразно. — А и не съм в настроение за кафе.

Графинята най-сетне долови тона ми:

— Ау, някой май е много вкиснат днес! Я дръпни завесите да нахлуе малко слънчева светлина! Навън цари разкошно време.

Стиснах гневно зъби и бавно извърнах глава наляво, към славните сиво-кафяви завеси. Ебаси и шибаните завеси: бяха най-малко седемметрови и сигурно са ми стрували цяло състояние! Ех, защо ги нямах тези пари сега — и то в брой!

Изведнъж ме осени страхотна идея:

— Абе ти знаеш ли, че си права? — рекох весело. — Никак няма да е зле тук да стане по-светло. Само за секунда, сладурче. — Протегнах се над страничната масичка и грабнах дистанционното на бъдещето, което контролираше всичко в шикозно поизносената спалня — от завесите до вградените осветителни тела и четири метра високия мултимедиен център със 102-сантиметровия телевизор с висока разделителна способност, и стереосистемата „Фишер“ за седемдесет и пет хиляди долара, включваща между другото и устройство за автоматична смяна на триста CD-та.

Първо — завесите: с дистанционно в ръка кликнах на LCD-квадратчето с надпис „Завеси“ и те моментално се заразтваряха, откривайки зад себе си четири метра висока двукрила врата, извеждаща към палубата от червен махагон, откъдето се виждаше целият Атлантик.

— А! Светлина! — рекох на гнусната предателка. — Задръж още една секунда, сладур — и натиснах бутона с надпис „Търси диск“, при което се появи ново меню. Набрах една по една буквите Б… О… Л… Т… Ъ… Н… и след миг на екрана се появи Хитовете на Майкъл Болтън, придружени от една доста досадна негова снимка (голям нос, тясно лице и тъпа опашка) и списък на всичките му сладникаво-блудкави любовни песни, повечето откраднати от други, по-талантливи изпълнители, и всичките предназначени да манипулират сърдечните струни и умовете на нищо неподозиращите женски същества.

Все още стисках зъби от гняв, когато сложих показалец върху заглавието When a Man Loves a Woman и леко цъкнах. После натиснах докрай копчето за сила на звука и задържах пръста си отгоре му няколко секунди.

— Какво правиш? — попита все още щастливата Графиня.

— Нищо — рекох, докато оглеждах шикозно поизносения си мултимедиен център и слушах как с няколко прещраквания устройството стигна до желания диск. — Пускам си малко музика в началото на деня.

— Така ли? — попита леко объркано тя. След което добави: — Ами аз след малко отивам до плажа. Мислех да прекараме заедно деня.

— Преди да се качиш в колата, Надин, държа да ти кажа, че поразмислих по въпроса за Хамптън. Накратко казано, смятам, че се налага да останеш за известно време в Олд Бруквил.

Изведнъж, не тъй весела:

— Какво искаш да кажеш? Мисля, че този въпрос вече го обсъдихме.

В този миг до ушите ми долетя началото на песента. Поех дълбоко въздух, твърдо решен да не се издавам.

— Да — рекох с леден глас. — Но така си свикнала с живота там. И всичко ти е подредено: и курсовете „Мама и аз“, и курсовете по готварство. Да не говорим колко добре се разбираш с личния ти треньор. С Алекс… — и млъкнах за миг, оставяйки името на румънеца гадняр да виси във въздуха. — Не мога да си представя, че Алекс ще се съгласи да шофира всеки път по час и половина, че да идва в Хамптън. Нали ме разбираш?

— Вече не тренирам с него — отвърна с притеснен тон.

— Така ли? Какво стана?

— Нищо. Малко се посдърпахме.

Ами то така става, като се чукаш с личния си треньор, мина ми през ум! Но не можех да го кажа на глас, тъй като щях да компрометирам Бо. Затова рекох:

— Ами то така става, като се чукаш с личния си треньор! После се сдърпвате! — Извинявай, Бо!

— Не разбирам за какво става дума — заоправдава се тя.

А аз, със злъч:

— Ти да не би да отричаш, че си се ебала с оня румънски помияр?

— Не съм.

