Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (3)

Глава 1

Утрото на 7 юни 1981 година разцъфна в цялото си великолепие над Флоренция, Италия. Беше тиха съботна сутрин със синьо небе и лек бриз, който подухваше откъм хълмовете и носеше със себе си аромата на затоплени от слънцето кипариси. Марио Специ седеше на бюрото си в редакцията на „Ла Национе“, където беше работил като репортер в продължение на няколко години, пушеше и четеше вестник. До него се приближи един от другите репортери, който обикновено работеше по криминалните истории. Той беше истинска легенда, успявайки да остане жив през двайсетте години, в които отразяваше всичко, свързано с Мафията.

Мъжът седна на ръба на бюрото на Специ.

— Тази сутрин имам кратка среща — каза той. — Тя не изглежда зле, женена е…

— На твоята възраст? — възкликна Специ. — В неделя сутринта, преди църква? Не ти ли се струва, че прекаляваш?

— Да прекалявам ли? Марио, аз съм сицилианец! — Той се удари с юмрук в гърдите. — Идвам от страната, където са се родили боговете. Както и да е, надявам се, че ще приемеш да ме заместиш днес сутринта, да пообиколиш дирекцията на полицията, в случай, че нещо изскочи. Вече се обадих на моите хора, няма да ти пречат. Пък и нали се знае — рече той и продължи с фразата, която Специ никога нямаше да забрави: — „Нищо не се случва във Флоренция в неделя сутринта“.

Специ се поклони и хвана ръката на мъжа.

— Щом Кръстникът нареди, аз се подчинявам. Целувам ви ръка, дон Розарио.

До обяд Специ се мота из вестника, без да се занимава с нищо. Това беше най-мързеливият ден от седмици насам, пълно мъртвило. Може би точно по тази причина постепенно започна да го обзема лошото предчувствие, характерно за всички криминални репортери — че сигурно се случва нещо и той може да е първият, който ще го отрази. Така че Специ послушно се качи в ситроена си и измина половината миля до дирекцията на полицията, древна, рушаща се сграда в старата част на Флоренция, някогашен манастир, чиито малки монашески килии се използваха от полицаите като кабинети. Прескачайки стъпалата по две, той се изкачи бързо до кабинета на шефа на мобилния отряд. Силният, раздразнителен глас на началник Маурицио Чимино отекваше в коридора през отворената му врата и Специ усети страх.

Нещо се беше случило.

Специ откри началника да седи по риза зад бюрото си, вир вода от пот, притиснал слушалката на телефона между брадичката и рамото си. Полицейското радио бучеше зад гърба му — от него се чуваха гласовете на няколко полицаи, които разговаряха и ругаеха на диалект.

Чимино забеляза Специ до вратата и го погледна злобно.

— Мили Боже, Марио, кога успя да дойдеш? Не си и помисляй да ме нападаш с въпроси, единственото, което знам е, че са двама.

Специ се престори, че е наясно с каквото там се беше случило.

— Добре. Няма да те притеснявам. Само ми кажи къде се намират.

— Виа дел Ариго, където и да се намира това… някъде в Скандичи, май.

Специ се спусна обратно по стълбите и се обади на редактора си от платения телефон на първия етаж. За щастие той знаеше точно къде се намира Виа дел Ариго: негов приятел беше собственик на Вила дел Ариго, впечатляващо имение на края на тесния, криволичещ селски път със същото име.

— Отивай там по най-бързия начин — каза редакторът му. — Ще пратя фотограф.

Специ напусна полицейската дирекция и подкара по пустите средновековни улици на града към хълмовете на Флоренция. В един часа след обяд цялото население на града се беше прибрало вкъщи след църква и се приготвяше да седне на масата за най-свещения обяд от седмицата, в държавата, където храненето заедно с цялото семейство си беше истинско свещенодействие. Виа дел Ариго криволичеше през лозя, кипариси и горички от вековни маслинови дървета. Докато пътят се изкачваше по стръмното гористо било на хълма Валикая, пред него се разкри величествен изглед, който се простираше от град Флоренция до голямата планинска верига Апенини в далечината.

Специ забеляза полицейската кола на местния шеф на карабинерите и паркира до нея. Наоколо беше тихо: Чимино и отрядът му още не бяха пристигнали, нито криминалистите, нито който и да било друг. Карабинерът, които охраняваше терена, познаваше Специ много добре, кимна му дружески, когато мина край него и не го спря. Той продължи да върви надолу по тясната прашна пътека през маслиновата горичка, докато стигна до един самотен кипарис. Точно зад него се намираше сцената на местопрестъплението, която още не беше обезопасена и запечатана.

По-късно Специ щеше да ми каже, че тази сцена е останала завинаги запечатана в съзнанието му. Природата на Тоскана лежеше под кобалтово синьо небе. На близкото възвишение се издигаше средновековен замък, обграден от кипарисови дървета. В далечината, сред омарата на ранното лято, той можеше да види купола на флорентинската катедралата, който се извисяваше над града, същинско олицетворение на Ренесанса. Младежът изглеждаше като заспал на шофьорското място; главата му се беше килнала към страничния прозорец, очите му бяха затворени, лицето спокойно и безгрижно. Единствено малкият кръгъл черен белег на слепоочието му, който се свързваше с дупката в напуканото стъкло, показваше, че тук е било извършено престъпление.

