Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catching The Wolf of Wall Street, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho(2014)
Разпознаване и корекция
filthy(2014)

Издание:

Джордан Белфърт. Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Американска. Първо издание

Коректор: Нели Германова

Художник на корицата: Стефан Касъров

ИК „Колибри“, София, 2009

ISBN: 978-954-529-734-2

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 31,5

История

  1. —Добавяне

Книга втора

Единадесета глава
Как се става Вълк

— Ами, безкрайно съжалявам — рече съчувствено Копелето, седнал на евтиното черно кресло. Приведе се напред и положи кокалестите си лакти върху заседателната маса. — Винаги е жалко, когато и децата са намесени.

— Така е — отвърнах натъжен. Точно така, рекох си! Нали това ти е целта, Копеле мръсно! Нали най-голям кеф ти прави да отмъкнеш от човека всичко натрупано през житейския му път! Кое друго би направило пълноценен един смотан живот като твоя? — Жалко е за всички ни, Джоел, но наистина ти благодаря за съчувствието.

Кимна ми в знак, че приема благодарността ми. Агента маниак обаче клатеше невярващо глава.

— Не знам — каза, — но все си мислех, че вие двамата няма да се разделите. Честно ти говоря.

— И аз така мислех — отвърнах мрачно. — Но комай прекалено много ни се събра. Тежат ни куп лоши спомени.

Току-що бе минало десет часа и аз пак пеех на улица „Съдебна“, макар и пред малко по-малка публика. Биеше на очи отсъствието на Вещицата, Мормона и снажния ми адвокат Магнум. Доколкото разбрах, Вещицата била заета в момента с друго разследване — явно се мъчи да съсипе живота и на някой друг нещастник; Мормона обаче бил зает по лични дела — сигурно още се въргаля в леглото с една от мормонските си жени в желанието си да зачене ново котило мормончета; Магнум от своя страна бе зает с безделие. Всъщност единствената причина да липсва тук, в отвратителното приземие на „Федерал Плаза“ 26, бе мнението му, че не би било зле да прекарам известно време „насаме“ с тъмничарите си. Но колкото и логично да звучаха думите му, все пак в тях се прокрадваше и някакъв подозрителен егоизъм, предвид факта, че само предната седмица му бях връчил чек за един милион долара. (За какво му е да идва, щом може да духне с парите?)

Така че нея сутрин бяхме само тримата — Копелето, Агента маниак и аз.

— Много си мълчалив днес — отбеляза Агента маниак. — Ако не ти се разговаря по лични въпроси, ще те разберем.

— Какво има за казване? — свих рамене. — Освен това, че жена ми сигурно е говорела насън, когато е повтаряла брачната клетва.

— Смяташ, че поддържа връзка с друг мъж ли?

— Не, Грег! Изключено е — заявих самоуверено, но, естествено, тя точно това прави! Чука се с оня тъпоглав бруклинец Майкъл Бърико. Такива глупаци са лесна плячка за златотърсачки като Графинята. — Абсолютно сигурен съм, че не ми изневерява. Раздорът помежду ни опира до далеч по-дълбоки неща.

— Не се засягай — усмихна ми се радушно, — просто се мъча да си обясня нещата. При подобни случаи обикновено зад кулисите чака друг мъж. Ама човек може ли пък всичко да знае?

Намеси се и Копелето:

— И аз ти съчувствам не по-малко от Грег, но ако трябва да се тревожиш за нещо на този етап, то е твоето сътрудничене. Всичко останало е второстепенно.

Да бе, дори и децата ми, нали? Мръсна гадина!

— Джоел е прав — потвърди Агента маниак. — Сега може би не е най-подходящият момент да се развеждаш. Би трябвало да изчакате с Надин, докато се поуталожи данданията.

— Добре — отсече Копелето. — Дай да се върнем на конкретните случаи. При последния ни разговор стигнахме до колабирането на борсата, вследствие на което си останал без работа. Какво стана по-нататък?

Ебаси и задника е тоя, мина ми през ум! Поех дълбоко въздух и отвърнах:

— Не бих казал, че останах без работа, понеже онова, което вършех в „Л. Ф. Ротшилд“, в никакъв случай не можеше да се нарече работа. Бях свързочник — най-низшето от най-низшите същества на Уолстрийт. Имах само една задача: да въртя по цял ден телефона с цел да пробия през секретарките на разни богати бизнесмени. За подобен вид обсада човек трябва да е преглътнал цялата си гордост и не му остава друго, освен да е стоически усмихнат. Подхранваше ме единствено надеждата в бъдещето. — И млъкнах за ефект. — Точно тогава рухна борсата.

И до днес си спомням атмосферата в експресния автобус, докато се прибирах вечерта: комар да бръмнеше, щеше да се чуе. Във въздуха витаеше някакъв непознат за мене страх. Медиите влагаха такава сензационност в описанията си, че докарваха нещата до точката на истерията: предсказваха фалити на банки, масова безработица, скачащи от прозорците самоубийци. Разправяха, че било началото на нова Голяма депресия.

— Депресия, която така и не се получи — намеси се Копелето, очебийно пълен отличник по явна история.

— Точно така — съгласих се. — Така и не ни сполетя, но по онова време не можехме да знаем какво ще стане. Защото наистина за последен път крах на борсата бе имало през 1929 година, последван непосредствено от Депресията. Никак не беше трудно да се предположи, че пак ни чака същото. — Млъкнах за миг. — А на хора, действително расли през годините на Голямата депресия, като родителите ми например, самата мисъл им причиняваше ужас. Такива като мен обаче, чели за нея единствено в учебниците по история, изобщо не можеха да приемат, че е възможно. Та всички през онзи ден, независимо дали работеха на Уолстрийт, или държаха магазин на „Мейн Стрийт“, до един се бяха изпонасрали от ужас пред предстоящото. Всички, с изключение на Дениз, имам предвид. Тя беше самото спокойствие!

