Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (15)

Четиринадесета глава
Криза на съвестта

В известен смисъл може да се каже, че по някое време Дейвид Майкъл Биъл се превърна в олицетворение на онова, което можеше да е почтено и чисто у „Стратън Оукмънт“. Родом от ултрапровинциалното градче Бъртънсвил в щата Мериленд, където населението прекарва свободното си време в спортове от рода на хвърляне на подкови и борба с крави, Дейвид Биъл бе израснал в пълна беднота и без баща — някакво детство в стил „направи си сам“, през което собствената ти майка зашива дълбоките ти рани с нагорещена игла и конец.

В интелектуално отношение Дейв бе абсолютно посредствен. И като брокер не беше нищо особено: беше прекалено честен и прям, а провлеченият му южняшки говор не бе в състояние да убеди когото и да било да направи нещо, което поначало не желае.

Подобно на повечето деца в Бъртънсвил, и Дейв не си е мечтаел да стане богат — това му желание се заражда у него в по-късен период; но липсата му не му е попречила да схване съвсем ясно, че на света има прекалено малко вождове и прекалено много индианци и че самият той нищо не може да стори, за да промени факта, че и той самият е един от индианците.

При нормални обстоятелства един почти двуметров селяндур като Дейв Биъл не би се записал да следва, а би се цанил на работа в местния автосервиз, да сменя масла и да регулира двигатели, а през уикендите да се мъчи да влезе в тесните джинси на някоя местна Мери Джо не знам коя си. Господ обаче бил надарил Дейв с две прекрасни качества — бързина и сила — съчетанието от които му осигурило стипендия по борба в Мерилендския университет.

По някое време се запознал с една еврейска красавица — блондинката Лори Елович, — която била двойно по-малка от него и пълна негова противоположност във всяко едно отношение. Лори била родена на Лонг Айлънд в богато семейство със стабилни политически връзки, та след като двамата с Дейв се дипломирали, се преместили на Лонг Айлънд — да са по-близо до родителите й. От самото начало на всички им било ясно, че човек от рода на Дейв, какъвто очакваш да видиш възседнал някоя купа сено по дочен гащеризон на голо, в света на лонгайлъндските главорези бизнесмени ще се чувства като риба на сухо. И всички очаквали бащата на Лори — Лари, да помогне на Дейв: да използва връзките си в политиката, за да уреди Дейв на някоя свястна длъжност (вероятно в управлението на парковете или в чистотата).

Съдбата обаче пак се намесила в живота на Дейв Биъл: през ноември 1988-а Лори попаднала случайно на обява за работа в „Ню Йорк Таймс“ и по този начин Дейв стана един от първите американски младежи, откликнали на призива на „Стратън“. И подобно на мнозина от последвалите го юнаци, и той пристигна за интервюто си с някаква лайняна кола и в лайнян костюм, който в конкретния случай бъдещата му тъща бе облепила с изолирбанд, че да не се разпадне по шевовете.

Той все пак успя да вземе изпита с огледалото без никакви премеждия, после изкара курса на обучение и се научи как да продава — или, по стратънски, да е „убиец“. И след няколко присъствия на моите събрания в борсовата зала, които се провеждаха два пъти седмично, той започна да вярва, че алчността е хубаво нещо, че клиентът трябва или да купи, или да умре, и че животът сред богатство и охолство е единственият път към щастието.

И — воала! — само след шест месеца Дейв Биъл седеше зад волана на спортно порше в костюми за по две хиляди долара и говореше с необузданата напереност на брокер от световна величина.

Съдбата му обаче бе окончателно определена чрез брака му с Лори, която стана страхотно близка приятелка на Графинята и по този начин тласна и нас с Дейв към една не по-малко неочаквана дружба. Колкото и неподходящи да бяхме един за друг, когато загубих всякакъв контрол върху пристрастеността си към дрогата, именно Дейв се оказа идеалният мой придружител. Той поначало не бе приказлив, та и на мен не ми се налагаше, като се надрусах, да се напъвам да разбера какво ми говори. Затова най-вече гледахме заедно филми — безкрайни повторения на едни и същи филми, най-вече „Джеймс Бонд“ и оригиналните епизоди на сериала „Стар Трек“. Оттегляхме се в леговището ми в мазето, пускахме пердетата, намалявахме осветлението и се надрусвахме с толкова дрога, колкото би стигнала на цяла Гватемала.

