Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (47)

Глава 45

— Какво се е случило с колата ти, по дяволите? — Беше следващата утрин и двамата стояхме на паркинга до блока на Специ. Вратата на неговото рено туинго беше изкъртена с нещо, което приличаше на железен лост, отнасяйки част дясната страна на колата.

— Откраднали са ми радиото — каза Специ. — Можеш ли да повярваш? При всичките мерцедеси, поршета и алфа ромео, паркирани наоколо, те са избрали точно моето туинго!

Отидохме в охранителната фирма на Закариа, която се помещаваше в безлична сграда в индустриалния район в покрайнините на Флоренция. Бившето ченге ни прие в кабинета си. Той изглеждаше точно като филмов детектив — облечен с раиран син костюм в най-моден флорентински стил, дългата му посивяла коса стигаше почти до раменете, изключително привлекателен, енергичен и оживен. Говореше с груб неаполитански акцент, като на всеки две думи вкарваше по някой жаргон, за да подсили ефекта и подкрепяше думите си с жестове така, както могат само неаполитанците.

Преди да отидем до вилата, решихме първо да обядваме. Закариа ни заведе в една местна кръчма, където докато похапвахме maltagliata al cinghiale той ни забавляваше с истории от работата си като полицай под прикритие в контрабандния свят, някои от които включваха и американската мафия. Изумих се, че е успял да оцелее.

— Нандо — каза Специ. — Разкажи на Дъг историята на Катапано.

— А, Катапано! Ей това е истински неаполитанец! — Той се обърна към мен. — В неаполитанската Камора имаше един бос, на име Катапано. Пратиха го в затвора „Пожореале“ за убийство. Случи се така, че в същия затвор лежеше и убиецът на брат му. Катапано се закле да си отмъсти. Каза, че ще му изяде сърцето.

Закариа хапна от своята mahagliata и отпи глътка вино.

— Говори по-бавно — обади се Специ, — и спри да използваш толкова много диалектни думи. Дъг не ги разбира.

— Извинявам се. — Той продължи да разказва историята. Управата на затвора ги разделила в противоположните му части и се постарала никога да не се срещат. Но един ден Катапано чул, че обектът на неговото отмъщение е в лечебницата. Взел двама пазачи за заложници и използвайки наточена лъжица, ги подкарал към лечебницата, взел ключа и влязъл, изненадвайки трите сестри и лекаря. Веднага се нахвърлил върху врага си, прерязал му гърлото и го намушкал няколко пъти, докато лекарят и сестрите го гледали с ужас. След това извикал с приглушен глас: „Къде е сърцето! Къде е черният дроб?“ Уплашеният лекар му дал бърз урок по анатомия. С един замах Катапано разпорил мъжа, изтръгнал му сърцето и дроба и отхапал по веднъж и от двете.

— Катапано — каза Закариа, — се превърна в легенда за хората си. В Неапол сърцето е всичко — смелост, щастие, любов. Да го изтръгнеш от гърдите на врага си и да отхапеш от него означава да принизиш противника до просто парче месо, животинско месо. Така го лишаваш от всичко, което го прави човек. Освен това предаването на случая по телевизията послужи за изпращане на сигнал до враговете на Катапано, че той може да раздава правосъдие по най-изтънчен начин дори и в затвора. Катапано беше доказал смелостта си, организаторските си способности, изискания си усет за драматичното, като на всичкото отгоре го направи в един от най-силно охраняваните затвори в Италия, пред ужасените погледи на петима свидетели!

След като се наобядвахме, поехме към вила Бибиани в студения зимен ден, под небето с цвят на мъртва плът. Когато пристигнахме, още валеше. Влязохме в двора през железните порти и поехме по дългия криволичещ път край масивните чадъровидни борове. Спряхме на паркинга, извадихме чадърите си и тръгнахме към аукционната зала. Дървената й врата беше затворена и залостена. През прозореца се подаде една жена и каза, че залата е затворена за обяд. Закариа я попита къде е градинарят и тя отвърна, че можем да го намерим отзад. Минахме под арката и влязохме в невероятната градина зад вилата, пълна с фонтани, кристално чисти басейни, статуетки и жив плет. Вилата е била построена някога през 1500 година от флорентинската фамилия Фрескобалди. Градините са били създадени около стотина години по-късно от граф Косимо Рудолфи; през 1800 година един италиански ботаник и изследовател, който колекционирал растения от най-отдалечените кътчета на земята, донесъл хиляди редки ботанически екземпляри и дървета. Дори в този сив дъждовен ден градината и големите дървета запазваха студеното си великолепие.

Ние минахме покрай вилата и се отправихме към дъното на парка. Покрай ботаническата градина минаваше кален път, който навлизаше в гората. В дъното се забелязваха група порутени каменни къщи.

— Ето я — промърмори Специ, сочейки една от къщите.

Погледнах към къщата, която пазеше най-съкровените тайни на Чудовището от Флоренция. Над дърветата се носеше студена мъгла и дъждът трополеше по чадърите ни.

— Може би просто трябва да отидем там и да надникнем вътре — казах аз.

Специ поклати глава.

— Няма начин.

Върнахме се при колата, сгънахме чадърите и влязохме вътре. Поне за мен това беше една разочароваща визита. Историята на Руоко ми се струваше твърде перфектна, а и самото място не ми изглеждаше подходящо за скривалище на Чудовището от Флоренция.

Докато се връщахме към офиса на Закариа, Специ ми обясни подробно плана за предаването на тази информация на полицията, който бяха разработили двамата със Закариа. Ако просто им кажеха къде се намира къщата и полицията намереше там оръжието на Чудовището, новините щеше да се разнесат из цяла Италия и двамата с Марио щяхме да изпуснем сензацията. Освен това трябваше да се погрижим и за своята безопасност в случай, че Антонио разбереше, че ние сме го издали. Вместо това Специ и Закариа щяха да изпратят анонимно писмо до техен познат главен инспектор, в което да се представят просто като двама добри граждани. Така щяха да си осигурят сензацията, без да се разкриват.

— Ако номерът мине — рече Закариа и плесна Марио по коляното, — ще ме направят министър на правосъдието! — Всички се засмяхме.

Няколко дни след посещението ни във вила Бибиани Специ ми се обади по телефона.

— Готово — обяви той. — Направихме го. — Не ми обясни в подробности, но знаех какво има предвид: беше изпратил анонимното писмо до полицията. Тъй като започнах да го разпитвам, Специ ме отряза с думите „Il telefonino и brutto“, в буквален превод „Телефонът е грозен“, което означаваше, че според него се подслушва. Разбрахме се да се видим в града, за да ми разкаже всичко.

Срещнахме се в кафене „Цибрео“. Специ ми каза, че когато се обадили на главния инспектор, се случило нещо странно. Неясно защо той отказал да вземе писмото и най-безцеремонно им казал да си го вземат и да отидат при шефа на мобилния отряд, специална полицейска част, която разследва убийствата. Изглеждал нетърпелив да се отърве от тях и умишлено се държал грубо.

Защо, попита ме Специ, един главен инспектор ще тръгне да се отказва от нещо, което може да се окаже най-важното откритие в кариерата му?

Закариа, самият той бивш инспектор, също нямаше отговор.