На земята, в тревата, лежеше жълта дамска чанта, широко разтворена с дъното нагоре, сякаш някой беше тършувал из нея и после просто я беше захвърлил настрани.

Той чу шумоленето на крака през тревата и до него застана карабинерът.

— Жената? — попита го Специ.

Ченгето кимна с глава към колата. Тялото на момичето лежеше на известно разстояние зад нея, в подножието на нисък насип, сред цъфнали диви цветя. Тя също беше застреляна и лежеше по гръб, напълно гола, само със златна верижка на шията, която се беше закачила в отворените й устни. Сините й очи бяха широко отворени и сякаш се взираха изненадано в Специ. Всичко изглеждаше неестествено спокойно, застинало, без никакви следи от борба или бъркотия — също като музейна диорама. Но в нея се забелязваше една ужасяваща подробност: цялата област около пубиса просто липсваше.

Специ се обърна и се озова лице в лице с полицая. Мъжът явно разбра въпроса в очите на Специ.

— През нощта… дошли са диви животни… А жегата е свършила останалото.

Специ измъкна кутия „Голоаз“ от джоба си и запали една цигара в сянката на кипариса. Той пушеше мълчаливо, застанал нейде по средата между двете жертви, мислено възстановявайки престъплението. Двамата очевидно са били нападнати докато са правили любов в колата; най-вероятно са дошли тук след преминала в танци вечер в диско-клуб „Анастасия“, свърталище на тийнейджърите, което се намираше в подножието на хълма. (По-късно полицията ще потвърди, че се е случило точно това.) През нощта имаше новолуние. Убиецът сигурно се е приближил тихо в тъмнината; може би е наблюдавал известно време любовната игра и след това е нанесъл своя удар в момента, когато са били най-уязвими. Рискът е бил минимален, той е действал като страхливец — застрелял е от упор двама души, затворени в тясното пространство на автомобила, в мига, когато са били абсолютно откъснати от всичко, което е ставало около тях.

Първият изстрел, през прозореца на колата, е бил предназначен за мъжа и той сигурно дори не е разбрал какво се е случило. С жената се е отнесъл по-грубо; тя е разбирала всичко. След като я е довършил, убиецът я е извлякъл от колата — Специ виждаше следите по тревата — и я е захвърлил до възвишението. Мястото беше поразяващо открито. Намираше се точно до пътеката, която вървеше паралелно на пътя, и се виждаше ясно от всички страни.

Мислите на Специ бяха прекъснати от пристигането на главен инспектор Сандро Федерико и прокурора Адолфо Ицо, заедно с екипа криминолози. Федерико се държеше небрежно, като истински римлянин, на лицето му беше изписано спокойно, дори развеселено изражение. Ицо, от друга страна, беше получил поста наскоро и пристигна ужасно надъхан. Той изскочи от колата и се устреми към Специ.

— Какво правите тук, господине? — попита гневно той.

— Работя.

— Напуснете веднага. Не можете да останете тук.

— Добре де, добре… — Специ вече беше видял всичко, което му беше нужно. Той пъхна писалката и тетрадката във вътрешния си джоб, качи се в колата си и потегли обратно към дирекцията на полицията. В коридора пред офиса на Чимино се натъкна на един полицейски сержант, когото познаваше добре; от време на време си правеха услуги един на друг. Сержантът измъкна една фотография от джоба си и му я показа.

— Искаш ли я?

Беше снимка на двете жертви, живи, седнали прегърнати на една каменна ограда.

Специ я взе.

— Ще ти я върна по-късно днес, след като я копираме.

Чимино каза на Специ имената на двете жертви: Кармела Де Нучо, на двайсет и една години, работничка в модна къща „Гучи“ във Флоренция. Мъжът се казваше Джовани Фоджи, на трийсет години, служител в местната електрическа компания. Бяха сгодени и скоро щяха да се женят. Двете тела са били намерени в десет и половина от един полицай, който се разхождал в околностите на града през почивния си ден. Престъплението е било извършено малко преди полунощ и дори имало свидетел: фермер, който живеел от другата страна на пътя. Той чул песента „Представи си“ на Джон Ленън да се носи от паркираната в полето кола. Внезапно тя била прекъсната по средата. Не чул обаче никакви изстрели от пистолета двайсет и втори калибър (съдейки по гилзите, намерени на местопрестъплението — от патрони „Уинчестър магнум“). Чимино каза, че жертвите били чисти, нямали никакви врагове, като се изключи мъжът, когото Кармела зарязала, преди да започне да излиза с Джовани.

— Направо е плашещо — каза Специ на Чимино. — Никога не бях виждал нещо такова тук… А и онова, което са направили животните…

— Какви животни? — прекъсна го Чимино.

— Животните, които дошли през нощта… Кървавата каша… между краката на момичето.

Чимино впери поглед в него.

— Животни, друг път! Убиецът го е направил.

Специ усети как се смръзва.

— Убиецът? Какво е направил, намушкал ли я е?

Инспектор Чимино отговори равнодушно, може би за да успее да овладее ужаса, който тресеше и него.

— Не, не я е намушкал. Изрязал е вагината й… и я е отнесъл.

Специ не можа да схване веднага.

— Отнесъл е вагината й? Къде? — Но веднага разбра колко глупав въпрос е задал.

— Просто я няма там. Взел я е със себе си.