Точно след час бях пак в тъмницата на Копелето, в стомаха ми се смилаха два резена пица, а тримата ми тъмничари ме гледаха втренчено. През последните петнадесет минути им бях говорил за Главчо — как бе успял да се промъкне във всеки един аспект на живота ми — и личния, и деловия. Каквото му поръчах — всичко изпълняваше, рекох им. Все едно ми беше втора жена. И макар в „Инвестърс Сентър“ да не съществуваше някаква определена йерархия, всички, които ни виждаха заедно, знаеха, че аз съм шефът. На него си му беше съвсем добре, даже бих казал, че се радваше на подчиненото си положение.

На този свят има крале, има и създатели на крале, обобщих за тъмничарите си. И Главчо категорично спадаше към втората категория. Описах им как Кени прекарваше деня си основно в това да ръководи дейността в нашия, така да се каже, офис в офиса. Имахме си собствена територия в дъното на борсовата зала, където се помещаваха нашите служители. По онова време имахме четирима свързочници, три брокера и една помощничка по продажбите. По настояване на Кени всички те се бяха заклели да са ми верни.

Сега продължих разказа си:

— Най-впечатляващото, или по-скоро най-озадачаващото у Кени беше неспирният поток негови приятели, които минаваха през офиса ни. Всички бяха излезли като от калъп: около двайсетгодишни, от сравнително добри семейства и сравнително добре образовани.

— Любопитно — рече Копелето. — Да не би да са му били бивши клиенти, когато е продавал дрога?

— В повечето случаи, да — свих рамене, — но не това е най-важното. Става дума за свестни младежи, не за отрепки. По-скоро беше като в оня филм, „Рискован бизнес“^[1], където Том Круз за една нощ се превръща в сутеньор и свързва приятелчетата си гимназисти с отбор първокласни проститутки. Същото го вършеше и Кени и приятелите му не спираха да ни гостуват.

— А къде беше Виктор Уонг през цялото това време? — попита Вещицата.

О-о, рекох си! Спукана му е вече работата на Виктор!

— Ами, Китае… Виктор, имам предвид, известно време стоеше настрана. Наблюдаваше от страничната линия и си вадеше изводи. Щото по онова време с Кени ги свързваше някаква особена дружба — смес от обич, омраза и взаимно презрение — и всичко зависеше от моментното им настроение и беше абсолютно непредсказуемо. Можеха да са най-добри приятели, смъртни врагове, или нещо по средата.

През пролетта на 1988-а, за която ви говоря, Кени и Виктор бяха на нож. Едва впоследствие разбрах, че било заради мен.

— Защо? — попита Агента маниак.

— Защото Виктор възприе като лична обида това, че Кени ми се е заклел във вярност. Още от детските си години двамата все планирали да подхванат общ бизнес; и тъй като Виктор бе по-умният, негласно се смяташе за водач на двойката. Дори Когато Кени доведе Виктор в месарската ми фирма, то е било единствено с цел Виктор да проучи нещата, да види дали си заслужава двамата с Главчо да ми откраднат идеята — което явно не си е заслужавало. Но ако избързаме с осемнадесет месеца напред, може да се каже, че същите сили са действали и когато Кени най-неочаквано ми се обади и обяви желанието си да става брокер.

В началото възнамерявал най-искрено да научи всичко, което може да научи, а после да се сдуши с Виктор. Кени обаче не е разчитал, че ще се шашне, като ме чуе как говоря по телефона. Изведнъж осъзнал, че на тоя свят има и хора, далеч по-умни от възлюбления му Виктор Уонг. И променил привързаността си: вместо да се мъчи да изцеди знания и мъдрост от мозъка ми, възприел противоположния подход — да се раздаде до капка, но да ме изтласка нагоре… да ме направи крал на положението.

— Ама че гнусна история — измърмори Агента маниак.

— Прав си. Но да приключим с Виктор Уонг. Кени се опита да го вкара в играта още докато бяхме в „Инвестърс Сентър“. Умолявал е Виктор да ми се закълне във вярност, но Виктор му отказал — той е прекалено горд човек. Вместо това се надсмял над цялата борсова идея и продължил да търгува с кокаин. — Тук свих рамене. — Но само за няколко месеца аз бързо се сдобих с голяма власт и вратата се затръшна в лицето на Виктор. За по-малко от година „Стратън“ стана онова, което беше, и повечето от приятелите му започнаха работа при мен. И най-смотаните изкарваха по няколкостотин хиляди годишно; най-кадърните правеха милиони, а неколцина най-най — десетки милиони долара. Именно тях поставих начело на техни собствени фирми, които използвах за разгръщането на пъклената си империя и за озадачаване на регулаторните органи. С течение на времето Виктор оглави една от тези фирми — „Дюк Сикюритийз“ — а аз се съгласих да го финансирам единствено за да угодя на Главчо.

По онова време бях върл противник на тази идея, понеже Виктор ми бе пределно ясен: човек, който внушава, че някой го е обидил, и таи в себе си злоба. По тази причина не можеше да е верен нито на мен, нито на когото и да било друг. Хич не се заблуждавай, Мишел — взрях се в черните очи на Вещицата, — Виктор винаги си е бил и си остава ненормалник: деветдесет кила неразрушими мускули, обгърнати от двайсет и пет кила обилни тлъстини, и не му пука да се сбие с когото и да било. Имаше даже един случай, в който провеси през прозореца на апартамента ми на петдесет и втория етаж моя гей иконом, и то чак след като бе размазал физиономията му до състоянието на суров хамбургер!

Тъмничарите ми ме гледаха невярващо.

— Малцина я знаят тази история. Моят гей иконом ми отмъкна петдесет хиляди долара, след като Надин го завари да провежда гей оргия в апартамента ни. — Свих рамене. — Мога да навляза и в повече гнусни подробности, ако желаете, но ви уверявам, че насилието никога не е играло някаква роля в „Стратън“. Случаят с иконома се явяваше единично отклонение, както и доказателство за жестокостта на Виктор. Дани, от друга страна, изобщо не е дивак. В мига, в който зърна кървящото лице на Патрик, избяга в банята да повръща.

Копелето вдигна показалец да ме прекъсне:

— Извинявай — рече и зашепна нещо в ухото на Агента маниак. После към тях се присламчи и Вещицата и направи своя принос.

Не се и помъчих да ги подслушам. И така не можех да се начудя как бях успял тъй тотално да изгубя контрол над живота си. Ако се бях вслушал в съветите на майка ми и бях следвал медицина, сега сигурно щях да съм сърдечен хирург, като първия ми братовчед. Или можеше да съм ортопед, като другия ми братовчед. Или щях да съм адвокат, като моя брат светец Боб. Знае ли някой? Всичко бе толкова объркано.

В този момент тъмничарите ми свършиха да се наговарят.

— Окей — рече Копелето. — Да минем сега към Дани. Кога в крайна сметка се срещнахте?

— Юни 1988-а — рекох след кратък размисъл. — Горе-долу по времето, когато се канех да напусна „Инвестърс Сентър“. Вече ми беше ясно, че цялата фирма е една огромна измама и че ако не се махна веднага, клиентите ми ще бъдат живи одрани. — Замислих се за миг върху думите си. — „Измама“ е може би прекалено силно казано. Защото според мен действията ми всъщност не бяха незаконни.

— Да не би да очакваш да ти повярваме? — рязко ме прекъсна Вещицата с тревожно потръпване на носа.

Хвърлих й мъртвешка усмивка:

— Точно това очаквам, Мишел. А и, честно казано, то никак не бива да те шокира. „Инвестърс Сентър“ си беше лицензирана брокерска фирма с отдел за правен надзор, търговски отдел и всичките му там джуфки. Та тя дори членуваше в НАСД! В никакъв случай не беше част от сенчестата икономика.

На всеки два месеца изкарваха ново акционерно дружество на борсата и още на заглавната страница на проспекта му пишеше: „Сделката е одобрена от Комисията за търговия с ценни книжа“. — И свих рамене. — Недейте забравя и състоянието, в което се озовах там. Когато стъпих за пръв път в „Инвестърс Сентър“, се чудех откъде да намеря пари да си платя наема. И точно тази мисъл беше двигателят зад всичките ми решения. — Пуснах навременна въздишка. — Не знам ще съумея ли да ви го обясня по-добре, но поне ще ви призная, че след като разреших проблема с наема, започнах да забелязвам туй-онуй. В началото се мъчех да ги оправдая пред себе си, но с течение на времето забелязах, че ми става все по-трудно. И в душата си се чувствах все по-зле и по-зле.

— Ами, като се чувстваше толкова зле, защо не взе да напуснеш?

— Ако щеш ми вярвай, Мишел, но точно това имах предвид, когато се запознах с Дани. То поначало така и стана първата ни среща: излежавах се на терасата на апартамента ни, след като бях избягал от работа. Бях в обичайното си за целта облекло — бял хавлиен халат — и се чудех накъде да поема в живота. Вече бях понатрупал бая спестявания, така че не бях притиснат от обстоятелствата. Пред мен стояха всякакви опции, освен тази да отворя брокерска фирма. Нея от самото начало я бях изключил.

Беше към средата на юни, когато Джордж ме привика в офиса си и каза: „Собствениците на «Инвестърс Сентър» трупат цяло състояние. Не смяташ ли, че е позорно да се оставят толкова много пари на масата?“.

А моят отговор гласеше: „Не, нямам никакво желание да съм собственик на брокерска фирма, особено ако ще е от рода на «Инвестърс Сентър».“ Раната от провала на бизнеса с месо и морски продукти беше все още прясна, а и бях осъзнал, че всеки вид бизнес изглежда привлекателен, докато го гледаш отвън; истинската картина ти става ясна едва след като се потопиш вътре. Джордж, естествено, нямаше подобна представа, тъй като в миналото си не беше се занимавал с никакъв бизнес. Затова му се привиждаха само доларови знаци, без нито един пасив.

— Значи, се запозна с Дани, докато беше на терасата си? — подсети ме Копелето.

— Точно така. По онова време живеех на четвъртия етаж, а Дани играеше със сина си на детската площадка. Тогава Джонатан беше на две и постоянно ми се набиваше в очите със страхотната си платиненоруса коса. Беше невероятен сладур. На Дани обаче май бързо му писна да се прави на добър баща, та след някоя и друга минута се оттегли настрана и запали цигара. По някое време погледите ни се срещнаха и му хвърлих дружелюбна съседска усмивка.

Сега като се сещам, през оня ден, изглежда, най ме шокира напълно нормалният му вид. Около него витаеше някаква аура на басп, сякаш току-що е слязъл от борда на „Мейфлауър“. Беше по светлосин къс панталон за голф и поло блуза с къс ръкав в същия цвят. Това или е ансамбъл за голф, или за яхта, рекох си. Трудно ми беше да преценя. Но във всеки случай нямаше начин да позная, че е евреин.

Копелето втренчи объркан поглед в мен. А аз продължих:

— Та докато си разменяхме поздрави с Дани, забелязах, че Джонатан се е изкатерил до върха на пързалката към езерото. В началото се впечатлих, тъй като ми се стори страхотно постижение за двегодишно дете, но после ми мина през ум да предупредя все пак Дани.

