Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (14)

Тринадесета глава
Въртящата се врата

(Два месеца по-късно)

 

Саутхамптънският плаж! Надали можех да намеря по-разкошно място от вилата ми на „Медоу Лейн“, откъдето да наблюдавам как „зидовете на реалността“ се сгромолясват отгоре ми. Току зад мен синееха водите на Атлантика, пред мен се простираха сивите води на залива Шиникок, а над дюните от двете ми страни се издигаха наподобяващи древногръцките храмове внушителни резиденции като моята — неми свидетели на това колко е прекрасно да си заможен басп или новобогаташ евреин.

В момента, за който ви разправям, седях на шикозен поизносен диван в шикозната поизносена всекидневна на резиденцията с вперен поглед във влажните като на сърна очи на Сара Вайсман^[1] — самообявилата се еврейска царица на минетите. Седеше на някакъв си половин метър от мен по черно памучно поло и черен трикотажен клин, които подчертаваха стегнатото й телце, вонящо на отминала красота и съвременна булимия.

Но не можеше да се отрече на Царицата на минетите, че все още си беше парче. Едва двадесет и две годишна, притежаваше приятно тясно личице, лъскава черна коса, катраненочерни очи, маслинена кожа, първокласен хирургически обработен нос, идеални ортодонтни зъби и долна устна, по-пищна и от долината на река Нил. Познавах я само от петнадесет минути, но ми се струваше доста свястно момиче. Бяхме се запознали по-рано през същата вечер на една среща на местните „Анонимни алкохолици“^[2] и мигновено си бяхме допаднали взаимно. Тя бе съвсем скоро изтрезняла (по-малко от седмица, ако трябва да бъдем точни) и се бореше с тройната си пристрастеност към крак, алкохол и изкуствено предизвикано повръщане — това, последното, ми се стори бая отвратително. Но засега напредваше с изтрезняването, току-що бе излязла от клиниката за детоксикация и се бе върнала в Хамптън да започне нов живот.

До този момент се бяхме ограничили с общи приказки — спомени от борбата ни с пристрастеността към дрогата — но тя явно бе вече готова да се заеме със същността на нещата, понеже я чух да казва:

— … че най-добрите минетчийки в света са еврейките. На теб това известно ли ти е?

— Ъъ… не — отвърнах. — Досега не съм имал вземане-даване с еврейски момичета.

— Самата истина е — заяви гордо тя — и ако искаш, ще ти го докажа.

— Ама, разбира се! — отговорих и еврейската Царица на минетите мигновено се залови на работа — вдигна се на колене и се привлече по-близо до мен с похотлива усмивка. Аз инстинктивно се излегнах назад и положих глава върху попадналата ми кръгла възглавничка, а през това време Царицата на минетите протегна ръчички и свали ципа на панталона ми. После със забележителна обиграност смъкна джинсите ми до глезените, мушна се между краката ми и прибра дългата си кестенява коса на конска опашка.

И внезапно спря.

— Какво има? — попитах.

— Нищо, глупчо — отвърна ми, след което свали златното си синджирче, от което висеше обсипана с диаманти еврейска звезда, и я пусна в джоба си. — Не ща да ми пречи.

Кимнах с разбиране, затворих очи, надигнах крака и се приготвих за най-великата свирка в живота ми. Най-добрият лек в случая, рекох си. Издухва ме Царицата на минетите и моментално забравям завинаги за Графинята!

— Ау! — изпъшка Царицата на минетите. — Нещо ме ръга в опашката!

Погледнах надолу и какво да видя: електронната гривна около глезена ми се беше навряла точно в основата на конската й опашка!

Смъкнах краката си със заешка пъргавина.

— Няма страшно — рекох. — Това ми е пейджърът, с който ме търсят от работата. Продължавай.

Но Царицата на минетите присви подозрително очи:

— Пейджър, а?

— Да — отвърнах, — пейджър.

Минаха няколко секунди, през които тя остана втренчена.

— Добре — рече накрая, — ще приема думите ти за истина. — После бавно се наведе над мен и ми задуха… Докато се получи един от ония продължителни, разкошни минети, каквито мъжът получава от жена си само докато са още гаджета.

Застенах от удоволствие:

— О, Божичко, Сара! Страхотна си! И си права: еврейките са най-добрите минетчийки!

