Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (57)

Глава 55

Междувременно главен инспектор Джутари продължаваше с разследването, без да вади тосканската пура от устата си. Известно време липсата на второ тяло при тъй нареченото убийство на Нардучи представляваше проблем, защото бяха нужни два трупа, за да се направи двойната размяна. Най-накрая той намери подходящо тяло — това на един южноамериканец с разбита глава, което лежеше непотърсено в моргата на Перуджа от 1982 година, дълбоко замразено. Поне за някои трупът наподобяваше мъртвото тяло на Нардучи от снимката, направена на дока, след като е било извадено от водата. След като Нардучи е бил убит, трупът на този южноамериканец е бил откраднат от моргата и хвърлен във водата, а тялото на Нардучи е било скрито в моргата или на друго място. Години по-късно, когато ексхумацията на Нардучи изглеждала неизбежна, телата отново били разменени — Нардучи бил сложен в ковчега, а южноамериканецът излетял и отново се озовал в хладилника.

След като вкара Специ в затвора, Джутари даде интервю за „Ла Национе“, в което разказа за отличния прогрес по случая Нардучи:

— „Да, ние разследваме смъртта на този човек, който е починал през 1982 година, и откриваме доста интересни елементи, които могат да ни отведат до нещо конкретно… Според мен вече няма съмнение, че тялото, извадено от езерото Тразимено, не е на Нардучи… А сега, в светлината на тези нови факти, ситуацията изглежда много по ясна.“

Но нещо в тази теория сигурно се е объркало, тъй като мъртвият южноамериканец не беше споменат повторно, а фактите, свързани с предполагаемата двойна смяна на телата, са все така неясни.

Адвокатите на Специ поискаха да бъде изслушан от апелативния трибунал. Целта им беше да се преразгледат основанията за налагане на мярката задържане под стража до започването на процеса и той да бъде пуснат под домашен арест или при някакви други условия. В италианския закон няма опция за пускане под парична гаранция и решението се вземаше въз основа на това колко опасен е обвиненият и дали има опасност да напусне страната.

Датата за изслушването беше 28 април. Молбата щеше да бъде разгледана от трима съдии от Перуджа, близки колеги на областния прокурор и разследващия магистрат. Апелативният трибунал нямаше практиката да отменя решенията на свои колеги, особено в такива известни дела, в които Минини беше заложил прокурорската си обективност.

На 18 април, дванайсет дни след ареста на Специ, Комитетът за защита на журналистите завърши своето разследване. На следващия ден изпълнителният директор Ан Купър изпрати факс на премиера на Италия. В него се казваше:

„Журналистите не трябва да се страхуват да провеждат свои разследвания по деликатни въпроси, нито трябва да се страхуват открито да критикуват властите. В една демократична държава като вашата, която е неразделна част от Европейския съюз, подобен страх е неприемлив. Призоваваме ви да се погрижите италианските власти да направят публично достояние сериозните обвинения срещу нашия колега Марио Специ и да огласят всички доказателства, които подкрепят тези обвинения, или незабавно да го освободят.

Преследването на Марио Специ и американския му колега Дъглас Престън, който избягва да пътува до Италия от страх да не бъде арестуван, изпраща опасното послание до всички италиански журналисти, че деликатни истории, подобни на тосканските убийства, трябва да бъдат избягвани. Правителствените усилия за налагане на атмосфера на самоцензуриране са анатема за демокрацията.“

Копия от писмото бяха изпратени на областния прокурор Минини, американския посланик в Италия, италианския посланик в Съединените щати, Амнести Интернешънъл, Фридъм форум, Хюман Райтс Уоч и десетки други международни организации.

Писмото, заедно с протестите на други международни организации, включително „Репортери без граници“ в Париж, като че ли промени настроенията в Италия. Италианската преса намери смелост да отвърне на удара.

„Арестуването на Специ е позор!“, гласи редакционната статия в „Либеро“, написана от вицепрезидента на списанието. „Кориере дела Сера“ пусна голяма редакционна статия на първа страница, озаглавена „Правосъдие без доказателства“, в която нарича ареста на Специ „уродливост“. Италианската преса най-накрая си зададе въпроса какво означава арестът на Специ за свободата на печата и имиджа на Италия пред света. Последва вълна от статии. Колегите на Специ от „Ла Национе“ написаха обръщение, а вестникът даде официално изявление. Много журналисти започнаха да признават, че задържането на Специ е атака срещу журналист заради „престъплението“ да се опълчи на официално разследване — с други думи, криминализиране на самата журналистика. Сред пресорганизациите и вестниците се надигнаха протести. Група изтъкнати журналисти и писатели подписа петиция, в която се казваше: „Честно казано според нас в Италия упоритото търсене на истината не може да бъде приемано като незаконна подкрепа и защита на виновните.“

„Случаят на Специ и Престън хвърля сянка върху международния имидж на нашата страна“, каза пред лондонския „Гардиън“ президентът на италианската организацията „Безопасност и свобода на информацията“. „Той заплашва да ни запрати в дъното на всеки списък, в който се определя свободата на печата и демокрацията.“

