Джордан Белфърт
Залавянето на Вълка от Уолстрийт (10)

Девета глава
Оборудван за запис

Божичко! Тия оскверняват стаята на дъщеря ми!

Беше ранен следобед. Седях в облицования със сив камък вътрешен двор във фотьойл от тиково дърво, изработка на „Смит енд Хокънс“, на стойност хиляда и двеста долара, когато ужасяващата мисъл изникна в мозъка ми. Макар да не ги виждах, убеден бях, че са именно там — Фрик и Фрак! Туидълди и Туидълдум! — Агента маниак и Мормона: разположили са се в безупречната розова спалня на дъщеричката ми и ме наблюдават крадешком през процепчетата на безупречните й розови щори.

Що за баща съм, ако позволявам подобно нещо? Та аз трябва да съм закрилникът на Чандлър! Нейният пазител! Нейният спасител! Татко е длъжен да не допуска нашественици; а ето че в този миг двама въоръжени нашественици оскверняват стаята й пред безпомощните погледи на сто и петдесетте безукорно облечени кукли Барби и точно толкова на брой безумно скъпи плюшени играчки — неми свидетели на бащиния провал като закрилник.

При това Готвача трябваше всеки един момент да цъфне, така че бях длъжен да се овладея. Да обуздая бушуващите из ума ми мисли — чувството за вина, угризенията, паниката, целия този шибан ужас! Добре де, не е моя вината, че ФБР предявиха суверенни права върху розовата стая на дъщеря ми; налагаше го самата геометрия, тъй като прозорецът на Чандлър им предоставяше идеалния ъгъл, от който Агента маниак и Мормона да снимат незабелязано Готвача, Докато двамата седим в облицования със сив камък вътрешен двор и аз съсипвам живота му.

Да не ви разправям какъв срам ме мъчеше! До какво ужасно безчестие бях паднал! Аз — гнусният Предател!

И все пак навън бе една красота. Денят се оказа от онези прекрасни, възвишаващи дни, в които всеки богат и тънещ в охолство младеж би се отпуснал в обятията на майката природа и би се възползвал от всичко, което тя е способна да му предложи. И възможно ли е да има по-подходящо място за тази цел от разкошния облицован със сив камък вътрешен двор на имението Белфърт? А от пейзажа буквално можеше да ти секне дъхът: зад мен — издигнатата върху цял декар резиденция от сив камък, равняваща се по величие и блясък на самия Версай; пред мен — блещукащите като диаманти кристалносини води на плувния ми басейн с олимпийски размери, а отвъд него — спиращото дъха езеро с фонтан, изстрелващ десетки хиляди литри вода в минута в мощна струя на седем метра височина — зашеметяваща проява на богатство и лукс. Представяте ли си с каква красота се бях заобиколил! С какво охолство!

И точно в този миг духът ми помръкна. За скапаното езеро и фонтана му се бях изръсил цял милион шибани долари — един шибан милион, който сега щеше да ми дойде много добре! Още докато ставах сутринта, ме обзе парализираща атака от парично притеснение. Лежах сам на спалнята, когато жестоката реалност, че ми предстои да прехвърля повечето си активи на федералните власти, ме удари със силата на топуз на бетонотрошачка. И докато се усетя, сърцето ми понечи да хвръкне и ме обля пот. При което се паникьосах.

А защо бях сам? Защото гадната Графиня въобще не се прибра предната вечер! Явно бе напипала нова златна мина и се бе захванала да огражда своя периметър. Няма да й трябва много време, преди да се превърне в розово бонбонче, увиснало на лакътя на нов владелец на мина. И какво ще стане с мен тогава? На коя жена й е притрябвал един разорен и безпаричен Вълк, който при това е предал и приятелите си?

