Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (30)

Глава 28

В Италия всеки, получил доживотна присъда, автоматично получава право на обжалване пред Corte d’Assise d’Appello, c нов прокурор и нов съдебен състав. През 1996 година, две години след обявяването на присъдата, случаят Пачани беше изпратен за обжалване пред Апелативния съд. Главен прокурор беше Пиеро Тони, аристократичен венецианец и любител на класическата музика, плешив, с кичурче коса, което падаше над яката му. Председател на съда беше Франческо Фери, изтъкнат юрист с продължителна кариера.

Пиеро Тони нямаше никакво участие в първия процес срещу Пачани и нямаше какво да защитава. Един от големите плюсове на италианската правна система са апелативните процеси, в които никой от играчите, ангажирани в обжалването — прокурори или съдии — не обслужва ничии интереси.

Тони, ангажиран с обвинението на Пачани, безстрастно и обективно прегледа всички доказателства срещу селянина.

И остана втрещен.

— Това разследване — заяви той пред съда, — ако не беше толкова трагично, щеше да е смешно, като излязло от ума на Розовата пантера.

Вместо да обвини Пачани, Тони използва времето си в съда, за да разкритикува разследването и да омаловажи доказателствата срещу Пачани, разнищвайки ги с безмилостната си логика, парче по парче, докато накрая не остана нито едно. Адвокатите на Пачани, чиито функции бяха изцяло иззети от прокурора, просто мълчаха зашеметени и когато дойде техният ред да говоря пред съда, просто изразиха съгласието си с Тони.

Процесът породи паника и ужас сред следователите. След като самият прокурор обяви невинността на Пачани, селянинът със сигурност щеше да бъде оправдан, което щеше да унизи и притесни полицията. Нещо трябваше да се направи — и с това беше натоварен главен инспектор Микеле Джутари.

Шест месеца по-рано, в края на октомври 1995 година, главен инспектор Джутари седеше в слънчевия офис с изглед към река Арно, близо до американското посолство. Той беше поел разследването на Чудовището от главен инспектор Перуджини, който замина за Вашингтон. Squadra Anti-Mostro беше разформирована, тъй като случаят се смяташе за разрешен, но скоро Джутари я събра отново. Междувременно той се зае с херкулесовската задача да изчете всички документи по случая, които бяха десетки хиляди и включваха разпити на очевидци, експертни доклади и технически анализи, както и протоколите от всички съдебни заседания. Освен това се разрови из кашоните с доказателства, проучвайки всичко, което беше събрано от местопрестъпленията, независимо колко незначително изглеждаше.

Главен инспектор Джутари откри много необяснени улики и нерешени загадки. Накрая стигна до съдбовния извод, че случаят не беше разрешен напълно. Никой, дори Перуджини, не беше разгадал ужасяващите му размери.

Микеле Джутари беше сицилианец от Месина, енергичен и изразителен, обещаващ романист и познавач на заплетените конспиративни теории. Захвана се със случая, лапнал половин „тосканска“ пура в ъгъла на устата си, вдигната яка на палтото, зализана назад дълга, гъста, блестяща черна коса. Приличаше поразяващо на Ал Пачино във филма „Белязания“ и наистина имаше нещо кинаджийско в поведението му, стилно и ентусиазирано, сякаш играеше пред камера.

Докато Джутари преглеждаше материалите, той откри важни пропуснати улики, които, според него, показваха наличието на нещо далеч по-зловещо от самотен сериен убиец. Започна с твърдението на Лоренцо Нези, че в неделя вечерта е видял Пачани заедно с някой друг в червена кола (която всъщност е била бяла), на километър от мястото на последното убийство. Джутари започна разследване на тази загадъчна личност. Кой е той? Какво е правел в колата? Участвал ли е в убийствата? Разкривайки истината, реалната истина, главният инспектор несъмнено си правеше огромна услуга. Перуджини беше използвал Чудовището като средство да напредне в кариерата и Виня скоро щеше да направи същото. По случая имаше ужасно много работа.

Сега, шест месеца по-късно, наближаващото оправдаване на Пачани заплашваше да провали всички теории и грижливо изготвени планове на главен инспектор Джутари. Той трябваше да направи нещо, за да смекчи вредата. И разработи план.

Сутринта на 5 февруари 1996 година в продължение на четири часа главният прокурор Пиеро Тони обобщаваше случая. „Делото срещу Пачани — заяви той, — не съдържа никакви доказателства, улики или факти. Няма никакви части от пистолета, които да го свързват с престъпленията, никакви патрони, подхвърлени в градината, не могат да го уличат, на нито един свидетел не може да се вярва“. Нямаше нищо. Според Тони основата на обвинението оставаше без адресат: следователите по никакъв начин не бяха обяснили как прословутият пистолет берета двайсет и втори калибър от убийствата през 1968 година се беше озовал от сардинския клан в ръцете на Пачани.

— Половин улика плюс половин улика — избухна Тони, — не прави цяла улика: получава се кръгла нула!

На 12 февруари адвокатите на Пачани просто нямаше какво друго да добавят. На следващия ден Фери и колегите му съдии се затвориха в залата си да решат.