— Което е доста впечатляващо, като знаем какво безпаричие ви е мъчело — заразсъждава Агента маниак.

— Да — прекъснах го, — и щеше да е още по-впечатляващо, ако тя си имаше и най-малката представа, че борсата е претърпяла крах. — И тъжно се засмях.

— Поне по новините не го ли беше чула? — присви очи Копелето.

А аз бавно поклатих глава:

— Дениз не гледаше изобщо новини. Ако изобщо гледаше нещо, то бяха сапунките. — Спрях за миг, залян от мощна тъга. Каквито и кусури да имаше Дениз, все пак си беше великолепна съпруга. Да не говорим и каква красавица беше: една от ония чернокоси италианки — мечтата на всеки гимназист. Най-страхотна изглеждаше в черна кожена минипола с бяла памучна фланелка, по-мека и от бебешко дупе.

И си спомних как бяхме свили вълшебното си гнезденце в апартаментчето ни в Бейсайд. И се бяхме заклели във вечна любов, убедени, че любовта ни ще преодолее всичко. Но в края на краищата успяхме някак си да съкрушим тази любов. Позволихме на успеха и парите да ни главозамаят. Позволихме им да ни разделят, да ни проядат. Тя просто се превърна в шопингхоличка от световна класа, а аз — в пощурял наркоман. А след това се появи и Графинята…

— … още ли си тук? — озъби се Копелето. — Искаш ли няколко минути почивка? — И ми предложи садистичната си усмивка на затворнически надзирател.

— Нищо ми няма — рекох. — Та ставаше дума, че Дениз си нямаше и най-малката представа от борсовия крах. Още с влизането ми ми се хвърли на врата, сякаш бях някакъв герой завоевател. „Слава Богу, каза! Най-после се прибра! Как мина първият ти ден като борсов посредник? Счупи ли фирмения рекорд за количество продажби на ден?“

Агента маниак и Копелето захихикаха.

Захихиках и аз:

— Да бе, страхотна смехория. Само дето към средата на ноември лазехме на четири крака да събираме по пода центове за шампоан. Аз все пак издържах на Уолстрийт още цял месец след краха и чак тогава хвърлих кърпата. Беше неделя сутрин и с Дениз седяхме като две зомбита на пода насред всекидневната и гледахме обявите за търсене на работна ръка. По едно време попаднах на нещо необичайно и й рекох: „Я виж това тука: фирма търси борсови посредници“, само че се намира в Лонг Айлънд, а не на Уолстрийт. Тя прочете обявата и попита: „Какво значи ЧР, ПР?“ „Часова работа или пълен работен ден“ отвърнах, при което се запитах що за фирма е тази, дето ще наема посредници на часова работа? Дотогава не бях чувал за подобно нещо. Но при създалите се обстоятелства нищо не ми пречеше да опитам. Затова казах: „Часовата работа може пък да се окаже удобна. Ще изкарвам по някой и друг долар, докато търся нещо друго“. А тя кимна в знак на съгласие.

Така или иначе, не хранехме някакви особени надежди, а когато в понеделник сутринта се обадих, направо ми се отщя. „Инвестърс Сентър. С какво мога да ви помогна?“, изръмжа неприветлив мъжки глас насреща ми, което моментално ме светна, че не е дежурният телефонист. Да не говорим, че и самото име на фирмата ме накара да настръхна. Бях свикнал с названия от рода на „Голдман Сакс“ и „Мерил Линч“, които някак си бяха в унисон с името на улицата — Уолстрийт.

Дори си представих наум как казвам по телефона: „Ало, казвам се Джордан Белфърт и се обаждам от «Инвестърс Сентър» в Ебигъз, Лонг Айлънд. И понеже не съм по-близо до Уолстрийт от самия вас, що не вземете да ми изпратите изкараните с пот свои пари? Вероятно няма и да ги видите повече!“.

— Страшно пророчество — обади се Копелето.

— Да — съгласих се, — само че „Инвестърс Сентър“ се оказа не в Ебигъз, а в Грейт Нек, Лонг Айлънд, която е доста приятна част от града. Офисите на фирмата се помещаваха на втория етаж на триетажна бизнес сграда. — Направих кратка пауза. — Честно казано, дори се впечатлих донякъде, когато спрях отпред. Карах скапания датсун на Дениз — единствената ни кола по онова време — и си рекох: „Абе това място хич не изглежда зле!“. Но щом пристъпих в борсовата им зала, ченето ми увисна.

Беше далеч по-малка от очакванията ми. Кажи-речи четиридесет квадратни метра, и нямаше абсолютно нищо общо с Уолстрийт: нито един компютърен екран, никакви помощнички по продажбите, никакви забързани насам-натам брокери. Съдържаше единствено двайсетина стари дървени бюра — всичките очукани и наслагани както дойде. Брокери седяха само зад пет от тях и не се усещаше и капка напрежение, само някакво приглушено мърморене.