Поех дълбоко въздух и потиснах желанието да хвърля скришом поглед към щорите на дъщеря ми. Преди по-малко от пет минути бях влязъл в стаята й и бях заварил истинска лудница. Ухиленият доброжелателно Мормон крачеше напред-назад като щастлив японец турист с провесен на врата фотоапарат „Минолта“. В това време коленичилият Агент маниак монтираше свръхчувствителен магнетофон над слабините ми със закупен от „Стейпълс“^[1] изолирбанд.

Собствената ми роля се свеждаше до оплакване на висок глас:

— Боже мой, представям си как ще боли, като го отлепваш — озъбил се бях на Агента маниак. Имах предвид, че с махането на изолирбанда щеше да замине и голяма част от срамното ми окосмяване.

— Знам, знам — отвърна ми съчувствено Агента маниак, докато с опакото на дланта се мъчеше да отмести космите. — Повярвай ми обаче: няма по-добро място за криене на магнетофон. — Сви рамене, докато притискаше последното парче изолирбанд на десетина сантиметра над ташаците ми. — Каквито и да са подозренията на Готвача, надали ще посмее да ти опипа топките!

Да приемем, че е така, рекох си, ама какво да кажем за излизащата от магнетофона жица? Изскачаше над колана на левиските ми и стигаше до средата на корема ми. На края й имаше микрофон с размер на гумичка от молив, прилепен към мъжествената вдлъбнатина на пекторалните ми мускули. Според Агента маниак магнетофонът „Награ“ бил толкова чувствителен, че и шепотът ни щял да запише. След тези му мъдри наставления напуснах стаята на дъщеря ми и слязох във вътрешния двор.

И ето ме сега — оборудван за запис. Молех се само Готвача да е достатъчно хитър, че да не се самоуличи.

В този момент от страничната врата на кухнята се появи дълговременната ми прислужница Гуин Латъм. Над белите си маратонки носеше бял ленен панталон и широка бяла тениска. Така, както се бе издокарала, можеше да мине за сладоледаджийка — издаваше я единствено сребърният поднос с каната леден чай и двете високи чаши. Гуин бе на около петдесет и пет, но изглеждаше поне с десет години по-млада. Бе светла мулатка на неопределена възраст, безвременна, пухкава, с правилните черти на бял човек и със сърце от злато. Навремето явно виждаше у мен детето, което така и не бе родила, и ме обгрижваше по съответния начин: в началото на наркоманията ми ми сервираше в леглото ледено кафе и куалуди, а впоследствие, когато бях така надрусан, че почти напълно бях изгубил двигателните си умения, й се налагаше да ме преоблича и да бърше лигите по лицето ми.

Сега обаче, след като се бях откачил от дрогата, тя бе пренасочила безусловната си обич към Чандлър и Картър и по цял ден ги обсипваше с внимание. (Бог да ги опази!) Така или иначе, Гуин бе на практика част от семейството и самата мисъл, че някой ден ще се наложи да я освободя, страшно ме натъжаваше. Не бях сигурен до каква степен осъзнава събитията около себе си… но ето че изведнъж ме сполетя ужасяваща мисъл!

Бидейки южнячка, Гуин явно бе генетично предразположена към бъбрене. И както всички останали, силно обичаше Готвача, което означаваше, че неминуемо ще започне някоя раздумка с него. Направо го предчувствах! „О, Майсторе, добре си дошъл! Да ти спретна ли нещо за хапване? Сандвич с пуешко или купичка пресни плодове, например?“ „Защо не, Гуин? Ягоди намират ли ти се?“ „За жалост свършиха, Майсторе — двамата, дето са в стаята на Чандлър, изядоха последните.“ „Двамата в стаята на Чандлър, ли каза? Я ми ги опиши, Гуин.“ „Ами, Майсторе, единият все е засмян; на главата му има слушалки, а на врата му — фотоапарат с телеобектив; другият пък изобщо не се смее, но на бедрото му виси огромен револвер, а от колана му се полюляват чифт белезници…“

Боже мили — трябва да дам някакво обяснение на Гуин! Бях й представил окупационните сили като стари мои приятели и Гуин, която безусловно ми вярваше, прие думите ми за чиста монета, усмихна се мило на нашествениците и ги попита не искат ли да хапнат нещо — точно така, както щеше да запита и Готвача! Бях уредил децата да не са си у дома през този следобед и сигурно щях да се оправя няколко часа и без Гуин, но тя сто на сто щеше да се обиди, ако просто ей така й кажех да напусне имението за известно време.