В същия миг Джонатан изгуби равновесие, аз изкрещях: „Дани! Синът ти!“, а Дани се извърна и само успя да изгледа как детето падна от пързалката и се стовари на плочника с тежестта на оловен балон. — Млъкнах и поклатих мрачно глава. — Да ви кажа честно, отпърво си помислих, че е умряло, понеже лежеше, без изобщо да мърда. А и самият Дани се беше вкаменил от ужас.

Но след няколко болезнени секунди Джонатан все пак вдигна глава и се заоглежда, но още не плачеше. Започна едва след като улови погледа на Дани, и то яката: разпищя се с всичка сила и замята ръце и крака. Реших, че като добър съсед би трябвало да сляза и да помогна на Дани.

Докато сляза обаче, Дани го бе вдигнал на ръце, а Джонатан беше надул докрай гайдата. „Да викна ли жена ти?“ — попитах Дани. А той подскочи от ужас: „Боже мили! Всеки друг, но не и нея! Ако щеш, на полицията се обади, да ме арестуват за това, че съм лош баща, само на жена ми не се обаждай, умолявам те!“.

Аз, естествено, реших, че се майтапи, затова просто кимнах и му се усмихнах. Той обаче не ми отвърна с усмивка именно защото не се шегуваше. Причината щях да разбера едва след няколко дни, когато с Дениз имахме удоволствието да излезем с тях на ресторант и да наблюдаваме как Нанси дръпна цигарата от устата му и я хвърли в лицето му. Но да не изпреварваме събитията. Джонатан успя в крайна сметка да се успокои, при което Дани ми каза: „Жена ми разправя, че те виждала да висиш на терасата ви по халат цяла седмица. Как си изкарваш хляба всъщност?“.

„Борсов посредник съм“ — отвърнах нехайно.

„Наистина ли? А пък аз си мислех, че за да си брокер, е задължително да работиш на Уолстрийт.“

„Абсолютна заблуда — поклатих глава аз. — Днес всичко става по телефона. Можеш да си където си искаш. Аз например работя в Грейт Нек и миналата седмица изкарах петдесет хиляди.“

„Петдесет хиляди! Не ти вярвам! Имам неколцина приятели брокери и всички духат супата, откакто стана борсовият крах!“

„Работя само с евтини акции — рекох. — На тях рухването на борсата почти не им повлия. А ти с какво се занимаваш?“

„Имам флотилия от автобуси за хора в инвалидни колички — отвърна моментално той. — И цялата работа е един шибан кошмар. Седемте ми микробуса постоянно се скапват, а седмината ми шофьори хаитяни идват на работа, когато им скимне. Ако имам гаранции, че няма да ме хванат, буквално съм готов да подпаля целия бизнес.“

Кимнах с разбиране. И без изобщо да се замисля, му рекох: „Ами ако търсиш промяна, сигурен съм, че ще мога да ти намеря работа в моята фирма. Лично ще се заема с обучението ти“. А Дани ме изгледа право в очите и отвърна: „Приятелю, ако ми докажеш, че наистина си докарваш по петдесет хиляди долара месечно, още утре в шест сутринта ще те чакам на прага ти, готов и лайна да рия, ако трябва“.

— Той кога всъщност постъпи при теб? — заинтересува се Копелето.

— Още на следващата сутрин. Както ми беше и обещал, чакаше ме пред вратата с новия брой на „Уолстрийт Джърнъл“.

— А какво стана с микробусите за инвалидите?

— Не се и вясна повече там. Имаше си съдружник на база фифти-фифти, на когото връчил ключовете с думите: „Довиждане, брато. Приятно ми беше да се запознаем!“, и толкоз. До края на август правеше непредизвикани обаждания да търси потенциални клиенти, но през първата седмица на септември взе изпита си за брокер. А междувременно Джордж ме притискаше все по-силно да основа наша си брокерска фирма. СЕК беше почнала да разследва „Инвестърс Сентър“. „Разчуе ли се, фирмата моментално ще колабира“, твърдеше Джордж.

Мен обаче най ме притесняваше това, че току-що бях успял да навия Липски и Пингвина да постъпят при мен. Пингвина най-накрая бе хвърлил пешкира в бизнеса с месо и морски продукти, а мебелният бизнес на Липски бе на ръба на банкрута. Така че в известен смисъл вече отговарях и за тяхното благосъстояние. И тъкмо по тази причина най-сетне кандисах да отида с Джордж при някакъв си адвокат, понеже ми бяха необходими сведения.

— И при кой адвокат отидохте? — попита Копелето.

— Казваше се Лестър Морз, макар с Дани да му викахме Лестър Мраз, щото от мрачните му приказки буквално тръпки ни побиваха.

То какво да ви разправям: нямаше човек сред познатите му, който да не гниеше в пандиза или току-що да не беше загубил и последния си цент в полза на СЕК. А Лестър така мразовито ги разправяше тия истории, че на човек му идеше да си пререже вените. Почваше с това колко велик бил еди-кой си и как навремето натрупал цяло състояние, но разказът му постепенно се превръщаше в поучителна приказка, докато накрая правеше заключението: „… а и властите направо се изгавриха с него. Сега е в «Алънууд», откъдето няма да излезе поне още десет години“. При което поклащаше мрачно глава и преминаваше към следващата жертва.

— Интересно — промърмори Копелето.

— Наистина — отвърнах, — още повече че едно от имената, които спомена, бе на Боб Бренън, самия Синеок дявол.

Копелето наостри уши:

— Така ли? И какво каза за него?

— Че бил единственият, който успял да се измъкне с всичките си парички — двеста милиона според изчисленията на Лестър.

— Хм — измърмори Копелето. — Друго не каза ли?

— Каза. Че Боб бил прекалено умен, че да го спипат. Винаги бил поне с две крачки пред регулаторите и замитал следите си като индианец. Навремето това до такава степен ме впечатли, че се заклех, ако някога вляза в брокерския бизнес, да действам точно като Боб Бренън.

Най-странното обаче беше, че Лестър не описваше Боб като някакъв архипрестъпник, а точно обратното. Според Лестър регулаторите просто се били престарали, а и двустепенната съдебна система била поначало настроена против фирмите, търгуващи с евтини акции. Докато баспските фирми неизменно се отървавали, колкото и големи да били престъпленията им.

— И ти му повярва, така ли? — заинтересува се Копелето.

— Общо взето, да, макар да не може да се отрече, че думите му бяха наклонени в негова собствена полза. По онова време вече бях наясно, че евтините акции подреждат картите във вреда на клиентите, независимо от съществената разлика между една нагласена колода и чистопробното престъпление. А пък и кантората на Лестър ми напомняше с нещо на „Инвестърс Сентър“ — малка, мръсна, без всякакъв намек за преуспялост. Самият Лестър мязаше на престарял леприкон^[2]: метър и шейсет, с абсолютно оплешивяло теме и с гъсти къдели бели къдрави косми по ушите.

— На онази среща само тримата ли присъствахте? — попита Копелето.

— Четирима бяхме, с Майк Валеноти. Струва ми се, че го познаваш? — обърнах се към Агента маниак.

— И имам куп въпроси, свързани с него — потвърди Агента маниак.

— Не съм изненадан — рекох. — Защото, ако някой наистина ми помогна да превърна „Стратън“ в онова, което стана, този човек беше Валеноти — оперативният мозък зад всичко останало, благодарение на който фирмата работеше пълни обороти, на дванайсет цилиндъра. Беше първият ми учител, преди още да се появи Ал Ейбръмс, да не говорим, че беше и първият Вълшебник от Уолстрийт, с когото се запознах. Как да ви кажа: знанията му бяха толкова всеобхватни, че те зашеметяваха! — И свих рамене.

— Но за да ви спестя време, ще ви спомена, че Майк Валеноти е напълно невинен по отношение на собствените ми деяния. Постоянно се мъчеше да ме вкара в правия път, а аз все му се кълнях, че действам закономерно. Накрая обаче вълната от нов бизнес така го заля, че не можеше вече да обхване нещата с поглед и престана да усеща кога нарушавам законите.

Агента маниак изви за секунда устни:

— Високо ценя лоялността ти, но все пак ми се струва леко невероятно печен човек като Майк да не е осъзнавал какво се твори наоколо му. — И ми хвърли кратка недоверчива усмивка. — Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Думите ти съдържат страхотна логика, Грег — кимнах. — Но за съжаление са съвсем погрешни. — И млъкнах за ефект. — Трябва да ти е ясно, че деветдесет на сто от бизнеса на „Стратън“ беше напълно законен: нито сме крали пари от сметките на клиентите си, нито сме изкарвали фалшиви фирми на борсата и, противно на твърденията на пресата, клиентите ни винаги бяха свободни да продадат акциите си, стига да поискат. — Разбира се, много може да се желае по отношение на търговските ни практики, но нима това не важи и за „Пруденшъл Бак“? Или за „Лемън Брадърс“?

„Пру Бак“ буквално одираха кожите на пенсионерите, а в сравнение с „Лемън Брадърс“ си бяха живи ангелчета. И истината е, че „Стратън“ се базираше изцяло на сценариите, разработени от „Лемън Брадърс“! — Поклатих бавно глава. — Мошеничествата на „Стратън“ бяха съвсем слаби импулсчета, които бяха недоловими за непосветените. Но да се върнем за миг в кантората на Лестър.

Първо, не ми трябваше кой знае колко време, за да преценя, че Джордж Грънфелд не струва и пукната пара. Познанията му в брокерския бизнес бяха по-малки и от моите и от устата му се лееше глупост след глупост. Лестър обаче бе нещо съвсем различно. Макар и изцяло лишен от харизма, притежаваше доста солидни знания. Говореше пискливо и провлечено, а думите му излизаха бавно, болезнено, сякаш насреща ти приказва костенурка.

Трудно ми беше да се съсредоточа, че да го слушам; седях и се преструвах, че внимавам, а крадешком поглеждах към Майк. Лестър ми го беше описал като някакъв гуру по оперативните въпроси, но до този момент Майк почти нищо не беше казал. Физиката му ни най-малко не ме беше впечатлила. Облечен бе в евтин син костюм и още по-евтина найлонова риза, а перчемът му бе небрежно сресан настрани — горе-долу като твоя, Копеле, рекох си, макар косите на Майк да бяха сол и черен пипер на цвят, а твоите имат някаква плебейска отсянка на кално кафяво — макар че като си помисля сега, е трябвало веднага да разпозная в него старото бойно куче от Уолстрийт.

— И какво представлява едно старо бойно куче от Уолстрийт? — полюбопитства Копелето.

— Човек, който е работил прекалено дълго на Уолстрийт, който е виждал периоди и на „бикове“, и на „мечки“; който е бил свидетел на зашеметяващи луксове и на главозамайващи падения. Човек, който е наблюдавал как безброй хора от бедняци се превръщат в богаташи, после пак обедняват, след което отново забогатяват. Човек, видял и проститутките, и дрогата, и залаганията на баснословни суми, свидетел на прехода на Уолстрийт от мрачната епоха на фиксирани комисиони и физическа доставка на акциите до модерната епоха, в която фирми, предлагащи шконтирани акции, се конкурират с „Мерил Линч“, а борсовите сделки се уреждат по електронен път. Много малко са останалите на този свят истински стари бойни кучета от Уолстрийт. Повечето пукнаха или от сърце, или от цироза. Затова всеки един от оцелелите е с цената на златото.