— Ммм… ммм — отвърна тя с пълна уста.

— Ааа… — продължавах да стена аз, затворих очи и оставих нервната ми система да се разтапя… проблемите ми да изчезват все по-надалеч… докато накрая нищо друго нямаше значение… освен Царицата на минетите и свирката, която ми правеше… после мозъкът ми се зарея… зарея се по посока на Графинята… Какво ли прави тя в момента? У дома, при децата ли е, или е излязла с някой мъж? Днес е делник, сигурно е у дома с децата… макар да дочувам, че въртяла любов с личния си треньор по фитнес — някакъв смотан румънец на име Алекс… това обаче сега няма значение… важното е как са децата… те са ми най-скъпото…

И в този миг усетих хлад! Отворих очи. Царицата на минетите бе вдигнала глава със загрижен израз:

— Какво става? Не ти ли е приятно?

Погледнах надолу и какво да видя? Пенисът ми приличаше на преварен макарон! Ама че посрамване, мама му стара!

— Няма нищо… — измърморих. — Всичко… е… окей. Наистина това е най-страхотната свирка в живота ми. Само че… — и отчаяно затърсих подходящи думи — ти… си… първата ми жена от… ъъ… десет години. Ако не броим жена ми, разбира се… искам да кажа „бившата ми жена“, или по-точно „предстоящата ми бивша жена“… — Млъкнах за миг да си задам въпроса лъжех ли всъщност Царицата на минетите, след като по време на брака си с Графинята бях преспал с хиляда проститутки?

Изправих гръбнак, вдишах дълбоко и разтревожено, после бавно изпуснах въздуха.

— Наистина съжалявам — рекох тихичко. — Може би ми е още рано. Не съм сигурен. — И тъжно поклатих глава.

Царицата на минетите изобщо не се засегна; напротив, хвърли ми най-любвеобилна усмивка — истинска майчина усмивка.

— Няма нищо лошо в това — рече. — Дори е безкрайно мило, че си притеснен. Така те желая още повече. — Пак се усмихна и забелязах особената белота на зъбите й. Много добре, мина ми през ум. Царицата на минетите има много бели зъби.

— Сега се облегни назад и се отпусни — каза нежно. — И престани да се притесняваш! Всичко ще се оправи… — При което Царицата на минетите постави ръчичка на рамото ми и ме бутна да се излегна пак. — Отпусни мислите си… — продължи с хипнотизиращ тон — отпусни тялото… всичко отпусни… всичко ще се оправи… — Кимнах и послушно затворих очи, а наум си рекох: „Боже мили! Тая Царица на минетите наистина си знае работата! Само три дни, откакто е изтрезняла, наркоманка, страдаща от булимия, алкохоличка и сто на сто яка консуматорка на амфетамини, вероятно и с анорексия, а виж само как овладя положението! Голям късмет извадих с нея“.

Което се оказа самата истина. За нула време Царицата на минетите застена с такава необуздана стръв, каквато се среща най-вече в порнофилмите. И само след няколко минути аз изревах „Божичко!“ — но задържах израза „обичам те“, който реално ми идеше да използвам, а вместо това продължих да рева: „Не мога повече!“. И след секунда свърших. Царицата на минетите бе спазила обещанието си да ме покори и тялото ми остана без капчица сила.

В този миг тя вдигна глава, обърса брадичката с опакото на ръката си и закачливо попита:

— Е, а сега как се чувстваш?

— Невероятно, Сара. Наистина невероятно.

— Радвам се — ухили ми се тя нежно. — Наистина се радвам. И се зае да разглежда всекидневната: извисяващата се зад гърба й камина от пясъчник, дузината шикозно поизносени мебели наоколо й — всичките му там дивани, фотьойли, отоманки, масички за кафе и странични масички, кръгли възглавнички, цветя, вази, картини по стените и шикозно поизносената маса за хранене встрани до всекидневната, която имаше размерите на площадка за хвърляне на подкови^[3]; след което вдигна очи към тавана на десет метра над главата й, а накрая — и към витрината, която оформяше цялата задна стена на къщата и гледаше към Атлантика.

— Как да ти кажа… — рече накрая, — страхотна къща имаш. Не че не съм виждала пари досега, но тук ухае направо на стари пари! Разбираш ли ми мисълта?

