Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (35)

Глава 33

Ако вярвате, че сте недосегаеми, бихте ли влезли вътре? Ще влезете ли в този замък, обвит в кръв и слава, ще тръгнете ли през обгърнатия в паяжини мрак…? Във фоайето тъмнината е почти непрогледна. Следва дълго каменно стълбище, ръцете ни се плъзгат по студените му перила, стъпалата са изтрити от стотиците крака, които са преминали по него…

 

И така, в една студена януарска сутрин двамата с Кристин се озовахме на стълбището, описано толкова ярко от Томас Харис в неговия „Ханибал“. Имахме среща в палацо Капони с граф Николо Пиеро Уберто Феранте Галгано Гаспаре Калцедонио Капони и неговата съпруга графиня Рос. Най-накрая се бях престрашил да му се обадя. Наскоро в двореца бяха приключили снимките на филма „Ханибал“, режисиран от Ридли Скот, където Ханибал Лектър, или „д-р Фел“, работеше като куратор в библиотеката и архивите на Капони. Реших, че ще бъде интересно да интервюирам истинския уредник на архивите на Капони, самия граф Николо, и после да напиша статия „Езикът на града“ за „Ню Йоркър“, която да съвпадне с излизането на филма.

Графът ни посрещна на горната част на стълбището и ни поведе към библиотеката, където ни очакваше графинята. Той беше на около четирийсет години, висок и едър, с къдрава кестенява коса, вандайкова брадичка, пронизващи сини очи и щръкнали уши като на ученик. Приличаше поразително на по-възрастна версия на портрета на предшественика си Лодовико Капони, нарисуван през 1550 година от Бронзино и изложен в музея „Фрик“ в Ню Йорк. Когато графът поздрави жена ми, той целуна ръката й по един много странен начин, за който по-късно научих, че е старовремски жест, при който благородникът взема ръката на жената и с бързо, елегантно движение я вдига на около петнайсет сантиметра от устата си и бързо се навежда към нея — без, разбира се, изобщо да докосва с устни кожата. Само титулуваните флорентинци поздравяваха така жените. Всички останали просто се ръкуваха.

Библиотеката на Капони се намираше в края на мрачен, леденостуден коридор, декориран с гербове. Графът ни настани в обятията на гигантски дъбови столове, а самият той седна на една метална табуретка зад стара трапезна маса и започна да върти лулата си в ръце. Стената зад гърба му беше превърната в огромна картотека, в която се намираха семейни документи, ръкописи, счетоводни книги и списъци на арендатори отпреди осемстотин години.

Графът беше облечен е кафяво сако, пуловер с винен цвят, панталони и — доста ексцентрично за флорентинец — очукани грозни стари обувки. Говореше перфектен английски от едуардианската епоха, който изглеждаше като реликва от отминали векове. Попитах го къде го е учил. Английският, отвърна той, е навлязъл в семейството му когато дядо му се оженил за англичанка и те отгледали децата си, като говорели само английски вкъщи. Баща му Нери, съответно, предал английския на децата си като наследствена вещ — и по този начин езикът от едуардианската епоха се запазил непроменен в семейство Капони почти цял век.

Графиня Рос беше американка, много красива, внимателна и учтива, с донякъде сухо чувство за хумор.

— Ридли Скот беше тук заедно с пурата си — каза графът, визирайки режисьора на филма.

— Групата пристигаше — добави графинята, — водена от пурата, следвана от Ридли, следван от учтивата тълпа.

— Доста задимяваше.

— Всъщност имаше доста фалшив пушек. Ридли като че ли е обсебен от пушека. И бюстовете. Искаше навсякъде да има мраморни бюстове.

Графът погледна към часовника си и се извини:

— Не искам да изглежда като проява на неучтивост. Самият аз пуша само два пъти на ден, след дванайсет и след седем.

Беше дванайсет часа без три минути.