И Дейв си падаше по дрогата, но далеч по-малко от мен. (То може ли изобщо някой да се сравнява с мен, освен Кийт Ричардс от „Ролинг Стоунс“?) Така или иначе, той беше винаги достатъчно трезвен, че да се грижи за мен, в съответствие с разпорежданията на Графинята. Нейното търпение се бе напълно изчерпало, затова прехвърли на Дейв грижата да ме пази да не се убия, докато тя измислеше начин да ме вкара в клиника за дезинтоксикация.

Тя в крайна сметка успя, но едва след като наистина направих опит за самоубийство.

Преди три години влязох разстроен и отчаян в кухнята на Дейв, където той ме завари да дъвча сто таблетки морфин, повали ме на пода, бръкна в устата ми и ги извади оттам. После викна линейка и по този начин спаси живота ми.

Когато четири седмици по-късно, след като излязох от клиниката, се върнах в Саутхамптън и заварих брака си разбит, не друг, а Дейв и Лори дойдоха в плажната вила и положиха максимални усилия да го спасим. Колкото и да съм убеден, че това е нещо, което зависи единствено от мен и Графинята, все пак никога няма да забравя жеста им.

А още по-показателно бе отношението на Дейв и Лори към нас, след като бях подведен под отговорност. Докато повечето ми приятели направо се изпокриха, Дейв остана плътно до мен, и колкото и приятелките на Графинята да я навиваха да ме остави, Лори все се мъчеше да я убеди да не ме напуска.

Тъкмо поради всичките тези причини сега, седнал до Дейв в ресторанта „Ла Каракала“, се чувствах като най-долната твар на този свят. Обут бях в тъмносини левиски, под които се криеше дяволската „Награ“ на Агента маниак, а под черния ми памучен пуловер се мъдреше свръхчувствителният микрофон на Агента маниак, чийто кабел се качваше по гръдната кост и спираше вдясно от сърцето ми, което буквално се късаше от мъка.

И макар да се предполагаше, че ще сме само двамата през въпросната вечер, седяхме на маса за четирима, заредена за четирима с колосана бяла покривка, бял костен порцелан и лъщящи сребърни прибори. Дейв седеше вляво от мен, на около половин метър разстояние — толкова наблизо, рекох си, че микрофонът на Агента маниак сигурно ще записва и дишането му. Облечен бе в типичния свой стил, с бяла тениска под тъмносиньо спортно сако, а широкото му красиво лице имаше най-невинното изражение на агнец пред заколението му.

След няколко минути общи приказки Дейв ми подаде купчина листа.

— Би ли им хвърлил по един поглед? — попита. — Решил съм да се заловя с валутен обмен. Хората натрупват цели състояния в тоя бизнес.

— Разбира се — рекох, а същевременно си помислих: „Боже мой! Колко просто се подреждат нещата! Така наречената търговия с валути беше най-новата нашумяла шашма и без съмнение на Дейв нямаше да му трябва повече от минута, за да се инкриминира. Това обаче нямаше нищо общо с темите, интересуващи Агента маниак и Копелето. Те по-скоро искаха да научат нещо за брокерската фирма, в която Дейв беше работил след затварянето на «Стратън». Така или иначе, нямаше да се затрудня да накарам Дейв да се разприказва и по този въпрос“.