— Престани да се втеляваш, Надин! Много добре знам, че оня вонливец е спал в леглото ми. Хората приказват.

Точно тогава се разнесе отвратителният глас на опашатото копеле:

— Когато мъжът обича жена, не може да мисли за друго.

Насочих слушалката за миг към тавана — към осемдесетватовите тонколони „Босе“ — после я върнах върху ухото си и чух Графинята:

— … много те моля, намали тая музика!

— Е, не е толкова силна — изрепчих й се, след което пак насочих слушалката към високоговорителите. После пак я върнах до ухото си и я чух да пищи:

— … с теб, Джордан! Престани! Защо го правиш?

На което аз изсъсках:

— Стига вече, Надин! С кого си мислиш, че си имаш работа? От месеци знам за цялата тази гадория!

Ответен удар от Графинята:

— Да бе… Намерил се кой да хвърля камъни! Ти да не си някое шибано ангелче, а? Ти да не би да не спеше с оная отвратителна еврейка, дето ти правеше свирки! — Миг тишина, след което Графинята продължи: — И за ония луди рускинчета знам. Все си си същият! Курвар мръсен!

— Абсолютно си права — озъбих се. — А ти си една шибана вторично зависима, която се ебе с други вторично зависими… като оня пропаднал професионалист по голф от Пенсилвания. Той какво ти предложи в замяна? Безплатни уроци по голф след всяко чукане ли?

Графинята, отказвайки да повярва:

— Не разбирам за какво става дума.

Аз, през стиснати зъби:

— Никога няма да ти простя, Надин, задето ме изостави на стълбището пред съда, кучко мръсна!

Моментална контра:

— А ти ме ритна надолу по стъпалата, шибан наркоман такъв! Дано изгниеш зад решетките!

— Така ли? А ти дано пукнеш от вторичната си зависимост! — И й затръшнах телефона. — „Курва гадна!“ промърморих към телефона на бъдещето. Поех дълбоко въздух и се помъчих да се успокоя. Телефонът пак иззвъня: Брррууу! — Брррууу! — и за част от секундата се озова в дланта ми. — Сега какво искаш, да ти го начукам?

— Начукай си го сам! — озъби се адвокатът ми. — Какво става? Неприятна сутрин ли?

— А, здрасти, Грег! — рекох щастливо. — Какво става?

— Нищо — отвърна ми. — При теб какво става?

Замислих се за секунда:

— А, нищо особено. Посдърпахме се малко с предстоящата ми бивша жена.

— Разбирам — рече Магнум. — И мога ли да знам за какво си надул Майкъл Болтън още от осем и половина сутринта? Как можеш да слушаш подобна гадост!

— Ох, мама му стара! Изчакай за секунда. — Натиснах паузата на дистанционното. — Извинявай. Повярвай ми, ни най-малко не съм почитател на Майкъл Болтън. Дори се каня да пусна шибаното му CD в микровълновата фурна моментално след като приключим разговора си.

— Мога ли да знам защо?

— Разговорът ни поверителен ли е?

— Всичките ни разговори са поверителни.

— Добре — рекох. — Ами току-що научих, че Графинята се ебе с Майкъл Болтън. Представяш ли си?

— Наистина ли? — зачуди се Магнум. — Тоя е пълен лузър! Къде-къде по-добър от него е можела да си намери.

— Много съм ти благодарен, Грег. Може би не схващаш какво точно се мъча да ти кажа: шибаният — Майкъл — Болтън — е чукал — моята — жена!

— По време на брака ли?

— Не! Не по време на брака ни! След това!

— Тогава какво толкова се кахъриш? И ти не си седиш на дланите, доколкото знам. Както и да е. Можеш ли да дойдеш до града днес?

— Защо? Нещо лошо ли има?

— Не бих го нарекъл лошо, но не е и най-доброто, което можеше да се случи. Приключих споразумението ти с Джоел.

— За колко време ще ми оставят къщите? — попитах мигновено.

— Ами зависи за кого става дума — за теб или за Надин — отвърна предпазливо той. — Предпочитам да ти го кажа на четири очи. Ела до града, ще поръчаме някой и друг сандвич и ще проведем работен обяд. Ще ми се да присъства и Ник.