Графът продължи:

— За снимките искаше повече бюстове в големия салон. Поиска преспапиета във формата на бюстове, които бяха изкуствено състарени. Но не можа да намери. Казах му, че в сутерена имам няколко от предшествениците ми и попитах дали да ги донеса. Той отвърна, че предложението ми е страхотно. Бяха доста мърляви, затова го попитах дали не трябва да ги почистим? О, не, отвърна той, моля ви, недейте! Единият от бюстовете беше на quadrisnonna, моята пра-пра-пра-прабаба, родена Луиза Велути Зати от херцозите на Сан Клементе, която е била много благовъзпитана жена. Отказвала да ходи на театър, смятала го за неморален. А сега се появи като реквизит във филм. И то какъв филм! Насилие, клане, канибализъм.

— Кой знае, може пък да е останала доволна — обади се графинята.

— Филмовият екип се държа много добре. Флорентинците, от друга страна, се оказаха много кръвожадни хора. И естествено, след като приключиха снимките, някои магазинери сложиха надписи на прозорците си: „Тук беше сниман Ханибал.“

Той отново погледна часовника си, видя, че е минало обяд и запали лулата си. Към високия таван се издигна облак ароматен дим.

— Освен от пушека и бюстовете, Ридли беше очарован от Хенри VIII. — Графът порови из архивите и най-накрая извади писмо, написано на тежък пергамент. То беше написано от Хенри VIII до един от предшествениците на Капони с искане за две хиляди войници и колкото се може повече конници за армията му. Писмото беше подписано саморъчно от Хенри и от документа се изсипа нещо кафяво и восъчноподобно, с размера на смачкана смокиня.

— Какво е това? — попитах аз.

— Печатът на Хенри VIII. Ридли подхвърли саркастично, че прилича повече на левия му тестис. Направих му фотокопие. На документа, имам предвид.

От библиотеката се прехвърлихме в големия салон, основната приемна зала на двореца, където Ханибал Лектър свири на клавир, докато инспектор Паци, скрит отдолу, на Виа де Барди, го слуша. Сега в салона имаше пиано, а не клавира, на който Антъни Хопкинс свиреше във филма. Стаята бе украсена с мрачни портрети, фантастични пейзажи, мраморни бюстове, брони и оръжия. Заради огромните разходи по отопляването на такова огромно пространство температурата тук се колебаеше някъде около тази в сибирска камера за мъчения.

— Повечето брони са фалшиви — каза графът с неуловима усмивка. — Но тази тук, тази е добра. Тя датира от 1580 година. Най-вероятно е принадлежала на Никола Капони, който е бил рицар от ордена на Свети Стефан. Някога ми ставаше. Доста е лека. Бих могъл да правя лицеви опори с нея.

От някаква скрита стая в двореца се разнесе силен вой и графинята изхвърча от стаята.

— Портретите са предимно на Медичите. В семейството имаме пет брака с Медичи. Капони са били прогонени от Флоренция заедно с Данте. Но в онези години Данте сигурно ни е гледал отвисоко. Ние сме от онези, както беше написал той, la gente nova е i subiti guadagni — „новите хора, които внезапно забогатяха“. Нери Капони помогнал за завръщането от изгнание на Козимо де Медичи във Флоренция през 1434 година. Това било изключително печеливш съюз за нашето семейство. Преуспели сме във Флоренция единствено защото никога не сме били първото семейство. Винаги сме били на второ или трето място. Има една флорентинска поговорка: „Пиронът, който се подаде от дъската, винаги бива зачукан обратно“.

Графинята се появи отново, носейки на ръце бебето Франческа, наречено на Франческа Капони, голяма красавица, която се омъжила за Виери ди Камбио де Медичи и умряла при раждане на осемнайсетгодишна възраст. В съседната стая висеше портретът й, за който се смяташе, че е нарисуван от Понтормо.

Попитах графа кой е най-прочутият от предшествениците му.

— Това ще да е Пиеро Капони. Всички италиански ученици знаят историята му. Тя е като прекосяването на река Делауеър от Вашингтон, често повтаряна и много разкрасена.

— Както винаги, той подценява значението й — каза графинята.

— Не е вярно, скъпа моя. Историята е твърде преувеличена.