А Майк Валеноти беше представител тъкмо на тази отмираща порода. Сигурно трябваше да се сетя веднага щом го видях. Да забележа опустошения от битките поглед, с който слушаше празнословията на Джордж и Лестър. Наврял бе брадичка между ключиците си и бе прегърбил раменете си така, сякаш всеки миг щеше да заспи. Да не говорим за носа му, който буквално се навираше в очите ти: осеян целия с паяжина от червени вени и с размерите на батат! От друга страна, не мога да не призная, че притежаваше най-интелигентните кафяви очи, които някога съм виждал. Направо те пронизваха и беше достатъчно да ги зърнеш, за да разбереш, че не пропуска и дума.

Та казано съвсем накратко, истината е, че двамата с Майк страшно си допаднахме още на тази първа среща. Говорехме на абсолютно един и същ език — езика на Уолстрийт. Той подхващаше някакво изречение, а аз го довършвах вместо него, или обратното. Още преди да свърши срещата ни, бях изпълнил пред Майк цялото си рекламно слово, преструвайки се, че разговарям с клиент. Разбира се, и той, и Лестър бяха шашнати.

Но по-важното през този ден според мен бе ефектът, който Майк оказа върху ми. Изведнъж се почувствах като едновремешния Джордан, преди провала на „Манчестър Фармс“, който ме докара до положението на блатна тиня. — Свих рамене. — Както и да е, през онзи следобед ги смаях с акъла си, затова никак не се изненадах, че Лестър ми се обади у дома още същата вечер с препоръката да помисля за отварянето на моя собствена брокерска фирма. Изглежда, Майк го бе придърпал настрани след срещата, за да му каже, че е готов да работи за мен без пари, по-точно — без предварително уговорена заплата. Щял да се задоволи с някакъв дребен процент от печалбата. От своя страна щял да ми създаде първокласен оперативен отдел на нивото на най-добрите фирми на Уолстрийт.

И Лестър бе готов да работи без пари. Щял да внесе необходимите формуляри в НАСД и да ме придружи на интервюто ми за членство в асоциацията. Той пък искаше за отплата да му дам възможността да представлява фирмите, чиито акции ще предлагам на борсата. Не било моя грижа дали ще се съгласят да го използват или не. Стигало му само да им го представя, а той щял да се погрижи за останалото.

— А с Грънфелд какво стана? — попита Агента маниак.

— Изгърмя — поклатих глава. — И то по настояване на Лестър от самото начало. „От тоя няма никаква полза — изкряка Лестър. — Много е готин, ама само ще ни тежи.“ Комбинацията от Майк и моя милост предлагала всичко необходимо за ръководството на една фирма.

Все пак казах на Лестър, че ще си помисля, макар дълбоко в себе си изобщо да нямах подобни намерения. Още ближех раните си от провала с месото и морските продукти, затова възнамерявах просто да изчакам нещата сами да поемат по своя път.

— Това горе-долу по кое време стана? — попита Копелето.

— В началото на септември — отвърнах. — Тогава нещата взеха да се сгорещяват. Първо, Дани взе брокерския изпит и го привиках за първия му учебен час в апартамента ми. Сложих го да седне на дивана във всекидневната и подхванах:

„Виж сега как стоят нещата. Основното при продажбата на акции е да се научиш да следваш сценария, но така, че да не те усещат, че четеш. Схващаш ли?“

„Съвсем — отвърна той самоуверено. — Никакъв проблем.“

„Добре. Представи си, че си актьор на сцената: повишаваш глас, после го понижаваш; забързваш, след това забавяш. По този начин заинтригуваш клиента, караш го да улавя всяка твоя думичка. И не си помисляй дори да вдигнеш телефона, преди да си намерил отговорите на всички евентуални негови възражения. Никога, в никакъв случай недей да звучиш озадачен, Дани — запомни го!“

„Ясно бе, приятел — пак кимна самоуверено той. — Можеш да имаш пълно доверие в Дани Поуръш — човек, способен да продаде лед на ескимосите и нефт на арабите!“

„Не се и съмнявам — рекох, — но не забравяй, че и насън да те бутнат, трябва да помниш сценария. Заекването е първият признак, че насреща ти е новак в занаята, и клиентът моментално го подушва по телефона.“ Усмихнах се, понеже Дениз беше зяпнала в двама ми с огромно любопитство. Вече й бях казал какъв велик търговец е Дани, макар никога да не го бях чувал да продава нещо. Но самонадеяността му ми стигаше, за да усетя, че от него ще излезе нещо велико.

Както си стоеше с каната с кафе в ръка, Дениз се усмихна на Дани и попита: „Да отида ли в кухнята, че да не те притеснявам?“. А Дани й махна с ръка да остане: „В никакъв случай, Дениз. Това е абсолютно фасулска работа!“. Дениз кимна и сви рамене: „Ами тогава ще остана да ви послушам“. И Дани кимна, а аз му подадох един от сценариите за „Арнклиф Нешънъл“.

„Окей. Представи си, че аз съм клиент и ме уговаряш по телефона, после ще си разменим местата.“

Той кимна, взе сценария и прочисти няколкократно гърло. Накрая запита с огромно самочувствие:

„Ало, мога ли да говоря с Джордан?“

„Аз съм — отвърнах мигновено. — С какво мога да съм полезен?“

Дани разкърши врат като излизащ на ринга боксьор. „Здрасти, Джордан. Обажда се Дани Поуръш от… от… от… — как му викаха там — от «Инвестърс Сентър». Как… как ти върви денят?“ След което спря и го изби пот.

„Аз все пак ще се прибера в кухнята да не ви преча“ — рече Дениз. А внезапно смирилият се Дани отвърна: „Ами… никак няма да е зле, Дениз. Тая работа май е по-трудна, отколкото си мислех“. И изтри едра капка пот от челото си.

— Стига бе! — прекъсна ме Агента маниак. — Ти май взе нещо да преувеличаваш. Чак пък толкова зле да е бил…!

— Няма майтап бе, Грег! — разсмях се. — Толкова зле беше, че след като си тръгна вечерта, Дениз ми рече: „Тоя няма никакъв шанс да успее, мили. Звучи като малоумник. През цялото време само мрънкаше. Не може ли да говори като нормален човек?“.

„Отде да знам — отвърнах й. — Може да страда от някоя рядка форма на синдрома на Турет^[3], която избива само тогава, когато продава.“ А Дениз кимна в знак на съгласие.

Както и да е, бях решил на следващата сутрин да отида на работа, че да наблюдавам лично кръвопролитието. И точно тогава стана нещо странно, нещо съвсем неочаквано. Седях на някакви си два-три метра от Дани и се мъчех да потисна смеха си. Той си караше, както си знаеше: „Ъъ, здрасти… ъъ… обажда се… ъъ… Да-ни Поу-ръш. Ъъ, как ти върви… ъъ… денят?“. Но само след някакви си пет секунди нещо рече „щрак“ и той изведнъж спря да заеква и зазвуча като съвсем нов човек, почти колкото мен добър, но не съвсем. — И намигнах на тъмничарите си.

— С две думи казано, започна да сключва сделки наляво и надясно, та само две седмици по-късно, в сряда следобед, в знак на приятелство му предложих да дойде с мен до града на среща със счетоводителя ми. Наближаваше петнадесети октомври, когато изтичаше допълнителният срок, който ми бяха дали да си платя данъците за 1987 година. Дани, естествено, прие с готовност. Яхнахме перления ми ягуар и поехме към Манхатън.

Не забравяйте, че до този момент аз продължавах да смятам Дани за напълно нормален. Облеклото и обноските му бяха съвсем консервативни и произхождаше от много добро семейство. Израснал бе на южния бряг на Лонг Айлънд, Саут Шор, в Лорънс, който е доста заможен град, а баща му беше прочут нефролог. Дани му викаше „Царя на бъбреците от болница «Брукдейл».“

Дениз обаче беше подочула някои доста странни неща за личния му живот, а именно — че с жена му Нанси били първи братовчеди. Аз, разбира се, й казах да не говори глупости, понеже Дани сто на сто щеше да сподели такъв важен факт с мен. Та малко ли време прекарвахме да слушам оплакванията му от жена му, която според него нямала друга цел в живота, освен да вгорчава максимално неговия.

„Какво му пречи — викам — да сподели, че с Нанси са първи братовчеди? Нима това е толкова маловажен фактор в отношенията им?“ Но така и не намерих подходящ повод да го попитам директно, така че отхвърлих цялата информация като зловреден слух.

Та щом приключихме със счетоводителя, метнахме се в ягуара и тръгнахме да излизаме от града. Лудостта му се появи още докато бяхме в района на 95-а улица, на периферията на Харлем. Спомням си как Дани изрева: „Боже мили! Спри веднага. Отбий вдясно!“. Отбих, Дани скочи от колата и се втурна в някакъв коптор с табела „Бакалия“ и само след минута излезе с кафява книжна кесия в ръка. Докато се качваше в колата, на лицето му грееше някаква налудничава усмивка. „Карай! — рече. — Бързо! На север, към 125-а улица!“

„К’во ти стана бе, Дани? — размърморих се аз. — Не забравяй, че сме в Харлем!“

„Първокачествена стока — обяви той с глас на познавач, бръкна в кесията и извади стъклена лула за крак и няколко флакончета от дрогата. — От тоя крак ще се почувстваш като Супермен. Това е моят дар, израз на благодарност за всичко, което правиш за мен.“

Аз само поклатих глава и поех. „Ти си един шибан откачалник! — озъбих му се. — Не желая да пуша подобни лайна! Тая дрога е гадост.“ Но той махна небрежно с ръка: „Преувеличаваш. Гадна е само ако имаш постоянен достъп до нея. Но за твое успокоение, в Бейсайд не се намира, така че няма страшно.“

„Абе ти си пълен малоумник — рекох. — Шансовете да пуша крак са под нулата. Чуваш ли какво ти говоря?“

„Чух — отвърна ми. — Свий сега надясно и карай към «Сентрал Парк».“

„Ебаси и шибания идиот“ — измърморих, поклатих отвратено глава, свих наляво и само петнадесет минути по-късно се озовах в мазето на някаква съборетина в Харлем — сборище на пушачи на крак и любимо място на разни беззъби проститутки и хаитяни алкохолици. Поднесох стъклената луличка към устата си, а Дани поднесе пламък към чашката й. Кракът зацвърча като бекон в тиган, опънах яко, задържах го максимално дълго и изведнъж ме заля невероятна вълна от еуфория. Започна в основата на аортата ми, изстреля се нагоре по гръбнака и причини милиард синаптични експлозии около центъра на удоволствието в мозъка ми.

„Исусе Христе — забъбрих, — ти… си… най-добрият… ми… приятел… Дани!“ След което му подадох лулата. „Благодаря — рече. — И ти на мен. Братя до гроб!“ И добави още крак в лулата.

— Абе ти наред ли си? — поклати невярващо глава Агента маниак. — За какво ти е било да пробваш?

— Защото са наркомани, Грег — поясни му Вещицата. — Нямат чувство за срам.

— Колко време прекарахте там? — попита с нездрав интерес Копелето.