Поколебах се за миг дали да не го притисна за повече подробности, но той каза:

— И добри вести имам, във връзка с приятеля ти Джоел. Така че горе главата! Ще се видим след няколко часа, окей?

— Ясно! — рекох щастливо и се ухилих на телефона. — До обяд ще съм там. — И окачих телефона на бъдещето с ясното съзнание, че Магнум има предвид едно-единствено нещо: Копелето напуска районната прокуратура.

* * *

Моят исполин адвокат седеше зад бюрото си, колосаният Випускник на Йейл бе вдясно от мен, а аз се настаних право срещу Магнум, под абсолютно точния ъгъл, необходим ми, за да хвърлям крадешком погледи към снимката му със съдията Глийсън, правена, докато работели заедно в щатската прокуратура. И докато си бъбрехме за слабостите на замаха ни със стика за голф, усетих, че ту участвам, ту изключвам от разговора. Вместо това съзнанието ми все се местеше към снимката на съдията Глийсън и в главата ми звучеше молитва дано някой ден той се сети колко добри приятели са били с Магнум.

— … и топката ми все лети накриво — разправяше Магнум. — Затова гледам десният ми лакът да е прибран към ханша. — И кимна многозначително: — В това е разковничето за всеки добър удар.

Дали му пука на някой, рекох си наум.

— Точно така — рекох. — И няма ли начин да заговорим по моя въпрос, мама му стара?

Випускника на Йейл се намеси:

— Вярно е, но проблемът ти не е в лакътя, Грег, а в захвата. Много е слаб, затова биеш встрани. — И сви рамене. — Въпрос на елементарна геометрия. Като засичаш…

Боже милостиви! Спаси ме! И пак изключих. От петнадесет минути бях вече в офиса му и дотук всичко вървеше добре. Както и подозирах, Копелето наистина се канел да напуска прокуратурата. Магнум не знаеше кога точно, но бил чул от „достоверни източници“, че щяло да стане до края на годината. Което само по себе си беше добра вест, тъй като означаваше, че някой друг — надявам се, по-благосклонен от Копелето — ще пише моето писмо 5К.

Лошата новина обаче бе, че Копелето настоявал да оповести сътрудниченето ми, преди да напусне. По ред причини, както обясни Магнум, и една от най-важните била тази, че признаването ми за виновен (и произтичащото от това признание по-нататъшно сътрудничене) щяло да е солиден актив в досието на Копелето, отварящ му пътя към поста „съдружник“ в някоя голяма юридическа кантора. В допълнение към това съществувал и емоционален елемент — в смисъл, че Копелето държал да получи полагащите му се петнадесет минути слава, като обяви пресконференция, на която да съобщи:

„И аз не само вкарах делото срещу Вълка от Уолстрийт в съда, но и го превърнах в първокласен световен предател, постигайки по този начин безпрецедентен прогрес по пътя към изкореняването на измамите с евтини акции в цяла Америка“. — Естествено, Копелето щеше да премълчи факта, че този вид измами сега бе далеч по-разпространен, отколкото в най-добрите години на „Стратън“. В интерес на истината, с разрастването на интернет измамите с ценни книжа се бяха издигнали на един нов етап и един Господ знаеше колко милиона се губеха на ден в резултат на напудрени имейли, измамни обяви и от цялата мания за онлайн търгуване.

Все пак нямаше съмнение, че за мен напускането на Копелето се явяваше добра вест, поради което тримата решихме, че ни се полага да се поздравяваме взаимно в продължение на няколко минути. Адвокатите ми комай бяха склонни да припишат целия успех на някаква своя хитра правна стратегия; аз обаче съм убеден, че в дългосрочен план ролята ми на предател бе отстъпила пред нежеланието на Копелето да се труди за федералните власти срещу крепостническа надница. Така или иначе, информацията ни беше дадена абсолютно „на ухо“ и от мен се очакваше да държа устата си затворена.

А Випускника на Йейл продължаваше:

— … най-вече геометрията на замаха отвътре навън. В това се състои моята лична тайна, благодарение на която успявам да задържа топката върху подстриганата трева. — Кимна веднъж към Магнум и мен, а Магнум му отвърна със съответното кимане.

