Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (62)

Глава 60

Докато снимахме с Dateline NBC, двамата със Специ преживяхме нещо, което никога не излезе на екран. Стоун Филипс искаше да интервюира Уини Ронтини, майката на Пиа Ронтини, една от жертвите на Чудовището, убита в Ла Боскета, близо до Викио, на 29 юни 1984 година. Докато екипът ни чакаше край паркираните на градския площад бусове на сянка до статуята на Джото, двамата със Специ тръгнахме по улицата към старата вила Ронтини, за да проверим дали ще се съгласи на интервю.

Когато погледнахме къщата, застинахме втрещени. Ръждясалата желязна врата висеше на една панта. Изсъхналите храсти в градината потракваха като кости на вятъра, в ъглите се бяха събрали изсъхнали листа. Щорите бяха спуснати, летвите им изпочупени. Под стряхата наперено крачеха гълъби, а върху покрива се бяха наредили десетина гарвана, наподобяващи черни парцали.

Марио натисна звънеца, но не получи отговор. Спогледахме се.

— Изглежда тук вече никой не живее — каза Марио.

— Да почукаме на вратата.

Избутахме счупената врата и влязохме в мъртвата градина, под краката ни хрущяха изсъхнали листа и клони. Вратата на вилата беше заключена, зелената й боя се лющеше на малки стружки, дървото под нея беше нацепено. Звънецът до вратата липсваше, виждаше се само една дупка, от която стърчеше жица.

— Синьора Ронтини? — извика Марио. — Има ли някой вкъщи?

Вятърът шепнеше и се кискаше около изоставената къща. Марио почука на вратата и звукът от ударите му отекна глухо в празните стаи. Птиците изпляскаха с криле и се издигнаха в небето, раздразнените им крясъци наподобяваха скърцане на нокти върху черна дъска.

Стояхме в градината, загледани в изоставената къща. Гарваните кръжаха над главите ни, без да спират да грачат. Марио поклати глава.

— В града ще знаят какво й се е случило.

* * *

Един мъж на площада ни каза, че банката най-накрая й взела къщата и сега синьора Ронтини живеела в един от старческите домове за бедни край езерото. Той ни даде адреса.

Леко притеснени, ние потърсихме сградата и я намерихме зад местната Каза дел Пополо. Тя въобще не приличаше на старчески дом, какъвто би очаквал един американец. Къщата беше приятна, боядисана в бледо-кремав цвят, чистичка, с цветя по первазите на прозорците и красив изглед към езерото. Влязохме през задната врата и почукахме на вратата на нейния апартамент. Тя ни отвори и ни покани вътре, предлагайки ни столове в миниатюрната кухня. Апартаментът й беше пълна противоположност на мрачната, приличаща на пещера къща; приятен и светъл, той беше пълен с цветя, украшенийца и снимки. През прозорците грееше слънце, а по кипарисовите дървета в двора чуруликаха пойни птички. Стаята ухаеше на пране и сапун.

— Не — отвърна тя с тъжна усмивка в отговор на молбата ни. — Повече няма да давам интервюта. Никога. — Беше облечена с яркожълта рокля, боядисаната й червена коса беше грижливо фризирана, гласът й звучеше меко.

— Все още се надяваме да научим истината — каза Марио. — Човек никога не знае… това може да помогне.

— Знам, че може да помогне. Но истината вече не ме интересува. Какво значение има? Няма да върне Пиа и Клаудио. Дълго време вярвах, че истината може да облекчи нещата. Съпругът ми почина в търсене на истината. Но сега знам, че тя няма никакво значение и няма да ми помогне. Трябва да я забравя.

Тя замълча, отпуснала малките си, пухкави ръце в скута, кръстосала глезени, с едва доловима усмивка на лицето.

Поговорихме си още малко и тя ни разказа с равен глас как изгубила къщата и всичко, което притежавала. Марио я попита за някои от снимките по стените. Тя се изправи, взе една, подаде я на Марио, който пък я даде на мен.

— Това е последната снимка на Пиа — каза тя. — Снима се за шофьорската си книжка няколко месеца по-рано.

Тя взе следващата.

— Това е Пиа с Клаудио. — На чернобялата снимка двамата се усмихваха, прегърнати, напълно невинни и щастливи, тя беше вдигнала одобрително палец срещу обектива.

Госпожа Ронтини отиде до отдалечената стена.

— Ето тук Пиа на петнайсет. Красиво момиче е, нали? — Ръката й се плъзна по стената. — Съпругът ми Ренцо. — Тя свали от стената черно-бялата снимка, погледа я известно време и ни я подаде. Това беше портрет на жизнерадостен, щастлив мъж в разцвета на силите си.

Тя вдигна ръка и махна към фотографиите, поглеждайки ме със сините си очи.

— Онзи ден, като влязох тук — каза тя, — осъзнах, че съм обградена от мъртъвци. — После се усмихна тъжно. — Смятам да сваля всички снимки и да ги прибера. Повече не искам да бъда заобиколена от смърт. Бях забравила нещо — че аз съм още жива.

Изправихме се. На излизане тя разтърси ръката на Марио.

— Можеш да продължиш да търсиш истината, Марио. Надявам се да я намериш. Но моля те, не ме карай да ти помагам. Ще се опитам да изживея оставащите ми години без тази тежест — надявам се, че ме разбираш.

— Разбирам — отвърна Марио.

Ние излязохме на слънце, сред цветята жужаха пчели, яркото слънце оставяше блестяща следа по повърхността на езерото, светлината озаряваше керемидените покриви на Викио и сипеше златни лъчи върху лозята и маслиновите горички в края на града. Vendemmia, гроздоберът, беше в разгара си, полята бяха пълни с хора и каруци. Над лозята се носеше аромат на смачкано грозде и ферментирала шира.

Поредният безоблачен следобед над безсмъртните хълмове на Тоскана.