— Нося ти леден чаец за деловата ти среща — изрече с обич Гуин и внимателно остави сребърния поднос върху безбожно скъпата кръгла тикова маса. — Сигурен ли си, че ония двамата горе нищичко не искат?

— Сигурен съм Гуин. Нищо не им трябва. — После така, между другото, подметнах: — А, Гуин, много ще съм ти благодарен да не споменаваш пред Денис за ония двамата горе… — Млъкнах и затърсих подходящо оправдание. — Става дума за съображения за сигурност, нали разбираш? Сигурността сега е много важна, предвид всичко, което става. — Какви ги плещя, мама му стара?

Гуин тъжно кимна, сякаш ме разбра. После се втренчи в светлосинята ми тениска и сбърчи устни.

— Леле-леле, оцапал си си блузката. Ето тук. — И се приближи с насочен право към скрития микрофон показалец.

Рипнах от стола, все едно че по тиковото дърво бяха пуснали ток. Сладоледаджийката се вцепени и ме заоглежда по някакъв особен начин. Боже мили — тая ме излови! По лицето й бе изписано! Че и по моето! Буквално й бъркаше в очите! Предател съм, Гуини! Мръсник! Не разговаряй с мен! Всичко се записва! Всичко се записва!

В израза й всъщност не се съдържаше нищо, освен най-искрена уплаха, че работодателят и през последните десет, че и повече години изведнъж е изперкал. Сега като се сещам, сигурно можех да й изредя куп причини за нерационалното си поведение. Да й кажех например, че ме е стреснал някой сафрид от езерото, че ми се е схванал кракът, че ме е споходила закъсняла реакция на прекараните наскоро два мъчителни дни зад решетките.

Аз обаче успях само да промълвя:

— Адски права си, Гуин! Веднага ще отида да се преоблека, докато не е дошъл Денис.

Изтичах до гардероба на горния етаж и си сложих тъмносиня тениска с къс ръкав. После влязох в банята към спалнята ми — сив мраморен под за сто хиляди долара, просторна шведска сауна и едно джакузи, подходящо по размер по-скоро за косатката Шаму^[2], отколкото за Вълка от Уолстрийт — светнах и се огледах най-старателно. Онова, което видях в огледалото, никак не ми се понрави.

* * *

— Ейййй — захили се насреща ми Готвача и разпери ръце. — Ела да те прегърна!

Боже мой! И Готвача знае! По лицето ми го е прочел, също като Гуин! Докато ме прегръща, ще ме опипа дали съм окичен. Съвсем се панирах. Часът бе точно един и пет следобед, а времето сякаш бе застинало. Намирахме се във величественото мраморно фоайе на резиденцията ми, на разстояние един от друг само четири лъскави квадрата черен и бял италиански мрамор — наредени шахматно — и се напъвах да измисля някое що-годе прилично обяснение защо, за разлика от всеки друг път, не мога да се прегърна с Готвача.

Изчисленията забушуваха из главата ми с такава скорост, че едва им улавях дирите. Не прегърна ли Готвача, той моментално ще усети, че има нещо гнило — но ако го прегърна, току-виж усетил онова дяволско магнетофонче, прилепено към слабините ми, или лепнатото на гърдите ми свръхчувствително микрофонче — Каква нечестност само! Какво вероломство! Жив предател съм си аз! Е, ако леко се надупя и изнеса напред раменете си, може и да ми се размине пък.

