Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (11)

Десета глава
Как се конфронтира една Графиня

Първа стъпка: Разпалваш буен огън.

Камината от френски варовик в главната спалня бе с размери метър и двадесет на два, оборудвана допълнително с електрическа система за запалване. Както винаги, върху огромната купчина подпалки от бял кедър лежаха четири яки греди първокласен бор, разцепени по дължината им. Беше септември, което означаваше, че камината не е горяла поне от пет месеца. Чудесно! Прекрасно! Точно в 9:15 натиснах бутона от неръждаема стомана на стената и по този начин запалих първия — но не и последен — пъклен пожар за вечерта.

Втора стъпка: Изгаряш някоя скъпоструваща мебел.

С пъшкане и напъни придърпах до метър от пламъците една от любимите покупки на едновремешната ми бъдеща вътрешна декораторка — отоманка от бяла коприна за тринадесет хиляди долара, произвеждана в продължение на близо една година от някакви мошеници в Хай Пойнт в Северна Каролина. Седнах отгоре й и се втренчих в пламъците. След по-малко от минута съчките запращяха заплашително и нагоре лумнаха страхотни пламъци. За по-сигурно заех клекнала поза, придърпах иззад гърба си отоманката още по-наблизо и пак седнах. Таке е много по-добре. След десет минути и аз, и отоманката, ще сме изпечени.

Трета стъпка: Подпалваш пламъците на справедливия гняв.

Проста работа. Дали ще се намери жури, което да ме осъди за това, че съм пронизал Графинята през леденото й сърце с оня осемнадесеткаратов златен нож за отваряне на писма, излегнал се удобно върху струващия двадесет и шест хиляди долара бял полиран секретер? Притеснява ме единствено да не би журито да се състои от нейни равнопоставени — дванадесет златотърсачки блондинки, които не виждат нищо престъпно в това една омъжена жена — при това с две деца! — да чука посред нощ на вратата на бившето си гадже, докато в това време мъжът й е в леглото си у дома (под домашен арест), обмисля как да се самоубие и се напъва да измисли по кой начин да я спечели обратно. Задържах се върху тази мисъл и поех няколкократно въздух, дълбоко и с гняв. Продължавах да се взирам в огнения търбух и оставих пламъка да пече кожата ми — и с всяка измината секунда ставах все по-гневен, все по-праведен, все по-възмутен.

В този миг дочух познатите звуци от пристигането на Графинята: стъпките върху чакъла по алеята, затръшването на масивната предна врата от махагон, тракането на прескъпите й токчета по пищното стълбище. И едва тогава се отвори вратата на спалнята. Извърнах се от пламъците и я видях — облечена от горе до долу в черно. Съвсем подходящо, мина ми през ум, като се има предвид, че пристига за собственото си погребение.

Но като забеляза колко близо до пламъците съм седнал, тя замръзна на място и зае поза с килната настрани глава, ръце на кръста, отметнати назад рамене и леко извит назад гръб, което изтикваше на преден план разкошните й гърди, после понечи да каже нещо, но от отворените й уста не излезе нито дума. Тогава започна да дъвче отвътре бузата си.

Последваха няколко мига мълчание, а през това време се гледахме втренчено, като двама каубои, които се дебнат кой пръв ще посегне да извади револвера си. Много апетитна изглеждаше Графинята. Не мога да й го отрека — дори и сега. Светлината от огъня подчертаваше целия й ансамбъл: миниатюрната черна рокля, черните и безкрайно секси високи токове, дългите голи бедра, огромната грива блестяща руса коса, искрящите сини очи, високите скули, лъщящите устни и идеално гладката линия на брадичката й.

Да, Графинята наистина бе жена, изтъкана от много части; макар в този момент единствената нейна част, която ме интересуваше, да бе една малка област току над имплантацията на лявата й гърда, точно между второто и третото й ребро. Тъкмо там се намираше леденото й сърце и тъкмо там щях да забия златния нож за отваряне на писма. После щях да го дръпна с въртеливо движение рязко нагоре и леко вляво, та да срежа пулмонарната й артерия, та да се удави в собствената си кръв. Смъртта й ще е смразяваща, ужасна и болезнена — точно такава смърт заслужава една графиня златотърсачка.

— За какво ти е тоя огън? — попита, отказа се от позата си и се запъти към белия лакиран секретер. — Не ти ли се струва малко рано за тоя сезон? — Хвърли ми една мъртва усмивка, приседна на ръба на секретера, положи длани отгоре му и сключи лакти зад гърба си, после преметна крак въз крак и размърда дупе, та да се намести по-удобно.

Втренчих се пак в пламъците.