Бях се изтупал с костюм и вратовръзка за интервюто, но се оказа, че в залата всички са по дънки и маратонки, с изключение на един, чийто костюм обаче изглеждаше като дарение от Армията на спасението. Образа му и до днес го помня заради налудничавия му вид. Сякаш го бяха подложили на лоботомия. Беше само на трийсет и нещо и притежаваше най-мазната коса, която съм виждал. Все едно го бяха залели с машинно масло и…

Тук Копелето пак закима, сиреч „давай нататък“.

— Няма значение — рекох. — Шефът се помещаваше в тесен офис най-отпред на залата и май не му пукаше от нищо наоколо. Помня, че лалаше по телефона с жена си за болното им куче. Като ме видя, вдигна показалец, а аз учтиво кимнах. После продължи да говори по телефона.

Оказа се, че името му е Джордж Грънфелд и че допреди две години е бил учител по история. Наближаваше петдесетте и бе точно копие на Гейб Каплън, дето играеше учител в „Радваме се, че се връщаш, Котър“[1]. — И се усмихнах на Агента маниак. — Помниш ли „Радваме се, че се връщаш, Котър“, Грег?

Агента маниак кимна:

— Помня го. С Траволта. Ти гледал ли си „Радваме се, че се връщаш, Котър“? — обърна се към Копелето.

Онзи му отвърна с нищо незначеща усмивка и с пълно безразличие:

— Да бе: „Да ти го набуча аз маркуча“.

— Браво. Точно така казваше Траволта на господин Котър. — Ухилих се на новия си приятел от радост, че най-после съм намерил нещо, което да ни свързва. Той, уви, отказа да отвърне на усмивката ми и продължи да ме наблюдава с вкаменено изражение.

— Та той точно на него приличаше — свих аз рамене, — с буйни косми по главата, по веждите, на мустака и по кокалчетата на ръцете. Все едно някой го беше облепил със сух трънак!

Агента маниак заклати глава при спомена, но Копелето продължаваше да ме фиксира заплашително.

— По едно време Джордж спря най-сетне да говори и дойде да се запознаем. „Избери си някое свободно бюро и почвай да въртиш“, рече след няколко секунди баналности. „Това ли е всичко? — попитах. — Наистина ли ме вземате на работа?“ „Ами защо не? На заплата няма да те слагам. Нали за теб това не е проблем?“ Тъкмо се канех да му отвърна, че не е, когато един от посредниците рипна от стола си и закрачи насам-натам. Джордж кимна към него с думите: „Този е Крис Найт, най-добрият ни продавач на акции. Изработил си е страхотен подход. Чуй го само…“

Кимнах и се съсредоточих върху Крис — висок слаб мъж, с удължено като на чистокръвен кон лице. Надали имаше повече от двайсет години, с вид на току-що изсулил се от бираджийско парти. И си спомням какъв ужас изпитах, като го чух как приказва. Мърмореше си под носа, замазваше думите. Едва го разбирах! Но в един миг взе, че се разкрещя по телефона. Използваше типичните за един брокер раздувки със скоростта на кратки картечни откоси: „Ей Богу! Бил! Гаранция ти давам! Тия акции няма начин да не се покачат! Няма празно! Изключено е! Имам сведения, все още неоповестени на широката публика — слушаш ли ме? Май не, понеже ти казвам, че имам вътрешна информация!“. Отлепи рязко слушалката от ухото си, завря я под носа си и я загледа с пълно презрение. След пет секунди блещене пак я долепи до ухото си и продължи да крещи. Погледнах Джордж и запитах „Какви ги плещи тоя?“. А Джордж кимна с вид на многознайко и отвърна: „Бива си го, к’во ще кажеш?“. Аз само поклатих глава, не вярвайки на ушите си, но нищо не казах. През това време Крис продължаваше да крещи: „Ама ти наистина ли не разбираш? Няма начин да загубим в тоя случай, Бил! Обещавам ти! Тия акции ще излетят чак до луната! Няма никакво «ако»! Сега е моментът да ги купиш! Моментално!“.

Свих рамене и продължих:

— През шестте месеца в „Л. Ф. Ротшилд“ не бях чувал подобни безумни приказки; освен че нарушаваха по куп начини закона за търговията с ценни книжа, издаваха и пълната липса на професионализъм. Всичките тия викове, крясъци и тъпи раздувки толкова напомняха на Мики Маус, че човек с поне капка понятие от финанси не би обърнал и нула внимание на такъв борсов агент.

Копелето вдигна ръка да ме прекъсне:

— Чакай малко — рече скептично. — Да не би да твърдиш, че си противник на раздувките, когато продаваш нещо?

Свих надолу ъгълчетата на устните си и поклатих глава:

— Да, може и така да се каже. Рекламирането на стоката по такъв начин си е чиста загуба на времето. Може да се сравни с бомбените килими, които използва авиацията. Патаклама и ужас, но почти никаква ефективност. В „Стратън“ учех хората си на съвсем друг подход, равностоен на пускането на насочвани с лазерен лъч „умни бомби“ върху точно определени стратегически цели. — Свих рамене. — Оставете ме да карам подред и ще разберете какво точно имам предвид.

Копелето бавно кимна. А аз продължих:

— Та колкото и смотан да беше Крис Найт като продавач — или по-точно казано, колкото и необучен да беше за продавач, — следващите му думи съвсем ме хвърлиха в музиката: „Слушай какво ти казвам, бе! — продължи да крещи той. — Тия акции са само по трийсет цента едната. Купи хиляда акции, нищо друго не искам от теб! Влагаш някакви си триста долара. И да ги изгубиш — голяма работа!“.

В този миг се извърнах към Джордж и попитах: „Тоя наистина ли каза, че акциите са по трийсет цента?“. А Джордж отговори: „Да, защо?“.