Докато стоях така, втренчен в Готвача, изведнъж взех да усещам по нов начин дяволските устройства, с които Агента маниак ме бе окичил — и магнетофонът, и микрофонът, и изолирбандът сякаш пораснаха, натежаха и станаха още по-видими. Магнетофонът бе горе-долу колкото пакет „Марлборо“, но на мен ми се струваше по-голям от кутия за обувки; граховото зрънце, представляващо микрофона, надали тежеше повече от трийсет грама, а имах чувството, че към гърдите ми е прилепена топка за боулинг. Отвсякъде ме избиваше пот, а сърцето ми думкаше така, сякаш в него се е заселил уплашен заек. Готвача от Джърси продължаваше да стои пред мен, изтупан в еднореден светлосив костюм с фини светлосини нишчици и колосана бяла риза с широки английски ревери. Нямах друг избор, освен да го прегърна, но в този миг ме осени: Заразен съм от опасен патоген!

Подсмръкнах два-три пъти и рекох:

— Денис, ти си истински балсам за болните ми очи… смрък-смрък… Благодаря ти, че дойде. — Изпружих десница, стегнах лакътя и се ръкувах сърдечно. — Но стой по-далеч от мен. Имам чувството, че пипнах нещо в оная килия… смрък-смрък… Някакъв грип ще е. — Ухилих се глупаво и придвижих десницата си още по-напред, сиреч „Дай си лапата бе, приятел!“.

Уви! Готвача е пич, та дрънка, и никакви грипни вируси не могат го стресна.

— Я ела тук! — пресече ме. — Голяма работа — някаква си настинка. Тъкмо в такива случаи човек разбира кои са истинските му приятели.

Истински приятели ли рече? Боже, престани с това убийствено чувство за вина! А то в този миг имаше висшето удоволствие да се запознае с пълната паника, заселила се в съзнанието ми. Последва и светкавичната смъртна схватка. Вината викаше: „Как може да предадеш толкова верен ти човек като Готвача? Нямаш ли капка срам поне?“. А паниката й отвръщаше: „Еби го тоя Готвач! Не го ли предадеш, ще свършиш като онова лигавещо се копеле, мистър Гауър“. При което вината контрира: „Няма значение. Готвача винаги ти е бил верен и ако го предадеш, значи си паднал по-ниско и от тинята в езерото!“. А паниката й отвърна: „Абе кой го е еня! По-добре да съм тиня, отколкото да гния цял живот в килията! Да не говорим, че Готвача в крайна сметка ще предаде Синеокия дявол, че да спаси собствената си кожа, така че какво шибано значение има?“. Вината продължаваше да напилва на своето: „Може и да не стане така. Готвача не е путка като теб; той е пич…“ — но точно тогава — нов прилив на паника! — Готвача отмести встрани ръката ми и за нула време скъси дистанцията.

Божичко! Какво да сторя? — Мисли, гадно предателче! — Кое да избера? Вината или самосъхранението? Да, ама когато си Предател, самосъхранението надделява над всичко останало: в мига преди да се прегърнем с Готвача, предателският ми мозък изпрати порой сигнали за опасност до скелетно-мускулната ми система, та неусетно задникът ми се изпъна назад като на мъжка проститутка, стараеща се да привлече клиентела, а раменете ми се свлякоха напред като на Квазимодо, когато бие камбаната, и именно в тази ми поза се прегърнахме — гордо изправеният Готвач от Джърси и изгърбилият се, надупен Вълк от Уолстрийт.

— Добре ли си? — пусна ме от обятията си Готвача, сграби раменете ми и ме отдалечи на една ръка разстояние. — Да не би пак да си си повредил гръбнака?

— Нищо ми няма — отвърнах на мига. — Само малко се посхванах в оная килия. А и настинката ме мъчи… смрък-смрък… — Обърсах с опакото на дланта носа си. — Винаги съм се чудел: щом малко се разболея, и веднага ме удря в гръбнака.

Боже мой! Що за шибани глупости му приказвам? Свих рамене и се опитах да подредя мислите си.

— Я ела да поседнем навън. Имам нужда от чист въздух.

— Води. Идвам след теб — рече Готвача.