Затова се престорих за няколко секунди, че разглеждам дадените ми документи, които изобилстваха с понятия като „йени“ и „дойчемарки“, а с крайчеца на окото си хвърлях по някой поглед из ресторанта. „Ла Каракала“ беше малко заведение, с не повече от петнадесет-двадесет маси, повечето от които в осем вечерта в сряда бяха свободни. По другите седяха най-вече двойки на средна възраст, без да имат и най-малката представа за предателството, което се извършваше само на няколко метра от тях. Агента маниак и Копелето ме чакаха в паркинга на едно местно кино, така че бях насаме с Дейв… с човека, който ми спаси живота… единствения останал ми верен приятел… чиито деца дружаха с моите… чиято жена дружеше с моята… истинския мой приятел!… Как мога да допусна подобно нещо?

Изключено!

Без изобщо да се замисля, оставих листата, помолих го да ме извини и се запътих към тоалетната. По пътя спрях до една сервитьорска масичка и грабнах химикалка. Скрит в една от тоалетните кабини, опрях в стената лист от хартията за бърсане на ръце и написах с едри печатни букви: НЕ СЕ ИНКРИМИНИРАЙ! РАЗГОВОРЪТ НИ СЕ ЗАПИСВА!

Хвърлих последен поглед на бележката, а сърцето ми искаше да изскочи от гърдите. Ако Агента маниак и Копелето научеха за нея, работата ми беше спукана. Мигновено щяха да сложат край на сътрудниченето ми и щяха да ме осъдят без писмо 5К. На трийсет шибани години! По моя сметка щях да изляза на шейсет и шест годишна възраст! Поех дълбоко въздух и се помъчих да се овладея. Няма начин Агента маниак да разбере за бележката. Сигурен съм.

Окрилен от тази мисъл, излязох от тоалетната и се запътих към масата ни, докато шарех из ресторанта с погледа на подплашен заек. Не видях подозрителен човек. Брегът явно бе чист — в заведението нямаше правителствени агенти.

Щом се добрах до масата поставих длан върху рамото на Дейв, а десният си показалец — пред устните ми, сиреч „Шшт!“. В лявата си ръка държах свитата на две бележка. Снех длан от рамото на Дейв, разтворих бележката и я поставих пред него върху масата.

Докато си сядах на мястото, видях как сините му очи щяха да изскочат от месестия му череп. Вторачи се невярващо в мен. Отвърнах на погледа му с каменно изражение. После бавно кимнах. Кимна ми и той.

— Та този валутен бизнес хич не е лош — рекох, — но трябва да си отваряш очите на четири. Из въздуха се носят сума ти парични знаци — поне така разправят — и всеки очаква някакъв рушвет. Имам предвид, че когато го правехме ние с теб, беше едно, но ако ще участват и външни лица, непознати, работата ще е съвсем различна. — И понижих глас за ефект: — Я ми кажи: ти нали не си вложил ония пари, които ти дадох?

— Не разбирам за какво говориш — изгледа ме той облещен. — Но в момента нямам и пукната пара.

— Разбирам те — продължих да шепна, — но не става дума за сега, а за миналата година. Тревожа се за онзи четвърт милион долара, които ти дадох. Какво направи с ония пари?

По рунтавата му вежда се стече едра капка пот.

— Ти тогава май беше яко надрусан, приятелю! Но в момента нямам и пукната пара…

И така нататък, до края на вечерята.

Час по-късно, докато предавах лентата на Агента маниак, изпитах някакво угризение на съвестта, но съвсем слабо. Ако все пак разбере за станалото, той сигурно ще прояви известно разбиране. Е, пак няма да има друг избор, освен да ме прати в затвора за следващите тридесет години, но поне няма да приеме предателството ми като лична обида. Ще се съгласи, че човек може да падне само до определено ниво, преди да престане да бъде Човек. И ето, че тази вечер аз бях стигнал до това ниво и — да! — се бях проявил като Човек.

На връщане към Саутхамптън установих, че през въпросната вечер бях намерил нещо изключително важно — нещо, което бях изгубил преди много години, в деня, в който влязох за пръв път в „Инвестърс Сентър“ и установих размера на спредовете.

Чувството за собствено достойнство.