Дъглас Престън, Марио Специ
Чудовището от Флоренция (11)

Глава 9

Когато тримата братя Винчи пристигнали на дока в Ливорно, те въобще не приличали на типичните сардински имигранти, които слизали от ферибота в Тоскана, стиснали здраво картонените си куфари, със замаяни лица, напуснали за пръв път малките си планински селца само с дребни пари в джобовете. Братята Винчи били самоуверени, приспособявали се лесно и били изненадващо опитни.

Салваторе и Франческо били братята, които щели да изиграят важна роля в историята с Чудовището от Флоренция. Физически двамата много си приличали: ниски и набити, добре изглеждащи, с къдрави, гарвановочерни коси, неспокойните им очи се взирали напрегнато през дълбоките цепки на грубите им, арогантни лица. И двамата притежавали интелигентност, която далеч надхвърляла очакванията предвид произхода им. Но независимо от приликата между тях, двамата братя нямало как да бъдат по-различни. Салваторе бил тих, замислен, интровертен, склонен към разумни аргументи и дискусии, в които се впускал със сладкодумната благовъзпитаност, характерна за Стария свят. Носел очила, които му придавали вид на професор по латински. Франческо, по-младият, бил общителен и самонадеян, човек на действието с мачовистка самоувереност, истински balente.

И естествено, двамата се мразели.

Щом пристигнали в Тоскана, Салваторе си намерил работа като зидар. Франческо прекарвал по-голямата част от времето си в един бар в покрайнините на Флоренция, който бил прочут като свърталище на сардински престъпници. Тук се помещавал неофициалният щаб на трима прочути гангстери от Сардиния, които били прехвърлили в Тоскана класическия сардински бизнес: отвличане срещу откуп. Тези мъже отчасти били отговорни за вълната от отвличания, която заляла Тоскана в края на шейсетте и седемдесетте. Когато, например, някой откуп закъснявал, те убивали жертвата, която била някой граф, и се отървавали от тялото, като го давали за храна на човекоядни прасета — подробност, която Томас Харис много успешно използва в романа си „Ханибал“. Доколкото ни е известно, Франческо Винчи никога не е участвал в тези отвличания. Той се отдал на дребни грабежи, кражби и една друга почетна сардинска традиция, кражбите на добитък.

Салваторе наел стая в една порутена къща, обитавана от семейство Меле от Сардиния — там Стефано Меле живеел заедно с баща си, роднините си и съпругата си, Барбара Лочи. (В Италия съпругата по традиция запазва моминската си фамилия след сватбата.) Барбара Лочи имала хубава фигура и тъмни бадемови очи, плосък нос и плътни, добре оформени устни. Харесвала прилепналите червени поли, които подчертавали фигурата. Още като тийнейджърка в Сардиния, обеднялото й семейство уредило да сключи брак със Стефано, който произхождал от малко по-богата среда. Той бил доста по-възрастен от нея и на всичкото отгоре бил uno stupido, глупак. Когато семейство Меле емигрирало в Тоскана, тя заминала заедно с тях.

Щом пристигнали в Тоскана, изключително жизнената Барбара се захванала да съсипва семейната чест на Меле. Тя често крадяла пари от роднините си и излизала в града в търсене на мъже, на които плащала и тайно вкарвала в дома на семейство Меле. Стефано изобщо не можел да я контролира.

В опитите си да сложи край на нощните й похождения, патриархът на фамилията Меле, бащата на Стефано, сложил железни решетки на прозорците на първия етаж и се опитал да я държи заключена вкъщи. Не се получило. Барбара скоро се хванала с новия им квартирант Салваторе Винчи.

Съпругът на Барбара не пречел на връзката им. Дори я окуражавал. По-късно Салваторе Винчи свидетелства:

— Той не ни ревнуваше. Всъщност той ме покани да живея в дома им, когато си търсех място, където да се настаня. „Ела да живееш с нас! — каза ми. — Имаме свободна стая“. „За какви пари?“ „Дай, колкото можеш“. Така че се нанесох в къщата на Меле. И той веднага ме вкара в леглото на жена си. След това ме караше да я водя на кино. Твърдеше, че за него няма никакво значение. Иначе щял да отиде да играе карти в клуба и щял да ме остави насаме с нея в къщата.

Веднъж моторът на Стефано бил блъснат от кола и той останал няколко месеца в болница. На следващата година Барбара му родила син, Наталино, но всеки, който можел да брои до девет, можел да разбере, че бащинството му е твърде съмнително.