Излязохме във вътрешния двор през солидна двукрила врата и още с появата ни усетих как ужасната „Минолта“ на Мормона прави щрак-щрак-щрак. Имах чувството, че прогарят дупки през тялото ми с някакъв лазер. Като стигнахме до зоната с тиковата мебел, предложих на Готвача да седне в безбожно скъпия фотьойл, гледащ към прозореца на детската стая.

Потиснах желанието си да вдигна глава към щорите и взех, че сипах по една чаша леден чай. После подхванах общите приказки.

— Виж какво — рекох отегчено, — не мога да повярвам, че ония путьовци — и още щом думата излезе през устата ми, си дадох сметка, че Агента маниак и Копелето вероятно няма да се зарадват на описанието, което им правя, и си взех бележка да внимавам насетне — ме поставиха под домашен арест. Сякаш въпреки наличието на жена и две деца има вероятност да се изпаря нанякъде. Ебаси и тъпия номер! — поклатих възмутено глава.

— Напълно в стила на тия копелета — каза ядно Готвача и кимна в знак на съгласие. — Само гледат как да ти отровят живота. Как й се отразява всичко това на Графинята?

Поклатих глава и пуснах дълбока въздишка:

— Много зле. — И спрях, да надделея на порива да излея душата си пред Готвача. Щото в края на краищата и предателите си имат гордост, а аз си давах сметка, че рано или късно куп народ ще слуша този запис. — Държи се така, сякаш всичко това я шокира до безкрайност. Като че ли досега си е мислела, че е омъжена за някакъв доктор, да речем. Не знам… но имам чувството, че ще се разделим, преди да сме приключили.

— Не говори така — прекъсна ме Готвача. — Ще я надживеете заедно тая работа, но единствено при условие, че ти се държиш мъжки. Тя е омъжена за теб и ще те следва накъдето и да поемеш. Но при първата поява на слабост от твоя страна — бада-бинг! — и Готвача плесна веднъж с ръце — ще видиш как ще изчезне през вратата за нула време. Така е при женските: винаги ги привлича силата.

Замислих се за миг върху думите на Готвача и духът ми се вдигна, след което моментално пак спадна. Обикновено мислите му бяха мъдри, но този път се оказаха съвсем далеч от истината. Дали щях да проявя сила или не, бе без всякакво значение; Графинята сама по себе си беше достатъчно силна — поне дотолкова, че да не позволи на проблемите ми да намалят и с една йота квотата й за извличане на златна руда. Израснала бе в мизерия, по отрупаните с боклук улици на Бей Ридж, в Бруклин, и в никакъв случай нямаше да рискува историята да се повтори.

При все това Готвача ми предоставяше идеалната възможност да му подчертая, че всъщност нямам никакво намерение да сътруднича на властите. Така че му заявих с най-сериозен тон:

— Може и да нямам влияние върху действията на Графинята, но затова пък владея собствените си. Не бива и капка съмнение да храниш, Денис, че ще съм силен докрай. Ще се боря до последен дъх, казвам ти — до смърт, ако трябва. Независимо колко ще ми струва, колко кръв ще се пролее и колко трупа ще оставя зад себе си. Ебал съм му майката на всичко! Ще искам съдебно дело и ще изляза от него невинен. — Поклатих глава, докато се радвах на наперените си приказки. Съвсем по вълчи звучеше. Жалко, че си оставах путка. — Ти само гледай какво ще стане — добавих и размърдах носа си заплашително.

— Браво на теб! — натърти Готвача. — Точно това исках да чуя. Продължавай да мислиш по този начин и ще видиш как на ония копелета ще им се стъжни животът. — Самоуверено вдигна рамене. — Те очакват и ти, като всички останали, да легнеш по гръб и да се престориш на умрял. Но опре ли работата до съд — те си имат тяхна си версия по въпроса, а ние — наша си. И тя ще прозвучи на едно жури не по-малко убедително от тяхната.

— При това — добавих самоуверено — тежестта на доказването е у тях, а не у нас.