„Ами, защото през живота си не съм чувал за толкова евтини акции. Мен ме обучаваха в голяма фирма, търгуваща с акции най-вече на нюйоркската борса. Дори онези, които търгувахме на НАСДАК, струваха между петнайсет и двайсет долара.“

Междувременно Крис гневно затръшна телефона и почна да си мърмори: „Това копеле ми затвори! Ебах го в тъпото копеле!“. При което Джордж ме погледна и рече: „Няма страшно. Следващия път ще успее. Както и да е, поседи до него няколко дена, да ти покаже хватките.“

Тъкмо щях да избухна в луд смях, когато Джордж добави: „Той наистина заработи повече от десет хиляди миналия месец. А ти колко изкара?“.

Изгледах Джордж с невярващ поглед: Как е възможно тъпак като Крис Найт да печели десет хиляди долара месечно? И ме споходи някакво странно усещане. „Чакай малко — рекох му. — Как се изкарват десет хилядарки от сделки за по триста долара?“. И му обясних, че в „Л. Ф. Ротшилд“ за сделка от триста долара получаваш комисиона от три до шест долара, в зависимост от агресивността, която си проявил спрямо клиента. И че понякога процентът на комисионата бе още по-нисък, особено при продажби за над половин милион.

Тогава Джордж ми направи знак да го последвам в офиса му, където буквално ми нарисува нещата. Грабна лист хартия от бюрото си и каза: „Докато си тук, ще препоръчваш единствено тези акции. Всичко на всичко шест на брой“. Подаде ми листа и аз му хвърлих бърз поглед. „Кей Би Еф Полушън Контрол“[2] — промърморих. — „Арнклиф Нешънъл“? Отворих уста да кажа, че никога не съм и чувал за подобни фирми, когато Джордж ми посочи колонката с цифри и обясни: „Това са цените, на които купуваме тези акции“. Забелязах, че до една са под долар. И тъкмо да отбележа: „Пълен боклук, щом са под долар“, той ми посочи съседната колонка: „А това са цените, на които ги продаваме. Разликата отива изцяло в твоя джоб като комисиона“.

Спрях за миг, за да схванат докрай смисъла на думите ми. После се усмихнах и продължих:

— Предвид това, доколко съм се изпедепцал оттогава, сигурно ви е трудно да ми повярвате, но на онзи етап си нямах и понятие от разлика между цена „купува“ и цена „продава“. Е, знаех, че купуваш на цена „продава“ и продаваш на цена „купува“, но никога не се бях запитвал къде отива разликата.

Нали ме разбирате? При големите акции разликата между двете цени е нищожна, обикновено не повече от половин процент; а и брокерите само в много редки случаи намазват дори частица от тази разлика; обикновено тя отива при търгуващите на едро. Затова в „Л. Ф. Ротшилд“ брокерите пощуряваха, когато им попаднеше пакет акции с някакъв спред[3]. Започваха да звънят на клиентите си и да ги бият по главите, понеже това им докарваше двойна комисиона.

Та в „Инвестърс Сентър“ направо не можех да повярвам на очите си. Спредовете бяха огромни — минимум петдесет на сто, че и повече. Наложи се да попитам Джордж: „Как може цена «купува» за «Арнклиф Нешънъл» да е двайсет и пет цента, а цена «продава» — петдесет? Възможно ли е комисионата ми да е цели двайсет и пет цента на акция?“. А той отвърна: „Ами, да. Защо не?“. „Добре де, рекох. Да предположим, че клиент вложи четвърт милион долара в «Арнклиф Нешънъл» — горе-долу от такъв порядък бяха сделките в «Л. Ф. Ротшилд», — значи ли това, че комисионата ми наистина ще възлиза на сто двадесет и пет хиляди долара?“

„На теория — да — отвърна ми. — Но на практика — не, тъй като никой не влага толкова големи суми в евтини акции.“

„А защо не?“ — попитах.

„Ами… — провлече Джордж с далеч по-малко самоувереност, — защото не се обаждаме на хора, притежаващи толкова големи суми. Нашите клиенти са от работническата класа.“

„Сериозно ли говориш? — попитах. — Защо ви е да звъните на хора, които нямат средства за влагане в борсата? Няма никаква логика.“

„Абе може и да си прав, но богатите не купуват евтини акции.“

„Защо?“ — продължих да настоявам, а той замънка и захъмка. Защото и той не знаеше отговора, само ми повтори, че трябва да му вярвам, което и направих. Сега си давам сметка, че тогава съм бил прекалено изпаднал — нямах сили да споря; иначе, при нормални обстоятелства, щях да доведа спора до дупка. Но така или иначе, реших да приема думите му като божията истина и да се включа в програмата им. Седнах редом с Крис Найт и съставих сценарий за фирмата „Арнклиф Нешънъл“.

— И защо точно нея си избра? — полюбопитства Агента маниак.

— Стори ми се, че е кучето с най-малко бълхи — свих рамене. — В смисъл: почти нямаше продажби на техни акции, а се предлагаха някъде към петдесет милиона такива. От друга страна обаче, току-що бяха привлекли за клиент „Мейсис“[4], което щеше да звучи като добра реклама. Както и факта, че президентът им преди време е бил вицепрезидент на „Ревлон“.

Та си спомням, че когато приключих с писането на сценария, сам се възхитих от себе си. Славословията ми издигаха „Арнклиф Нешънъл“ на нивото на Ай Би Ем или най-малкото — на нова „Ревлон“ — при това, без да лъжа кой знае колко. Е, премълчавах някои съществени факти — тоест информация, която клиентът би трябвало да знае, когато взема решението си, — но като цяло не извършвах никакво сериозно нарушение на законите за търговия с ценни книжа.