— Много дълго — отвърнах. — Защото почнеш ли да пушиш крак, има само два начина за спиране: или да ти свършат парите, или да получиш сърдечен удар. За щастие с нас се случи първото. В джоба си имах само около седемстотин долара, у Дани се намериха още петстотин, кооперирахме се по социалистически и се друсахме до късно след полунощ.

Свих рамене.

— Положителното в цялата работа бе, че по време на друсането успях да събера някои много ценни сведения. Защото, както и при другите видове дрога, при крака съществуват различни фази на упояването, само че в много по-силна степен. Ако желаете, мога да се разпростра в подробности.

Агента маниак поклати мрачно глава:

— Знаеш ли, нямам никакво обяснение за това защо те слушам, но след като пусна духа от бутилката, карай нататък.

Хвърлих му разбираща усмивка.

— С най-голямо удоволствие, Грег. Първата фаза при поемането на крак е еуфорията. Чувстваш се така прекрасно, че ти идва да крещиш от някой шибан хълм: „Обожавам крака! Обожавам крака! А вие, дето не щете да пробвате тия лайна, си нямате на представа какво изпускате!“. — И пак свих рамене. — Ако мислиш, че ви будалкам, пробвай някой път и сам ще се убедиш.

— И колко дълго трае тази фаза? — попита Копелето.

— Прекалено е кратка — поклатих тъжно глава. — Свършва само след петнайсетина-двайсет минути, след което преминава във втората фаза, която е почти толкова приятна, но не съвсем. Наричат я „фазата на словесната диария“, което е горе-долу точно описание. Само че в случая словесната диария е доста по-различна от обикновената, дето можеш да я чуеш от някое трезво плямпало.

— И в какво се състои разликата? — попита Вещицата, с цел да се научи да разпознава плямпалата.

— Много е трудно да опишеш някому, който не е поемал наркотици, причинените от дрогата безсмислени брътвежи — присвих мъдро очи, — но, да кажем, че се изразява в безкраен поток несвързани приказки, които околните, намиращи се в същата фаза, възприемат за бляскави изказвания. Естествено, онези, които не са в същата фаза, ги възприемат като пълни глупости.

Агента маниак комай схвана мисълта ми:

— Искаш да кажеш, че повечето сведения си ги събрал именно през въпросната фаза, така ли?

— Съвсем вярно, Грег. Заключението ти е изключително логично. С Дани седяхме на циментовия под, под един фрашкан с азбест окачен таван, опрени гърбом в дървената стена, от която се люпеха два пласта богата на олово боя, под възхитените погледи на три беззъби курви наркоманки. И аз му казах: „Приятелю, можеш ли да си представиш някое по-добро място за прекарване на еуфория от крак?“.

„Няма друго — изфъфли Дани. — Ти съмняваш ли се в мен?“ Захапа лулата и опъна за пореден път.

„Да те питам нещо тогава — рекох. — Из кооперацията се носят някакви идиотски слухове, че с Нанси сте първи братовчеди. Аз, естествено, не им вярвам, но искам все пак да те предупредя какво говорят хората зад гърба ви.“

При което той зверски се закашля.

„Бо-бо-боже мили…“ и бързо заклати глава, мъчейки се да овладее някак дишането си. Едва след няколко секунди успя да ми отговори: „Никакви слухове не са това, приятелю, а самата истина. С Нанси действително сме първи братовчеди. Баща й и майка ми са брат и сестра.“ И сви рамене.

„Не се ли притесняваш, че можете да имате недъгави деца? Джонатан засега изглежда напълно нормален, обаче следващото? Какво ще стане, ако се роди с някоя деформация?“

„Рискът е много малък, поклати самоуверено глава Дани. Баща ми е лекар и проучи въпроса. Но ако стане такова нещо, направо зарязвам мутантчето на прага на някой дом за недъгави деца. Или пък ще го заключа в мазето и веднъж месечно ще му пускам кофа с накълцано месо.“

Много ви моля да имате предвид, че това не са мои приказки, а на Дани! И че все пак бяхме посред фазата на словесната диария, когато човек намира смисъл и в най-абсурдните изказвания!

Агента маниак и Копелето се разсмяха.

— И с какви други сведения се сдоби? — попита Копелето.

Кимнах в знак на желание да сменим темата.

— Ами установих, че последните си два бизнеса буквално ги е изшмъркал през носа си. Защото преди микробусите имал куриерска служба в Манхатън и точно тогава започнал да пуши крак — заедно с куриерите велосипедисти. И оттам финансите му тръгнали надолу. До този момент винаги постигал успехи; кракът обаче го превърнал в една сянка на предишното му „аз“. Самочувствието му рухнало, спестяванията му се стопили и жена му — която поначало не си е стока — решила да превърне живота му в истински ад.

— Както и да е, от града си тръгнахме едва след полунощ и аз едва тогава осъзнах, че изобщо не съм се обадил на Дениз. И не стига, че полетях в някаква емоционална пропаст, ами на излизане от магистралата при Бейсайд се сгромолясах право на дъното на третата фаза — на тревогите. — Млъкнах за миг, измъчен от самата мисъл за тревожната фаза. После поех дълбоко въздух и продължих:

— А при третата фаза буквално те залива някакво убийствено цунами от отрицателни мисли. Започваш да се тревожиш за всичко: за минали грешки, за настоящи проблеми, за неизвестното бъдеще. В случая тревогите на Дани се оказаха парични. Още щом слязохме от рампата ми каза: „“Ситибанк" се канят да ми отнемат апартамента и да ме изхвърлят със семейството ми на улицата. Не би ли могъл да ми дадеш назаем десет хиляди долара? Няма към кого друг да се обърна".

Поех дълбоко въздух и се помъчих да извлека сила от проблемите на Дани с мисълта, че щом нещата при него са по-зле от моите, за какво всъщност имам да се тревожа? „Добре — рекох. — А да ти се намира малко валиум или ксанакс за смекчаване на изтрезняването? Нещо не съм съвсем добре.“

„Нямам — поклати глава той. — Защо обаче не изпушиш филтъра? Сигурно по него в останала малко смола от крака. Ще ти помине.“ Кимнах и грабнах лулата. „Благодаря. Дръж волана, докато запаля, да не се изгоря.“ Дани се вкопчи във волана и така пристигнахме в Бейсайд: аз пушех останките по филтъра, а Дани шофираше.

В асансьора не обелихме и дума. Дори не се спогледахме. Срамувахме се от деянието си. Помня, че се заклех повече очите ми да не го видят. Усещах, че приятел от рода на Дани може единствено да ми навреди. Човек с неговото отношение към семейството, с неговата консумация на дрога и с шибаното нахалство да ме отведе мен в някаква отчайваща пушалня на крак в Харлем — такъв би изкарал наяве най-лошите ми качества.

Още като отворих вратата, заварих разплаканата Дениз. Изгледах я, обзет от паника. Сърцето насмалко да изхвърчи от гърдите ми. Обърнах длани към тавана и отворих уста, но думите отказваха да излязат. И с това навлязох в четвъртата фаза — онази, в която почваш да мислиш за самоубийство.

За нея има само два известни антидота: или масивна консумация на някакъв бензодиазепин — за предпочитане ксанакс, валиум или клонопин, — или як сън, от порядъка на два-три дни. Иначе, като се събудиш, може пак да опиташ да се самоубиеш. Та Дениз, като ме видя в това ми ти състояние — паникьосан и вмирисан на урина, проститутки и крак, — взе, че ме съжали и ме наблъска с ксанакс в количество, достатъчно да утрепе цял кит. После ме съблече и ме сложи да си легна. При което съм изгубил съзнание.

— Божичко… — измърмори Агента маниак.

— Точно така — кимнах в знак на съгласие. — Само един Господ можеше да ме спаси в тази ситуация. Необходими са ми били пет дена да се свестя, така че дойдох на себе си чак в неделя сутринта. Когато навлязох във фазата на възкресението — най-продуктивната от всички. Мозъкът е успял дотогава да възстанови напълно запасите си от допамин и обещаваш най-официално пред себе си, че този път вече си си извлякъл поуката. Съзнаваш, че постъпката ти е била изключително глупава, достойна само за един луд, а пък ти в никакъв случай не си такъв!

Но онова, което прави тази фаза най-продуктивна в сравнение с останалите, е дадената ти възможност да огледаш най-хладнокръвно и от разстояние всичките си проблеми, да отсееш въображаемите и да създадеш стратегия за справяне с истинските. Мисълта ти е страхотно бистра и ти позволява да дадеш преценка за целия си дотогавашен живот. И ако до този момент все още не си се пристрастил докрай към крака и не си мислиш само кога пак ще се върнеш в пушалнята, излизаш от преживяното като нов, по-добър, по-фокусиран човек, което…

— Много те моля! — изрепчи се Копелето. — Запази подобни заключения за по-зле осведомените! — И сбръчка нос от отвращение. — Кракът в никакъв случай не те прави по-добър или по-фокусиран. Кракът е едно върховно зло и нищо повече!

Агента маниак се изсмя кратко. Вещицата вдигна вежди. А аз се обърнах към Копелето:

— Забележката ти е напълно уместна, Джоел, макар в конкретния случай фазата на възкресението да се оказа необичайно плодотворна, тъй като много бързо осъзнах, че единственото, за което следва да се притеснявам, е „Инвестърс Сентър“. И че ако Джордж е прав, моментът за моя ход е съвсем назрял, преди лайната да са се блъснали във вентилатора. Ако изчаквах още, щях да съм като щраус със заровена в пясъка глава.

Затова още на следващия ден дръпнах Кени настрани и му съобщих, че съм готов да предприема своя ход. „Инвестърс Сентър“ наближава края си, рекох му, и ние трябва предвидливо да започнем отсега нещо ново.

— А какво стана с бъдещия ти ортак в престъпленията? — попита Вещицата. — Даде ли заема на Дани?

Боже мой! Как ми иде да я фрасна по любопитната й главица! Но само й се усмихнах мило и отвърнах:

— Да, Мишел, дадох му го, но ако питаш защо, и аз не знам. Докато отивах към офиса си, бях напълно готов да го уволня. Честно ти казвам. Но като го видях седнал на бюрото си, просто не намерих сили да го сторя. Имаше притеснен и посрамен вид. Когато най-после погледите ни се срещнаха, той ми хвърли възможно най-тъжната усмивка, после наведе глава и започна да набира нечий номер. Помня, че останах загледан в него, как блъска по телефона, и в мен настана истинско объркване.

Копнеех да го уволня, но не намирах сили у себе си. Все пак познавах и жена му, и детето му, и никак не ми бе все едно какво ще стане с тях. Освен това бях убеден в таланта му, така че отвътре ме ядеше и алчността. Затова реших да му дам парите и да го задържа в лоното. Но се зарекох да бъда постоянно нащрек и да не го изпускам от опеката си.

Но само след няколко дни, докато влизах в сградата, портиерът ми връчи получено с препоръчана поща писмо. От СЕК. И без да го отварям, усетих, че е призовка.

— За какво? — попита Копелето.

— За документация — отвърнах, — а и за лично мое явяване. И макар да не указваше определена дата, още на следващото утро ми се обади росен-пресен Лестър Мраз с думите: „Според мен още тази седмица «Инвестърс Сентър» ще хлопне кепенците. Мен, ако ме питаш, и до сряда няма да изтрае.“

„Какви ги приказваш, бе, мама му стара? — озъбих му се. — Как така ще я затвори СЕК още преди да я е разследвала?“

„Няма СЕК да я затваря. Тя сама ще затвори. Фирмата е останала без пари.“

Без пари ли, рекох си? Как е възможно, мама му стара!