— Точно така — каза Готвача. — А и доколкото си спомням, в нашата прекрасна родина човек е невинен до доказване на противното. — Хвърли ми бърза усмивка и ми смигна. — А дори да си виновен, те си остават длъжни да оборят всички разумни съмнения във виновността ти. Което не е никак лесно при наличието на две версии, нали ме разбираш?

— Разбирам те — рекох с половин уста и кимнах бавно, — но… как да ти кажа… легендата ни, макар и доста добра, не звучи толкова убедително, колкото истината. Даваш ли си тази сметка?

— Хич не се заблуждавай — сряза ме Готвача. — Понякога истината звучи по-странно и от измислицата. Лично аз поне по всяко време бих предпочел една добра легенда пред истината. Независимо от всичко, аз виждам като най-големия наш проблем това, че Дани е все още в пандиза. Колкото повече седи там, толкова по-вероятно става да се изметне. — И млъкна. Изглежда търсеше подходящи думи. — Защото докато той е там, няма никаква представа какво става навън. Не знае, че ти си с него и че и аз съм с него; може би си мисли, че сме го изоставили съвсем, та дори и че и ти сътрудничиш на властите. Кой знае какво му нашепват в ухото ония, федералните. — Готвача поклати загрижено глава, но изведнъж лицето му светна. — Ще ти кажа какво всъщност трябва да направя: трябва да се добера до килията на Дани и да поговоря с него, да му кажа, че всичко ще се оправи. — Готвача сви устни и бавно кимна. — Засега това е най-добрият ни ход. Ще гледам да ме включат в списъка на посетителите. К’во ще кажеш?

Боже милостиви — Готвача е направо железен! Готов е да проникне в самото сърце на врага! Тоя човек от нищо ли няма страх? Наистина ли е толкова страхотен боец? Изведнъж всичко ми се проясни: федералните така и не са успели да спипат Готвача и Синеокия дявол, тъй като те не мислят като нормалните хора. Те са истински „Белязани лица“^[3] — мафиоти с бели якички от съвсем различен сорт.

Точно тогава от кухнята се появи Гуин.

Сега вече се почна, рекох си! Дрън-дрън-дрън!

Дали ще ме издаде? Де да знам. Сърцето й бе прекалено чисто, че да може да проумее цялото зло и всичката коварност, ширеща се около нея. Докато идваше към нас, забелязах, че носи безжичния телефон. Първо обаче поздрави радушно Готвача:

— Здрасти, Денис, как я караш?

— Добре съм — отвърна любезно Готвача. — По-добре от всякога. Ти к’во правиш, Гуин?

— А, добре съм… много съм добре — отвърна любвеобилната южнячка, но придружи думите си с тъжна усмивка, която, струва ми се, гласеше: „Доколкото може да е добре човек, чийто шеф е с единия крак в пандиза, жена му е с единия крак в нова златна мина, а на мен ми предстои да загубя шибаната си работа!“. След което се обърна към мен с думите: — Адвокатът ти те търси. Каза, че било важно…

Магнум ли? Защо точно сега е решил да ми се обажда? Нали знае за тази среща. Защо му е да прекъсва развоя на нещата? Вдигнах предупредително пръст пред Готвача, скочих от стола и грабнах слушалката от Гуин. С гръб към Готвача изгледах Гуин в очите и с брадичка й посочих дискретно кухнята, един вид: „Хайде, омитай се, докато не си издала положението, бърборано такава!“. При което Гуин сви рамене и се запъти към безопасната кухня.

Направих няколко крачки по посока на парапета от ковано желязо, опасващ вътрешния двор, облегнах се отгоре му с лакти и се надвесих напред. Но и така бях достатъчно близо до Готвача, че да ме чуе, като рекох:

— Здрасти, Грег. Какво има?

— Да, насреща е Грег — долетя гласа на Агента маниак, — само че другият Грег. Продължавай да се държиш естествено.

Ебаси номера! За какво ли ме търси шибаният Агент маниак? Да не е откачил?