— Пропускането на съществени факти си е чисто нарушение на законите за търговията с ценни книжа — отсече Копелето с кимане на глава.

— Да, сега вече го знам. И тогава всъщност го знаех, но си давах сметка, че е трудно доказуемо. Защото разликата между същественото и несъщественото е до голяма степен субективна. И хич не се залъгвайте: на Уолстрийт пропускането на съществени факти е по-скоро правило, отколкото изключение. И в големите фирми, и в малките.

Настъпи няколкосекундно мълчание.

— Но колкото и великолепен да ми се струваше сценарият ми за „Арнклиф“, Крис Найт не успя да оцени истинската му красота. „Само си губиш времето с тая глупост — рече. — Не ти трябва сценарий за продаване на акции. Просто се заклеваш пред клиента, че акциите се покачват, и той купува.“

„Добре, добре. Благодаря за споделения опит“, отвърнах и вдигнах слушалката на телефона. Джордж ми бе дал някакви първоначални насоки, в смисъл на пощенски картички от клиенти, отзовали се на една масирана рекламна кампания. Отпред на картичката имаше няколко банални слова от рода на „Натрупай състояние от евтини акции“, а на гърба — името и телефонният номер на отговорилия. Да се обадиш на някого, който си е направил труда да ти отговори и да пусне картичката в пощенската кутия, ми се струваше по-лесно дори и от забиване на кош с двете ръце.

Затова подходих с доста големи надежди към разговора си с първия си потенциален клиент — някакъв дружелюбен южняк, на име Джим Кембъл[5]. „Здрасти, Джим! — Поздравих го с пълен оптимизъм. — Обажда се Джордан Белфърт от «Инвестърс Сентър»! Как си днес?“

„Ами… добре съм — отвърна ми. — Ти как си?“

„Чудесно. Благодаря ти, че попита. Не знам дали си спомняш, но преди седмица ни изпрати една пощенска картичка, за да ми известиш, че се интересуваш от инвестиции в евтини акции. Сещаш ли се?“

След няколкосекундно мълчание Джим най-сетне каза: „Абе май имаше такова нещо. Звучи ми в моя стил!“.

Спомням си, че тогава си помислих: „Боже мой! Тоя е съвсем готов! Отворен е за всякакви предложения!“. Буквално ми се зави свят. Успях да запазя самообладание и продължих: „Великолепно, Джим. Тъкмо по този повод ти се обаждам, понеже току-що на бюрото ми се появи едно нещо и е най-хубавото, което съм виждал от шест месеца насам. Ако ми отделиш шейсет секунди, ще мога да споделя идеята си с теб. Имаш ли свободна минутка?“. А Джим отвърна: „Давай! Да те чуем!“. Тогава станах от стола и се приготвих да изнеса пред Джим рекламния си монолог. Спомням си също, че мярнах как Крис седи на стола си, пие от шишето газирана вода „Евиан“ и ме наблюдава. По телефона казах:

„Слушай, значи, Джим. Казва се «Арнклиф Нешънъл» и е една от най-бързо разрастващите се компании в козметичната промишленост. В най-общи линии, има капитализация от над тридесет милиарда долара и расте с по двайсет процента годишно. Да не говорим, че рецесиите никак не й влияят: ръстът й е постоянен и в добрите периоди, и в лошите. Следиш ли ми мисълта?“

„Следя я, следя я!“ — рече силно впечатленият Джим.

„Чудесно! — казах и му пробутах няколко подбрани факта за «Арнклиф» — имената на най-известните им продукти, адреса на управлението, докато накрая споменах за току-що подписания им договор с «Мейсис». — Но независимо от всичко, най-важното нещо за всяка фирма е управлението й. Нали така, Джим?“

„Разбира се“ — съгласи се той.

„Добре — продължих лукаво аз. — В случая ръководството на «Арнклиф Нешънъл» е изцяло от хора, дошли от «сините чипове». Председателят на директорския борд, Клифърд Сиълс[6], е един от най-печените в козметичната индустрия. Бил е вицепрезидент на «Ревлон» — една от ключовите й фигури. С такъв човек на руля «Арнклиф» няма да има грешка. Но аз ти се обаждам по съвсем конкретен повод, Джим: Клифърд Сиълс се кани да предложи акции на фирмата си на Уолстрийт, при това на гребена на вълна от зашеметяващо нарастващи продажби и съобщението за току-що сключения страхотен договор. Ще се обърне най-вече към банки, застрахователни дружества и пенсионни фондове — към традиционните участници. А нали знаеш старата мъдрост, Джим: традиционните пари обикновено са умни пари, но дори когато не са, пак успяват да подпалят борсата. Следиш ли ми мисълта?“

„О, да. И още как!“

„Добре, Джим. Акциите на «Арнклиф» в момента вървят по петдесет цента всяка — безбожно евтино предвид бъдещето, което очаква компанията. А ключът към печалбата в случая е да заемеш позиция сега, преди Сиълс да отиде на Уолстрийт и да се срещне в управителите на инвестиционните и пенсионните фондове. Понеже след това ще е вече късно. — И направих кратка пауза за ефект: — Така че ти препоръчвам следното, Джим: грабни пакет от милион акции в «Арнклиф Нешънъл» — чух как водата излетя с шум от устата на Крис Найт, той се задави, рипна от стола и с «Евиан»-а в ръка запраши към офиса на Джордж. Поклатих невярващо глава и продължих да лансирам акциите, като едва сега забелязах, че другите брокери са се скупчили около мен. — Става дума за някакъв си половин милион в брой — рекох нехайно, — при това няма зор това да стане още днес или утре, Джим; мога да те изчакам цяла седмица да платиш, но, повярвай ми — и тук сниших гласа си почти до шепот, — ако заемеш позиция сега, преди Сиълс да се е появил на Уолстрийт, единственият ти проблем ще е защо не си купил повече. Как ти звучи? Разумно, нали?“

— Ти му поиска на оня половин милион долара, значи? — засмя се Агента маниак.