Стари пари ли? Божичко! Може и по-нови пари от моите да има в Хамптън, но аз поне не ги бях срещнал до този момент. Или пък искаше да каже „изпаряващи се пари“. Това щеше да е много по-точно.

— Много мило, Сара — рекох, — но парите ми въобще не са стари. По-нови не биха и могли да са. — Усмихнах й се и реших да сменя темата. — Какво ще кажеш за една разходка по плажа? Вечерта е тъй прекрасна.

— Не мога — отвърна тъжно. — Трябва да си вървя. Приятелят ми ме чака.

Скочих на крака.

— Приятелят ти ли каза? Значи си имаш приятел!

— Ами да — сви рамене тя. — Живея с него. Май не биваше да идвам тук. Нали ме разбираш?

Прекарах тази й мисъл през ума си и само след секунда прецених, че е права: май не биваше да идва. Но пък по това време на годината в Хамптън не се намираха кой знае колко момичета, така че, ако я пуснех да си върви, пак щях да остана сам. Спрях за миг и огледах чертите на лицето й. Достатъчно красива ли е? Може ли изобщо да се сравни с Графинята? Царицата на минетите има много сладко носле, а свирките й вероятно ще ми донесат покой. А защо да не я превърна и в една нова Графиня! Ще я водя из магазините, ще й купувам дрехи и бижута, след което ще я водя на вечеря в скъпи ресторанти. Може и с децата си да я запозная! Защо не? Вече от три дни е трезва и явно е на път да се отърси! Казано накратко — страхотен улов е!

Та само след пет дни успях да убедя еврейската Царица на минетите да скъса със своя приятел и да се нанесе в резиденцията ми на Медоу Лейн, където два пъти дневно ми правеше световни свирки, а от време на време се и любеше с мен. Всичко вървеше идеално. На седмия ден за пръв път си казахме взаимно, че се обичаме. А на десетия ден стана дума и за сватба. Почти никакво значение не отдаде на електронната ми гривна за следене — междувременно Копелето, в рядък изблик на хуманност, бе заменил двадесет и четири часовото ограничение с вечерен час в полунощ — а аз със същата обич и разбиране престанах да обръщам внимание на навика й да става от масата за вечеря, за да повърне изяденото.

В същото време и сътрудниченето ми напредваше славно. Агента маниак не се беше обаждал от сума ти седмици — нещо съвсем нормално според Магнум. Нима не бях изкарал цял месец в пеене на улица „Съдебна“ — подробности около всички сделки на „Стратън“ — Докато в същото време давах на Агента маниак и на Копелето образование за цял живот. Сега им беше ред да се заемат с домашното си: да изискат архиви по съдебен път, да разпитат свидетели, да проследят хартиените следи.

От друга страна обаче, срещата ми със Синеокия дявол се оказа чиста загуба на време. Прекалено хитър бе, че да се остави да го запишат на магнетофон, особено при разговор с човек, който вече е обект на съдебно преследване. Слава Богу, че тъмничарите ми не се трогнаха особено от провала и ме успокоиха, че вината не била у мен. Ако продължавам да се старая докрай, каза Агента маниак, няма начин да не получа писмото 5К. От мен се изискваше единствено честност. „Запомни това — напомняше ми той, — и ще излезеш от затвора още докато си млад.“

Това беше и последният ни разговор, ако не броим едно негово кратко обаждане да ме окуражи, като ми съобщи, че на Дани са му определили сумата за гаранция и че най-после са подвели под отговорност и Виктор Уонг. Онова, което искаше да ми каже, се разбираше и без думи: Дани е започнал да им сътрудничи, а Виктор е бил взет пленник от Вещицата — трофей за личната й витрина.

Както и да е, децата ги запознах с Царицата на минетите чак някъде около Деня на благодарността^[4]. Тя се държа с тях прекрасно, с изключение на една дребна случка: Докато четиримата обядвахме в Ийстхамптън и вече я възприемах като подходяща мащеха за децата ми, я обзе пристъп на паника, придружен от силни конвулсии на тялото. И макар да не бяхме определили все още точната дата на бракосъчетанието ни, то бе само въпрос на време. Двамата си пасвахме идеално: две повредени души, които някак си успяваха да се поправят взаимно.