— Да — казах с най-нормален тон, — и това никак не ме изненадва. Дани е пич и никога няма да се съгласи да сътрудничи. — Извърнах се и намигнах на Готвача, после изрекох в слушалката: — Както и да е, кажи на адвоката на Дани, че стоя твърдо зад него, каквото и да стане. При всякакви обстоятелства.

— Добре — отвърна Агента маниак. — Реакцията ти е похвална. Дотук се справяш отлично. Но чуй какво искам от теб: Денис ми се струва настроен за съвсем откровен разговор, така че се помъчи да уредиш среща с Бренън. Имам чувството, че ще се навие.

— Ще се опитам да й се обадя — рекох със скептичен тон, макар да съзнавах, че вероятността да се стигне до среща очи в очи със Синеокия дявол е едно на един милион. Той си е параноично копеле дори в най-нормални обстоятелства, а сега, при създалата се най-ненормална обстановка, няма начин да е толкова безумен, че да се съгласи на среща с моя милост. — Обаче с Нанси не съм разговарял от близо година — рекох в слушалката. — Според мен тя мрази Дани повече и от властите.

Забелязах, че Готвача ме гледа въпросително, като човек, който се мъчи да изчисли какво чувам от отсрещния край на разговора. Боже мили, добре че си няма представа! Ухилих му се, забелих очи и бързо поклатих глава, един вид „Тоя мой адвокат, само ми пилее времето“, после казах в слушалката:

— Добре, добре, ти само предай на адвоката на Дани да го увери, че съм плътно зад него. — Бийп-бийп, изписука сигнала, че ме търсят от другаде. — Това е най-важното на тоя етап. Хайде да приключваме, че имам друг разговор. — И превключих линията. — Ало?

Непознат, доста зноен женски глас:

— Здравей… Джордан ли е на телефона?

— Аз съм — отвърнах, леко раздразнен от знойния глас. Тая пък какво иска, да й еба майката? — Джордан е на телефона. Кой се обажда?

— Казвам се Мария-Елена и съм годеницата на Майкъл Бърико. Сърцето ми се свлече в стомаха, преди още мозъкът ми да регистрира причината. Майкъл Бърико бе първата голяма любов на Графинята — от славните й дни в Бруклин, когато тя още е била Графиня в зародиш. Последно бях чул, че живее в Манхатън и че е направил огромно състояние в строителството. И бях сигурен, че в ума на Графинята това можеше да се преведе само с две прости думи: „ценна руда“.

С изпълнен със сарказъм глас й отвърнах:

— Да, Мария. Годеникът ти е бил първото гадже на любимата ми втора съпруга. Та на какво дължа удоволствието от обаждането ти?

Мария тихо изпъшка, преди да каже:

— Съзнавам, че в момента имаш сериозни затруднения, но смятам, че си длъжен да знаеш: снощи, около полунощ, жена ти похлопа на вратата на годеника ми. И после… — Мария продължи да приказва, но аз вече не слушах. Или по-точно изгубих способността си да чувам, тъй като в мозъка ми нахлу гъста пара. Буквално я чувах как съска, докато сетивата ми се заливаха едновременно от болка, гняв, срам и безнадеждност.

Само дето не знаех от кого да се срамувам повече на този етап — от Графинята или от себе си. Съвместният ни живот се бе превърнал в посмешище — в основната поучителна приказка за богати мъже с трофейни съпруги, за непочтени бизнес ходове, за непочтени житейски ходове. Бяхме играли Играта на живота с всичка сила и на максимална скорост — летяхме по магистралата му с милион километра в час — но на финала се бяхме оказали Лузъри: най-типичния от типичните финали с изгорели вследствие на катастрофата. Единствената разлика между мен и Графинята бе тази, че тя се мъчеше да се отдалечи от местопроизшествието без нито една драскотина, а на мен не ми оставаше друго, освен да приема съдбата си на напълно парализирана жертва на пожара.

