Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (9)

Глава 7

Заради случайна бюрократична грешка гилзите, събрани на някогашното местопрестъпление, които отдавна е трябвало да бъдат изхвърлени, все още лежаха в найлонова торбичка в един прашен кашон.

Върху всяка една от тях се забелязваше отличителният белег на Чудовището.

Следователите стръвно възобновиха работата по стария случай. Но веднага се сблъскаха с препятствие: извършителят на двойното убийство от 1968 година беше разкрит. Случаят беше разрешен. Човекът беше признал и беше осъден за двойно убийство, така че нямаше как той да е Чудовището от Флоренция, тъй като по време на първите убийства все още беше в затвора, а след това беше прехвърлен в здравен център за психично болни, под строгото око на монахини, толкова слаб, че едва успяваше да се движи. Нямаше никаква вероятност той да е извършил което и да е от престъпленията на Чудовището. Но и признанието му нямаше как да е фалшиво — то съдържаше специфични точни подробности за двойното убийство, каквито само човек, който е присъствал на мястото, би могъл да знае.

На пръв поглед фактите, свързани с убийството от 1968 година, изглеждаха прости, невзрачни, дори банални. Една омъжена жена, Барбара Лочи, имала връзка със сицилиански строител. Една нощ, след като ходили на кино, те паркирали колата си в тиха, усамотена уличка, за да правят секс. Ревнивият съпруг на жената ги хванал по време на акта и ги застрелял. Мъжът, имигрант от остров Сардиния на име Стефано Меле, бил арестуван няколко часа по-късно. Когато тестовете показали, че наскоро е стрелял с пистолет, той се пречупил и признал, че е убил съпругата си и любовника й в пристъп на ревност. Получил смекчена присъда от четиринайсет години заради „психически отклонения“.

Случаят приключен.

Пистолетът, използван при убийствата, така и не бил открит. Навремето Меле твърдял, че го е захвърлил в близкия напоителен канал. Каналът, както и целият район били внимателно претърсени в нощта на престъплението, но не бил намерен никакъв пистолет. Тогава никой не обърнал голямо внимание на липсващото оръжие.

Следователите посетиха здравното заведение до Верона, където живееше Меле. Започнаха безкрайни разпити. Те искаха да разберат най-вече какво е направил той с пистолета, след като е извършил убийството. Но думите му нямаха никакъв смисъл; сякаш едва ли не си беше изгубил ума. Непрекъснато си противоречеше и оставяше впечатлението, че крие нещо, беше напрегнат и внимаваше в думите си. Не можаха да измъкнат нищо ценно от него. Каквато и да беше тайната му, той я криеше толкова упорито, че, изглежда, щеше да я отнесе в гроба си.

* * *

Стефано Меле беше настанен в грозна бяла сграда, която се издигаше в полето до река Адидже, в покрайнините на Верона. Живееше с други бивши затворници, които бяха изплатили дълга си към обществото, но нямаше къде да живеят, нямаха нито семейство, нито възможност да започнат някаква работа. Свещеникът, който ръководеше тази институция, изведнъж се оказа с допълнителното задължение да опазва дребничкия сардинец от тълпите жадни за сензация журналисти. Всеки енергичен журналист в Италия искаше да интервюира Меле; свещеникът беше също толкова решен да ги държи далеч от него.

Специ, монстрологът на „Ла Национе“, не се отказа толкова лесно като останалите. Един ден той се появи заедно с оператор на документални филми, преструвайки се, че снима филм за дейността на здравното заведение. След като интервюира свещеника и няколко от обитателите, той най-накрая се озова лице в лице със Стефано Меле.

Първоначалното впечатление беше обезкуражаващо: макар да не беше стар, сардинецът се придвижваше из стаята на вдървените си крака с малки, нервни крачки и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на пода. Дори преместването на стол му струваше титанични усилия. На лицето му бе замръзнала безизразна усмивка, която разкриваше няколко прогнили зъба. Въобще не приличаше на безскрупулния убиец, който петнайсет години по-рано експедитивно и хладнокръвно беше затрил двама души.

В началото интервюто вървеше трудно. Меле беше нащрек и се отнасяше към него с подозрителност. Но лека-полека се успокои и дори започна да се държи приятелски към двамата кинаджии, доволен, че е открил благоразположени слушатели, на които може да се довери. Най-накрая ги покани в стаята си, където им показа стари снимки на „госпожата“ (както наричаше убитата си съпруга Барбара), както и снимки на техния син Наталино.

Но когато Специ се поинтересува от старото престъпление, извършено през 1968 година, Меле отново започна да увърта. Отговорите му бяха продължителни и несвързани, сякаш изричаше всичко, което му минаваше през ума. Нещата изглеждаха безнадеждни.

Накрая той каза нещо странно:

— Трябва да разберат къде е пистолета, иначе ще има още убийства… Те ще продължат да убиват… Ще продължат…

Когато Специ стана да си върви, Меле му направи подарък: пощенска картичка с къщата и балкона във Верона, където се смяташе, че Ромео е признал любовта си на Жулиета.

— Вземи я — каза Меле. — Аз съм „семеен“ мъж, а това е най-прочутото „семейство“ в света.

Те ще продължат… Едва след като си тръгна, Специ осъзна, че Меле е използвал множествено число. Той не спираше да говори за „тях“, сякаш ставаше въпрос за повече от едно Чудовище. Защо ли смята, че са няколко? Сякаш намекваше, че не е бил сам, когато жена му и любовникът й са били убити. Че е имал съучастници. Меле очевидно смяташе, че тези съучастници са продължили да убиват.

Тогава Специ осъзна нещо, което полицията също беше установила: че убийствата от 1968 година не са престъпление от страст. Ставаше въпрос за групово убийство, за кланово убийство. Меле не е бил сам на местопрестъплението: имал е съучастници.

Дали един от тях или пък всичките не са станали Чудовището от Флоренция?

Полицията се зае да разследва с кого е бил Меле през онази съдбовна нощ. Този етап на разследването ги отведе дълбоко в сърцевината на непознатия и брутален клан от Сардиния, към който принадлежеше и Меле. Случаят стана известен под името Писта Сарда, Сардинската следа.