— И в по-голямата си част е истина.

— Така да бъде. През 1494 година френският крал Шарл VIII на път да покори Неапол, подминал Флоренция и виждайки начин да изкара малко бързи пари, поискал огромен откуп от града. В случай, че откупът не бъде платен, „ще надуем фанфарите и ще ви нападнем“, обявил той. Отговорът на Пиеро Капони бил „а ние ще ударим камбаните“, в смисъл, че ще призоват всички жители на бой. Шарл отстъпил. Твърди се, че е казал „Capon, Capon, vous etes ип mauvais chapon“ — „Капон, Капон, вие сте едно зло пиле.“

— Шегите с пилета преобладават в семейството — обясни графинята.

Графът продължи:

— На Коледа ядем капони^[1]. Малко избива на канибализъм. Във връзка с това нека ви покажа къде се е хранил Ханибал Лектър.

Последвахме го в Sala Rossa, елегантна зала за рисуване с драпирани столове, множество маси и бюфет с огромно огледало. Стените бяха облечени в червена коприна, изтъкана от пашкулите, произвеждани в семейните ферми за буби преди сто и петдесет години.

— Във филмовия екип имаше една жена — каза графинята. — Трябваше непрекъснато да й повтарям: „Не местете нищо без разрешение.“ Тя не спираше да размества наоколо. Един ден, докато снимаха, малкият брат на Николо, Себастиано, който управлява вила Калциная, фамилното имение в Кианти, донесе бутилка от тяхното вино и го постави на стратегическо място в тази стая. Но то така и не влезе във филма. Онази жена не спираше да го мести. Продуцентите имали уговорка със „Сийграм“ да използват само продукти с тяхната марка.

Графът се усмихна.

— Но независимо от това в края на деня бутилката винаги се оказваше отворена и празна. А тя винаги беше най-добрата резерва.

Много години по-рано, когато Томас Харис проучвал случая на Чудовището от Флоренция за романа си „Ханибал“, той се запознал с граф Капони на процеса на Пачани и бил поканен в двореца. Доста по-късно Харис му се обадил и му казал, че би искал да направи Ханибал Лектър пазител на архива на Капони — дали ще получи разрешение за това?

— Направихме семейно събрание — каза графът. — Казах му, че сме се съгласили при едно условие — семейството няма да бъде включвано във фабулата.

* * *

Двамата с Николо станахме приятели. Често се срещахме на обяд в „Il Bordino“, малък ресторант зад църквата „Санта Феличита“, близо до двореца, където се намираха семейният параклис и семейната им крипта. „Il Bordino“ беше една от последните старовремски кръчми във Флоренция; малка, претъпкана, със стъклена табела, на която се представяха специалитетите за деня. Замъгленият й интериор напомняше на тъмница, с потъмнели камъни и мазилка, разпръснати дървени маси и стари глинени подове. Храната беше изключително флорентинска, семпли блюда от месо и спагети, придружавани от филийки домашен хляб, предлагани на работнически цени, с кани домашно червено вино.

Един ден, докато обядвахме, аз споменах на Николо, че двамата с Марио Специ проучваме случая на Чудовището от Флоренция.

— А — рече той, живо заинтересуван. — Чудовището от Флоренция. Сигурен ли си, че искаш да се замесиш в тая работа?

— Историята е страхотна.

— Вярно е. На твое място бих внимавал.

— Защо? Какво би могло да ми се случи? Това е стара история. Последното убийство е станало преди двайсет години.

Николо бавно поклати глава.

— За флорентинци двайсет години е все едно онзи ден. И все още го разследват. Сатанински секти, черни меси, вилата на ужасите… Италианците вземат тези неща много на сериозно. Този случай изгради и съсипа много кариери. Гледай двамата с Марио да не задълбавате твърде много, за да не разбутате някое гнездо на гърмящи змии.

— Ще внимаваме.

Той се усмихна.

— Ако бях на твое място, щях да се върна към онзи страхотен роман за Мазачо, за който ми разказа — и да оставя Чудовището от Флоренция на мира.