На патриарха на фамилията му омръзнало Стефано и жена му да петнят семейната чест и той ги изхвърлил от къщата заедно със Салваторе. Стефано и Барбара наели една барака в работническото предградие в западната част на Флоренция, където тя продължила да се вижда със Салваторе с пълното (и наистина ентусиазирано) съдействие на съпруга си.

— С какво ме привличаше? — свидетелства по-късно Салваторе за Барбара. — Ами когато правехме любов, със сигурност не стоеше като статуя. Същността на играта й беше позната и тя знаеше как да я играе.

През лятото на 1968 година Барбара зарязала Салваторе и се захванала с брат му Франческо, balente, който се правел на мачо. Докато била с него, Барбара приела ролята на гангстерско гадже, ходела в сардинския бар, занасяла се с бандитите, поклащала бедра. Обличала се като фатална жена. Веднъж си позволила твърде много, поне според вкуса на Франческо — той я сграбчил за косата и я извлякъл на улицата, разкъсал предизвикателната рокля и я оставил пред очите на събралата се тълпа само по бельо.

В началото на август 1968 година на сцената се появил нов любовник: Антонио Ло Бианко, зидар от Сицилия, висок, мускулест мъж с черна коса. Той също бил женен, но това не го спряло да предизвика Франческо. „Барбара ли?“ — чували го да казва. — „До една седмица ще съм я изчукал“. Така и станало.

Сега и Салваторе, и Франческо имали повод да се чувстват ядосани и унизени. На всичкото отгоре Барбара тъкмо била откраднала шестстотин хиляди лири от Стефано, застраховката, която бил получил от катастрофата с мотора. Клановете Меле и Винчи се страхували, че ще ги даде на Ло Бианко и решили да си ги върнат.

Историята на Барбара Лочи стигнала до финалната си глава.

Краят настъпил на 21 август 1968 година. Внимателната реконструкция на престъплението, направена години по-късно, разкри какво се е случило. Барбара отишла заедно с новия си любовник Антонио Ло Бианко на кино, да гледат най-новия японски хорър. Завела и сина си Наталино, който бил на шест години. След това тримата си тръгнали с бялата алфа ромео на Ло Бианко. Колата излязла от града и свила по един тесен разкалян път, който минавал покрай гробището. Изминали още няколкостотин фута и спрели до поле, засадено със захарна тръстика, където често идвали, за да правят секс.

Стрелецът и съучастниците му вече били скрити в тръстиката. Те изчакали, докато Барбара и Ло Бианко започнат да правят секс — тя върху него. Прозорецът на задната врата бил свален — нощта била топла — и стрелецът тихо се приближил до колата, протегнал през прозореца ръката си, в която държал беретата двайсет и втори калибър и се прицелил. Пистолетът се озовал на няколко фута над главата на Наталино, който спял на задната седалка. Почти от упор — по ръба на раната били открити прашинки барут — той стрелял няколко пъти: четири в него и три в нея. Всеки куршум бил идеално насочен, проникнал в жизненоважни органи, и двамата умрели на място. Наталино се събудил при първия изстрел и видял пред очите си яркожълтите проблясъци.

В пълнителя на пистолета останал още един патрон. Стрелецът подал пистолета на Стефано Меле, който го взел, насочил го към тялото на мъртвата си съпруга и с трепереща ръка натиснал спусъка. Дори от толкова близко разстояние изстрелът се оказал неточен и куршумът попаднал в ръката на жената. Но това нямало никакво значение — тя била мъртва и изстрелът изпълнил предназначението си: замърсил ръката на Стефано с барут така, че тестовете със сигурност да го засекат. Глупакът Меле щял да поеме вината заради останалите. Някой потърсил в жабката изчезналите шестстотин хиляди лири, но не ги намерил там. (Следователите щяха да ги открият по-късно, скрити на друго място в колата.)

Последният проблем било детето, Наталино. Момчето не можело да бъде оставено в колата заедно с мъртвата си майка. След убийството то видяло баща си да държи пистолета и извикало:

— Това е пистолетът, който уби мама!

Меле хвърлил пистолета на земята, взел сина си, облегнал го на рамото си и си тръгнал. Запял му песен, за да го успокои. На два и половина километра по-нататък Стефано го оставил пред вратата на някаква непозната къща, натиснал звънеца и изчезнал. Когато някой отвътре се показал на прозореца, той видял едно ужасено малко момче да стои на осветените стъпала пред входната врата.

— Мама и чичо умряха в колата — извикало детето с тънък, треперлив гласец.