„Невъзможно е да е без пари, Лестър. Та хората в нея натрупаха цяло състояние!“

„Ами, ами — изскърца Лестър. — Изкарвали са някакви си два-три милиона годишно, при това са ги изсмуквали от самата фирма. На Уолстрийт продават акциите й «на късо» от сряда, когато се подочу, че ще я разследват. Така че всичко е само въпрос на време. Карл и Тони ще свършат в приют за бедни, а преди това — в пандиза!“

Изгледах тъмничарите си и свих рамене:

— Това се оказаха славните последни думи на Лестър Мраз. Брокерските фирми по целия Уолстрийт продаваха на късо акциите й с надеждата, че разследването ще я извади от бизнеса. Тъй че цялата афера се бе превърнала в едно самосбъдващо се предсказание.

„Колко време ми трябва да вкарам в действие моя собствена фирма?“ — попитах го.

„Между шест и девет месеца.“

„За какви шест до девет месеца говориш бе, човек? Че кой разполага с толкова време? Нали далеч преди това ще загубя всичко, което притежавам! — В този момент ме тресна и друга мисъл. — Божичко, ами какво ще стане с чековете ни, Лестър? Нали в понеделник плащаме комисионите!“ На което той измърмори: „Абе така е, ама… на твое място не бих се тревожил особено. В подобни случаи обикновено брокерите ги прескачат. Просто се разсей и ги отпиши“.

Думите му ме разсмяха, понеже в понеделник тъкмо на Дани му предстоеше да получи първия си чек с комисиони. Натрупал бе почти четиридесет хиляди и това щеше съвсем да го довърши. И си дадох изведнъж сметка, че ако желая да задържа Дани в лоното, ще трябва да го нося на ръце, докато се подредят нещата. Да, Дани се явяваше само един от многото ми проблеми. В екипа си имах още седем души, които обаче в никакъв случай нямаше да ме изчакат шест до девет месеца, независимо колко ми бяха верни. „Трябва да измислиш някакъв по-бърз начин, Лестър. Шест до девет месеца за мен са равносилни на смъртна присъда. Май няма да е лошо да поговоря с Майк Валеноти, току-виж той измисли нещо.“

„Вече разговарях с Майк — рече Лестър, — и той е на твоя страна. Каза, че днес ще намине към офиса ми, за да си поговорите, ако искаш. Да се срещнем в дванайсет, какво ще кажеш?“

„Добре — рекох, — ще дойда в дванайсет.“

„Като си помисля — продължи Лестър, — възможно е да почнеш и като клон на друга брокерска фирма. Нещо от рода на ОПН — «Отдел за правен надзор», а после…“

„Знам какво е ОПН — прекъснах го. — Пълен кошмар. Собственикът през цялото време гледа как да преебе шефа на отдела. Нямам желание да се захващам с нещо, което и шест месеца няма да изтрае.“

„Абсолютно си прав — съгласи се Лестър, — и в нормални обстоятелства не бих ти препоръчал подобно нещо. Но пък знам и една малка фирма, която си е чист нешлифован диамант. Не развива кой знае каква дейност и държи един нищо и никакъв си офис на «Мейдън Лейн», само на една пряка от Уолстрийт. Ти пък можеш да отвориш свой клон в Лонг Айлънд и да им плащаш някакъв там процент. Собственикът й е изключително честен човек — общо взето, много готин образ. Но изгуби всичките си пари в борсовия крах и сега е на ръба на банкрута.“

„Как се казва?“

„Джим Таромина. А фирмата се нарича «Стратън Сикюритийз».“

— Ето че най-после стигнахме до началото — обяви Копелето. — След един ден и пет часа сътрудничество.

— Да — съгласих се, — но пък никой не може да каже, че не съм добър разказвач, нали? — И се усмихнах кротко на тъмничарите си. Бях дошъл до самата същност на историята, нещо като километричен камък. Четиримата бяхме установили някакво взаимоотношение по един особен, но бих казал, доста приятен начин, та за пореден път отдадох дан на мъдростта на Магнум. В негово отсъствие зидовете на формалността рухнаха, а на тяхно място се появи някаква сърдечна фамилиарност и усещане за единодействие. Ако трябва да съм по-точен, вече наистина се чувствах като член на Отбора на САЩ!

Уви! Вещицата много бързо спука сапунения ми мехур:

— Значи ти от този момент тръгна по своя престъпен път — каза. — Дотогава всичко се явява просто една загрявка.

— И какво стана по-нататък? — попита Копелето.

Свих рамене и изпуснах дълбока въздишка.

— Ами… останалата част от деня ми се превърна в пълна лудост. Преди да отида при Лестър, позвъних на Джордж Грънфелд, но съпругата му рече, че не си бил вкъщи. „Отиде в офиса да се оправя с някакви преписки“ каза, а в тона на гласа й буквално чух тихия вой на унищожителя на документация накъде зад гърба й.

След това се обадих на Главчо да му обясня какво става и да му кажа да отиде в офиса да се погрижи за нашата „документация“, докато не са довтасали федералните. Накрая позвъних на Дани да му съобщя неприятната вест, че утре няма да получи никакви пари. Но той в типичен негов стил прие новината в крачка.

„Имам къде-къде по-големи проблеми“ — изсъска той.

„Така ли? Какви например?“

„Като този, че все още съм женен за Нанси — отвърна. — Малко ли е?“

Както винаги, потиснах у себе си желанието да го питам за какво му е било поначало се жени за първата си братовчедка. Вместо това му рекох да не се притеснява, че ще се погрижа за ипотечните му вноски, за разходите му и за всичко останало, докато се оправя в ситуацията. А той най-признателно ми благодари и заяви, че ще е редом с мен до горчивия край. После затворих телефона и тръгнах да вървя при Лестър.

— Много ми е любопитно каква документация по-точно възнамеряваше да унищожиш? — вметна Копелето.

— Най-вече сценарии и евентуално някоя и друга поръчка за продажба и покупка. В интерес на истината, малко бяха нещата, които не бяха регистрирани поне на още две-три места. И все пак, докато пътувах към Лестър, в ума ми се зароди цял план. Нещата почнаха съвсем да ми се изясняват. По-точно казано, оформи се онова, което впоследствие щях да нарека моя „велик прозорец на прояснението“. Започна се в колата, на път към Лестър, и продължи чак до началото на 1993 година, когато постигнах извънсъдебното споразумение със СЕК и продадох фирмата на Дани за сто и осемдесет милиона долара. Този период, траял четири години и половина, бе най-забележителната част от живота ми — време, през което нямаше проблем, чиято сложност да ме затрудни. Мозъкът ми работеше на най-висока предавка. Оказах се способен да се движа едновременно в двайсет направления и да стигам до съответната крайна точка без нито една погрешна стъпка. — Спрях за миг и се замислих над думите си.

Не ви го казвам, за да ви впечатля, понеже в момента изобщо не се чувствам по същия начин. Собственият ми живот ме смаза: наркоманията ми, подвеждането ми под отговорност и това, че — оная подлярка — жена ми ме изостави още на стълбите пред съда. Просто се мъча да ви опиша що за личност бях по онова време, та всички ме следваха сляпо: хора от рода на Майк Валеноти и баща ми, Дани, Кени и Джим Таромина, да не говорим за хилядите други, дошли да работят в „Стратън“.

По онова време знаех всички отговори и успях за броени дни да овладея както оперативната, така и търговската страна на брокерския бизнес. След време Майк, а и мнозина други щяха да ме нарекат най-способния ученик в света. Уви, мнозина от същите тези хора още тогава бяха включени в указателя на извършилите престъпления с ценни книжа. — И тъжно поклатих глава. — При все това винаги се връщам към ония дни със смесени чувства и с немалка доза почуда.

Донякъде ми се струва, че именно прояснението ме отведе при дрогата и проститутките и при всичко останало. И дотогава страдах от безсъние, но изведнъж установих, че нощем не мога да прекарам повече от два часа в сън. Нямах мира от мислите, което се носеха с бесен вой из главата ми. В началото на деветдесетте години управлявах търговските партиди на четири различни брокерски фирми — „Стратън“, „Монро Паркър“, „Билтмор“ и една тайна моя партида в „М. Х. Майерсън“, от която при нужда захранвах останалите — и знаех точно колко, до последната акция, държи всяка от тези фирми в партидата си. — Млъкнах за миг, да възприемат по-добре думите ми.

Когато след време яснотата избледня, отчаяно се помъчих да си я възвърна. Пробвах се в десетина най-различни бизнеса — в кинопроизводството например, основах компания за витамини, работих за „Стив Мадън Шуз“, опитах дори да продавам акции „на късо“ с идеята да атакувам онази индустрия, която самият аз бях създал.

В крайна сметка не ми се удаде да си я възвърна. Така и не успях да се върна на онази точка, когато умът ми работеше на пълни обороти. — Поклатих тъжно глава. — И понякога се питам възможно ли е изобщо подобно завръщане. Защото знам, че ми предстои дълъг житейски път, включително и няколко дълги години затвор, но след като всичко един ден приключи, след като излежа присъдата си и изплатя дълга си към обществото, надали ще успея отново да постигна нещо изключително. Дали изобщо ще ми се яви втори прозорец на прояснение. — От мен се отрони искрена прочувствена въздишка.

След няколкосекундна пауза Агента маниак успя да изрече:

— Имам лекото подозрение, че ще ти се случи, но се надявам — за твое добро и за доброто на обществото като цяло — следващия път да постигнеш нещо по-положително с твоя прозорец на прояснение.

— Напълно съм съгласна — добави и Вещицата, после присви очи, килна глава и с всезнаещ поглед ме изгледа така, сякаш бях някаква микроскопичен лабораторен екземпляр. — У теб най ме тревожи едно: как си успял така зле да използваш дадената ти от Бога дарба. Ако беше най-обикновен крадец, та дори и разбойник, все някак си щях да те възприема. Теб обаче те е ръководела единствено алчността във всичките й възможни форми. Алчността за плътски удоволствия и за задоволяване на личните ти интереси. Алчност и необуздана жажда за власт.

В настъпилата тишина думите на Вещицата увиснаха във въздуха като облак нервнопаралитичен газ. Накрая Копелето се принуди да изрече с помирителен тон:

— Добре, да приемем, че последната глава от живота ти тепърва предстои да се напише. Засега обаче дайте да останем в настоящето — или по-скоро в миналото — и да разгледаме по-конкретно срещата ти в офиса на Лестър.

„Благодаря ти, Копеле, мой спасителю и хранителю — факт, който най-добре осветява страхотното положение, до което ме е докарал животът. Колкото и да ти се ще да ме видиш как гния в някоя затворническа килия, в тази стая се намира и друго човешко същество, което ми желае още по-голямо зло и от твоето.“

— Добре… — кимнах, — ами… Докато стигна до офиса на Лестър, прозорецът на прояснението ми се беше разтворил докрай и аз бях изчислил наум какво трябва да предприема: първо и най-важно — да постигна договорка с Майк; второ — да сключа споразумение с Джим Таромина; и трето — да си наема временен офис, където да интервюирам кандидат-брокерите до окончателното ми установяване.