— Студено ми беше — рекох. Понеже изсмука и последната ми капчица кръв и сила, подла златотърсаческа курво, та реших да запаля камината — преди да съм те нарязал на ивици, че да отърва земята от присъствието ти.

Няколко мига тишина, след които тя пак килна глава.

— Къде са децата? — попита.

Продължих да гледам огъня.

— У Гуин — отвърнах безизразно. — Ще преспят там нощес — та да мога да те очукам, без да ги тревожа.

Объркването й вече се примеси с безпокойство:

— А защо… ъ-ъ… ще преспят у Гуин?

Без да отмествам поглед от пламъците:

— Защото исках да съм сам у дома — без минувачи, свидетели, разсейващи неща, нито някой, който да ме разубеди да не свърша необходимото, за да се освободя. Точно затова.

Нервно се изсмя, дано облекчи предстоящия й явно много мрачен сблъсък.

— Сам ли? — отвърна. — Ами аз? Нали и аз съм тук сега?

Вдигнах поглед и видях, че държи в дясната си ръка златния нож за писма и потупва леко с острието върху лявата си длан. Усетила ли ме беше? Толкова очебийно ли бе, че се каня да я наръгам? Или беше най-обикновено съвпадение? Няма значение. Гледах навремето как Арнолд Шварценегер наръга един ислямски терорист със собствения му нож и ми се стори доста елементарна работа.

И тъкмо тогава забелязах, че Графинята продължава да носи брачната си халка. Ама че шибан номер! Разгонилата се Графиня с брачна халка!

— Виждам, че не си свалила халката. Не смяташ ли това за крайно подигравателно, Надин?

Остави ножа за писма, протегна напред лявата си ръка и въпросително я огледа. След малко вдигна очи и сви рамене:

— Защо? — рече най-невинно. — Нали сме още женени, а?

— Да — кимнах бавно, — струва ми се, че още сме. Та ти къде беше снощи, между другото?

— Бях на концерт на „Ърт, Уинд енд Файър“ — отговори мигновено. — С приятелките ми. — Последните три думи буквално крещяха: „Алиби!“.

— О, да, с приятелки — рекох през свити устни и кимнах с разбиране. — И кои приятелки по-точно?

Нов мигновен отговор:

— Дона и Офелия.

Дона Шлесинджър… ебаси и гадната путка! Няма начин да не е замесена в цялата тая история! С Графинята бяха приятелки още от гимназията; навремето е излизала и с един от най-добрите приятели на Майкъл Бърико.

— И как мина концертът? — попитах с безразличие.

— Нормално — сви рамене тя. — Окей беше. Нищо особено. — След което последва стратегическа смяна на темата: — Надявах се да заваря децата у дома.

Защо? За да ги използваш като живи щитове ли? Сори, Графиньо, не ти се урежда въпросът. Тази вечер сме само двамата — ти, аз и златният нож за писма. Приготви се да ожънеш плодовете на своята изневяра!

— И само от чисто любопитство да те питам: къде преспа нощес?

— У Офелия — отвърна ми рязко. — Защо?

— И от концерта направо отидохте у Офелия, така ли? — попитах скептично. — Без никъде да се отбивате, за вечеря или по друг повод?

— Никъде — поклати глава тя. — Направо у Офелия отидохме. Без никъде да спираме.

Последваха няколко секунди мълчание, през които усетих колко много ми се ще да й вярвам. Поне до този момент не можех да си обясня защо, но струва ми се, че е свързано с особената природа на мъжкаря — с неговата суетност, глупава гордост и копнежа му да не бъде отхвърлен от красива жена. Да, независимо от всичко останало, мъжката ми гордост продължаваше да ми внушава, че жена ми ми е вярна и че става дума единствено за някакво страхотно недоразумение.

Поех дълбоко въздух и се втренчих в утробата на камината, с което отново подпалих пламъците на яда, омразата и праведния гняв.

— Та как е Майкъл Бърико? — попитах, при което отместих очи от огъня и ги впих в нейните.

Графинята буквално подскочи.

— Майкъл Бърико ли? — попита невярващо. — Откъде накъде да знам? — И ме загледа с недоумяващ поглед, а аз все още исках да й повярвам! Истина ви казвам!

Но тя явно ме лъжеше с всичка сила — усещах го!

— Кога за последно го видя, Надин? Отговори ми! Кога? Преди дни? Седмици? Часове? Отговаряй, мама му стара!

Графинята помръкна:

— Нямам представа за какво говориш. — Отмести поглед. — Някой те е подлъгал.

— Ти си една шибана лъжкиня! — вбесих се. — Шибана, шибана лъжкиня!

Тя продължи да гледа пода, без да отрони и дума.