— А пък на мен този разговор не ми харесва — усмихнах им се, — понеже и тримата сме пълни слабаци на голф — и вирнах брадичка по посока на Магнум, — особено ти, Грег, така че, ако не възразявате, престанете с шибаното мъчение и ми кажете кога ще ми конфискуват къщите.

Адвокатът исполин се засмя.

— Разбира се. Твоя дом ще го конфискуват на първи януари, а дома на Надин — през следващия юни.

— Отвратително положение — рекох. — Нали имаше приказка да изчакат четири години?

— Както винаги съм твърдял — сви рамене Магнум, — с Джоел не се работи лесно — особено сега, както се кани да напуска прокуратурата. Иска да изпие максимално количество кръв, докато е още там.

— За твое сведение вчера нещата стояха далеч по-зле — обади се Випускника на Йейл.

— Истина е — съгласи се Магнум. — Вчера сутринта Джоел все още настояваше Надин да напусне къщата в Олд Бруквил на една и съща дата с теб. Успяхме обаче да го убедим да й даде отсрочка заради децата. Така че в известен смисъл постигнахме някаква победа.

— Голяма победа! — подметнах саркастично. — От която положението не става по-малко отвратително. — Поех дълбоко въздух и бавно издишах. — И какви пари ще ми оставят?

— Осемстотин хиляди долара — отвърна Магнум, — плюс по една кола, мебелите и личните ви вещи; оставят ти и разписките за ония дадени назаем пари, които си включил в описа. Има ли събираеми сред тях?

Спрях за миг да си ги припомня. Бяха три на брой, най-голямата на името на Елиът Лавин, задължен ми с два милиона. Едно време Елиът Лавин бе основната ми миша дупка, откъдето получавах обратно милиони в брой. В ония времена беше легендарна фигура в света на конфекцията и преди да навърши четиридесет, се бе вече издигнал до президент на фирмата „Пери Елис“. Но същевременно бе наркоман от световна класа, пропаднал комарджия и сериен курвар (тъкмо поради това толкова си бяхме паснали), та успя накрая да изгуби всичко, включително и работата си. Не бяхме разговаряли, откакто бях изтрезнял, но бях убеден, че и да иска — не може да ми се изплати. Беше банкрутирал напълно.

Втората по големина сума — четвърт милион долара — ми я дължеше Вигвам. Уви, той бе по-банкрутирал и от Елиът, така че и с него нямах никакъв шанс. Последният бе доктор Дейвид Шлесинджър, офталмолог от Лонг Айлънд, женен за Дона, приятелка от детинство на Графинята. Дейвид беше що-годе свестен човек, но Дона през повечето време си беше чиста курва. Той обаче бе в състояние да си върне борча и бях убеден, че ще го стори. Та нали аз му бях заел сто и двадесетте хиляди, с които откри клиниката си и сега се валяше в мангизи.

Най ми беше жал обаче за Елиът Лавин. Ако все още имаше пари, сто на сто щеше да ми се издължи! Двамата бяхме нещо като кръвни братя. Веднъж аз му спасих живота, когато насмалко не се удави в плувния ми басейн. Най-смешното бе, че въпреки рушветите в брой Агента маниак и Копелето така и не проявиха особен интерес към Елиът. А и аз не настоявах. Щом не питат, ще си трая.

— Едната, за сто и двайсетте хиляди, може и да свърши работа — рекох. — Другите са без всякаква стойност. Пък и какво значение има. Със скоростта, с която харча парите, след шест месеца пак ще съм без пукнат цент.

— Ами ще се наложи да понамалиш разходите — отряза Магнум. — И на Надин кажи да се ограничава! Няма майтап, Джордан: време е да си седнеш на задника.

Поклатих глава в знак на отказ.

— И дума няма да кажа на Надин по въпроса. Колкото и да я мразя, не желая да я тревожа. Пък и все пак ми остава повече от година да реша къде ще живее тя с децата, и ти гарантирам, че ще имат прекрасен дом, та ако ще чудо да стане.