— Точно така. В „Л. Ф. Ротшилд“ с такива суми се работеше и просто ми се изплъзна от устата. Но докато чаках Джим да реагира на искането ми за половин милион, от офиса изхвърча Джордж, следван по петите от Крис Найт. Чух как Джордж мърмори: „Намерете отнякъде магнетофон! Бързо! Никой ли няма магнетофон?“. След което Джим каза: „М-м-м, съжалявам, Джордан, но не си попаднал на подходящ човек. Работя като машинист в шапкарска фабрика. Годишният ми доход е трийсет хиляди.“ — Тук млъкнах за миг. — Както и да е, да не ви измъчвам с подробности, в крайна сметка навих Джим да купи десет хиляди акции, сиреч сделка за пет хиляди долара — една от най-големите в историята на „Инвестърс Сентър“. По онова време още не знаех, че „Инвестърс Сентър“ всъщност не е никак малка фирма. Имаха над триста брокери и над тридесет офиса — все малки и все зле ръководени — като онзи, в който бях.

Но да се върнем за миг на Джим Кембъл. Убедих го да плати акциите с парите в индивидуалната му пенсионна сметка, тоест с единствените му спестявания. — Направих пауза, придружена от тъжна въздишка. — И ако се питате дали изпитвах някакво чувство за вина в онзи момент, ще ви кажа „да“. Отвратително се чувствах. Като истински подлец. Съзнавах, че не бива да влага парите си за пенсия в евтини акции, които са прекалено рискови. Но такова безпаричие ме мъчеше, че наемът, наемът се въртеше в ума ми като спукана грамофонна плоча и удавяше всичко останало, включително и съвестта ми.

В мига, в който оставих слушалката, ме заля възторгът на колегите ми и с това отнесе каквито и да било остатъчни съмнения. Помня, че Джордж ме попита: „Джордан, къде си се научил на тая техника? През живота си не съм чувал нищо, което поне малко да я наподобява! Зашеметен съм!“. Няма да отричам, че се наслаждавах на всяка капка от възхитата му. И което не е за учудване, останалите ми колеги бяха не по-малко поразени. Гледаха ме с широко отворени очи, сякаш пред тях стоеше някакъв бог. А аз за момента се чувствах точно като бог! Черният облак, преследващ ме още от времето на бизнеса с месото, най-после се махна. Усещах, че съм нов човек, или още по-точно казано, че съм си пак аз.

И осъзнах, че най-после съм се отървал от финансовите си проблеми; че Дениз най-после ще се сдобие с нещата, за които си бяхме говорили и мечтали през мрачните дни и месеци. Пред мен внезапно се бе разтворил свят на безграничните възможности — свят, изпълнен с хиляди перспективи. Оттам насетне нещата потръгнаха със страшна бързина. За начало само след няколко седмици Джордж ме покани да обуча и останалите му борсови посредници.

Случаят съвсем наподобяваше онзи в месния бизнес, където мениджърът също ме бе помолил да обучавам останалите продавачи. И пак по подобие на месния бизнес, уроците ми бързо се превърнаха в мотивационни събрания и темпото в залата се повиши. Освен това се заех да реорганизирам и самата служба: подредих бюрата като училищни чинове и въведох правила за облеклото. И най-вече прекратих глупавата практика да се наемат брокери на почасова работа.

Накратко казано, исках да създам атмосфера, сходна на тази на Уолстрийт, да накарам брокерите да се чувстват като истински брокери. Не срещнах и капка съпротива: всички ме следваха сляпо — и Джордж, и посредниците — и комисионите на всички хвръкнаха нагоре, особено моите. Още в края на първия месец се върнах вкъщи с чек за четиридесет и две хиляди долара. — Млъкнах за миг, да оценят факта. — Толкова голяма сума не бях виждал през живота си, нали ме разбирате? С Дениз незабавно уредихме всички неплатени сметки и си купихме чисто нов джип „Ранглър“ за тринайсет хиляди долара. После се обзаведохме от горе до долу с нови дрехи. Купих й първия й в живота златен часовник, а заедно с него и диамантена гривна с тенис ракета. И в края на месеца все още ни оставаха десет хиляди!

Следващия месец изкарах шейсет хиляди, след което отидох и купих колата на мечтите си: чисто нов перлен на цвят „Ягуар“ XJS. — Усмихнах се при спомена. — Беше моделът само с две врати, дванайсетцилиндровият, триста коня. Същински звяр. И докато Дениз преобзавеждаше апартамента ни, аз се разплащах с всичките си едновремешни кредитори от месния бизнес. На третия месец пак изблъсках шейсет хиляди и толкоз: с Дениз успяхме единствено да се изгледаме един друг втрещени. Просто нямах представа какво да правим с всичките тия пари. Имахме си всичко, от което се нуждаехме, а парите валяха по-бързо, отколкото можехме да ги похарчим. Спомням си най-вече един конкретен ден, в който седяхме на ръба на дълъг дървен кей в Дъгластън, недалеч от „Инвестърс Сентър“. Беше средата на март — един от ония топли зимни дни, когато във въздуха се носи предвестие на идващата пролет.