Така че не изгубих и секунда, след като влязох в офиса на Лестър. Този път бяхме само тримата — Лестър, Майк и аз, затова хванах бика за рогата. „Кажи ми цената си и моментално плащам — рекох на Майк. — Единственото ми изискване е парите ти да се явяват най-вече процент от печалбата, или още по-добре — процент от приходите. По този начин ще избегнеш всякакви съмнения, че те ебавам, товарейки фирмените разходи с личните си харчове.“ И му се усмихнах, като се стараех да не забелязвам фината паяжина от венички по големия му почти колкото батат нос. „Знам колко си ценен, Майк, и че без теб няма да мога да се справя. Онова, което си забравил вече за тоя бизнес, е повече от другото, което на мен тепърва ми предстои да науча. Ти си основното ми, тайното ми оръжие.“

Както и очаквах, Майк беше силно поласкан. Поначало на Уолстрийт именно работещите в задния офис поддържат механизма на фирмата в идеално състояние, но големите печалби се прибират от брокерите и банкерите. Според мен заплатите на онези невъзпети герои са далеч по-малки, отколкото би трябвало да бъдат, а и никой не им отдава заслуженото. Така че изобщо не се изненадах от отговора на Майк: „Заплата не ща. Плащай ми, колкото смяташ, че заслужавам, и ще съм доволен“.

Вече се бях допитал до Лестър, според когото един първокласен ръководител по оперативната дейност струвал към сто и петдесет хиляди долара годишно. Затова рекох на Майк: „Какво ще кажеш за десет на сто от приходите с таван половин милион годишно?“. Предложението ми се прие. Майк стана мой човек. Тогава се обърнах към Лестър: „Обади се на Джим Таромина да дойде. Искам да приключа и с него преди края на деня. Колко се плаща поначало на шеф на отдел за правен надзор?“.

„Ами… ъъ…“, замънка Лестър.

„Десет на сто от приходите — отсече Майк, — плюс десет долара на фиш с поръчка, но само при купуване. Фишовете за продажба са неплатени. Но най-важното е, че не желая да задържа парите ни. Търговската партида ще зануляваме веднъж седмично. Може да задържа някакъв дребен депозит, в размер на двайсет и пет хиляди, да речем, но не повече.“

„Добре — кимнах на Лестър. — Обади се на Джим и му кажи, че ще му плащам петнадесет на сто от приходите, но с месечен таван от трийсет хиляди долара. Повече от това няма да му дам. Оттам нагоре всичко остава за мен. Смяташ ли, че ще се навие?“

„Ъъ… ама, разбира се — измънка Лестър. — Той е на границата на банкрута. Но Джим не е ъъ… силно енергична личност. Страх ме е да не го уплашиш.“

„Не се притеснявай — рекох. — Знам прекрасно как да разговарям с хора като Джим. Ти само ми го докарай и остави останалото на мен.“ Естествено, оказах се напълно прав. Та ето как изведнъж се появи „Стратън“. Лестър помоли да напусне заседателната зала и остави Майк да ми предаде през следващите няколко часа блиц урок по брокерство. Когато към края се появи и Джим, беше почти опечен. Спазарихме се за по-малко от минута.

— А какво стана с призовката ти от СЕК? — попита Копелето.

— Тъкмо тя се оказа най-големият майтап — засмях се.

— Докато ми снемат показанията, бе минала цяла година, откакто „Стратън“ бе почнала да действа. И когато наистина заведоха дело срещу „Стратън“, изобщо не се сетиха да използват станалото в „Инвестърс Сентър“, за да ме довършат. — Свих рамене. — Но какво друго може да се очаква от СЕК: дясната й ръка никога не знае какво върши лявата.

— Колко още време изкара в бизнеса „Инвестърс Сентър“? — попита след няколко мига мълчание Копелето.

— Към пет-шест минути — отвърнах нехайно. — Истината е, че след като си тръгнах от офиса на Лестър, наминах покрай „Инвестърс Сентър“, където ситуацията ми напомни как вероятно е изглеждала главната квартира на Райха, когато руснаците са се приближавали към Берлин. Навсякъде бяха разхвърляни книжа, брокери с кашони в ръце се щураха насам-натам; но и това не беше нищо в сравнение със следващия ден, когато им върнаха чековете от банката поради липса на покритие. Тогава брокерите буквално взеха да къртят всичко, що висеше по стените. — И свих рамене. — Както и очаквах, Главчо се оказа изключително сръчен в тази област. Първо изкара с една количка за нуждите на бъдещата ни брокерска фирма фотокопирна машина „Канон“ с промишлени размери; после с железен лост разби сейфа в офиса и задигна целия архив с нови поръчки. Преписките в него бяха буквално хиляди — истинска златна мина с данните на хора, проявили склонност да инвестират в евтини акции. Именно тези преписки бяха първата ни насочваща база данни, когато след две седмици започнахме да въртим телефоните поред. Точно толкова време ни бе необходимо, за да установим собствения си офис.

— А през това време къде бяхте? — попита Агента маниак.

— Използвах автомагазина на приятеля ми непосредствено до „Инвестърс Сентър“. Изкарах там две седмици, докато не намерих подходящи помещения, в град Лейк Съксес на Лонг Айлънд, непосредствено на изток от границата между Куинс и Лонг Айлънд. Макар и малка, сградата бе чиста и със скъп вид. Ако се понапънехме, можехме да съберем двайсетина брокери в борсовата зала — идеална бройка според тогавашните ми разбирания. Двадесет брокери са ми напълно достатъчни, за да натрупам състояние.

— Само двадесет ли? — засмя се Агента маниак.

— Да — кимнах. — Явно много ниско ми е бил свален мерникът.

— А дяловата собственост как разпределихте? — попита Копелето.

— Седемдесет на трийсет — отвърнах. — Седемдесет на сто за мен, трийсет на сто за Кени.

— Дани не ви ли беше съдружник? — озадачи се Вещицата.

— В началото бяхме само Главчо и аз. Дани се включи постепенно впоследствие.

И пак Вещицата:

— Колко първоначален капитал внесохте?

— Около осемдесет хиляди — отвърнах мигновено. — Макар делът ми да бе двойно по-голям от този на Кени, първоначалната вноска я разделихме поравно на две — по четиридесет хиляди на калпак. Тъй като аз се явявах главният двигател — поясних скромно, — ми се стори, че ще е справедливо вноската да е поравно. Единствената жертва в случая се оказа Елиът Лоуенстърн, оформящият се Пингвин. Станалото с „Инвестърс Сентър“ му изкара акъла и той се хвана на работа в „Беър Стърнс“ в Манхатън. Но и той, разбира се, се върна веднага щом ме осени идеята да продавам петдоларови акции на богатите ни клиенти.

— А тя се яви кога? — пожела да уточни Копелето.

— Само след около месец — отвърнах небрежно. — В началото на ноември.

— И откъде ти хрумна? — запита Агента маниак.

Килнах глава и се захилих:

— Искаш да кажеш кога съм извикал „Еврика“ ли?

— Да — върна ми той топката мигновено. — Кога, да кажем, се провикна: „Еврика! Току-що измислих как хем да открадна четвърт милиард долара, хем да прееба и СЕК!“.

Хм, рекох си, тоя Агент маниак бил голям гявол, че и циник при това. Да не говорим, че в случая бе съвсем прав, макар да бе спорно точно каква бе откраднатата сума. Чак пък четвърт милиард! А нима не беше възможно? Затова със свлякло се в коремната ми кухина сърце отвърнах:

— Сумата всъщност е без значение. Но, кълна се в Бога, когато създадох „Стратън“, нямах и грам лоши намерения. Независимо че всички знаем поговорката за пътя до ада, който е застлан с добри намерения.

— Да приемем, че е така — сряза ме Копелето. — Ще имаш възможността да убедиш съдията, когато му дойде времето. — Засега обаче нека се придържаме към фактите.

Кимнах в знак, че се предавам.

— Всичко започна от разговора ми с Джордж Грънфелд през първия ми ден в „Инвестърс Сентър“. Така и не успя да ме убеди, че богатите не искат да купуват евтини акции, поради което накарах Дани да проведе един експеримент точно в тази насока. Богатите наистина отказваха да купуват. Тогава ми дойде на ум, че може би ги отблъсква цената — по-малко от долар на акция — затова намерих някакви акции за по шест долара и му казах да опита с тях. Пак удари на камък, а аз, няма защо да крия, бях истински изненадан.

Защото наистина бях убеден, че богатите ще се хванат на въдицата. Но Когато привиках Дани в офиса ми, той изрази пълно несъгласие. „Ако кажех, че се обаждам от «Мерил Линч», може би щеше да е по-друго, но фактът, че звъня от «Стратън Сикюритийз» моментално ме обрича на провал — каза Дани. — Не са чували нито за мен, нито за фирмата, нито за компанията, чиито акции продавам. Разбираш ли ме?“

„Да — съгласих се. Много добре схващам думите ти…“ и — тряс! — мисълта буквално ме цапна по главата. Еврика! „Върни се след петнайсет минути“, рекох му и още преди да стигне до вратата, вече съчинявах с писалка в ръка нов сценарий за непредизвикани обаждания на потенциални клиенти. Петнадесет минути по-късно Дани се беше върнал в офиса ми и аз му обяснявах новата си система: „Окей — рекох, — когато звъним някому за пръв път, няма да се мъчим да му продадем нещо. Само ще представим фирмата и ще го питаме би ли желал да му се обадим отново.“ Подадох му новия сценарий: „Прочети това и ми кажи какво мислиш“.

Хвърли бърз поглед на листа, после зачете: „Здрасти. Обажда се Дани Поуръш от «Стратън Сикюритийз». Знам, че сте зает човек, затова ще бъда кратък. Вероятно името на фирмата ни нищо не ви говори, тъй като през последните десет години търгуваме изключително с пакети акции, които продаваме на институционни клиенти — банки, застрахователни дружества, пенсионни фондове. — Тук Дани се разсмя. — Това си е жива класика…“

„Млъквай и продължавай да четеш“ — рекох.

Той кимна и зачете нататък: „Напоследък обаче разтворихме вратите си и за по-заможни частни инвеститори. Така че, моля за разрешението ви да ви изпратя някои материали за фирмата ни «Стратън Сикюритийз», а в бъдеще, когато отправяме препоръка към институционните ни клиенти, да ви звънна и на вас. Имате ли нещо против?“. Дани спря и ми хвърли една от фамозните си усмивки.

Най-смешното в цялата работа бе това, че „Стратън“ наистина съществуваше от десет години, но беше търгувала единствено с други брокерски фирми. И понеже брокерските фирми се смятат за институции, всъщност не лъжех, като казвах, че бизнесът на „Стратън“ е бил строго институционален. — И се засмях на собствената си усукана логика. После угасих усмивката и допълних:

— Не отричам, че донякъде подвеждах клиента, но това в случая няма значение.

Както и да е, Дани успяваше да се сдобие с десетина потенциални клиенти всеки ден, та след седмица настана време да приложим част втора от плана ми, която предвиждаше като начало да им продадем някакви големи акции, в смисъл акции, търгувани на Уолстрийт, за които клиентите ни бяха чували. Именно заради лесно разпознаваемото име избрах за целта акциите на „Ийстмън Кодак“, а и защото в цялата история имаше нещо много секси. Те в момента се съдеха с „Полароид“ за някакви нарушения на патентното право, а моят сценарий слагаше ударението върху едва ли не гарантираната вероятност акциите на „Кодак“ да се покачат след приключването на делото.