— … така че много ще съм ти благодарна — продължаваше Мария с изнервен тон, — ако кажеш на жена ти да държи лапите си по-далеч от годеника ми.

Добре казано, мина ми през ум. Напълно бях съгласен с Мария, затова й отговорих единствено с едно яко щрак в ухото й, без даже да й кажа „дочуване“. След което се извърнах към Готвача и се смразих от притеснение, че не знам какво да му кажа. Умът ми работеше като бесен на две писти. И преди това имах трудност със съсредоточаването; новото обаче ми дойде съвсем отгоре. Отвсякъде и по всякакви поводи се сипеха удари. Всеки човек си има точка на пределно напрежение и ето че аз бях стигнал до моята.

Докато погледът ми бе прикован в Готвача, съзнавах, че следва да измисля начин да зачекна темата за Синеокия дявол, понеже Агента маниак и Мормона бяха над главата ми, поемаха всяка моя думичка и си водеха старателно записки относно поведението ми — записки, които един ден щяха да влязат в писмото 5К и да определят колко години ще прекарам в затвора.

Но при цялата лудница, при огромния залог, при самата ми свобода, заложена на везните, мозъкът ми си задаваше един-единствен въпрос: в колко ще се прибере довечера Графинята. Нищо друго не ме вълнуваше. Исках да я конфронтирам — налагаше ми се да я конфронтирам. Не можех да продължа по-нататък, докато не минеше бурният скандал. Една жестока битка, която най-вероятно щеше да приключи по един-единствен начин — с насилие. Песента на Графинята е вече изпята. Част от миналото. Няма начин да й се размине, дори за една секунда още. Щом ще е приказка с изгорели в катастрофата, оцелели няма да има, с изключение на децата. Родителите ми ще ги отгледат, рекох си; сто на сто ще се справят далеч по-добре, отколкото ние с Графинята.

— Лошо ли ти е? — попита загрижено Готвача. — Нещо ми се струваш побледнял.

Замълчах, после казах:

— Не… всъщност да. — И закимах с глава. — Нещо свързано с бизнеса на Надин за дрехи за бременни. Обади се някакво момиче. Била бременна. Чакала бебе. — И се усмихнах разсеяно. — Добре съм… Абсолютно нищо ми няма, Денис. — И щом Графинята се прибере, моментално ще я конфронтирам. Само че няма да й казвам за телефонния разговор, поне в началото. Ще изчакам да отрече, че е звъняла на вратата на онова копеле, и чак тогава ще й го изтреса. И ще видим тогава…

Седнах. Сърцето ми искаше да излети от гърдите ми, а умът ми блуждаеше неконтролирано. Оставих слушалката на масата. Устата ми бе съвсем пресъхнала. Погледнах Готвача и насила му се усмихнах. Беше време да приключим срещата ни. Не можех повече да седя тук. Неспособен бях дори на една конструктивна мисъл, докато не минеше конфронтацията с Графинята.

С обвито в отчаяние сърце пуснах отчаян последен пас:

— Ще ти кажа истината — избъбрих. — Не знам кое е по-лошото — проблемите ми с федералните власти или проблемите ми с Графинята. — И озадачено поклатих глава. После добавих самодоволно: — Май ще трябва да се допитам до Боб; може пък да ми каже няколко умни приказки, понеже на мен никаква мисъл не ми се явява.

Настъпиха няколко мига мълчание, след което Готвача насмалко щеше да ме събори от стола с думите:

— Прекрасна идея. Боб с най-голямо удоволствие би разговарял с теб. Какво ще кажеш да се срещнем във вторник на игрището за голф? Как мислиш, дали ще те пуснат твоите хора, дето ти нахлузиха гривната на глезена?

Да бе, рекох си наум, хората, дето ми нахлузиха гривната, с огромно удоволствие ще се направят на ударени, щом става дума за среща със Синеокия дявол, макар лично на мен в този момент изобщо не ми пука. Вълнува ме единствено кога ще се прибере Графинята.

Всичко останало е незначителна подробност.