Магнум сви устни и кимна като някой онколог, комуто предстои да съобщи на пациента си, че не му остава много:

— За съжаление ще трябва да й го съобщиш доста по-рано, отколкото си мислиш. Понеже Джоел настоява и тя да подпише споразумението.

— Ебаси и гадостта! — креснах. — Що за отвратителен ден! — И поклатих съкрушено глава. — Кога ще трябва да й го кажа?

А той, с едва проличала усмивка:

— Още днес.

* * *

Когато се обадих на Графинята да й съобщя, че трябва да се отбия да поговорим за нещо, останах шокиран от факта, че не ми каза да вървя да си го начукам. Да не забравяме, че беше от Бруклин, а като имаме предвид естеството на последния ни разговор, една препоръка да си го начукам бе бруклинският еквивалент на израза „Смятам, че засега ще е най-добре да разговаряме чрез адвокатите си“. Но само след няколко часа, когато влязох малко преди пет и децата се хвърлиха в обятията ми с викове „Тати си дойде! Тати си дойде!“, бях още по-шокиран от неподправеното щастие на Графинята от това, че децата толкова ме обичат.

Сложен характер бе тя и при цялата ми злоба и презрение все още има една част у мен, която и досега изпитва благоговение към нея. Беше се самообразовала, самоусъвършенствала и — за добро или зло — се бе стремила към съвършенство във всяка една област на живота. В ред отношения притежаваше всичко онова, което аз никога няма да имам: идеална красота, тотална самоувереност и една непробиваема емоционална броня, която я прави неуязвима. В някои други отношения обаче аз притежавах неща, които тя никога няма да има: житейски опит, финансова независимост и прекомерна емоционална уязвимост.

На друго място и по друго време сигурно щяхме да сме в пълна хармония един с друг. Казвам го, понеже в крайна сметка нас ни довърши не липсата на обич, а онези неща, на които обичта ни стана жертва — парите, дрогата, разгулният живот, самозваните ни приятели. И, естествено, „Стратън“ — отровното дърво, което раждаше единствено отровни плодове, включително и плодовете на брака ни. Само децата се бяха отървали без душевни травми — факт, за който вечно ще благодаря на Бога.

Седяхме на масата в кухнята и аз току-що бях приключил с изложението на ужасните подробности по конфискацията — срокове, суми и пр.

Отговорът й ме шашна:

— Жалко — рече най-спокойно. — Знам колко обичаш вилата на брега. Къде ще живееш после?

Гледах я със зяпнала уста. Тя сериозно ли говори? След всичко, което й казах, седнала да се притеснява аз къде ще живея! Ами тя къде ще живее? А децата?

Тъкмо се канех да я разпердушиня, когато изведнъж осъзнах: не ме иронизира; просто цял живот е вървяла под дъжда на събитията, затова не очаква да й се случи нещо по-различно. Всичко в крайна сметка ще се подреди в нейна полза. И колкото и да е странно, знаех, че е права.

Усмихнах й се насила:

— Ти за мен не бери грижа, Над. Ще се оправя. Не се тревожи и за себе си, нито пък за децата. — И я изгледах право в очите. — Каквото и да стане, ще се грижа за вас.

Кимна ми с разбиране, макар да съм сигурен, че и двамата не знаехме какъв точно смисъл влагам в думите си. И най-искрено ми каза:

— Знам, че ще полагаш всички възможни грижи за нас. Имаш ли представа колко години няма да те има?

— Все още не съм сигурен — рекох. — Джоел напуска прокуратурата, което за мен е добре, но все пак ще се наложи да излежа някоя и друга година. Няма начин. — И свих рамене, да го изкарам на майтап. — И това ще е краят на пътя, Над. Ти ще продължиш да се бориш с живота, а аз отивам в шибания затвор. — Засмях се и й намигнах. — Искаш ли да се трампим?

— В никакъв случай! — отвърна ми с няколко преувеличени поклащания на глава. — Но едно мога да ти обещая: децата винаги ще знаят, че баща им е добър човек. — Пресегна се и сграбчи ръката ми по приятелски. — Децата ти винаги ще те обичат, Джордан, и ще те посрещнат в мига в, в който излезеш на свобода.

