Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (25)

Глава 23

В края на 1985 година съдия Марио Ротела вече беше твърдо убеден, че Салваторе Винчи е Чудовището от Флоренция. Докато преглеждаше досието му, той се ядосваше все повече на многобройните пропуснати възможности да го пипне. Например когато къщата на Винчи беше претърсена веднага след убийствата във Викио през 1984 година, в спалнята му беше намерена дамска сламена чанта, в която откриха покрит с барут и кръв парцал. Трийсет и осем кървави петна. Ротела прегледа докладите и установи, че парцалът никога не е бил изследван. Вбесен, той го използва като пример за некомпетентността на следователите. Прокурорът, който отговаряше за това доказателство, се опита да обясни: никой не би повярвал, че човек, който знае, че е в списъка на заподозрените, би оставил в стаята си толкова очевадна улика.

Ротела изиска изследване на парцала. Лабораторията, в която го изпратиха, не можа да установи дали кръвта е от една или от две кръвни групи, а експертите не успяха да сравнят кръвта от парцала с кръвта на двете жертви от 1984 година, защото, направо невероятно, следователите не бяха запазили никакви кръвни проби от тях. Парцалът беше изпратен във Великобритания за допълнителен анализ, но от там го върнаха с обяснението, че не могат да извлекат нищо от него, защото с времето кръвта е избледняла. (Днешните ДНК-тестове биха могли да извлекат информация от парцала, но на този етап не са известни планове това да бъде направено.)

Ротела имаше и друга причина да е ядосан. Повече от година карабинерите следяха плътно Салваторе Винчи, особено през уикендите. Знаейки, че е следен, понякога Салваторе се развличаше, като използваше най-различни трикове, за да се измъкне от преследвачите си. И точно през уикенда, когато беше извършено двойното убийство на сечището Скопети, карабинерите неочаквано бяха свалили наблюдението. Винчи изведнъж се беше оказал свободен да ходи където поиска, ненаблюдаван. Ротела смяташе, че ако наблюдението не беше свалено, убийствата въобще нямаше да бъдат извършени.

В края на 1985 година Ротела връчи на Салваторе Винчи awiso di garanzia, известие, че той е официалният заподозрян за извършването на шестнайсет убийства — от 1968 до 1985 година.

Междувременно на главния прокурор Пиеро Луиджи Виня му дотегнаха досадния, методичен Ротела и манията му по Сардинската следа. Виня и полицията искаха да започнат отново, на чисто, и само чакаха Ротела да направи грешна стъпка.

На 11 юни 1986 година Марио Ротела нареди да задържат Салваторе. За голяма изненада на всички той го арестува за убийството на съпругата му Барбарина на 14 януари 1961 година във Вилачидро. Стратегията на Ротела беше да възбуди дело по случай, който изглеждаше по-лесен за доказване, а след това да повдигне и обвинението, че Салваторе е Чудовището от Флоренция.

В продължение на две години, докато Салваторе Винчи беше в затвора, Ротела методично подготвяше делото за убийството на седемнайсетгодишната му съпруга. Чудовището повече не се прояви, което допълнително убеди Ротела, че е задържал правилния човек.

Процесът на Салваторе Винчи за убийството на съпругата му започна на 12 април 1988 година в Каляри, столицата на Сардиния. Специ го отразяваше за „Ла Национе“.

Поведението на Винчи на подсъдимата скамейка беше поразително. Той стоеше изправен през цялото време, стиснал здраво пръчките на клетката, в която беше затворен, и отговаряше на въпросите на съдиите с вежлив, писклив глас, почти фалцет. През почивките разговаряше със Специ и останалите журналисти на теми като сексуалната свобода и ролята на хабеас корпус^[1] в процеса.

Синът му Антонио, който тогава беше на двайсет и седем години, беше доведен в съдебната зала, за да свидетелства срещу баща си. Той излежаваше присъда за друго престъпление и пристигна с белезници на ръцете, а здравата му, изключително стегната фигура направи впечатление на всички. Младежът седеше вдясно от съдиите, срещу баща си и през цялото време не свали очилата с тъмни стъкла, които скриваха очите му. Устните му бяха плътно стиснати, а ноздрите разширени от омраза. Въпреки тъмните очила си личеше, че той не сваля поглед от баща си. През цялото време баща му остана неподвижен, с безизразно, загадъчно изражение на лицето. Двамата останаха така в продължение на часове и цялата зала се изпълни с напрежение от мълчаливия им контакт.

Антонио Винчи отказа да говори. Просто гледаше. По-късно каза на Специ, че ако в затворническия микробус между него и баща му не са стояли карабинери, „щях да го удуша.“

Процесът завърши катастрофално. Салваторе Винчи неочаквано беше оправдан. Престъплението беше извършено преди твърде много време, част от свидетелите бяха починали, други бяха забравили, доказателства бяха изчезнали и всъщност много малко можеше да бъде доказано.

Винчи излезе от съдебната зала свободен. Спря се на стъпалата, за да говори пред пресата.

— Това беше много задоволително решение — произнесе спокойно той и си тръгна. Отиде в планините, за да посети родното си място Вилачидро — и след това, като истински сардински бандит от едно време, изчезна завинаги.

Оправдаването на Салваторе Винчи предизвика буря от оплаквания срещу Ротела. Това беше грешката, която Виня и неговите прокурори очакваха от толкова време и те нападнаха като акули, тихо, без много шум и публичност.

През следващите няколко години между Виня и Ротела, полиция и карабинери, се водеше тиха война, която така и не стана достояние на медиите.

След оправдаването на Винчи, Виня и полицията тръгнаха по свой път, изцяло пренебрегвайки Ротела. Те решиха да захвърлят всичко и да започнат разследването на Чудовището отначало. Междувременно Ротела и карабинерите продължиха разследването на Сардинската следа. Постепенно двете следствия станаха несъвместими, дори се изключваха взаимно.

В края на краищата едното от тях трябваше да бъде прекратено.