Тогава се случи непоправимото. Оставаше по-малко от седмица до Коледа и се бяхме отдали на щастливо мързелуване. Беше събота следобед. Аз гледах телевизия, а тя се беше забила в някаква книга. Хвърлих й един поглед и забелязах, че чете с бабешки очила. И открих един миниатюрен белег под брадичката й. Втренчих се в белега. Крайно непривлекателен! После се втренчих в бабешките очила. Още по-крайно непривлекателни! Оттам погледът ми премина по дребния й бюст и тънките като клечки ръце. Направо грозни!

Белият копринен юрган не ми позволи да огледам цялото й тяло, но и така не можеше да се отрече, че съм я хванал под много лош ъгъл. И край! Престанах да обичам Царицата на минетите.

Поех дълбоко въздух и се помъчих да се стегна, но беше безполезно. Не можех повече да я търпя у дома си. Исках да съм или сам, или с Графинята. Дали нямаше да мога да увещая Графинята да се съберем отново в името на децата? Уви, вече бях опитал, но без всякаква полза. Последната клюка гласеше, че се чукала с онова опашато копеле, певеца Майкъл Болтън!

Така или иначе, на другия ден изхвърлих Царицата на минетите — или поне се опитах да я изхвърля, но тя получи нервна криза във всекидневната ми и заплаши, че ще се самоубие. Принуден бях да й кажа, че само съм се майтапел и че нямам никакви намерения да прекъсвам връзката ни. Заобикалящите ме неприятности са ме направили крайно колеблив.

При тези ми думи тя ме попита искам ли да ми извърти една свирка. Позамислих се за миг, давайки си сметка, че ми предстои върхът на всички минети, тъй като Царицата на минетите щеше да духа, за да запази положението си на Медоу Лейн.

Но в крайна сметка й казах, че в момента не ща, евентуално по-късно. На нея сякаш й олекна, а аз набързо се измъкнах от леглото с оправданието, че трябва да отскоча с колата до моя наставник Джордж, който живее наблизо.

* * *

— Абе ела направо с усмирителна риза и я отведи нанякъде — заувещавах Джордж. — Просто не виждам друг начин.

Не бяха първите думи, които му рекох през онзи следобед, но бяха съвсем скоро след първите. А те гласяха: „Яко закъсах, Джордж. Царицата на минетите заплашва, че ще се самоубие, а на мен хуят ми ще окапе от всичките й свирки!“.

Беше събота следобед и двамата седяхме в кухнята му в провинциален френски стил от двете страни на масата от избелено дърво, а жена му Анет — бруклинска красавица, метър и петдесет на ръст, с ягодоворуса коса, гладка кожа, достойна за реклама на сапуните „Айриш Спринг“, и отвратителен бруклински акцент — ни правеше кафе. Всъщност не ставаше дума само за кафе (а включваше посипани с пудра захар гевречета, пандишпанени сладкиши, кафе и пресни нарязани плодове), понеже Анет никога не вършеше половинчати неща, особено когато се отнасяха до изпълнението на основната й мисия в живота — да създава на Джордж възможно най-удобния и прекрасен живот. Не че Джордж не си го заслужаваше напълно.

Шестдесет и две годишен, с дванадесет години по-стар от Анет, той бе живо опровержение на поговорката, че вълкът не си менял нрава. Онези, които не бяха срещали Джордж през последните двадесет и две години, можеше и да те предупредят: „Тоя, ако го видиш на улицата, мини на отсрещния тротоар и гледай да не срещнеш погледа му. Зъл и опасен е, особено като е пиян, а това значи — по всяко време. И ако случайно не те пребие или просто не те провеси надолу с главата за глезените и не те разтръска, не си прави труд да викаш полиция, освен ако не ги предупредиш, че те е нападнал един тип на име Джордж, висок метър и осемдесет и пет и тежащ сто и петнайсет кила. Иначе няма да си вземат упойващите стрелички и ще стане повторение на последното полицейско фиаско, когато пияният до козирката Джордж събрал пищовите на трима полицаи и ги хвърлил в голям контейнер за боклук (полицаите, имам предвид, а не оръжието)“.

В крайна сметка полицаите били спасени, а Джордж по някое време изтрезнял и от двадесет и две години се мъчел да изкупи прегрешенията си. Успял да натрупа състояние от търговия с недвижими имоти, второ състояние — от клиники за рехабилитиране на наркомани, а междувременно помогнал на повече възстановяващи се хамптънски алкохолици от всички останали членове на „Анонимните алкохолици“, взети заедно.