— Погледни ме! — изкрещях, надигайки се от отоманката. Погледна ме. А аз продължих упорито: — Погледни ме в очите и ми потвърди, че снощи не си ходила в апартамента на Майкъл Бърико. Хайде, чакам да те чуя!

Тя бързо поклати глава:

— Не съм… Не съм ходила там. Не съм ходила у тях. — Гласът й бе на ръба на паниката. — Не знам за какво става дума. Защо е целият този разговор?

Станах от отоманката и пристъпих заплашително към нея.

— Закълни се в зрението на децата си. Че не си ходила у тях снощи. — И свих юмруци. — Хайде, чакам те да се закълнеш, Надин.

— Ти си един болен нещастник — промърмори тя и отмести поглед. — Пратил си хора да ме следят. — После отново ме изгледа: — Не може повече да останеш в този дом. Искам развод. — И навири предизвикателно брадичка.

Направих нова крачка напред. Вече бях на по-малко от метър от нея.

— Мръсна… шибана… путка! — изплюх гневно. — Тъпа, смотана, развратна, продажна курва! Никого не съм пращал да те следи! Обади ми се годеницата на Майкъл Бърико. От нея научих, че си ходила… мръсна…

— Да ти еба майката! — прекъсна ме тя. — Ти мен ли ще наричаш развратница! Ами ти с колко жени си преспал, шибан двуличник такъв! — Рипна от ръба на писалището и скъси дистанцията с крачка към мен. Вече бяхме на половин метър един от друг: — Махай се от живота ми! — изпищя неистово. — Махай се от дома ми! Не ща повече да те чувам!

— От дома ти ли каза? — разпених се. — Ти за каква се мислиш, ма? Дето и цент не си припечелила през целия си шибан живот! Ти се махай от моя дом! Никъде няма да мръдна оттук!

— Вече си търся адвокат! — изкрещя насреща ми.

— Да бе, най-скъпия, когото можеш да наемеш с моите пари! — креснах й и аз.

— Еби си майката! — сви юмруци тя. — Ти си един шибан мошеник! Всичките ти пари са крадени! Дано пукнеш там, в затвора!

Графинята направи нова заплашителна крачка към мен, сякаш се канеше да замахне, но внезапно стори нещо, което цял живот ще го помня. С абсолютно спокойствие свали ръцете си, отпусна тяло, заголи дългата си гола шия и рече:

— Хайде, убий ме де! — Гласът й бе станал мек и кротък, на човек, който съвсем се е предал. — Усещам, че точно това желаещ, така че не чакай, ами го стори. — И изви шията си още по-назад. — Убий ме веднага. Обещавам ти да не се съпротивявам. Удуши ме, та и двамата да се отървем един от друг. После можеш и себе си да убиеш.

Направих крачка към нея, готов да извърша убийство, когато погледът ми мина над лявото й рамо и се прикова в окачената на стената рамка — дълга и тясна, може би трийсет сантиметра на един метър, съдържаща три големи снимки на децата ни. Най-отгоре беше срамежливо усмихнатата Чандлър в изящна жълта тениска с кръгла якичка с цвят на лютиче и жълта лента за коса. На снимката бе на около три и половина годинки и приличаше на една миниатюрна Графиня. Под нея беше Картър, тогава само на осемнадесет месеца, гол, само по снежнобял памперс. Ококорен, с поглед, прикован в сапунения мехур над главата му. Русите му косици блестяха сякаш са от полирано стъкло, а царствените му мигли бяха плътни като пеперудени криле. И пак — поразителна прилика с Графинята. Под него имаше обща снимка на двамата: Картър, седнал в скута на сестра си, ръцете й обвити около него, загледани един в друг с безпределна обич.

И моментално, като изпратен от Зевс гръм, ме тресна цялата ирония на положението ми. Не стига, че нямах сили да убия жената — майка на децата ми. Още по-лошо — поради простия факт, че именно тя е майката на децата ми, никога нямаше да успея да се отърва от нея. Тя щеше да е вечно в моя живот! Да ме тормози до самата ми смърт! Щях да я виждам на всеки рожден ден, на всяко тържество по случай края на учебната година, на всяка конфирмация и бар-мицва. Боже мили — щеше даже да ми се налага да танцувам с нея на сватбите на децата ми!

Щях да я виждам и болна, и здрава, в добри времена и лоши, за хубаво или лошо, докато ни раздели смъртта. Щях на практика да си остана вечно женен за нея, свързан от споделената силна обич към двете ни деца.

А тя стоеше пред мен и чакаше да я удуша.

— Никога няма да ти го простя — промълвих. — До последен дъх. — И бавно се запътих към вратата.

В мига, в който стигнах там, я чух да казва най-спокойно:

— И аз никога няма да ти го простя. До последен дъх. След което излязох от стаята.