Бях засипан от обаждания от италиански вестници и дадох доста интервюта. Италианската ми адвокатка не беше особено доволна, че ме цитират наляво и надясно. Тя се срещна с областния прокурор на Перуджа Джулиано Минини, за да обсъдят моя случай и да се опита да разбере какви са обвиненията срещу мен, които, естествено, се намираха под segreto istruttorio. После ми написа писмо, в което заяви, че е усетила „определено неодобрение“ у областния прокурор относно изявленията ми пред пресата във връзка с проведения разпит. Тя добавяше сухо: „Областният прокурор може би не одобрява издигането на проблема на международно дипломатическо ниво… Личните ви нападки срещу областния прокурор няма да помогнат в разрешаването на случая ви… би било уместно да преразгледате някои от предишните си изявления (които са повлияли отрицателно на доктор Минини) и да смекчите ефекта им, като се дистанцирате от тях.“

Тя потвърди, че обвиненията срещу мен са за даване на фалшиви показания пред областния прокурор, за опит да натопя невинен човек за извършването на престъпление, за клевета в печата и за намеса в обществените дела. Не бях обвинен в съучастничество за убийството на Нардучи, което беше най-голямото ми притеснение.

В отговор й написах, че съжалявам, но не мога да се дистанцирам от изявленията, които съм направил, и че няма нищо, което да ме накара да облекча неудобството на Минини във връзка с това, че проблемът е издигнат на „международно дипломатическо ниво.“

По някое време получих поредното дълго писмо от Габриела Карлици, която, както изглежда, беше една от първите, купили книгата ни „Dolci Colline di Sangue“.

„Пак съм аз, скъпи Дъглас… Снощи се прибрах късно от Перуджа. През последната седмица посетих три пъти офиса на областния прокурор, защото, нали се сещаш, откакто арестуваха Марио Специ, с мен се свързаха много хора, живели в ужас през последните години, и всеки един от тях искаше да ми разкаже за преживяванията си, последвали действията на Марио…

Ще попиташ: защо тези хора не са проговорили по-рано?

Защото са се страхували от Марио Специ и онези, които според тях са го прикривали с всички възможни средства.

Затова се обръщаме към теб.

Получих възможността да обясня на доктор Минини, че няма начин ти да си обвързан с тези действия, и пак ти повтарям, Дъглас, че магистратът се отнася благосклонно към теб…

Отново те каня да ме посетиш в Италия и ще видиш, че всичко ще се оправи, ако се съгласиш да се срещнеш с него в присъствието на адвокат, който, надявам се, не е същият като на Специ, и ще ти бъдат свалени всички обвинения.

Прочетох книгата «Dolсi Colline di Sangue»: ще ти кажа веднага, че щеше да е много по-добре, ако името ти не фигурираше в тази книга. Тя е иззета от прокурора и мисля, че ще има съдебни последствия… За съжаление, Дъглас, ти си я написал. Това не е шега и няма нищо общо с работата на Минини; тя се разследва от криминалния съд и заплашва да съсипе кариерата ти като писател… Използвайки престижа ти, Специ те е въвлякъл в ситуация, която, ако дойдеш в Италия, бих могла да ти помогна да разрешиш. И отново повтарям, трябва спешно да се видим, повярвай ми… По дяволите, името ти го пише на онази книга! Извинявай, но направо побеснявам, като се сетя колко диаболично е постъпил онзи Специ…

Чакам новини от теб и изпращам топли прегръдки на семейството ти.

Габриела.

Още нещо: мисля, че «Ню Йоркър» също трябва да се «дистанцира» от Специ и действията му. Бих могла да им обясня някои неща в интервю, да те измъкна от това положение, в което Специ те е въвлякъл, да обясня на американската преса, че нямаш нищо общо с «измамата».“

Докато четях, не вярвах на очите си и най-накрая, за пръв път от седмици, се разсмях, осъзнавайки абсурдността на всичко това. Дали е имало някой писател, от ранга на Норман Мейлър дори, който да е създал персонаж като тази жена? Едва ли.

* * *

Двайсет и осми април, денят, в който Специ трябваше да се изправи пред Апелативния трибунал, приближаваше. На 27 април разговарях с Мириам. Тя ужасно се притесняваше какво може да се случи на изслушването и ми каза, че адвокатите на Специ споделяли песимизма й. Ако съдиите потвърдят мярката задържане под стража, Специ щеше да остане в затвора още поне три месеца, преди да дойде следващото съдебно преразглеждане, когато отмяната за мярката изглеждаше още по-малко вероятна. Италианската съдебна система е ужасно тромава; грозната истина беше, че Специ можеше да остане години наред в затвора, преди делото му да влезе в съда.

Адвокатите на Специ бяха научили, че Минини се е подготвил сериозно за изслушването, за да бъде сигурен, че журналистът няма да бъде освободен. Това беше най-следеният случай в цялата му кариера. Критиките срещу него в националната и световната преса се засилваха с всеки изминал ден. Репутацията му зависеше от спечелването на това изслушване.

Обадих се на Николо и го попитах каква, според него, ще бъде съдбата на Марио. Той беше доста песимистично настроен.

— Съдиите в Италия се защитават едни други — беше единственото, което каза.