И ми се струва, че съм го запомнил, понеже бе един от малкото мигове в живота ми, в които съм се чувствал истински щастлив, истински спокоен. Беше късен следобед и седяхме на двата сгъваеми шезлонга, които си бяхме донесли, държахме се за ръце и наблюдавахме залеза. И, спомням си, през ума ми мина мисълта, че никога не съм обичал някого така, както обичам тази жена; дори не си бях представял, че е възможно да изпитваш към някого такава чиста, такава пълна обич. Не намирах в нея и най-малкия недостатък, не изпитвах и най-малкото съмнение.

На отсрещния бряг на залива Литъл Нек виждах ръба на Бейсайд, където живеехме с Дениз и където бях израснал; а право зад мен бе северният бряг на Лонг Айлънд, където щях да се преместя след няколко години и да създам семейство. — И поклатих тъжно глава. — И милион години да бях мислил, никога нямаше да си представя, че в този мой дом няма да присъства Дениз и че съвсем друга жена ще е майката на децата ми. В оня миг всичко това щеше да ми се стори абсолютно невъзможно.

Онова, което нямаше начин да знам тогава, бе, че лудостта — както я наричах още тогава — чака зад ъгъла и бавно, неусетно се прокрадва към мен. — И повторно поклатих глава. — В крайна сметка тя порази всички ни: и мен, и Дениз, и семейството ми. Почти не остана познат или приятел от детството ми, който да не дойде на работа при мен или поне да стане финансово зависим от мен. Разбирате ли какво се мъча да ви кажа?

И двамата кимнаха, после Копелето попита:

— Кога всъщност се запозна с Дани?

Замислих се за миг:

— Не след дълго. Май след около три-четири месеца. Бях го виждал няколко пъти в сградата, но бяхме разменили само по някоя и друга дума. Кени обаче се върна в живота ми почти незабавно. Още през същия този следобед или през следващия ми се обади ненадейно с молбата да го науча на брокерство.

— Как е разбрал, че си започнал работа на борсата?

— От братовчед си Джеф, един от малцината, с които все още поддържах връзки след колежа. Джеф разказал на Кени за постиженията ми. Но първото обаждане на Кени някак си ме отблъсна. Да не забравяме, че когато за последно ни се пресякоха пътищата, той разби един от камионите ми за доставка на месо, а на всичко отгоре ми завеща и една неуредена сметка за стока на стойност триста долара. Така че всичките ми бегли спомени за него бяха изцяло отрицателни. Нещо в него ме дразнеше, макар да не успявах да реша кое точно. А и всичко това се беше случило преди да се запозная с Виктор Уонг. Двамата в комбинация пък си бяха пълноценно изложение на ненормалници: Главчо в зародиш и Говорещата панда. — И забелих очи. — Казано накратко, спомените ми за Кени бяха доста кофти: човек, който все разправя как щял да запретне ръкави и да бачка яко, без да си има и най-малкото понятие от смисъла на подобна концепция.

— Тогава защо го нае? — попита с усмивка Агента маниак.

— Страхотен въпрос, Грег — ухилих му се и аз. — Но… да кажем, че онзи Кени Грийн, с когото работех в бизнеса за месо и морски продукти, и другият Кени Грийн, който ми се появи във въпросния момент, бяха две съвсем различни личности. Не че не беше все още Главчо и прочее, но поне се бе превърнал в един смирен Главчо. Изглежда, бе разбрал кое е мястото му на този свят. Когато ми се обади, едно от първите неща беше да ме покани на кафе, та да си върнел борча.

Единственият проблем беше, че на мен тия пари вече не ми трябваха. И се изкуших да му кажа „Еби си майката бе, приятел! Къде беше с шибаната си чекова книжка, когато наистина имах нужда от теб?“. Естествено, премълчах. Честно казано, имаше нещо в Главчо, което ми харесваше. Ако трябва да съм искрен, и до днес усещам някаква топлота спрямо него, макар и самият аз да не знам защо. Все едно да си имаш едно голямо бебе-куче, което ти опикава и осира цялата къща, но знаеш, че го прави съвсем невинно, просто не може да се контролира. А и на сутринта можеш да се обзаложиш, че вече е на поляната пред къщата ти и ти носи новия вестник.

Както и да е, двамата се срещнахме в едно гръцко ресторантче близо до „Инвестърс Сентър“ и още със сядането Кени ми връчи чек за триста долара и се извини, че е разбил камиона ми. После ми цитира приказките на братовчед му Джеф, че съм бил най-големият гявол, и обяви, че мечтата му била да работи като моя дясна ръка. — Поклатих глава и се засмях на глас. — Най-смешното е, че в това отношение Кени се оказа далеч по-прозорлив от мен. Още тогава бе убеден, че от мен ще излезе следващото чудо на Уолстрийт, докато моите амбиции в тази насока бяха кръгла нула. Все още бях депримиран от провала в месния бизнес, а и толкова бях влюбен в Дениз, че не желаех нищичко да променям.

— Защо Кени хранеше такава вяра в теб? — присви очи Агента маниак. — Хубаво, чул те е как говориш на едно от събранията в месарската фирма, но оттам до пълното доверяване е голям скок.