Същия следобед главен инспектор Джутари облече черното си палто, вдигна яката, лапна половинката „тосканка“ и събра хората си. Немаркираните им коли се изстреляха от полицейския щаб и се отправиха към Сан Кашиано, където обградиха къщата на Марио Вани — бившия пощальон, който на първия процес на Пачани не спираше да повтаря, че двамата с Пачани са просто „другари по чашка“. Джутари и хората му арестуваха Вани и го вкараха в полицейската кола, без да оставят горкия човек дори да си вземе изкуственото чене. Те заявиха, че Вани е „другият човек“, когото Лоренцо Нези беше видял в колата. Обвиниха го, че е съучастник на Пачани в убийството.

Времето беше изключително добре подбрано. Сутринта на 13 февруари, в същия ден, когато апелативните съдии обявиха присъдата си, вестниците разпространиха новината за ареста на Вани като съучастник на Чудовището Пачани.

В резултат на това голямата бункероподобна съдебна зала заприлича на вулкан, готов да изригне. Арестът на Вани беше директно предизвикателство към съдиите в случай, че се осмелят да оправдаят Пачани.

По време на заседанията в съда пристигна един полицай, изпратен от главен инспектор Джутари, който носеше снопче листи. Той настоя да му бъде позволено да говори. Фери, председателят на съда, се раздразни от тази поява в последната минута. Въпреки това хладнокръвно позволи на пратеника на полицията да си каже думичките.

Мъжът обяви, че са се появили четирима нови свидетели по делото на Чудовището. Представи ги с гръцки букви: Алфа, Бета, Гама и Делта. „От съображения за сигурност — обяви той — Трибуналът не може да съобщи истинските им имена. Показанията им са от решаващо значение за случая, защото двама от тези свидетели — заяви пратеникът пред слисания съд, — всъщност са присъствали на двойното убийство през 1985 година, когато са били убити френските туристи. Те са видели Пачани да извършва убийството на местопрестъплението, а единият дори призна, че му е помагал. Показанията на останалите само ги подкрепят“. След повече от десет години мълчание четиримата свидетели се бяха решили най-накрая да проговорят само двайсет и четири часа преди крайното съдебно решение за съдбата на Пачани.

Над съдебната зала надвисна ледено мълчание. Дори химикалките на журналистите замръзнаха върху бележниците им. Това беше невероятно разкритие, от онези, които виждаме във филмите — но не и в реалния живот.

Ако досега Фери беше раздразнен, то сега наистина се вбеси. Но той запази ледено спокойствие и гласът му натежа от сарказъм.

— Не можем да чуем Алфа и Бета. Не сме се събрали тук на урок по алгебра. Не можем да чакаме докато прокуратурата вдигне булото на потайност и разкрие имената им. Или веднага ще ни кажат кои са тези Алфа, Бета, Гама и Делта и ние ще ги поканим в залата, за да чуем показанията им, или ще ги игнорираме и няма да ги взимаме предвид в решението ни.

Полицаят отказа да съобщи имената. Фери ядосано прие това за обида на съда и пренебрегна изцяло пратеника и новината му за новите свидетели. След това заедно с останалите съдии се оттеглиха, за да решат каква ще бъде присъдата.

По-късно беше изказано предположението, че Фери е попаднал в много хитър капан. Представяйки свидетелите си по този умишлено пренебрежителен начин, Джутари беше провокирал Фери да откаже изслушването им — което даде възможност присъдата му да бъде обжалвана във Върховния съд.

Часът беше единайсет сутринта. В четири следобед се разчу, че апелативният съд ще произнесе присъдата си. Във всички барове в Италия телевизорите бяха включени на един и същи канал, привържениците и противниците на Пачани спореха и се обзалагаха за присъдата. Много тениски с надпис „Аз ♥ Пачани“ бяха извадени от гардеробите и облечени по този случай.

Председателят на съда Фери се изправи и с изморен от възрастта глас обяви абсолютното и безусловно оправдаване на Пачани по обвиненията, че е Чудовището от Флоренция.

Тресящият се старец беше свободен. По-късно посрещна доброжелателите си от прозореца на схлупената си къща, заобиколен от адвокатите си, плачейки и протягайки напред ръце за благословия, сякаш беше самият папа.

Съдебният процес приключи, но настроенията сред обществото не се уталожиха. Навременният арест на Вани и съдебният гамбит на Джутари свършиха своето. Пачани беше оправдан за престъпление, на което бяха свидетели двама души — неговите съучастници. Обществото се разбунтува. Пачани беше виновен — не може да не е! — но въпреки това съдът го оправда. Фери стана обект на обществена критика. Мнозина казваха, че не може да няма начин да се поправи съдебната грешка.

Имаше: отказът на Фери да изслуша четиримата свидетели. Италианският касационен съд (еквивалент на Върховния съд) пое случая, анулира присъдата и отвори вратичка за нов процес.

Джутари се зае за работа, събираше доказателства, подготвяйки се за нов обвинителен акт и процес. Само че този път Пачани не беше самотен сериен убиец. Той имаше съучастници: неговите другари по чашка.