Стиснах леко дланта й, после станах от стола и се приближих до високия от пода до тавана прозорец в дъното на помещението. Облегнах се на него да се понаслаждавам поне за още един миг на красотата на имението. А то изглеждаше разкошно през това време на годината. Ливадата бе с цвета на тропически лес, езерцето и водопадът имаха вид на нарисувани. Колко по-различно можеха да свършат нещата. Защо не бях действал като хората?

След няколко секунди и Графинята дойде до прозореца и се загледа навън.

— Каква красота само, нали?

— Да — рекох. — И не мога да си представя, че след време тук ще живеят други хора.

Кимна безмълвно.

Изведнъж се сетих за нещо приятно:

— Хей, помниш ли какво направихме в деня, в който сключихме договора за тази къща?

А тя се разкикоти.

— Как да не помня! Промъкнахме се и правихме секс в задния двор!

— Да бе! — рекох през смях. — Щури времена бяха, нали!

— Но не са ми любимите.

— Нима? — изгледах я с изненада. — А кои са?

— Първите ни дни — отговори ми с равен тон. — В апартаментчето в града. Толкова те обичах тогава! Но ти така и не разбра, Джордан. Не ме допусна да спечеля доверието ти, понеже когато се запознахме, бе вече много богат. — Млъкна за миг, сякаш търсеше думите, с които да продължи. — Искам да знаеш, че докато бяхме женени, никога не съм ти изневерила. Нито веднъж! А онова, което стана тази сутрин по телефона… — спря и тръсна глава, сякаш бе отвратена от себе си — беше просто лошо държане от моя страна, за което съжалявам.

— И аз — рекох бързо. — И моето държане не беше по-добро.

Кимна ми.

— И държа да знаеш, че за къщата в Хамптън не те манипулирах. — Да бе, вярвам ти! — Е, накрая може и така да беше, но не и в началото. Когато първо ми хрумна идеята, все още смятах, че двамата имаме някакъв шанс. — И направи кратка пауза. — През последните няколко седмици обаче осъзнах, че нямаме никакъв. Прекалено много неща се случиха, натрупаха се прекалено много обиди, болка и лоши спомени. Не ща да прибягвам до изтъркани клишета, но според мен ние твърдо счупихме рекорда за луда връзка, не смяташ ли?

Тъжно се усмихнах, понеже съзнавах колко е права.

— Сигурно е така — рекох, — но поне известно време ни беше безкрайно хубаво, особено в началото. — И възприех по-бодър тон. — Така или иначе, от цялата работа се сдобихме с две прекрасни деца, за които вечно ще съм ти благодарен. — Подадох й обърната с длан нагоре ръка, сякаш бе истинска благородничка. — Да вървим горе, Графиньо и да целунем децата. Искаш ли? После ще си вървя. — Тя ми се усмихна, пое ръката ми и тръгнахме: от кухнята през столовата и през величественото мраморно преддверие нагоре по пищното стълбище, водещо до втория етаж на резиденцията.

Когато стигнахме до горната площадка, свърнах на изток, към детските стаи, но тя зави на запад към спалнята. Както бяхме хванати за ръка, напомняхме на двама моряци, привели се срещу два противоположни вятъра.

— Какво си намислила — засмях й се игриво.

Тя продължи да ме гледа със стиснати в права линия устни — като дете, намислило някаква лудория. После леко кимна с глава към спалнята.

— Влизай с мен — рече закачливо.

Очите ми се разтвориха като чифт чадъри.

— Какво? Искаш да се любиш с мен точно сега, след като ти казах, че ни вземат къщите?

Тя кимна нетърпеливо.

— Да. Идеален момент. Никога не съм ламтяла по парите ти! Просто имах чувството… — Присвих подозрително очи и тя заби отбой: — Добре де, признавам, че парите не бяха съвсем без значение, но можех за куп други богати мъже да се оженя. Избрах те, понеже си сладур. И си оставаш сладур! — И ми смигна. — Хайде, за последен път, преди да сме се развели, окей?

— Върви напред, аз идвам! — отвърнах щастливо и само след секунди вратата на спалнята се тръшна зад нас и ние се хвърлихме върху разкошния бял копринен юрган с хилядите перлички.