Но въпреки всичките му прелести, сценарият не впечатли особено Дани: „Дори ако някой купи от «Кодак» за десет хиляди долара, комисионата ми пак ще си е сто долара. Какъв е шибаният смисъл тогава?“.

„Приеми го като средство към крайната цел — отвърнах. — След като си платят за сделката, следващата седмица пак ще им се обадим по линията на част втора.“ Дани само сви рамене и отиде да отваря партиди за „Кодак“. За десет дни успя да открие дванадесет, всяка за около пет хиляди долара, тоест за сто акции.

Тогава пак го викнах в офиса си и му разясних част втора, която се оказа доста по-различна от представите му. „Значи не искаш да им кажа да продадат акциите на «Кодак» и да купят акции от компания, която ние промотираме, така ли?“ — попита ме той.

„Точно така — рекох. — Искам да им кажеш, че нещата с «Кодак» вървят съвсем добре и че следва да задържат акциите за по-дълго.“ И му подадох написания от мен сценарий за компанията „Вентура Ентъртейнмънт“. — Тук направих пауза и хвърлих на тъмничарите си кисела усмивка. — Убеден съм, че името „Вентура“ ви е познато — първата компания, чиито акции препоръчахме.

— Разбира се — рече с циничен тон Агента маниак. — Най-надценените акции в историята на акциите на фирми от развлекателната индустрия.

— Да де — кимнах с овчедушна усмивка, — но не беше умишлено. Просто не успявахме да задоволим търсенето. — И свих рамене. — Но като се абстрахираме от това, факт е, че в началото акциите на „Вентура“ вървяха за по шест долара, а самата компания бе толкова нова, че дори и в НАСДАК нямаше регистрация. Все още се търгуваха на ниво „розови хартийки“. Честно казано, те и центове не струваха, но по случайно съвпадение президентът на компанията, някой си Харви Бибикоф, е разсъждавал точно като мен, а именно че акция за шест долара звучи къде-къде по-добре, отколкото, ако е за двайсет цента. Затова, когато тръгва да превръща „Вентура“ в акционерно дружество, пуска за продан само един милион акции, а не двадесет милиона, както обикновено се прави с типичните евтини акции. Следиш ли ми мисълта? — обърнах се към Агента маниак.

— Много добре — кимна ми. — Точно така: милион акции по шест долара прави същото, колкото двайсет милиона акции по трийсет цента.

— Абсолютно вярно — рекох. — На математическо ниво са равни; но на емоционално ниво са коренно различни. И докато Дани проучваше написаното, аз си дадох сметка, че сценарият ми наистина е перфектен, особено в уводната му част, където правя прехода от големите към евтините акции. „Прочети ми го“ — рекох му. А той кимна и зачете: „Господин Джоунс, днес ви се обаждам по два повода. Първо, да ви съобщя най-новото около «Кодак», а то е, че нещата вървят като по ноти. Котировките са на същото ниво, на което бяха, когато ги купихме, и се очаква в краткосрочен план да се покачат. През последните няколко дни се наблюдава засилен институционен интерес, така че засега предлагам да не предприемаме нищо. Вторият повод за обаждането ми идва от нещо, което заварих тази сутрин на бюрото си — бих го нарекъл най-приятното нещо, което ми се е явявало през последните шест месеца. Става дума за една от собствените ни сделки в инвестиционното банкиране — фирма, която познаваме издълбоко — и чиито акции се очаква да поскъпнат по-бързо дори и от тези на «Кодак». Та ако разполагате с шейсет секунди, бих искал да споделя с вас тази моя идея“. Тук Дани вдигна очи и обяви: „Ебаси и великия сценарий! Веднага отивам да го пробвам!“.

Кимнах, за да му покажа, че одобрявам идеята му: „Окей. Но не забравяй — ще говориш с богати и учени хора, които не се връзват на евтини приказки. Наблегни на логиката и здравия разум и на масирания натиск. И помни: ние — не — разчитаме — те — да — ни — търсят! С хора като тези имаш една-единствена възможност. Така че следвай неотлъчно сценария“. А Дани ми напомни отново, че си имам работа с шибания Дани Поуръш, който е способен да продаде нефт на арабите и лед на ескимосите! И отиде да си върши работата.

Сега като се сетя, най-смешното беше, че разчитах новата ми система да ми донесе само някакво леко нарастване в продажбите — хиляда акции на „Вентура“, да речем, вместо двеста — но нищо повече.

Но само след пет минути Дани се втурна запъхтях в офиса ми: „Исусе Христе! Първият, на когото се обадих, купи двайсет хиляди акции! Двайсет хиляди шибани акции! На всичко отгоре ми се извини, че не можел да купи повече! В момента нямал налични средства, но щом се оправел, щял още да купи. Представяш ли си?“.

Това ми стигаше. Моментално осъзнах, че на клиента на Дани му е било все едно дали плаща сто и двайсет хиляди долара на „Стратън Сикюритийз“, или сто и двайсет хиляди долара на „Мерил Линч“. И то благодарение единствено на факта, че първоначално му бяхме предложили „сини чипове“. Да не ви разправям за Дани — беше се нахилил като прасе сред лайна, тъй като току-що беше изкарал двайсет хиляди долара комисиона. Но изобщо си нямаше представа, че и аз автоматично бях спечелил още шейсет хиляди долара под цената „продавам“. И точно тук се намираше разковничето на цялата работа!

— Би ли обяснил по-подробно — помоли Копелето.

— Добре, слушай внимателно: „Вентура“ се котираше на цена „продавам“ пет долара, а на цена „купувам“ — шест долара. Което ще рече, че за да купи една акция, клиентът следва да плати шест долара, но ако рече да я продаде, ще получи за нея само пет долара. Оттук и комисионата на Дани — по долар на акция, или общо двадесет хиляди долара. Харви обаче продаваше варанти^[4] на „Вентура“, които можеха да бъдат упражнени на цена два долара, тоест лично на мен една акция на „Вентура“ ми струваше два долара. Така че в крайна сметка печелех шейсет хиляди под цената „продавам“, плюс още десет хиляди над цената продавам, тъй като получавах петдесет на сто от комисионата на Дани. И всичко това — с цената на едно телефонно обаждане, на един-единствен клиент. И това бе само началото.

И друго осъзнах на мига: щом котировката на „Вентура“ се покачеше, хилядите клиенти в системата ни щяха да ни затрупат със сума ти милиони долара. — Млъкнах за миг, да преценя думите си. — Всъщност щеше да стане дума за стотици милиони долара, но далновидността ми не стигаше толкова далеч напред. Пред мен все още оставаха някои сериозни препятствия, сред които и това, че Харви имаше за продан само един милион варанта, които новата ми система щеше да опоска за някакви си седмици. След което щях да се принудя да купувам акции от свободния пазар.

Реших, че ще трябва да преодолявам трудностите една по една. Като начало трябваше да закрия старата фирма „Стратън“ и да обуча наново целия персонал. Преди това обаче отидох да споделя намеренията си с Майк. Каза, че нямало да е никак зле, но усетих, че не беше смаян. „Опитай — рече ми небрежно. — Колкото и бизнес да докараш, ще се справя от воле.“ Това бяха прочутите последни думи на Майк Валеноти.

Само минута по-късно стоях пред обитателите на борсовата зала, готов да им проведа най-великото събрание в живота ми. Помня до днес и най-малките подробности. „Затворете всички телефони! — изкомандвах на брокерите. — Веднага оставете всички слушалки и слушайте какво ще ви кажа!“

Повечето от тях бяха в разгара на някакъв разговор, та никой не затвори телефона си. Смигнах на Липски, а той стана от стола си и започна да вади кабелите им, както приказваха. Дани се втурна да му помага и залата утихна само за секунди.

„Окей — рекох. — Сега, след като вниманието ви е насочено към мен, искам от вас следното: натрупайте върху бюрата си списъците на клиентите си, рекламните си слова, подготвените възражения, преписките на клиентите ви и всичко останало, свързано с брокерската ви дейност. Натрупайте ги и ги изхвърлете моментално в шибаните си кошчета за боклук!“

Естествено, никой нищо не предприе; бяха се вкаменили от изненада. Тогава Липски взе да им се зъби: „Хайде, бе! Раз-прас! Всичко на боклука! Нали чухте какво нареди шефът!“. Докато се усетя, Дани и Главчо тръгнаха между бюрата с чували за отпадъци и останките от старата система започнаха да изчезват пред очите ми. Само след минути стоях изправен срещу дванадесет стари бюра, дванадесет стари телефона и дванадесет неприлично млади брокери, облечени в евтина конфекция. Всички бяха вперили погледи в мен в очакване какво още ще им кажа.

„Отваряйте си ушите — рекох, — понеже ще ви кажа нещо, което ще промени завинаги живота ви. Казано най-просто, всеки от вас ще забогатее толкова, за колкото не е смял дори да си мечтае.“ И се заех да им разяснявам новата си система, сочейки Дани за доказателство, че е ефективна.

„Каква брутна комисиона изкара току-що от една-единствена сделка?“ попитах го.

„Двадесет хилядарки — отвърна отривисто той. — Двадесет шибани хилядарки!“

„Двадесет шибани хилядарки!“ повторих аз и закрачих напред-назад като някакъв проповедник, оставяйки думите ми да висят във въздуха. Изведнъж заковах на място. „И колко смяташ, че можеш да изкараш само за един месец с новата ми система. Дани? Ей така, най-грубо пресметнато…“

Той се вживя докрай в ролята си, престори се, че се замисли, после самоуверено отвърна: „Поне четвърт милион. Ако не го направя, ще се пронижа сам с меча си!“. При което в залата настъпи истински хаос.

Останалото беше лесно — свих рамене. — Обучих своите стратънци как да прилагат праволинейната ми теория, която бях измислил още докато бях в „Инвестърс Сентър“, но не й бях отдал заслуженото внимание, понеже разговорите ни с бедни клиенти опираха най-вече до това дали имат пари за инвестиране или не — стига да имат пари, лесно кандисват. С богатите клиенти обаче нещата стоят коренно различно: те парите ги имат, остава да ги убедиш да ги вложат при теб, а не при някой друг. Имаш ли пипето? Имаш ли бързи реакции? Знаеш ли нещо повече от онова, което е известно на местния им брокер? Имаш ли способностите на някой магьосник от Уолстрийт, на когото богатият би поверил парите си?

Точно тук влизаше в употреба праволинейният метод и позволяваше на един двадесетгодишен келеш с гимназиална диплома и коефициент за интелигентност малко по-висок от този на Форест Гъмп да звучи като истински магьосник от Уолстрийт. — Спрях и затърсих начин да им обясня с по-прости думи теорията си. — В най-общи линии става дума за система от сценарии и възражения, чрез която и най-задръстеният брокер да контролира хода на даден разговор с клиент. При нея нещата се придвижват право напред, от точка А до точка В — от първоначалния поздрав до приключването на сделката, когато клиентът най-сетне казва: „Добре, за Бога! Купи ми десет хиляди акции и ме остави да си гледам работата!“. Може да ви звучи елементарно, но дотогава никой не я беше прилагал. Из Уолстрийт се носеха стотици сценарии, но никой преди мен не ги беше организирал в някаква цялостна система.