Най-смешното е, че за пръв път го видях по телевизията. Заплашително красивото му лице ми се облещи от екрана в три след полунощ, докато се бях надрусал яко с кокаин. Джордж рекламираше клиниката си „Сифилд“ с приказки от рода на: „Пиян ли си? Надрусан ли си? Имаш ли представа къде е семейството ти? Имаш нужда от помощ. Отговорът се нарича «Сифилд».“ Моят отговор се състоеше в запокитена през екрана бронзова статуя, която прекрати преждевременно рекламата на Джордж.

Но освен това си спомням какво неизличимо впечатление ми направи лицето от екрана — груби, но красиви черти, пронизващи те кафяви очи, безупречно сресана прошарена коса — та никак не ми беше трудно да го разпозная, когато шест седмици след това попаднах на него на една от срещите на „Анонимните алкохолици“ в Саутхамптън. През изминалите от тази среща осемнадесет месеца той се явяваше не толкова мой опекун, колкото мой баща.

— Е, не мога просто да цъфна така с усмирителна риза! — рече Джордж след няколко кимания с огромната си глава. — Не помниш ли какво те предупреждавах: събирането на двама алкохолици е равностойно на челен удар между два самосвала. — И сви огромните си рамене. — А и друго съм ти казал: все… още… не… си… приключил… с жена… си. Прекалено ти е рано.

Тук се намеси и Анет с прекрасния си бруклински акцент:

— Ооо, какво толкова ще му стане, Джордж? Никой не е умрял от духане! Джордан е самотен. Има нужда да се повесели! — При което изшляпа по бляскавите теракотени плочки и постави кафето и другите съестни продукти на кухненската маса.

— Анет… — сряза я Джордж и я прикова с поглед за секунда повече от необходимото, — Джордан най-малкото се нуждае от насърчение в тази област. — После се обърна към мен: — Ще се помъча да убедя Сара да постъпи в „Сифилд“, но само заради това, че смятам, че ще й е полезно. Междувременно предлагам за известно време да престанете да се виждате. На теб ти трябва да поседиш сам една година, та да свикнеш да си сам. И продължавай да посещаваш гимназиите и да изнасяш лекции против дрогата. Това е най-добрият начин, по който да прекарваш свободното си време засега — да си продуктивен и да не се чукаш.

Обещах на Джордж да го послушам и през следващите четири седмици се придържах плътно към съветите му — е, не съвсем де: от време на време се срещах с някоя млада рускиня златотърсачка — с някоя „Наташка“, както им викаха във вестниците — благодарение на мой случаен познат от Хамптън, местен плейбой, който за нула време можеше да разпрати потери от палави Наташки по четирите посоки на света.

Но скоро и от тях ми писна. Затова към началото на април реших веднъж завинаги — или поне за известно време — да затворя въртящата се врата и се отдадох на режим на скука и досада, накъсван от посещенията на децата през уикендите и вечерянето всеки божи ден у Джордж и Анет.

Вярно, беше скучно и досадно, но пък ми даде възможност да открия себе си, да преценя кой всъщност е истинският Джордан Белфърт. Последните десет години от живота ми се бяха оказали неописуемо объркани, та детето, което родителите ми бяха изпратили по широкия свят, почти нямаше нищо общо с днешния Джордан Белфърт. Какво, в крайна сметка, беше излязло от мен? Добър човек или лош? Закален в битките закоравял престъпник или достолепен гражданин, който просто е сбъркал посоката? Бях ли способен да съм верен и любящ съпруг, или бях хроничен курвар, който отказва да ползва презервативи, та ако ще и хуят да му окапе? И какво става с пристрастеността ми към дрогата? Дали звярът само е заспал, или окончателно съм се преборил с навика си?

Тези и ред подобни въпроси рикошираха из черепа ми, докато прекарах цялата зима в отшелничество. Лудостта, както бях почнал да й викам, бе пронизала всеки един аспект на живота ми и бе разрушила всичко по пътя си. Явно бях получил последна възможност да подредя нещата, да стигна до същността им. Единственият въпрос, на който нямах отговор, бе: с колко време разполагам?

Оказа се, че не е много, тъй като Агента маниак набързо наруши скуката.