Захапахме се в яка целувка. Каква необуздана страст! Каква сексуална дивост! Непозната в миналото! Графинята ухаеше толкова хубаво, че не можех да повярвам на сетивата си. Желаех я тази жена — буквално да я притежавам, и то завинаги.

— Обичам те! — изстенах.

— И аз винаги ще те обичам — изстена тя.

Кучка! — рекох си.

— И аз — изрекох с обич в гласа и започнахме да се разсъбличаме от кръста нагоре. Да! Графинята беше без сутиен! Притиснах голите си зърна към нейните и голия си стомах към нейния и усетих неподражаема мекота! И плам! Графинята бе буквално буен огън! Обзета от страсти! Не бе в състояние да мисли!

Изведнъж тя отдръпна устни и ме погледна притеснено. И през леки пъшкания изрече:

— Надявам се… хъ-хъ… че не възнамеряваш… хъ-хъ… да преспиш тук нощес… хъ-хъ… Не мога… хъ-хъ… да си представя… хъ-хъ… че утре ще трябва… хъ-хъ… да те будя… хъ-хъ…!

Кучка! — мина ми през ума.

— Разбира се… хъ-хъ… Утре имам среща в Саутхамптън… хъ-хъ… рано сутринта… хъ-хъ.

— Добре! — измърмори. — Люби ме… хъ-хъ.

Събухме си гащите, а краката на Графинята… съвършени! Толкова меки! Толкова еластични! Както никога досега! Какъв пищен ханш, какви фини глезени, какви божествени бедра! Нервната ми система бе претоварена от сетивни възприятия и това само ме радваше.

— Целуни ме нежно — изстена Графинята, — като едно време…

Да, рекох си. Ще я целуна нежно, точно като едно време, после ще я налюбя, точно като едно време — аз отгоре, а тя със стиснати пищни крака, за да има повече триене. Графинята си умираше за тази поза!

Обхванах с безкрайна нежност бузите й в дланите си, допрях устни в нейните и нежно ги целунах, вдишвайки всяка нейна молекула. Устните й издаваха някакво прекрасно ухание, точно като едно време — абсолютно възбуждащо!

Лежахме, струва ми се, доста време и само се целувахме.

Накрая се отдръпнах леко, вперих поглед в невероятно сините очи на разкошната Графиня и реших да направя последен отчаян опит.

— Все още те обичам — промълвих с надеждата да ми отвърне със същото.

— И аз те обичам — кимна бързо тя. — Хайде, продължавай да ме любиш, миличък!

Тя все още ме обича!

И изведнъж — шок!

— Чакай малко — рече. — Ще се обърна, а ти ми мини отзад. — С невероятна скорост Графинята се измъкна отдолу и застана на колене с гръб към мен. После скръсти ръце върху гърдите си, изви гърба си в дъга като котка, която предлага задника си, и рече задъхано: — Бързо хвани ръцете ми и ме прегърни изотзад!

Кучка! — мина ми през ума. Научила е нов номер в мое отсъствие! Ебаси и обидата! Кой я е научил на тази… кучешка поза със скръстени ръце? Онова опашато копеле ли? Или гнусният професионален играч на голф? Или — най-непростимото — румънският й помияр?

А тя извърна русата си глава и ме изгледа неразбиращо:

— Какво чакаш още… хъ-хъ… Обладай ме веднага, иначе ще ме изгубиш завинаги!

Изгледах я безмълвно в очите. А тя се усмихна кокетно:

— Хайде, глупчо! Сигурна съм, че ще ти хареса!

Кучка! — рекох си. После и аз й се усмихнах.

В крайна сметка през онази четвъртъчна вечер се любихме със страхотна страст. Сега си давам сметка, че и двамата сме съзнавали, че ни е за последно. И днес не мога да кажа защо стана така, но подозирам, че по този начин искахме да приключим с миналото — нещо, от което и двамата имахме нужда. Бяхме стигнали заедно до ада, заедно се бяхме върнали оттам и сега трябваше да продължим живота си поотделно. Но нещо в мен ми подсказваше, че никога няма да спрем да се обичаме.