Както и да е, обучението им трая цели десет дена. Играехме съответната роля, питахме и си отговаряхме така, както бяхме правили с Дани през онази вечер у нас, докато стигнаха дотам, че и насън да ги бутнеха, щяха да изрецитират шибаните си реплики. Всъщност самото обучение се провеждаше само до обяд; следобедите провеждаха непредизвикани разговори, съставяйки си по този начин масивни списъци с потенциални цели за по-нататъшни обаждания.

И когато на десетия ден настъпи мигът за такива обаждания, захванаха да откриват партиди с акции на „Кодак“ с такава лекота, че дори и на мен свят ми се зави. Оказа се, че правата линия е способна да превърне и най-смотания брокер в истински убиец. Това още повече ме насърчи и започнах да им набивам канчетата още по-безмилостно, като им обещавах богатства, за каквито не бяха смели и да си мечтаят.

„Искам веднага да започнете да харчите парите си — проповядвах им. — Искам да заборчлеете! Да се натикате в ъгъла! Да не оставите пред себе си друг избор, освен да забогатеете! Последствията от неуспеха да станат толкова немислими и ужасни в главите ви, че да не смеете и да си помислите за тях!“

„Разберете едно — виках. — Когато Франсиско Писаро стига до Новия свят, коя е първата му работа? Да подпали шибаните си платноходи, та екипажът му да няма друг избор, освен да се бори със зъби и нокти за оцеляването си в Новия свят. Точно това искам и аз от вас! Да затворите всички излази, всички аварийни изходи! Защото всеки от вас е длъжен да набере следващия номер заради онзи, който седи редом с него. Длъжен си да набереш следващия номер заради всички стратънци, които седят в тази зала. Точно в туй се корени силата ни: в колективните ни усилия, в слялата се в едно енергия на най-мотивираната борсова зала в историята на Уолстрийт — зала пълна с победители!“

Млъкнах за миг да си поема дъх.

— Останалото ви е известно: само седем дни по-късно започнаха да предлагат „Вентура“ и лудницата се отприщи. Из залата се вихреха поръчки за по десет и двайсет хиляди долара и парите буквално заваляха от небето. — Бавно поклатих глава. — И не намирам думи да ви обясня колко бързо се разраснахме оттам насетне. Сякаш бяхме попаднали на златно находище и в Лейк Съксес започнаха да се явяват млади златотърсачи, тръгнали да маркират своя си територия. Първо идваха поединично, после на талази. В началото пристигаха от Куинс и Лонг Айлънд, но скоро заприиждаха от цялата страна. И „Стратън“ се превърна в реалност.

Не бяха минали много седмици, когато една сутрин заварих в офиса си Джим Таромина. „Вземи — рече и ми подаде връзка ключове. — «Стратън» вече изцяло ти принадлежи. Ще ти продам цялата фирма за един долар и ще бъда главният ти търговец. Само, моля те, махни името ми от разрешителното!“

След него дойде и Майк — старото бойно куче от Уолстрийт, който смяташе, че е видял всичко на този свят. „Моля ти се, спри ги! Не можем да поемем повече сделки. Клиринговият ни посредник ще вземе да хвърли топа.“ И клатеше глава, неспособен да възприеме онова, което става наоколо му. „През живота си не съм виждал подобно нещо, Джордан. Абсолютно невероятно е…“

Нали разбирате хумора на ситуацията? Собственият ни клирингов посредник — тоест фирмата, която обработваше сделките ни — беше буквално зарит от поръчките ни и заплашваше да се откаже, ако не намалим темпото!

След ония двамата цъфна и Главчо, паникьосан до възбог. „Залят съм от комисиони — вика. — Вече им губя дирите. Милионите се стичат и от банката не спират да ми звънят.“ Бях му възложил финансовите въпроси и сега той се давеше сред морето от пари и бумащина.

Вярно, проблемите ни бяха от положително естество и можехме лесно да се справим. Приех предложението на Джим Таромина: изкупих фирмата му за един долар и го направих мой главен търговец. И с молбата на Майк се съгласих: проведох събрание с брокерите и извъртях нещата откъм положителната им страна. Най-самоуверено им заявих: „Създадохме толкова мощна и ефективна фирма, че и Уолстрийт не може да ни насмогне!“. Стратънците ми заръкопляскаха, задюдюкаха и завиха от възторг. През следващите две седмици не взехме нито една поръчка, а само се обаждахме на нови потенциални клиенти — което в крайна сметка още повече засили растежа ни след време.

А за да помогна на Главчо, се обърнах към баща ми, който продължаваше да е безработен. Той беше прекрасен мозък, дипломиран експерт-счетоводител, прекарал по-голямата част от живота си като финансов директор в разни частни фирми. Но вече бе преминал петдесет и петте и поради напредналата си възраст и прекалено високата си квалификация му беше трудно да си намери хубава работа.

Така че се принудих да го наема — в началото с неохота, но така или иначе, го наех. И го сложих в офиса на Главчо, където двамата имаха удоволствието взаимно да се влудяват. Лудия Макс много бързо заголи зъбите си: наричаше Главчо „шибан некадърник“, „шибан идиот“ и още куп „шибани“ епитети, сред които, разбира се, и „шибана тиква“. Но най-голямо удоволствие му доставяше алергичността на Главчо спрямо цигарения дим. Лудия Макс пушеше по четири пакета на ден и издухваше с оръдейна мощ струи дим право в очите на Главчо.

Но като се абстрахираме от това, вече ви става ясна точната организация на нещата. Майк и баща ми закриляха тила ми, а съчетанието от Дани и Кени бе остър меч, с който само „Мосад“ можеше да се сравнява. Що се отнася до самия мен… ами, да кажем, че разполагах с колкото си искам време да се отпусна, да провеждам събрания и да държа общ поглед върху нещата, както и да търся липсващото парче от пъзела, а именно — къде да намеря още варанти с евтини акции, с каквито се бях сдобил от „Вентура“.

Ухилих се на Агента маниак:

— Ха познай към кого се обърнах с тази цел?

Агента маниак се стресна и измърмори:

— Към Ал Ейбръмс…

— Позна — рекох. — Към мистър Алвин Ейбръмс, най-лудия човек на Уолстрийт. — Килнах глава и вперих поглед в очите на Агента маниак. — Може и да бъркам, но чух някъде, че Ал бил писал и до президента Клинтън да му се оплаква, че действаш извън установените норми.

— Остави го тоя откачалник — поклати уморено глава Агента маниак. — Когато го задържах, намерих у него стотици документи, някои с давност над трийсет години!

— Типично в стила на Ал — казах небрежно. — Мрази да изхвърля каквото и да било. Помня, че в бюрото му имаше писалки отпреди десет години, та газ-хроматографът на ФБР да не може да улови подправената дата на някой документ. Беше внимателен престъпник, ако мога така да се изразя.

— Явно недостатъчно внимателен — намеси се Вещицата. — Последния път, когато проверих, все още беше зад решетките. — И ми хвърли злобна усмивка.

Да, мина ми през ум, само че заслугата изобщо не беше твоя, Круела, а на Агента маниак, който го излови. Премълчах обаче и вместо това казах:

— Всъщност той вече е на свобода. Вероятно пак живее в Гринуич, Кънектикът, и влудява горката си съпруга. Само от любопитство искам да попитам — обърнах се към Агента маниак, — когато го задържахте, в джобовете му намерихте ли някаква храна? От рода на недоядени пасти линзер, да речем? Той направо ги обожава.

— Само няколко трохички — отвърна Агента маниак.

— Сигурно ги е пазел, в случай че започне да гладува… — кимнах аз с разбиране, след което в продължение на няколко часа им разказах как съм изучил при Ал Ейбръмс тъмната страна на борсовите спекулации. Закусвахме заедно три пъти седмично в едно квартално гръцко ресторантче, където имах удоволствието да го наблюдавам как поглъща безброй пасти линзер — половината в устата, другата половина по бузите и челото — придружени от поредица силни кафета, докато накрая ръцете му почваха да треперят.

Но докато мляскаше и се тресеше, с пискливия си и грачещ глас успя да ми даде образование за цял живот. За разлика от наученото от Майк, знанията от Ал, за съжаление, се разпростираха върху тъмната страна на нещата, върху нечистоплътните потайности на публичната уолстрийтска борса — предшественичката на НАСДАК — където търговията с акции се извършва по предварителна договореност, а котировките се определят според егоистичните скимвания на злонамерени люде като Ал и моя милост.

По-страшното — признах си — беше, че не след дълго и аз започнах да уча Ал на някой и друг трик. Само след седмици вече модернизирах някои доста старомодни негови шашми, привнасяйки им от онзи замах и самоувереност, та дори и безочливост, които щяха да станат характерни за Вълка от Уолстрийт.

Междувременно бе станало пет часа, при което приключих пеенето си на улица „Съдебна“ за деня — ден, определен от тъмничарите ми като изключително полезен. И защо не? Та нали си изясниха най-подробно произхода на „Стратън Оукмънт“ и поредицата случайности и съвпадения, които бяха определили местонахождението й — не къде другаде, а на Лонг Айлънд.

Преди да си тръгна, си позволих да задам само един въпрос на Копелето: колко време ми остава всъщност до издаването на присъдата? Три години? Четири? Или пет? Колкото повече — толкова по-добре, виках си.

— Най-вероятно четири до пет години — отвърна ми той. — Понякога подобни дела доста се проточват.

— Така е — съгласи се Вещицата. — Но не смятай, че за теб ще са леки години. По някое време догодина ще обявим, че си ни сътрудничил, и съответно ще конфискуваме активите ти.

— Но ще имаш възможност да започнеш нов живот — внесе все пак някакъв лъч надежда Агента маниак. — Млад човек си и се надявам, че следващия път ще действаш правилно.

Кимнах му в знак на съгласие, вкопчил се в думите на Агента маниак и на Копелето, но пренебрегвайки казаното от Вещицата. За съжаление животът щеше да опровергае и тримата, а на мен много по-рано ми предстоеше да видя как изглежда отвътре една затворническа килия.

Освен дето щях и да изгубя всичко.

Бележки

[1] На англ. — Risky Business (1983 г.) — първата голяма изява в киното на Том Круз. — Б.пр. ↑

[2] Leprechaun (англ.) — същества от ирландския фолклор, облечени в зелено ниски човечета, които трудно се забелязват и улавят; известни най-вече със своето злато, което обаче изчезва след няколко часа. — Б.пр. ↑

[3] Синдромът на Турет (болест на Жил дьо Ла Турет) е наследствено психо-неврологично заболяване, което се отключва в детска възраст и се характеризира с множество физически (моторни) тикове и поне един вокален тик. — Б.пр. ↑

[4] Ценни книжа, даващи право, но не и задължение за закупуване от фирмата емитент на предварително фиксирано количество обикновени акции по предварително определена цена преди изтичането на определен срок или в неопределено бъдеще. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джордан Белфърт Залавянето на Вълка от Уолстрийт (13)

Метаданни

Данни

Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дванадесета главаПредизвикателства към логиката

Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (13)

Дванадесета глава
Предизвикателства към логиката