— Да… — отвърнах неопределено. — Всъщност пропуснах нещо много съществено. Как да ви кажа? В себе си никак не бях уверен, че от Кени ще стане борсов деятел, така че вместо веднага да се заема с обучението му, го поканих още същата вечер да дойде в „Инвестърс Сентър“, та да му демонстрирам нагледно какво значи да си брокер. И едва след като ме чу да говоря, той се закле да ми е верен. Това по-убедително ли ви звучи?

Агента маниак кимна. Кимнах му и аз, после се отдадох за миг на спомена за онази вечер. И се разсмях на глас.

— Какво му е смешното? — сряза ме Копелето.

— Нищо, нищо. Няма значение — поклатих веднага глава.

— Нас пък ни интересува — отговори ми той.

— Ами, щом настоявате — рекох им с усмивка аз, после разкърших бавно врат. — Окей… Вместо да дойде право в „Инвестърс Сентър“, Кени предложи да ме закара дотам. И когато спря пред дома ми, не беше сам, а с приятелката си. — Млъкнах за секунда и извих устни при спомена за нея. — С две думи казано, циците й бяха като две топки за американски футбол, а устните й — като на златна рибка. Не бих я описал като красавица, но рядко бях виждал по-секси парче.

Та двамата се нагласиха в борсовата зала да ме гледат как действам по телефона. Аз, естествено, попреигравах заради Златната рибка, която буквално ме събличаше с очи, докато рекламирах стоката на клиентите си. Вечерта приключи сравнително добре — изкарах около три хилядарки — а по едно време я чух да шепне на Кени как се била овлажнила само от това, дето ме слушала. Едва по пътя към дома обаче успях да се убедя в способностите на Златната рибка, че и в тези на Кени Грийн.

Кени шофираше червения си форд-мустанг, аз бях на дясната седалка, а Златната рибка бе кацнала помежду ни на разделителната облегалка само по една минитениска до над пъпа и ухаеше на някакъв страхотно секси парфюм. Намирахме се на магистралата „Крос Айлънд Паркуей“, близо до изхода за Бейсайд, когато Кени се обърна към нея: „Кажи му бе, сладур!“.

„Не мога, Кени! Срам ме е!“ „Добре, аз ще му кажа тогава — рече Кени. И се обърна към мен: — Толкова се възбуди, докато те гледаше как продаваш, че иска да ти извърти една свирка. А пък как ги върти — да не ти разправям! Способна е да отнесе хрома от цял камион! Виж й само устните. Я ги свий, сладурано!“

Хвърлих невярващ поглед на Златната рибка, а тя прикова очите ми, после направи чувствена муцка със страхотните си плътни устни. След което закима срамежливо с глава, един вид: „Наистина бих желала да ви го издухам, господине!“.

Млъкнах за миг, да намеря подходящите думи.

— Най-честно ви казвам, че имах пълното намерение да се съпротивя на чара на Златната рибка; ами че аз бях влюбен с цялата си душа и сърце в Дениз и до този момент никога не й бях изневерявал. Златната рибка обаче захвана да ме гали по джинсите и да си завира футболните топки в лицето ми. И докато още не се бях осаферил от тези й действия, взе че се свлече на пода пред краката ми и бавно свали ципа. — Спрях и тъжно поклатих глава. — Та с две думи казано, Златната рибка ми надделя и преди да се усетя, вече ми правеше световна свирка, докато се движехме с пълна скорост по „Крос Айлънд Паркуей“.

През това време аз стенех от екстаз; перверзното копеле Кени следеше с едно око пътя и държеше едната си ръка на волана; другото си око бе вперил в устата на Златната рибка и с другата ръка придържаше кестенявата й коса назад, че да не му пречи на гледката. — Свих рамене. — Ако не ме лъже паметта, изпразних се тъкмо пред 169-а гимназия, където навремето бях учил.

Държа обаче да ви заявя, че когато влизах у дома си след това, се чувствах абсолютно отвратително. Омърсен и опозорен. И се заклех никога повече да не изневеря на Дениз. Чувството ми за вина не ме напусна дълго време, особено когато се случеше да сме заедно четиримата. — Млъкнах и поклатих тъжно глава. — И точно това май беше най-тежкото, понеже Дениз и Златната рибка се сприятелиха. Но така се подредиха нещата в крайна сметка: Кени постигна своето и стана дясната ми ръка, а четиримата станахме неразделни.

В този миг вратата се отвори и в стаята влезе облечената от горе до долу в черно Вещица. Тримата я изгледахме втрещени. А тя седна до Агента маниак и попита:

— Изпуснах ли нещо интересно?

Пълно мълчание.

Накрая Агента маниак изрече с престорена тържественост:

— Ами Джордан току-що ни предостави изключително ценна информация за отношенията му с Кени Грийн и Зла…

— И смятам, че сега е моментът за обедна почивка — намеси се Копелето.

— Точно така. Умирам от глад — съгласих се.

— Хм — изхъмка Вещицата, — после ще ми го преразкажеш, Джоел.

Да бе, рекох си, можеш и да я убедиш да ти духа през това време, макар че, като си помисля, тая сигурно хапе!

И отидохме да обядваме.

Бележки

[1] На англ. — Welcome Back, Kotter — американски телевизионен комедиен сериал (1975–1979). — Б.пр.

[2] На англ. KBF Pollution Control — „Контрол върху замърсяването на околната среда КБФ“. — Б.пр.

[3] На англ. spread — разлика между две цени. — Б.пр.

[4] Macy’s — верига от над 800 американски универсални магазина. — Б.пр.

[5] Името е променено. — Б.а.

[6] Името е променено. — Б.а.