Обади ми се в една понеделнишка вечер и истински ме разстрои. Седях на едно кресло във всекидневната, когато безжичният телефон иззвъня. Оставих наръчника на „Анонимните алкохолици“ и вдигнах слушалката:

— Ало?

— Здрасти, аз съм — рече Агента маниак. — Сам ли си?

Давайки си сметка, че се обажда от ФБР, взех, че се огледах из стаята — да се убедя, че наистина съм сам.

— Да, сам съм — казах. — Изправих се и закрачих притеснено насам-натам. — Какво става? Къде се изгуби?

— Имах работа — отвърна. — Да довърша някои неща. Ти как я караш? Колко рускинчета изчука напоследък?

— Мноого смешно — рекох със здравословна доза притеснен смях. — Засега — край на Наташките. Не мога да им търпя акцента. Нали знаеш: да, да, да… дрън, дрън, дрън. На човек по някое време му писва. — Магнум ме беше посъветвал да кажа на Агента маниак за палавите Наташки, че да не ме изненадат при кръстосания разпит по време на процеса. Вследствие на което Агента маниак предприе собствено проучване и, както очаквах, стигна до правния извод, че във влаченето ми по жаравата от рускини златотърсачки всъщност липсва състав на престъпление. — Та какво става при вас? — попитах. — Отдавна не си се обаждал.

Отначало не отговори. Настъпиха няколко секунди гробовна тишина, през които ти се струва, че чуваш как тиктакането на часовниковия механизъм наближава към нулата, а самият взрив е предшестван от някакво безкрайно закъснение. Накрая отвърна:

— Нищо кой знае какво. Но ще трябва да те оборудваме да запишеш разговор с Дейв Биъл. — И пак мълчание. — Знам, че не ти е никак приятно, но е крайно наложително.

— Той пък за какво ви е? — изрепчих се. — Та той е една кръгла нула! — Но още докато думите излизаха от устата ми, осъзнах колко глупаво звучат. Не ставаше дума дали съм извършвал престъпления с Дейв Биъл (а аз, естествено, ги бях извършвал, тъй като извършвах престъпления с всичките си приятели), а най-вече до кого можеше да ги отведе той.

— Това, кой е той, изобщо е без значение. Важното е, че знам, че е един от най-близките ти приятели. — Млъкна за миг, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Виж какво. И на мен не ми е никак приятно, да не казвам, че и Джоел се чувства по същия начин. Но е крайно наложително. Искам да се срещнеш с него на вечеря, окей?

— Добре — рекох с потъващо в стомаха сърце. — Пък и имам ли някакъв шибан избор, а? — И въздъхнах, както можеше да се очаква. — Кога искаш да го потърся?

— Няма по-подходящо време от сегашното — каза Агента маниак. — Да те свържа ли?

— Има ли всъщност някакво значение, мама му стара? — поклатих тъжно глава. — Къде искаш да се срещнем?

— В някое тихо ресторантче, някъде на Лонг Айлънд, но не в Хамптън. Много ми е далече да идвам дотам.

Замислих се за секунда:

— Какво ще кажеш за „Ла Каракала“ в Джерико? Малко италианско заведение, тихо, с добра кухня. — И поклатих отчаяно глава. — Напълно подходящо място за предаване на приятел.

— Не се укорявай излишно — каза Агента маниак. — При аналогична ситуация и той би постъпил по същия начин. Вярвай ми!

— Вярвам ти — рекох, но премълчах и не му казах, че със сигурност греши. Дейв никога не би ме предал. — Хайде, обади му се. По-скоро да свърши всичко.

— Добре. Изчакай една секунда… — настъпи кратка пауза, последвана от две прещраквания, след които се чу: „Говори специален агент Грегъри Коулмън от Федералното бюро за разследване. Дата трети април хиляда деветстотин деветдесет и девета година, часът е осем вечерта. Настоящото е записан по взаимна договореност телефонен разговор между Джордан Белфърт — свидетел, който сътрудничи на федералните власти, и Дейвид Биъл“. — Нова пауза, през която чух приглушеното звънене на домашния телефон на Дейв, а духът ми спадаше с всеки звън. В момента, в който Дейв вдигна слушалката, ми хрумна мисълта, че вече съм по-низше същество не само от гнидите в блатото.

Бях станал по-долен и от слузта, която ги поглъща.